Дженифър Блейк
Нежната измамница (9)

Глава девета

Към обед пристигнаха във Френсисвил. Градът бе наистина по-малък от Натчес, но сходен по характер, защото бе разположен в нагъната хълмиста местност над Мисисипи и в далечината се виждаше равният бряг на Луизиана. Къщите на няколко плантатори разнообразяваха околностите му, които през време на цъфтежа на памука се белееха под августовското слънце. Земите се простираха от реката до бреговете на Баю Сара. Френсисвил дължеше съществуването си преди всичко на парахода, който спираше, за да натовари балите с памук и да ги закара в предачниците в североизточните щати и във Великобритания, Там проявяваха голям интерес към дълговлакнестото бяло злато.

По някое време през ужасния предишен ден напуснаха щата Мисисипи и сега бяха в Луизиана. Бяха изминали наистина само една трета от разстоянието до Ню Орлиънс, но имаха чувството, че вече са го наближили, защото бяха преминали щатската граница. На Мелани й се искаше да продължат пътуването след кратко отбиване в канцеларията на шерифа, но желанието на Роланд беше друго. Всички били прекалено изтощени, каза той. Имали нужда от добър, солиден обяд, баня и една нощ, през която да се наспят на спокойствие. Трябвало да мислят и за конете. Освен това се нуждаел от време, за да се пооправи, преди да посети шерифа, защото в края на краищата не искал да го сметнат за някакъв десперадо^[1]. Историята със семейство Баскъм не бивало да се пречупва. Съмнително било дали ще му разрешат да продължи пътуването преди късния следобед. Значително по-добре било за всички да си починат в някой хотел. В града имало превъзходна кръчма, в която можели да забравят страхотиите от последните дни. Следващата сутрин можели да потеглят съвсем рано на хлад. Тъй като Глори изневери на господарката си и напълно подкрепи предложението на Роланд, на Мелани не й остана нищо друго, освен да се съгласи.

Не бяха закусвали. За компенсация си позволиха обилен обяд, който се състоеше от множество блюда и беше толкова вкусен, та Мелани започна постепенно да мисли, че Роланд може би е имал право. Въпреки това се ядосваше за закъснението. След обяда тя се къпа дълго в горещата баня, но Роланд още не беше се върнал, дори когато косата й вече изсъхна. Реши да поспи малко под мрежата против комари.

Когато слънцето се наклони на запад, в стаята почна да става все по-горещо и Мелани бе така обляна в пот, че свали пеньоара си и отново се тръшна гола в леглото. Така вече беше добре и стана още по-добре, когато преметна тежката си гореща коса встрани и я остави да виси през ръба на леглото.

Очевидно Роланд бе наел една от най-хубавите стаи на хотела. Мебелите бяха ръчно изработени от майстора мебелист Сонюре от Ню Орлиънс, а пердетата, килимите, огледалата, лампите и порцелановите фигурки бяха толкова изящни, че такива едва ли можеха да се видят и в частна къща. Несъмнено това беше хотелът, в който отсядаха плантаторите от другите щати и техните семейства, когато идваха в града, за да изчакат пристигането на параходите, които ги откарваха надолу по реката. Скоро щеше да започне ежегодното поклонение в креолския град, когато, както всяка есен, се събираха онези, които бяха достатъчно богати, за да предприемат това пътуване, и ония, които бяха намерили нужните претексти, за да си внушат, че пътуването е необходимо, защото тогава там започваше така нареченият сезон на визитите, елегантният зимен сезон. Тази година и Мелани щеше да го прекара там. Ако, разбира се, Лопес не предприемеше преди това своя втори поход, ако Роланд се върнеше изобщо от посещението при шерифа и ако им беше позволено да напуснат Френсисвил.

Събуди я далечно чукане. Отвори очи и за миг остана да лежи, без да знае какво да прави. Чувстваше се отпусната и замаяна, а тялото си — натежало от умора. Едва когато се почука втори път, внезапно се разтревожи. Стана от леглото, взе пеньоара си и тръгна неуверено към вратата.

— Глори, ти ли си? — извика тя с приглушен глас.

— Роланд е — беше тихият отговор.

Тя се загърна бързо в пеньоара, превъртя ключа и отстъпи встрани. Когато той влезе и затвори вратата след себе си, тя му се усмихна.

— Съжалявам, че трябваше да чакаш. Бях заспала.

Погледът му, изпълнен с възхищение, бе прикован върху свежата й като роса кожа, върху натежалите й клепачи и блестящата коса, която като водопад падаше чак под кръста й.

— Жалко, че не знаех това — призна той непринудено. — Тогава щях да се опитам да приключа работите си по-бързо.

— Всичко… всичко наред ли е? — попита Мелани и се извърна, защото погледът му я обезпокои.

— Смятат ме за благодетел, който е оказал добра услуга на общината — обясни той. — Както предполагах, от доста време шерифът държи под око странноприемницата „Риалин“. Разбира се, тя е извън сферата на неговата компетентност и той няма доказателства, които би могъл да представи на някой съдия. Обеща да проведе разследване, макар че и той като мен не се надява да завари семейство Баскъм там.

— Разбирам, но поне няма да имаш ядове.

— Няма — отвърна той, като през това време се приближи отзад до нея и я прегърна през тясното кръстче, — но твоята загриженост ме трогва, дори ме омайва. Питам се и това ли е знак за твоето благоволение.

— Не бих желала да те видя окачен на въжето за нещо, което си направил заради мен, ако това имаш предвид.

— Не точно това — отвърна той, — но все пак се радвам.

За миг той замълча, докато ръцете му обгърнаха тялото й, което не беше стегнато в корсет, и след това се плъзнаха нагоре към пълните й гърди.

— Повече ме интересува дали си ме чакала, когато си заспивала, и дали си била облечена в тази благоприлична дреха.

Той знаеше, че под пеньоара е гола. Всъщност искаше да намекне, че е очаквала завръщането му с нетърпение.

— Не ставай глупав — изфуча тя.

— Не съм глупав — промърмори той до ухото й, като в същото време нежно, но решително отмести ръцете й, които загръщаха пеньоара, и мушна пръстите си под тънкия, обшит с дантели плат, — а само изпълнен с надежда. Снощи или може би тази сутрин имах впечатлението, че се радваш да ме видиш, но все пак трябва да кажа, че Глори далеч повече от теб ме накара да почувствам, че съм добре дошъл. Поне досега.

Шеговитата нотка в гласа му, кротката настойчивост на ръцете му, когато разголваха топлата й плът, и на всичко отгоре неприятното съмнение, че той може би има право — всичко това притесняваше Мелани по съвсем особен начин. Раздразнението, че толкова дълго я бе оставил сама, я напусна. Не изпитваше вече ни най-малка потребност да се кара с него. Вместо това чувстваше, че в нея се събужда копнеж за нещо, което никога не биваше да допусне, копнеж да отслаби бдителността си, да се откаже от въздържаността си и от намерението да му се противопоставя открито. Той беше направил толкова много за нея, че тя му беше безкрайно задължена. Поради това обстоятелство и поради въздействието, което присъствието му и докосванията му упражняваха върху нея, й беше много трудно да се придържа към плановете си за отмъщение или поне непрекъснато да си повтаря колко много го мрази.

— Аз… аз много се зарадвах да те видя — промърмори тя.

Той я обгърна плътно с ръце и я притисна до себе си. Неусетно тя стана податлива, облегна се на силното му тяло и отпусна глава на рамото му. Ръката му се плъзна по-нагоре по тънката й шия, под брадичката й и я повдигна нагоре. Устата му потърси нейната и той сля устните й със своите в дълбоко сладко разузнаване, което нямаше край. Устните им бяха все още едни върху други, когато гой обърна гъвкавото й тяло към себе си и я притегли така, че твърдият й бюст се притисна в неговата гръд и тя усети копчетата на ризата му да се врязват в кожата й. Под пеньоара ръцете му се движеха по гърба й и по хълбоците й и я караха да усети силата на неговото желание. Когато огънят в телата им се засили, до тях достигна ароматът на сапуна от рози, който бе използвала, и ги облъхна с омайващата си сладост. Коприненият й пеньоар се свлече от раменете й и падна на пода.

Имаше нещо обезпокоително в това да стои гола в прегръдките му, докато той беше напълно облечен. Сякаш тя беше тази, която го изкушаваше да се приближи до нея. Имаше вероятност това да се превърне в предимство за нея. Не беше ли решително условие да спечели доверието и любовта на Роланд именно като задоволи плътското му желание? Когато той най-после й даде възможност да диша, тя сведе глава, челото й докосна брадичката му и тя започна да развързва вратовръзката му с треперещи пръсти. Той се вцепени. Дъхът му секна в гърлото и той не й помогна, но и не я спря. Свободните краища на връзката му увиснаха и тя се зае с копчетата на жилетката. Когато ги разкопча и жилетката му се разгърна, вече нямаше основателна причина да спре, но в момента, в който ръцете му отново почнаха да я галят по гърба, тя съжали, че не бе измислила някакъв повод. Нямаше намерение да продължи да разкопчава ризата му, но той, изглежда, очакваше и със своите докосвания и с нежните си целувки по косите й сякаш я караше да завърши това, което бе започнала.

Не можеше да спре. Когато и последното копче бе освободено от илика и изпод ризата се показаха косматите му гърди, тя пъхна ръце под нея, разпери пръсти по ребрата му, вдигна едната си ръка и я обви около врата му. След това се повдигна на пръсти и притисна голите си гърди в него.

Той издаде сподавен стон, притисна я още по-плътно до себе си и зарови пръсти в косите й, за да дръпне главата й назад и да я целуне страстно. С внезапно, главозамайващо движение я взе на ръце и я понесе към леглото.

Роланд хвърли жилетката и ризата на пода, последваха ги ботушите и панталоните. Гъвкавото му голо тяло, загоряло през седмиците под тропическото слънце, се просна до нея под прозрачния балдахин на мрежата против комари.

Когато протегна ръце към нея, в очите му гореше зелен пламък. Тя съвсем не можеше да се съпротивлява. Желанието й да се гушне в него бе съпроводено от тръпки на възбуда по кожата. Силата на копнежа й беше обезпокоителна, но тя прогони страха от съзнанието си, когато се отърка о него, и в светлосиния здрач на очите й се появи безмълвна молба.

Времето престана да съществува. В бавната и прекрасна магия на транса те се сляха и кръвта им закипя, а от топлината на летния следобед, която се изливаше върху тях като течно злато, телата им се покриха с искрящи като перли капчици. Обуздана сила и дъхава нежност скрепила връзката на екзалтираната страст, удължиха ласкавото мълчание и забавиха окончателния екстаз на разтуптените сърца, защото те нямаха намерение да стигнат бързо до края. Тогава за тях отново щяха да се появят трудните проблеми, отново щяха да съществуват другите хора. Когато почувства, че той достига границите на своя самоконтрол, Мелани, без да бъде подканвана, разтвори бедрата си още повече и почна да реагира гъвкаво, посрещайки дълбоките му тласъци. Очите й бяха широко отворени и изпълнени с печал, обвита с лек воал на учудване, а устата й потрепваше, когато се заглеждаше в лицето му. Това, което преживяваха в момента, беше вечната стара магия на успокоението, дарът на Всевишния за хората, по-вечен от реките, по-голям от обширна страна, повтарящ се непрекъснато като годишните времена. В експлозивното осъществяване нямаше задължения, то и не обещаваше нищо повече от настоящия момент. А този момент на безкрайност беше като началото и края на всичко.

На другата сутрин бяха събудени в добро настроение от един прислужник, които им донесе поднос със закуската и кана гореща вода. Мелани беше така благоразположена, че се изтегна блажено и се усмихна леко, когато посегна да остави празната чаша до главата си. При това движение завивката се смъкна и разкри млечнобелите й гърди. Роланд, който се бръснеше пред огледалото, внезапно възкликна и натисна с пръст едно обагрено в червено място сред бялата пяна по лицето си.

— Поряза ли се? — попита тя.

— Само малка драскотина — призна той. — По-добре се поразмърдай, ако искаш да напуснеш леглото още днес.

— Така ли? — полюбопитства тя и скръсти ръце зад главата си. — Това да не е заплаха?

— Несъмнено.

— Но може би аз съвсем не възнамерявам да стана.

— Както искаш. За мен няма никакво значение дали ще тръгнем днес, утре или изобщо няма да тръгнем.

— О, напротив, има голямо значение! — извика тя хапливо. — Знаеш много добре, че гориш от нетърпение да идеш отново в Ню Орлиънс, за да видиш как вървят преговорите на губернатора и да бъдеш около Лопес, защото сигурно смяташ, че без теб той няма да се оправи.

— Може би имаш право, но действително е съвсем без значение дали ще тръгнем един час по-рано или по-късно, щом като времето се използва за добра цел.

С няколко бързи движения той приключи с бръсненето, наведе се над легена и почна да изплаква сапуна от лицето си.

— И какво би определил като добра цел?

Той взе кърпа и избърса лицето си. След това я метна около врата си и тръгна към леглото.

— Смятам, че в това определение влиза и задължението да направя жена си щастлива.

Мелани се слиса от въздействието на шеговитите си думи, изправи се в леглото и скочи бързо от него.

— Аз… аз съм достатъчно щастлива — възнегодува тя.

— Сигурна ли си? — попита той и заобиколи леглото.

— Напълно… напълно сигурна — отвърна тя и прецени с поглед разстоянието между края на леглото и стената, питайки се дали ще успее да се промъкне през тази пролука, преди той да я спипа.

Не успя. Обсегът на ръцете му беше наистина така голям, както се бе опасявала, и той я хвана.

— О, Роланд! — прошепна тя и укорително му се усмихна.

— О, Мелани! — каза той, имитирайки я също усмихнат, и я залюля в ръцете си.

Кожата му имаше свежия мирис на вода и сапун, а ъгловатата му брадичка беше приятна гледка, когато той я притисна до челото й.

— Напълно си сигурна, така ли? — прошепна той.

— Може би не съвсем — промърмори тя.

Той въздъхна дълбоко.

— Ако не бях толкова уморен и ако денят не беше вече толкова напреднал, щях да предприема нещо. Но зад гърба си имам напрегната нощ и смятам, че ми предстои също тъй напрегнат ден.

Облекчението й не беше толкова голямо, колкото бе очаквала.

— Да — каза тя и дъхът, който излезе от гърдите й, отекна като несъзнателен стон.

Със странен блясък в очите той я пусна и се обърна, за да си облече ризата. Един миг стоя с ризата в ръка и пръстите му я стискаха толкова здраво, че платът се измачка. След това се сепна и напъха ръцете си в ръкавите. Мускулите на челюстите му бяха обтегнати, а вратът му изглеждаше като вдървен, но той не погледна към Мелани, когато тя изтича, гола и съблазнителна, към гардероба.

Тя отвори огледалната врата и с неудоволствие погледна роклята, която висеше вътре. Беше от матовочерно памучно пике, с къси ръкави, които отговаряха на топлото време, но имаше бяла гарнитура с високо затворена яка и тясна черна кордела, които й придаваха страшно скромен, почти целомъдрен вид. Не й оставаше обаче нищо друго, освен да я облече. Тъй като знаеше, че ще останат в хотела само една нощ, Глори бе изгладила само тази рокля. Всичко друго беше опаковано в куфарите й, струпани в един ъгъл на стаята. Би могла да извика Глори и да я накара да й изглади друга рокля, но не се сети за никоя от траурните си дрехи, която би предпочела да облече.

— Ти май вече се насити на черното? — попита Роланд. Недвусмислената му констатация беше съвсем вярна и Мелани, обзета от неприятното чувство, че на него му убягват малко неща, когато е с нея, си помисли, че той постепенно ще я опознае по-добре.

— Минаха вече цели осем месеца — отговори тя.

— Наистина ли? Това ми се струва почти невъзможно.

Тя имаше право. Бяха минали осем месеца от смъртта на дядо й, осем месеца без една седмица, откакто се бяха оженили, и осем месеца без три седмици, откакто той беше заминал. Без да отговори, Мелани бръкна в гардероба и измъкна роклята от закачалката й. Метна я на леглото и тръгна да търси чорапи и бельо.

Закусиха в хотелския ресторант. Докато се справяха със закуската, която се състоеше от шунка с яйца, френски хляб, печени ябълки със сметана и силно горещо кафе, куфарите и сандъците им бяха свалени долу и натоварени на каретата.

Най-после бяха готови за път. Мелани вървеше с ръчната си чанта по дългия тесен коридор на хотела преди другите и излезе през внушителната входна врата. Там се спря и се огледа на всички страни. От каретата нямаше и следа и никъде не се виждаха Джон и конярите от Гринлия.

Глори, която беше яла преди това и докато те закусваха, се бе грижила за стягането на багажа, стана от една пейка до вратата и погледна Мелани несигурно. След това обърна поглед към Роланд, който в момента излизаше от хотела, и в тъмните й очи се появи обвинение. Бавно и с достойнство тя пристъпи към двамата.

— Глори — извика Мелани, — защо хората не са докарали каретата?

— Докараха я, мис Мелани — отговори камериерката и още веднъж погледна към Роланд, преди отново да извърне очи към своята господарка.

— Какво?

— Те докараха каретата и после заминаха с нея.

— Заминаха с нея ли? Какво значи това? — Мелани щеше да се присмее на мрачния израз, изписан по лицето на Глори, но нещо я възпря.

— Те получиха нареждане да потеглят обратно за Гринлия и да върнат конете на няколко етапа в Натчес, но трябваше да изчезнат рано, преди вие да излезете от стаята си.

Мина един миг, докато Мелани отвори уста.

— Кой даде това нареждане?

— Аз — каза Роланд.

Тя си знаеше, но просто не можеше да го повярва. Нямаше кой друг да го направи, никой друг не би могъл да го направи. Роланд беше излязъл от стаята, преди тя да бе приключила с обличането. Беше казал, че ще поръча закуската. Очевидно не само се беше погрижил за закуската, но бе свършил и някои други неща.

— Защо направи това? — попита тя и гняв святкаше в тъмносините й очи, когато се обърна към него. — И кой ти позволи да даваш заповеди на моите прислужници?

— Не ми е нужно позволение — отвърна той тихо, — защото, както се уточнихме преди време, това, което принадлежи на теб, принадлежи и на мен. Защо съм го направил ли? Защото не се нуждаем повече от карета.

— Какво искаш да кажеш? Какво смяташ, че… — тя внезапно замлъкна и побледня.

— Закараха багажа на пристана. Междувременно би трябвало да е вече в нашата кабина на парахода „Делта принсес“, който след половин час ще отплава за Ню Орлиънс. Предлагам да последваме багажа си на борда.

— Ти трябва да си се побъркал! — извика тя. — Знаеш какво мисля за параходите. Освен това нямаме билети. Как може при това положение да имаме кабина?

— „Делта принсес“ ще ни откара в Ню Орлиънс по-бързо и удобно от всяко друго превозно средство. Взех това решение, когато напуснах канцеларията на шерифа и чух, че се очаква да пристигне вчера следобед. Тогава запазих билетите.

Думите му бяха почти заглушени от пронизителния сигнал на параходната сирена. Пристанът се намираше на по-малко от две пресечки, в края на улицата, където беше хотелът. Нервите на Мелани не издържаха и тонът й стана по-рязък.

— Ако искаш да попаднеш в този смъртоносен капан, моля, тръгвай. Но ще пътуваш сам. Аз няма да стъпя на парахода.

— Мис Мелани — запротестира Глори, — ние нямаме никакви дрехи, нито карета. Как ще се приберем вкъщи?

Мелани едва я удостои с поглед.

— Нещата ни могат да бъдат разтоварени от парахода. Можем да останем в хотела, докато чуем, че има някой, който или пътува за Ню Орлиънс, или се връща в Натчес, или пък докато успеем да изпратим на Джон и конярите известие да дойдат отново тук.

Триумфът, който изпита, когато нахвърли бързо тези планове, бе краткотраен.

— Не — каза Роланд, — няма да направиш това. Нямам намерение да те оставя да пътуваш още веднъж сама из страната и да се безпокоя, че ще тръгнеш с първия срещнат чужд мъж, който ти предложи място в своята карета.

— Ти ме смяташ способна да направя такова нещо? — възмути се Мелани и се огледа наоколо с язвително презрение. — Не виждам обаче как би могъл да ме спреш.

— Така ли? — попита той и в тихия му глас прозвуча заплашителна нотка.

Тя реши да не обръща внимание на предупреждението му.

— Не, категорично не. Казах, че няма да пътувам с парахода и край!

— Мис Мелани… — започна Глори.

— Дори ако се окаже невъзможно да се придържаш към това решение ли? — попита Роланд. — Уверявам те, че няма да е много лесно да нося на ръце жена, облечена в кринолин, но мисля, че ще се справя.

— Няма да ти позволя това никога — каза тя и очите й се вгледаха изпитателно в измършавялото лице на Роланд.

Той не й отговори, но я гледаше твърдо в очите, докато стоеше и чакаше решението й.

Тактиката й беше погрешна и тя го знаеше, без да бе доловила тревожния израз на лицето на Глори. Глупост от нейна страна беше да остави нещата да стигнат дотам, че да мери сили с него. Тя далеч не бе дорасла за такава борба. Ето защо преглътна с усилие и каза:

— Не мога, Роланд. Наистина не мога! Дори самата мисъл за това ме поболява. — Тъй като той, изглежда, се колебаеше и лицето му посивя под загара, тя сложи ръка върху неговата. — Това не е просто инат, наистина не е. Някои хора се страхуват от височина или от затворени помещения. От това им става зле и изпадат в паника. При мен е така с параходите. Не мога да понеса мисълта да стъпя на борда на параход.

— Човек може да преодолее страховете си, ако се опита — успокои я той. — Винаги съм смятал, че ако има нещо, което решително не ти липсва, това е кураж.

— Нещата не стоят толкова просто — извика тя и пръстите й се врязаха в ръката му така здраво, че ноктите й се огънаха.

— Откъде знаеш? Не си се опитвала, откакто си била малко дете.

— Знам — упорстваше тя.

— Тогава искам да се убедя.

Моментът, в който той почти щеше да се остави да бъде склонен, отмина. Сега остана съвсем равнодушен и не се трогна нито от настояванията, нито от молбите й. Тя можеше да направи това, което той бе предложил, или да му се противопостави и тогава щеше да се наложи да носи последствията. Нямаше друг избор. Разумът й повеляваше единия път, гордостта й сочеше другия. Но каква полза от гордостта, ако нямаше силата да държи на нея? Каква полза от гордостта, в резултат на която само ставаше смешна и биваше унижавана? Тя разбра какво трябва да направи, но нямаше да прости толкова бързо на Роланд Донован, че я бе принудил да вземе това решение.

Пусна ръката му и отстъпи назад. След това вирна брадичка, обърна се и тръгна по дървения тротоар към пристана.

Забави стъпките си, когато стигна до най-високото място, откъдето пред погледа й се откри „Делта принсес“, чиято бяла боя блестеше на слънцето, а от двата му черни комина се издигаше синкав дим в утринното небе. Между комините беше нарисувана златна корона. Параходът се полюшваше леко от течението, в момента товареха последните бали памук. На горната палуба се разхождаха дами, хванали под ръка господа, и се поздравяваха взаимно с приветливи, безгрижни гласове. От вътрешността на парахода се раздаде плътен звук като предупредително ръмжене на дворно куче. Сирената, която отново прозвуча, наподобяваше писък от болка.

Мелани рязко спря. Роланд я хвана за ръката и я побутна напред, а тя го изгледа с широко отворени от ужас очи.

— Не мога — прошепна тя през изтръпналите си устни. — Не мога.

— Ти се справи с опасностите на Камино реал и най-спокойно легна да спиш в долнопробно разбойническо свърталище. Да не искаш да кажеш, че не можеш да се справиш с един параход?

Устата му се разтегли в ободряваща усмивка, но очите му все още показваха, че е нащрек.

— Нали се опитах да ти обясня — извика тя и стисна ръчната си чанта, докато погледът й се плъзна над рамото му.

— Да, обясни ми. Аз обаче смятам, че би трябвало да те подложим на изпитание.

Преди тя да схване какво има предвид, преди да успее да размърда скованите си крайници, той се наведе, пъхна едната си ръка под колената й и я вдигна.

— Недей! — извика тя и изпусна ръчната си чанта, докато дърпаше жакета му и се извиваше, за да се освободи от желязната му хватка. Изпита неудържимо желание да се нахвърли върху него и да раздере с нокти лицето му. Не можеше да обясни какво я възпря.

— Ще бъде жалко, ако и двамата паднем в реката — промърмори той с каменно лице.

Когато произнасяше тези думи, тя видя мостика пред тях. Вцепени се и кръвта се оттегли от лицето й, щом почувства люлеенето, и последните й усилия да запази самообладание я зашеметиха и парализираха. Струваше й се, че чува избухването на пара и огън. През булото на някогашния ужас, за който сега отново си спомняше, чу Роланд да говори с един униформен офицер и видя развеселените и разтревожени лица на хората, които се обръщаха към тях.

Едва бяха стигнали кабината си, когато прозвуча следващата сирена и параходът потегли. Роланд застана пред леглото — великолепно произведение на мебелното изкуство, което по нищо не се различаваше от леглата в частните къщи, и сложи Мелани върху покривката.

Тя се измъкна от ръцете му. Беше стиснала здраво очи и трепереше толкова силно, че зъбите й тракаха. Така й се гадеше, че притисна ръка към устата си, сви колене, преви се и зарови лице във възглавниците, върху които лежеше.

— Бедното ми дете — простена Глори, която стоеше в средата на кабината и безпомощно кършеше ръце.

— Донеси чаша вино, бренди или нещо друго — изфуча Роланд, без да се обръща към нея.

Сякаш доволна, че може да помогне, Глори бързо излезе от кабината. Когато затвори вратата след себе си, Роланд седна на леглото, притегли Мелани до себе си и я накара да се отпусне в скута му.

— Съжалявам, Мелани, скъпа — прошепна той в косата й, люлеейки я в ръцете си. — Съжалявам.

Мелани го чуваше сякаш някъде отдалече. Тръпките, които на вълни минаваха по гърба й, бяха болезнени и съсипваха костите и нервите й. Утринта беше твърде топла, но тя трепереше от студ и ледена пот изби по челото й. Топлината на неговото тяло й подейства благотворно и сега тя се притисна в него толкова решително, колкото категорично го отблъскваше преди няколко секунди. Той я гушна до себе си, сякаш му беше ясно от какво се нуждае, и почна кротко да я люлее.

Вратата се отвори и Глори влезе, крепейки внимателно една чаша върху табличката, която носеше. В чашата имаше тъмнозлатиста течност.

— Остави я тук — каза Роланд тихо, — за да мога да я стигам. И бъди така добра да ни оставиш. Ако ми потрябваш, ще те повикам.

— Но, мистър Роланд…

— Знам, Глори, но не можеш да помогнеш с нищо. Ако стане нужда, ще те повикам непременно.

След малко стъпките на Глори бавно се отдалечиха. Вратата се затвори.

— Изпий това — помоли я Роланд и Мелани усети как ръбът на чашата се допря до устните й. Поклати глава, но това не й помогна. Чашата остана там, където беше, и до носа й стигна мирис на уиски. — Пий — настоя той.

Мелани пое дълбоко дъх и позволи в устата й да проникнат няколко капки, след като навлажниха устните й. Бърбънът, ароматен и силен, опари гърлото й, когато Роланд наклони чашата.

Тя си помисли, че или ще се задуши, или ще повърне. От напрежението в очите й се появиха сълзи и закапаха през стиснатите й клепачи. Трепкайки, те се отвориха и Мелани безпомощно, но укорително и гневно погледна мъжа си. Той я прегърна още по-здраво, когато почувства колко силно трепери, и дори има дързостта да й се усмихне.

— Така е вече по-добре, скъпа — каза той. — Окуражителен признак е, че имаш сили отново да ме мразиш.

Тя се опита да се отскубне от него, но той не й позволи. Вместо това събу ботушите си, сложи Мелани отново върху възглавниците и се изтегна до нея. После отново я притегли до себе си и нежно я погали по гърба.

Постепенно тя престана да трепери и се отпусна. Пръстите й се разхлабиха, тя притвори клепачи. Дишането й беше толкова бавно и равномерно, сякаш спеше. Не усети как устните на Роланд докоснаха челото й и не чу въздишката на облекчение, която се изтръгна от гърдите му.

Събуди се късно следобед. В кабината беше топло, но приятно въздушно течение нахлуваше и издуваше завесите на леглото. Когато обърна глава и дръпна завесата настрана, видя Роланд да седи да отворената врата и да чете последните новини. Зад него се виждаше жълтеникавокафявата вода на реката и зелената девствена гора покрай брега, който се носеше в обратна на движението посока.

Когато Мелани се размърда, Роланд вдигна глава и се усмихна.

— Време беше да се събудиш. Пропусна обеда и вече си мислех, че ще пропуснеш и вечерята. Това не е препоръчително на „Делта принсес“. Параходът е прочут със своя главен готвач.

Мелани не отговори. Не беше гладна, но гърлото й беше пресъхнало и пареше. На масата до леглото имаше порцеланова кана за вода и чаша. Тя се надигна и посегна към тях.

Роланд моментално скочи, взе каната, наля й вода и пъхна чашата в ръката й.

— Благодаря — промърмори тя, без да го погледне. Изпи чашата, остави я и отново си легна. През дюшека долавяше тракането на парната машина, но сега вече не се боеше, а бе само много уморена.

Роланд не се върна на стола си, а застана до нея и я погледна замислено.

— Не искаш ли да станеш и да отидеш на палубата? Свежият въздух ще ти подейства добре.

— Изглежда, смяташ, че винаги знаеш кое е добре за мен — отвърна тя с нежелание.

— Смятам, че това, което направих, си заслужаваше труда.

— А мислиш ли, че съм излекувана за постоянно? Малко е… уморително да изтърпявам тази процедура всеки път, когато пътувам.

— Все още не мога да кажа, но не виждам защо следващия път да не ти бъде по-леко.

— Ако това е всичко, което можеш да ми обещаеш, би трябвало да използвам тази възможност още по-добре — съгласи се тя неохотно.

Вместо да отговори, той отиде до вратата и я заключи. Когато тя го погледна въпросително, той само каза:

— Сигурно ще искаш да се пооправиш.

Това беше вярно, макар че като го осъзна, Мелани изпита само желанието да го плесне през усмихнатото лице.

— Добре — склони тя. — Би ли наредил да извикат Глори.

Известно време имаше чувството, че няма да изпълни молбата й. След това хвърли поглед към измачканата й рокля, която страшно се нуждаеше от гладене, преди Мелани да се покаже отново в нея. Той кимна и тръгна.

Те се разхождаха по палубата, кимаха на мъжете и жените, на децата и гувернантките им, с които се разминаваха. Не срещнаха никого от Натчес и Мелани беше доволна. След като страхът й се бе уталожил, тя се оглеждаше с по-голям интерес.

„Делта принсес“ минаваше покрай стотици хектари шумолящо захарно цвекло, което се вълнуваше като синкавозелено море. Тук-там се виждаха къщите на плантаторите на захарно цвекло — големи, строени по френски и испански образец, с архитектура, съответстваща на тропическата зона, защото от всички страни имаха просторни галерии и двукрилите врати навсякъде бяха широко отворени.

Не бяха сами по реката. Когато наближиха Ню Орлиънс, започнаха да срещат най-различни параходи. На здрачаване запалиха лампите и големите кораби се превърнаха в дворци от светлини. В просторните помещения на минаващите покрай тях параходи можеше да се види как пътниците ходят насам-натам, разговарят помежду си и се наслаждават на въздуха, преди да се приберат за вечеря. Те изглеждаха нереални, — приличаха на съновидения или на духовете на онези, които бяха загинали в изгорелите корпуси или в разбитите останки на корабите, заседнали на плитчина или скрити до самия бряг под клоните на дърветата. Ниското ниво на водата през късното лято показваше, че тези останки не са малко.

Седяха още на масата за хранене, когато след един завой на реката в тъмнината срещу тях се появиха светлините на Ню Орлиънс. Градът се простираше покрай криволичещия бряг и, изглежда, кипеше от живот, макар че тук-там в тайнствената тъмнина имаше неосветени райони.

Пристанът за параходи беше там, където главните улици на по-старата част на града, известна под името Вийо каре, стигаха до реката. Три кораба вече бяха завързани за през нощта край високия, засаден с дървета бряг. При акостирането бяха извършени трудни маневри, да не би от течението на реката да се сблъскате други параходи.

Докато имаше сили, Мелани наблюдаваше всичко през прозореца. След това напрежението, откъслечните разговори на масата около нея, тътенът на турбините, горещината и задушаващите миризми на ястия и на горящо масло в кристалните и месинговите полилеи над нея преляха чашата. Тя бутна стола си назад, промърмори някакво извинение и изтича навън.

На палубата я блъсна хладният нощен въздух, който носеше със себе си множество непознати за нея миризми. Чу дрънкане на пиано, шумоленето на твърдите листа на портокаловите дървета и далечния звън на църковна камбана. Можеше да види очертанията на трите остри кули на катедралата „Сейнт Луис“, палмови листа и керемидените покриви на къщите.

Изключиха двигателите. Параходът се разтресе и замлъкна. Няколко души скочиха от палубата, за да завържат въжетата за носа и кърмата на парахода. „Делта принсес“ беше в безопасност в пристанището на Ню Орлиънс и леко се полюшваше.

Стъпки по палубата известиха приближаването на Роланд. Той застана до нея и ръката му докосна нейната, когато се облегна на парапета. С приглушен глас попита:

— Всичко наред ли е?

— Да — отвърна тя. — Всичко е наред… вече.