Дженифър Блейк
Нежната измамница (11)

Глава единадесета

Постепенно дните започнаха да захладняват. Тъмнозелените пера на палмите в двора оклюмаха, а вятърът брулеше широколистните бананови дървета. В един ъгъл листата на смокиновите храсти жълтееха и падаха. Облаци се кълбяха на югоизток. Заваляха студените, размекващи всичко неспирни есенни дъждове.

Прогнозата, която губернаторът Куитман беше направил преди месец в Натчес, се потвърди. По делото срещу него и генерал Лопес съдебните заседатели не постигнаха съгласие за присъдата. Правителството, което осъзна, чене може да наложи желаната присъда, предизвика оттегляне на обвинението. Бившият губернатор на Мисисипи и генералът бяха свободни. Съдбата на четиридесетимата мъже от остров Контой, които продължаваха да лежат в крепостта Моро, все още не беше решена. Тяхното пленничество се беше превърнало в шумен показен процес и президентът на Съединените щати се намеси в тяхна защита. Американските и испанските власти преговаряха помежду си, но нещата се придвижваха бавно. Дните отминаваха един след друг.

Една сутрин Мелани седеше на верандата зад къщата и наблюдаваше как дъждът се стича от покрива на сребърни струи, когато Глори дойде при нея. Лицето й издаваше безпокойство, а в очите й се четеше неловкост.

— Имате посещение, мис Мелани.

Тъй като около нея отвсякъде трополеше дъждът, Мелани не беше чула файтона.

— Кой е? — попита тя.

— Мистър Дом. Да го поканя ли?

Дом? В Ню Орлиънс? Как се осмеляваше да идва на посещение в този ранен час? Сигурно знае, че Роланд е зает с работата си и няма да си бъде вкъщи. Може би не само знае това обстоятелство, а дори е решил съзнателно да го използва.

— Сам ли е?

— Да, мадам — отговори Глори с неодобрение.

Най-добре би било просто да го отпрати. Едва ли имаше да й каже нещо, което би чула с удоволствие. От друга страна, сутринта беше дълга и тъжна, а изглежда, че и следобедът ще бъде такъв. Все пак възможно бе той да носи някакви новини от Натчес, нали?

— Покани го в салона и му предложи нещо за пиене. Веднага идвам.

— Мис Мелани, смятате ли, че е правилно? Какво ще каже мистър Роланд?

— Съмнявам се, че го интересува. Ако прекарваше повече време тук, а не със своите вечни войнишки задължения, сега щеше да си е вкъщи. Така че няма причини да се оплаква.

Клатейки глава, Глори отиде да изпълни нарежданията. Мелани стана и през галерията влезе в спалнята да се пооправи. Тя каза на Глори самата истина. Прекаленото служебно усърдие на Роланд започваше да я дразни. Беше й ясно, че е дошла неканена в Ню Орлиънс, че се е натрапила, но мислеше, че той все пак би могъл да се постарае да прекарва повече време с нея. Преди мръкване почти никога не го виждаше, а и тогава бе толкова изтощен, че рядко беше в състояние да прави нещо друго, освен да вечеря и да се просне в леглото, физическото му влечение към нея не беше отслабнало, но тя постепенно се умори да изгражда дните си единствено върху задоволяването на неговата похот.

Дом стоеше в салона пред портала, когато тя влезе.

Мелани спря да го разгледа. Стори й се по-слаб от последния път, когато го видя, и ако не се лъжеше, стойката му бе по-стегната, брадичката вдигната по-високо. Беше наклонил щорите, за да гледа навън. Тъй като нещо и улицата беше привлякло вниманието му, той не забеляза как Мелани се приближи и застана до него. Когато и тя погледна навън, видя прислужницата от отсрещната къща да тича бързо към центъра. Жената беше навела глава срещу поройния дъжд.

— Някои хора са просто безогледни — забеляза тя.

Дом рязко се обърна.

— Мелани! — извика той и после повтори с по-нежен и сърдечен тон: — Мелани.

Тя му подаде ръка, усмихна му се и противно на собствените си очаквания, беше трогната от преливащото чувство в неговия глас.

— Как си, Дом?

Вместо отговор той каза:

— Ти си още по-красива от преди.

— Ласкаеш омъжена жена — напомни му тя и усмивката й изразяваше предупреждение.

— Това не променя нещата — отвърна той.

Тя измъкна ръката си от неговите пръсти, които се опитваха да я задържат, и кимна към малкото канапе.

— Защо не седнем? Надявам се, че Глори ти е предложила нещо освежително.

— Да, но аз исках само да те видя. Исках да знам как си и как се отнася Роланд с теб.

— Не мога да се оплача — отвърна Мелани, която седна на стол пред камината и посочи канапето до себе си.

— Ти никога не си искала да признаеш, че се нуждаеш от помощ, независимо от кого. Как да съм сигурен, че не играеш само ролята на смела жена?

Тя погледна из косо и се изненада от проницателността му.

— Струва ми се, че никога няма да бъдеш сигурен — отвърна след секунда. — Просто ще трябва да ми повярваш. Но все още не си ми разказал какво става с теб.

— При мен всичко е наред.

— А Хлое? Как е тя? — На Мелани й се искаше да не я гледа така. Имаше чувството, че той търси думи и се стреми да изрази нещо, което явно му се струваше важно, но не знае откъде да започне. Въобще не беше сигурна дали иска да чуе това, което имаше да й каже.

— Сестра мие доста добре.

— Дойде ли с теб в Ню Орлиънс?

— Да, да, дойде с мен. Всъщност дори идеята да предприемем пътуването беше нейна. Тя твърдеше, че всички интересни хора били тук.

— Така си и мислех. Преди известно време, още преди да тръгна от Натчес, тя ми каза, че има такива намерения.

— Така ли? Не знаех, че вие двете след… че вие двете сте се видели още веднъж след твоята сватба.

Хлое сякаш имаше чувството, че ти все още се сърдиш на Роланд. Но тъй като дойде тук и седиш сега в неговата къща, надявам се да не е така.

— Наистина с Роланд вече не ме свързва приятелство — отбеляза Дом замислено, — но от друга страна, не му се сърдя повече. Поведението му спрямо жената, която беше моя годеница, действително не може да се нарече съвсем джентълменско, но пък и той беше предизвикан.

— Да — отговори Мелани със сподавен глас и погледна към ръцете си, сключени в скута. Така беше, но въпреки това не й бе приятно да й го натякват.

— Надявам се само, че Роланд разбира положението ми — допълни Дом.

Мина известно време, преди Мелани да разбере за какво говори. Той искаше да знае какво е отношението на Роланд към него. Естествено той не знаеше, че Мелани бе свидетелка на срещата между него и съпруга й в Котънууд. Това я радваше заради неговата гордост. То улесняваше отговора й.

— Не виждам защо трябва да има нещо против теб. Искам да кажа, че ако някой е пострадал, това си най-вече ти.

— Радвам се — каза Дом и подпря кокалестата си китка на облегалката на канапето, навеждайки се към нея. — Не бих могъл да понеса, ако ми забранят да те виждам, макар и под формата на официални посещения. Не мисля, че съм заслужил такова голямо наказание.

— Дом, моля те — предупреди го Мелани. Нищо не помогна.

— Вече достатъчно съм наказан — продължи той. — Заради моята себичност и надменност те загубих. Беше тежък урок, но научих нещо от него. Научих, че мнението на другите струва много малко. Че хората прекалено лесно са готови да анатемосват деяния, за които те самите нямат смелост. Че в края на краищата няма значение какъв аршин се мери, стига да се върши това, което повеляват сърцето и съвестта. Иска ми се — продължи той, извръщайки поглед — да можех да върна назад думите, които ти казах. Има много неща, които бих искал да върна обратно. Но е невъзможно. Понякога се питам дали ще мога да живея по-нататък с тези мисли. Невинаги, но понякога.

— Дом, аз…

— Не, няма нужда да казваш нищо. Беше мило от твоя страна, че ме изслуша. Надявам се, че ще ме разбереш, ако споделя с теб някои неща. Първо, става дума за Хлое. С удоволствие би те посетила, ако я приемеш. По някакви причини тя смята, че не искаш да я видиш отново.

Когато се видяхме последния път, помисли си Мелани, Хлое се държа така обидно заради брат си. Естествено тя можеше да разбере и да прости сестринските й чувства.

— Разбира се, ще се радвам да я видя.

— Знаех си, че ще кажеш така. А сега още нещо. Илайза Куитман съжалява, че вие, ти и Роланд, не сте приели нито една от поканите, изпратени до вас. Моли ме специално да те поздравя от нейно име и да те убедя да дойдете на театралното представление, което организира гази седмица. Ако си съгласна, тя ще наеме loge grille^[1], една от онези ложи, в които си защитен от любопитни погледи. Креолките ги наемат по време на траур и през последните месеци на бременността. Така се прави тук. Никой няма да си помисли пешо лошо. Освен това Илайза обещава на часа да уведоми Роланд в казармата, а да изпрати поканата на теб.

— Това звучи чудесно — зарадва се Мелани. — За Роланд не мога да кажа нищо, но когато Илайза изпрати поканата по един или друг начин, разбира се, ще й отговоря официално.

Възможно ли беше Роланд да е отказал покани за някои официални приеми, без дори да я уведоми за това? Не можеше да си представи защо е трябвало да го прави, но беше твърдо решена да изясни този въпрос.

— Надявам се, че ще се опиташ да дойдеш. Ние е Хлое ще сме там. Ще се състои в „Сейнт Чарлз“, а поводът е завръщането на френско — ирландската актриса мадам Дюбоа, която през зимния сезон ще даде дългоочакваното си второ благотворително представление в полза на похода.

Това бе жената, за която Хлое бе загатнала, че Роланд я намирал толкова привлекателна. Подозрение лумна в Мелани, но и любопитството й не беше по-малко.

— Възхитително! — отговори тя. — Разбира се, ще се опитам да дойда.

— Какво ще се опиташ?

Този глас, треперещ от леден гняв, беше на мъжа й. Мелани пое дълбоко въздух, когато се обърна. Роланд стоеше на вратата, държеше в ръка прогизналата си шапка, а от мушамата му се стичаше вода и капеше на пода. Бушуването на бурята беше заглушило стъпките му. Мелани бе толкова стресната и изненадана, че неволно се запита какво може да е чул, и гузна червенина пропълзя по бузите й.

— Роланд! — каза тя колкото е възможно по-спокойно. — Защо си тук по това време? Случило ли се е нещо?

— Още не знам — просъска той. — Съобщиха ми, че жена ми приема чужд мъж.

Обвинението в гласа му и позата на измамен съпруг бяха съвършено неуместни. Мелани скочи. Вирна глава високо и отвърна:

— Както можеш да видиш, било е грешка. Приемам един стар приятел и на двама ни. Тъкмо исках да позвъня на Глори да ни сервира чай. Няма ли да седнеш при нас?

— Когато през главата й мина друга мисъл, тя продължи:

— А докато чакаме чая, Дом може да ти разкаже за една покана на Илайза Куитман до нас. Учудва ме, че така бързо си научил за моите действия, а, изглежда, много покани за най-различни прояви, изпратени ти в казармата, са се загубили.

— М-да — изрече Дом и също стана. — Не мисля, че сега ми се пие чай. Може би друг път.

Роланд не изпускаше Мелани от очи, когато отговори:

— Да, друг път. Тъй като това недоразумение сега се изясни, трябва да тръгвам отново. Ако си готов, Клемънтс, ще те придружа до файтона ти.

— Не е необходимо — заяви Мелани. В друг момент решимостта на Роланд да изгони Дом от къщи би я развеселила, но не и сега.

— О, напротив — отвърна Роланд и позвъни за Глори. Стоеше напрегнат и чакаше прислужницата да донесе шапката и бастуна на Дом.

— Довиждане, Мелани — сбогува се Дом. — Или може би трябваше да ти кажа au revoir, тъй като в края на краищата сме в Ню Орлиънс. След ден-два Хлое ще мине да те навести. Много мило от твоя страна, че си готова да я приемеш.

— Та това е съвсем естествено — отговори Мелани.

Дом се поклони и напусна стаята. Роланд хвърли последен поглед към Мелани, мина през вратата и я затвори зад себе си. Очите му предвещаваха война. Е, добре. Ако иска да кръстоса шпага с нея, нека се върне колкото може по-бързо вкъщи. Тя беше напълно готова да му достави това удоволствие.

Все още валеше неспирно и монотонно, когато се здрачи. Роланд най-сетне се върна. Изглежда, беше прекарал по-голямата част от деня навън, защото беше мокър до кости и изпоцапан с кал до веждите. Изръмжа кратък поздрав и се запъти веднага към кухнята да си вземе вода за къпане. Тъй като Глори все още беше заета с приготвянето на вечерята, той сам си стопли вода и по задната стълба я занесе в спалнята им. Мелани не го чу повече, докато яденето не беше сложено на масата. Тогава той се появи с кожени панталони, чиста бяла риза и мокра коса.

И двамата се бяха научили да се въздържат от разправии пред прислугата. Разбира се Глори беше всъщност по-скоро член от семейството и знаеше много добре, че нещо ме е в ред, а вероятно знаеше и какво е това нещо. Въпреки всичко Роланд нямаше да каже нито дума, докато, сервирайки, камериерката влизаше и излизаше. Както и да е, каза си Мелани. В последно време Глори проявяваше неприятна склонност да застава на страната на Роланд.

След вечеря Мелани помогна на Глори да раздига масата. После с войнствено изражение и блудкаво чувство в стомаха се отправи да търси мъжа си. Не го намери нито в гостната, нито в салона. Неохотно се запъти към спалнята.

Въпреки влажната нощ вратата към балкона беше отворена. През нея нахлуваше вятър, който носеше със себе си изпарения и ромона на дъжда и караше перата на палмите в двора да шумолят. Роланд се беше облегнал на вратата и се взираше навън. Зад него стоеше ваната, в която се беше къпал, пълна със студена сапунена вода. Мокрите му дрехи лежаха на килима до ваната, а влажните кърпи бяха провесени на долния край на леглото.

Мелани дръпна едната кърпа и провери дали дървото не се е повредило от водата. Изглежда, нищо не му беше станало. С въздишка на облекчение се обърна към мокрите дрехи на Роланд.

— Остави това — заповяда той. — Глори ще се погрижи.

— Килимът… — започна тя.

— Е, и той няма да изгние толкова бързо. Имаме да обсъждаме някои неща.

Острият му тон беше предизвикателен. Мелани метна кърпата на ръба на ваната и се обърна към него. С ръка на хълбока каза:

— Мисля, че имаш право. Може би ще започнем с това, защо не съм била уведомена за поканите, които сме получавали?

— Нямах време да мисля за такива неща…

— Но генералът трябва да е имал време, защото съм сигурна, че голяма част от тържествата са били в негова чест.

— … и освен това — продължи той, като че ли тя не бе казала нищо — ти си още в траур. Или си забравила? Предположих, че няма да ти е до тържества.

— Като съм в траур, не значи, че съм умряла! — извика тя. — Дори и да не съм имала намерение да приемам поканите, с удоволствие бих научавала какво става. В последно време животът ми не е твърде вълнуващ и много бих се радвала на малко внимание отвън, което да внесе някакъв живец в ежедневието ми.

— Разбирам. Съжалявам, че си скучала, мисис Донован. Аз лично се наслаждавах на нашите спокойни вечери.

— Дължи се на това, че ти по цял ден си между хора, с които можеш да си чешеш езика за вашата плячка, за наградата, която ви очаква, ако отидете пак в Куба. Може би планирате как да убедите испанците, които от поколения живеят там, да напуснат своите къщи. Защо след това да не ти се отрази добре и малко спокойствие?

Очите му станаха твърди като нефрит.

— Така мислиш, значи? Тогава предлагам някой ден да дойдеш на учебния плац, за да разбереш какво става там. Няма да видиш нищо друго, освен тежка работа. Но като размисля, май ще е по-добре веднага да забравиш. Вероятно гледката ще те отегчи.

— Ако това, което казваш, е вярно — отвърна Мелани и вирна глава, — наистина ще се отегча!

Тя с удоволствие би взела назад необмислените си думи за работата му, но тъй като беше невъзможно, сега нямаше намерение да отстъпи от мнението си.

Пръстите на дясната му ръка бавно се свиха в юмрук, когато каза:

— Днес сутринта ми се стори, че си всичко друго, но не и отегчена. Питам се дали щеше да ми разкажеш за посещението на бившия си годеник, ако не бях получил толкова навременно предупреждение.

— Не съм сигурна — отговори Мелани и замислено сви устни. — Може би щеше да е по-вълнуващо да го скрия от теб.

— Какво си е въобразил, та да дойде в мое отсъствие? Какво искаше?

При тези думи Роланд пристъпи две крачки към нея. Цялото му тяло от главата до петите излъчваше гняв. Тя нямаше намерение да се остави да я сплаши.

— Доколкото разбрах, искаше три неща. Първо, да се осведоми дали съм здрава и щастлива. Разбира се, уверих го, че е така. Второ, Илайза го е помолила да ни покани от нейно име, което и направи. И накрая се интересуваше дали веднага ще го извикаш на дуел, ако се мерне пред очите ти, макар че и при най-добро желание не мога да разбера как е стигнал до тази мисъл.

— Така ли? — осведоми се той и повдигна едната си вежда. — Та това е нещо съвсем ново.

Въпреки хапливия сарказъм на думите му, Мелани имаше чувството, че мислите му бяха другаде.

— Възможно е. Тъй като, изглежда, нямаш намерение да отговориш на въпроса ми, трябва да заключа, че той няма нищо общо с мен. Но ако не е така, Дом трябва да се смята за потърпевш. Или не? Значи той би трябвало да те извика на дуел. Така, както стоят нещата…

— Не се тревожи за това. Не е важно. Онова, което сега има значение, е защо си приела този мъж в моята къща.

Мелани рязко се извърна и му отговори през рамо:

— Мислех, че вече си си съчинил отговора така, както ти харесва.

Роланд протегна ръка и отново я обърна към себе си:

— Наистина — отвърна той, — но повече няма да се стига дотук. Разбра ли ме? Ако искаш да имаш преживявания, ще трябва да ги намериш при мен.

Насила я обгърна с ръце. Дълго и неотклонно я гледа в очите. Изчезнала беше безизразната твърдост, в кристално ясните дълбини тя видя гняв и болка. В този миг прозря, че беше напълно възможно да е ревност; че болката, изписана в очите му, е породена от страха да не я загуби. Тази кавга й донесе някои неща: откритието, че пътят й към отмъщението е свободен, че планът й да го накара да се влюби в нея е бил правилен. Много жалко ще бъде, ако сега направи нещо, което да застраши победата й.

Когато устните му легнаха върху устата й, тя му се отдаде напълно. Вдигна ръце и ги обви около врата му. Кръвта шумеше във вените й, докато се събличаха един друг и лягаха. Изпълнени с дива нежност, телата им се движеха и всеки искаше да вземе за себе си всичко, и последното, което другият можеше да даде. В сладкото удоволствие те намираха заместител на по-нежните чувства, които никой от тях не искаше или не можеше да признае. Но и след това Мелани беше сигурна, че победата й е близо. Така че беше странно защо, когато лежеше и слушаше дъжда, не изпитваше нищо друго, освен изнурено отчаяние.

Хлое дойде. В ръждивочервена рокля с волани от тафта на зелени карета тя влетя в къщата на „Рампарт стрийт“. Пронизителният й смях отекна в стаите и от момента, в който влезе през входната врата, до момента, в който напусна къщата през същата тази врата, не млъкна нито за миг. Забележките й за Ню Орлиънс и разказите й за обществените прояви, на които беше присъствала от пристигането си насам, бяха както винаги шеговити и забавни, макар и язвителни. Ако беше любопитна да научи нещо за Мелани и Роланд, за къщата и квартала, в който живееха, правеше усилие да не го покаже. Прие, когато й предложиха чаша чай, остана половин час, както изискваха добрите маниери, и после се сбогува.

Но не приключи с това. На другия ден сестрата на Дом дойде пак, отново се усмихваше, отново беше забавна и отново лееше водопад от думи, сякаш се страхуваше, че ако прекъсне, Мелани би могла да зададе въпроси, на които нямаше намерение да отговаря, или че би могла да засегне някоя тема, която тя отбягва. Когато страховете й не се потвърдиха, Хлое сякаш се поотпусна. Словоизлиянията й постепенно секнаха. Когато се приготвяше за тръгване, тя внезапно предложи:

— Скъпа Мелани, през цялото време си мисля, че заради траура и задълженията ти като съпруга не излизаш достатъчно често от къщи. Какво ще кажеш, ако днес следобед заедно се разходим с файтон? Можем да отидем на покупки или, ако предпочиташ, да направим няколко кръга около Плас дарм, пред катедралата. Такъв е обичаят тук, поне така чух. В Ню Орлиънс има все още някои очарователни европейски порядки, а Плас дарм изглежда точно като стар главен площад в испански град. Млади дами на възраст за женене се разхождат със своите майки или гувернантки и всеки, който иска да види нещо или да го видят, се появява следобед.

— Да, и аз чух така — отговори Мелани.

— Да отидем ли да погледаме хората? Поръчах да докарат моя кабриолет от Натчес. Нямаме нужда нито от кочияш, нито от придружител или компаньонка. Моята прислужница може да остане при твоята, докато ние двете се разходим. Когато сме двете, и без придружител спазваме благоприличието. Ако си съгласна, ще мина да те взема. Да кажем, по залез-слънце?

Мелани се поколеба само за миг, преди да се съгласи. Разходка с кола за глътка въздух в ранната вечер би била известно разнообразие, от което имаше нужда. Хлое можеше да бъде занимателна придружителка, когато искаше, а и полагаше такова усилие да възстанови старото приятелство, че би било дребнаво от нейна страна, ако поне малко не й помогне. Освен това Мелани нямаше нищо против да се запознае малко по-отблизо с живота във френско — креолския град.

От момента, в който тръгнаха, стана ясно, че Хлое се смяташе за умел кочияш. Размахвайки камшика, тя седеше на червената кожена седалка в тъмносиня рокля от офицерски плат, чийто корсаж беше обточен с два реда златни галони, а на раменете имаше златни еполети. На главата си носеше филцово кепе като на стрелците с лък, украсено със златни шнурове. На завоя по улицата, която водеше, към Плас дарм, почти изправи кабриолета на едно колело.

— Толкова съм щастлива, че реши да дойдеш — радваше се тя на висок глас. — В Ню Орлиънс няма много сами момичета на моята възраст, а и не мога постоянно да натрапвам на Дом компанията си. Всичко си има граници. А и той не обича да се вози с мен.

Мелани се усмихна насила и си позволи само едва-едва да отпусне ръката си, с която стискаше седалката. Пред тях се движеше каруца с огромен товар от синкава захарна тръстика. Като видя, че сега ще трябва да се движат малко по-бавно, тя вдигна чантата си от пода и приглади полите на жоржетената си рокля.

— Наистина не мога да си го обясня — отвърна тя. Хлое й хвърли бегъл поглед.

— О, ти ми се подиграваш — извика тя. — Боже мой, колко ми липсваше чудатият ти хумор! Действително трябва да измислим нещо, та да излизаме по-често заедно.

— Да, естествено — отговори Мелани. — Предполагам, че ще отидеш на празненството на Илайза Куитман.

— Дори и насън не ми минава мисълта да го пропусна. И ти ли си поканена?

— Прислужникът на губернатор Куитман донесе днес следобед поканата вкъщи.

— Искрено се надявам да дойдеш. Ще бъде много жалко, ако не можеш — каза Хлое.

— Тъй като Илайза ми обеща да ангажира loge grille, не виждам никаква причина да не дойда.

— Трябва да се погрижиш Роланд да бъде в униформа. Нали е благотворително представление, трябва да има колкото е възможно повече униформи, не мислиш ли?

Мелани хвърли поглед на Хлое, но момичето се беше съсредоточило само върху това, как да задмине каруцата със захарна тръстика. Тя реши да не признава, че Роланд още не й беше казал дали смята да отиде на празненството, така че само промърмори нещо неясно в съгласие.

— Познаваш ли добре Плас дарм? — осведоми се Хлое.

— Да, с Глори често минаваме покрай него на път за френския пазар.

Хлое се обърна и я погледна изненадано.

— Ти ходиш на пазара? Колко вълнуващо! Ние с Дом живеем при приятели на семейството в американския квартал на града, само на няколко преки от Куитманови.

Ужасно се радвам, защото като гостенка съм освободена от всякакви домакински задължения. Не че някога съм нравила нещо друго, освен да определям менюто, да наглеждам прислужничките и да проверявам как са избърсали праха. Но за какво говорех? Ах, да, за Плас дарм. Ако го познаваш, значи си видяла фантастичните нови къщи, които са построили от другата страна. Баронеса Ди Понталба ги е поръчала във френски стил. Казват, че били първите по рода си в Новия свят и в началото на годината щели да бъдат напълно готови. Някои от най-добрите семейства още отсега се подготвят за нанасянето. Баронесата е предложила квартира за сезона на всички знаменитости, които посещават града, за да си подсигури инвестициите. Доколкото чух, едно от най-добрите жилища, които вече са готови, е предложила на мадам Дюбоа.

— Ах, наистина ли? — беше всичко, което хрумна на Мелани в отговор.

Хлое кимна.

— Съгласна съм да ми отрежат дясната ръка, само и само да живея там. Говори се, че баронесата е още в града и всеки ден ходи да наглежда строежа. Опитах се да склоня Дом да уговори среща с нея, защото исках да попитам дали можем да се настаним в едно от жилищата, но той се възпротиви. Сградите са грандиозни, не намираш ли?

— Да, може да се каже — съгласи се Мелани, която с усилие потисна усмивката си.

— Просто умирам за ковано желязо, особено както се откроява върху тези червени тухли. Четох във вестника, че баронесата иска да отсекат старите тополи на Плас дарм, да направят парк с ограда от ковано желязо и да го нарекат на името на героя от битката при Ню Орлиънс Андрю Джаксън.

— След строителните работи наистина ще трябва да се предприеме нещо.

Продължиха така, докато стигнаха целта си. Хлое навлезе в „Шартр стрийт“ и мина покрай правителствената сграда от испанско време, която се наричаше Кабилдо, покрай високите кули на катедралата „Сейнт Луис“ и покрай презвитерианския манастир, построен първоначално за подслон на свещениците. Принуди коня да забави ход, докато премина във величествен тръс, а камшика си държеше под елегантен ъгъл.

— Ако нямаш ни що против — предложи сестрата на Дом. — Ще направим няколко кръга по улиците около Плас дарм.

— Както искаш — съгласи се Мелани.

Но Хлое, извила шия, за да оглежда разхождащите и да кима на други в преминаващите покрай тях екипажи, не обърна почти никакво внимание на нейния отговор и Мелани реши, че е направила предложението само от учтивост.

Без съмнение всичко около нея беше интересно. Господа във фракове, и високи касторени шапки и млади мъже с меки мустачки крачеха бавно, въртяха бастуните си или ги използваха, за да подчертаят всяка твърда стъпка. Дами на средна възраст се разхождаха под ръка с мъжете си с такава грация, че полите им едва се поклащаха. Пред тях, облечени в снежнобяло, вървяха дъщерите им, понякога една, понякога и три-четири, а подир тях следваха останалите членове от семейството. Момичетата отпред бяха с вдигнати коси, което сочеше, че са на възраст за женене. По раменете на онези, които следваха родителите си, все още висяха дълги плитки. На ъглите стояха продавачки на бонбони — стари негърки с чисти бели престилки и бонета или кърпи на главите, а до тях — цветарките с букети от маргарити и хризантеми, есенни цветя с увита около стеблата сребърна хартия. Вечерният бриз шумолеше в листата на тополите. Откъм реката се чуваше пухтенето на параход.

— Това е монсеньор Де Марини — установи Хлое, — а ето, мисля, и Джеймс Галие, архитекта, който проектира жилищата на Понталба.

Тя назоваваше имената на други минувачи и разказваше на Мелани кой какъв е, докато тя започна да се пита как е успяла за толкова кратко време да опознае населението на Ню Орлиънс. Предположи, че се дължи на големия й интерес. Хлое се интересуваше главно от хората и техните действия, ако не и единствено от това.

— Искаш ли да слезем и да се поразходим малко? — попита Хлое. — В тези часове на деня е толкова приятно. Уверявам те, че няма да е трудно. В момента, в който спра до тротоара, ще се появят цели орди ирландчета и негърчета, които с удоволствие ще държат коня.

— Както предпочиташ — отвърна Мелани.

— Ето там виждам едно място — каза Хлое, наведе се и погледна през дърветата към Плас дарм. — О! О, Мелани! Но това е ужасно! Дори и насън не ми е минавало през ума.

— Какво има? — Мелани също погледна нататък. Не можеше да каже, какво беше очаквала, но дори и най-смелите й фантазии не биха обрисували това, което видя. Едър, с изправена стойка, издокаран в униформата си, Роланд се разхождаше под тополите под ръка с една жена. Тя беше стройна, тъмнокоса, със стегната фигура. От такова разстояние беше трудно да се види лицето й. Носеше тревистозелен тоалет и огромна шапка с пауново перо.

— О, Господи — промълви Хлое, — това не го исках в никакъв случай. Толкова съжалявам, Мелани, толкова ужасно съжалявам. Но кой би помислил, че той ще се показва открито с нея посред бял ден, пред очите на всички. Можем само да се надяваме, че не са ни забелязали.

Вместо да спре до бордюра, сестрата на Дом удари коня с камшика и те бързо напуснаха Плас дарм. Мелани погледна още веднъж през рамо и каза:

— Струва ми се, че не разбирам какво става тук. Коя беше тази жена?

— Да не би да искаш да кажеш, че нищо не знаеш? Това беше артистката, за която ти разказах миналата пролет, онази, която след два дни ще гледаме в „Сейнт Чарлз“, Колийн Антоанет Дюбоа.

Хлое продължаваше да мърмори извинения, които никак не звучаха естествено, докато по най-прекия път бързаше към къщата на „Рампарт стрийт“. Мелани беше твърдо решена да запази благоприличие и покани Хлое на чай, но тя отказа. Сбогуваха се пред входа. Хлое продължи веднага. Мелани остана на улицата и гледа със сбърчено чело след нея, докато кабриолетът се изгуби от погледа й.

Когато вечерта Роланд се върна, тя не заговори за този случай. Колебаеше се, защото не беше сигурна как трябва да започне. Струваше й се най-разумно първо да разбере как този нов обрат ще се отрази на отношението й към мъжа й и на плановете й за бъдещето. Когато внимателно проучи чувствата си, установи, че е ядосана преди всичко, както сама се уверяваше, от това, че мъжът й толкова малко уважава дадената клетва и се показва пред очите на хората с любовницата си. Досега вярваше, че ако може да разчита на нещо, то е физическото привличане, което Роланд изпитва към нея. Доколкото можеше да съди, това привличане не бе намаляло, но с течение на времето сигурно щеше да се стигне и дотам. И какво ще стане тогава с грандиозните й планове? Убедеността, че тя означава все повече за него, изглежда, е била прибързана. Щом той не я обича и не я желае, значи тя е загубила. Трябва да признае поражението си и да намери друг начин да му отмъсти.

Не бива да действа прибързано. Възможно е да е някакво недоразумение, сцената на площада да се е дължала само на случайна среща. Роланд бе признал възхищението си от актрисата. Ни що чудно, ако е спрял да размени няколко думи за представлението й в чест на Лопес. Не. Би било прекалено голямо съвпадение те с Хлое съвсем неволно да се озоват там точно в момента на тази случайна среща. А трябва да вземе под внимание и държанието на Хлое. Мелани не би се учудила, ако сестрата на Дом е разчитала да ги завари там заедно.

Като размисли по-сериозно, й се стори, че е най-добре просто да изчака. Предстоеше празненството на Куитманови в театъра. Там ще разгледа мадам Дюбоа по-подробно и може би ще си изясни каква е работата. Дотогава не можеше да се държи с Роланд по друг начин, освен хладно, макар че беше неразумно. Когато си легнаха, отдръпна се сковано толкова далеч от него, колкото бе възможно, без да падне от леглото. Когато усети, че протяга ръце към нея, тя му обърна гръб и се изтегна така лениво, сякаш беше страшно уморена. Ръката му погали тънката й талия и спря върху гръдта й. Секунда по-късно той отдръпна ръката си и с въздишка легна по гръб. Мелани също въздъхна беззвучно. Не беше израз на облекчение. Дълго след като дишането му стана дълбоко и равномерно, тя лежа будна и се взира в тъмнината с широко отворени парещи очи.

Мелани се облече много грижливо за театралното празненство. Каза си, че е въпрос на гордост да изглежда колкото е възможно по-добре, не че иска да се мери с френската ирландка, която ще излезе на сцената. Още сутринта си изми косата и я изсуши на слънце, после я четка, докато по-червеникавите места в кестенявите кичури засвяткаха като скъпоценни камъни. След приятната баня, при която щедро използва розовия си сапун, накара Глори да й направи прическата. Камериерката, усетила настроението на Мелани, положи много усилия и надмина себе си.

Преди месеци, когато купуваше траурните си дрехи за случаите, при които щеше да посреща гости вкъщи, Мелани беше избрала и една вечерна рокля. Сега тя бе простряна на леглото и гънките от черна копринена тафта блещукаха на светлината на лампата. Беше с обикновена кройка, с богата пола и прилепнал корсаж с кръгло деколте. Черната дантелена яка, която падаше до лактите, изглеждаше като пелерина. Върху полата беше закрепен дантелен волан. Към нея щеше да сложи черни копринени чорапи и черни сатенени пантофки. С намръщено чело Мелани прокара пръст по твърдата тафта. Точно тази вечер малко цвят щеше да й бъде добре дошъл. Но и при най-добро желание това беше невъзможно.

Когато облече роклята и дългите ръкавици от черна дантела, Мелани се обърна, за да се види в огледалото над тоалетката. На фона на блестящия черен плат кожата й се открояваше млечнобяла и нежна като цвят на магнолия. Синьото на очите й и кестенявият тон на косите й изпъкваха невероятно силно. На врата и на ушите й блещукаха перлите на баба й и тя беше принудена да признае, че дори и без ефекта от нещо цветно рядко в живота си е изглеждала така добре.

Стъмни се. Мелани седеше в салона, приготвила до себе си пелерината от сиво кадифе, театралния бинокъл и обшитата с перли черна чантичка. Моментът, в който тя и Роланд трябваше да се срещнат в театъра с другите, все повече наближаваше. Роланд възнамеряваше да се върне по-рано вкъщи, да се изкъпе и да хапне нещо, преди да сложи парадната униформа. Часовникът върху камината не преставаше да трака. Уговореният час настъпи и отмина, а Роланд не идваше.

Мелани скочи и закрачи нагоре-надолу по килима. Къде се бавеше? Той наистина имаше намерение да отиде на тържеството, дори трябваше да го направи, след като й бе разрешил да изпрати на Илайза писмено съгласие. Болезнен беше изводът, че той може да пренебрегва задълженията си, за да се разхожда с една артистка по Плас дарм, но не може да се освободи навреме, за да спази уговорката със съпругата си. Тя намираше известна утеха в мисълта, че Роланд не може да бъде с тази жена сега, тъй като тя сигурно е в театър „Сейнт Чарлз“.

Какво ли ще си помисли Илайза, ако не отидат? Или Дом? А Хлое? Колко време ще мине, докато всички научат, че съпругът й не държи на нея?

Можеше поне да й прати бележка, за да обясни закъснението си и да й съобщи дали изобщо възнамерява да се прибере вкъщи. Само ако знаеше как да стигне до театъра, щеше да отиде без него. Но тъй като нямаха кола, Роланд мислеше да наеме файтон и да я вземе с него. Естествено би могла да отиде и пеша. Точно така се движеха досега и тя, и Глори, и Роланд, но ще пристигне така раздърпана и задъхана, че ще представлява жалка картина, още по-лошо, отколкото ако изобщо не отиде.

Шумът от спираща кола я откъсна от тъжните й мисли. Дори и в тъмнината можа да различи, че мъжът, който слезе, не е Роланд. Той се качи по стълбите и тъй като Мелани знаеше, че Глори е в кухнята от другата страна на вътрешния двор, отвори сама, когато се почука.

На вратата стоеше Дом. Усмихнато свали шапка.

— Вашата карета ви очаква, милейди.

— Моята карета?

— Като не дойде, Илайза се разтревожи за теб. Тя видя генерал Лопес да влиза в театъра и изпрати някого да се осведоми дали му е известна причината, поради която ще закъснеете. Генералът й съобщил, че Роланд още продължава да разтоварва оръжие и муниции. Пратката пристигнала късно следобед и той не можел да тръгне, преди всичко да е разтоварено, прибрано и заключено на сигурно място в арсенала.

— Разбирам. Много мило, че дойде да ми го кажеш.

— Това не е единствената причина, поради която съм тук. Илайза мисли, че ще предпочетеш още сега да дойдеш в театъра, а Роланд би могъл да дойде по-късно, след като се освободи от задълженията си. Предложих аз да ти съобщя това и да ти служа за придружител.

— Много мило от страна на Илайза… и от твоя страна — каза тя.

Във всеки друг момент би отклонила предложението на Дом и би предпочела да почака Роланд. Но сега не беше склонна да спазва обществените порядки. В последно време той явно не се съобразяваше много с нейните чувства, защо тогава тя да се съобразява с неговите?

— Човек е мил, когато прави нещо, което доставя удоволствие и на самия него — отвърна Дом.

Мелани го удостои с най-любезната си усмивка.

— Почакай само да се обадя на Глори — помоли го тя. — А после с удоволствие ще дойда с теб.

Пред театър „Сейнт Чарлз“ се беше събрала невероятна тълпа. Газовите фенери осветяваха множество коли и хора, които се стичаха от всички посоки. Вътре цареше разкошът на европейските опери. Имаше партер и частни ложи непосредствено до сцената и балкони до тавана. Балконите бяха оформени като аркади с коринтски колони и с изкусно украсени парапети. Навсякъде се виждаха позлатени дърворезби. Закритите ложи се намираха в средата на втория балкон и зад фино изработените им решетки посетителите бяха защитени от погледите на любопитните.

Когато Дом и Мелани влязоха в една от тези ложи, Илайза Куитман се обърна усмихната.

— Мелани, мила моя, колко е хубаво да те видя отново. Идваш в много подходящ момент. Мелодрамата вече свърши, но драмата още не е започнала, всеки момент завесата ще се вдигне.

Мелани отвърна на усмивката й, благодари, че е изпра тила кола и поздрави останалите. Губернаторът, както всички още го наричаха, макар че се бе оттеглил от поста си, беше в най-добро настроение. С пищните си мустаци, гъстата си тъмна коса и добре ушития вечерен костюм изглеждаше много елегантен, въплъщение на спокойствие и добронамереност. Хлое седеше срещу Илайза от лявата му страна и сякаш бе недоволна. Тя някак между другото отбеляза пристигането на Мелани, поведението й граничеше почти с неучтивост. Като видя нацупеното изражение на Хлое, облечена в разкошна рокля от розов сатен, Мелани се запита дали тя е съгласна да крие лъчистата си красота зад дървени решетки. Друг фактор беше може би липсата на публика, която да я оцени по достойнство. Мъжът от лявата й страна беше генерал Лопес, изглеждащ ослепително в униформата си. След като стана и се поклони на Мелани, той седна отново, наведе се през Хлое и подхвана пак прекъснатия разговор с губернатора.

Единствените все още свободни места бяха двете най-отпред, без съмнение запазени за Мелани и Роланд. Тъй като генералът явно не забеляза, че е заел мястото на Дом, той я придружи до първия ред и седна с леко повдигане на раменете до нея.

Илайза се наведе напред, направи комплимент на Мелани за външния й вид и още веднъж изказа съжаление, че Роланд е бил задържан Мелани едва успя да благодари и светлините угаснаха, публиката се смълча и завесата пред сцената се раздели на две.

Спектакълът, който трябваше да ги развлече тази вечер, беше „Камий“, английска версия на пиесата от Александър Дюма, чието оригинално заглавие беше „Дамата с камелиите“. Историята на чудно красива лека жена от Париж, която се отказва от аристократичния си любовник заради кариерата му и умира от туберкулоза и разбито сърце. В Ню Орлиънс от години това беше любимата пиеса на театралната публика. Когато Колийн Антоанет Дюбоа излезе на сцената, на всички се стори, че тя е абсолютно подходяща за тази роля. Носеше разкошна бяла рокля, а камелиите, дали името на героинята, която тя играеше, беше забола в тъмните си коси. Изглеждаше жизнена и въздушна, весела и уязвима. Като я погледна, Мелани усети, че гърдите й се стягат. Тази жена излъчваше невъзмутимост и същевременно магнетично привличаше публиката. Всяко нейно движение беше убедително и естествено. Тя така майсторски владееше изкуството си, че Мелани извади бинокъла, за да я разгледа по-отблизо. И направи учудващо откритие. Въпреки сценичния грим и стройната си грация актрисата беше по-възрастна, отколкото изглеждаше. Беше напълно възможно да е с доста години по-стара от Роланд. Младият мъж, който играеше нейния любовник, също беше забележителен, французин, с приятна външност, чието име, както пишеше в програмата, бе Жан-Клод Белмон. Той влагаше толкова плам и страст в ролята си, че Мелани неволно се запита дали не изразява истинските си чувства към актрисата.

Тихо шумолене в дъното на ложата изтръгна Мелани от подробното изучаване на артистите. Като се обърна, видя мъжа си да влиза и да затваря внимателно вратата зад себе си. Погледна я с ядна усмивка, преди да се обърне с няколко думи към домакинята.

В този момент генералът се сети, че е заел едно от местата, които компанията беше запазила за себе си. Той скочи и започна да се извинява. Роланд поклати глава и накара по-възрастния мъж, негов командир, да седне отново. После скръсти ръце и се облегна на задната страна на ложата. Мелани се посвети отново на пиесата, но вече не можа да се съсредоточи, както трябва. Струваше й се, че усеща как очите на Роланд се впиват в нея, но и в мъжа, който седеше до нея.

Когато най-после настъпи антрактът, тя се зарадва. Или поне така си мислеше, докато мъжът й пристъпи към нея, наведе се и хвана не съвсем нежно ръката й.

— Да се поразходим ли малко навън, мила? — попита той с хладен тон.

Мелани почувства, че изпада в паника. Хвърли му бърз поглед и отвърна:

— Мислиш ли, че ще е редно? Струва ми се, че предназначението на тази ложа е преди всичко да се скрием.

— В общи линии е така, но смятам, че след като траурът ти е към края си, можем да направим едно изключение.

— Е, добре.

Натискът на пръстите му, които я принудиха да стане, не й даде възможност: да избере друг отговор.

В тесния коридор пред ложите Роланд положи ръката й върху своята и тръгна с бавни крачки.

— Не мога да си представя какво си е помислила Илайза, като напуснахме ложата просто така — рече Мелани след малко.

— Ще си помисли, че искам да говоря с жена си, без да ме смущават, и ще има право.

— Не знам какво толкова има, което да не можеш да кажеш и в ложата.

— Ах, така ли? Позволявам си да се усъмня. Нямам намерение да преглътна мълчаливо факта, че минаваш с Клемънтс през целия град, а когато идвам тук, установявам, че той се е настанил удобно на моето място до жена ми!

Мелани рязко обърна глава и го погледна.

— Ти си ни видял?

— Когато пристигнах, ти тъкмо излизаше от къщата. Съдено ми бе да видя как той притисна устни върху ръката ти, преди да ти помогне да се качиш в каретата.

— Наистина ли си бил там? Надявам се, че няма да ме държиш отговорна за галантността, с която някой господин е решил да се отнесе към мен. Научих се, че не подобава да удряш един мъж в лицето, че винаги е по-добре с пасивна антипатия да му покажеш колко малко държиш на него. Тъкмо това направих, макар и вероятно да не си го видял.

— При някои мъже немият протест не е достатъчен. Те не могат да бъдат отклонени с нищо друго, освен с удар в лицето.

— Да — изфуча тя. — Познавам тоя сорт мъже твърде добре.

По-ясно не би могла да му покаже, че говори за онази нощ в „Ривърест“. Мелани почувства угризения за тази си забележка. Извънредно много я ядоса това, че я упреква за краткото й пътуване до театъра в каретата на Дом, след като той самият се беше държал така безсрамно с артистката.

— Говорехме за неуместното ти поведение спрямо Доминик Клемънтс — отвърна Роланд и лицето му беше мрачно.

— А, така ли? Тогава нека ти кажа, че Илайза изпрати каретата и че Дом сам е предложил да ме доведе в театъра.

— Не се съмнявам, че сам е предложил — отговори Роланд.

— Да, а аз се зарадвах. Сред тълпа от хора понякога е полезно да имаш мъж до себе си, а по някакви странни причини моят мъж не беше на разположение и аз нямах представа кога и дали изобщо ще се появи.

— Имах по-важни задачи и задължения от посещението на театър.

— По-важни, отколкото да ме придружиш до театъра! Твоите задачи и задължения са ми абсолютно ясни и никак не са ми приятни, особено, откакто преди два дни те видях на Плас дарм да изпълняваш едно от тях.

— Какво говориш?

— Видях те на Плас дарм под ръка с мадам Дюбоа. Сигурно е било доста приятно задължение. Изглежда, много му се наслаждаваше.

Той спря и погледна мрачно надолу към нея.

— Това мога лесно да го обясня.

— Добре — рече тя, а в очите й се четеше ледено презрение. — Тогава те моля да го направиш.

Странна нерешителност, която съвсем не беше типична за него, пробягна по лицето му. Когато заговори, думите му звучаха сковано като полуистини.

— Мадам Дюбоа пристигнала следобед с парахода. Ние не знаехме, че ще дойде, и никой не я посрещна. Исках да я предупредя, защото хората на Лопес смятаха вечерта да устроят пред прозореца й тържество със серенада и цветя. Ако си чела вестниците, трябва да знаеш какво събитие беше това.

— Сигурно ще ми простиш, ако не ти повярвам? — отвърна тя с лъчезарна усмивка.

— Не, но бих казал, че ще сме квит, тъй като и аз не вярвам нито дума от това, което казваш.

— Трябва само да попиташ Илайза Куитман.

— Тя може ли да ми каже как си се държала в каретата по пътя към театъра или колко пъти си посрещала вече Доминик Клемънтс, когато не съм бил у дома, или какво правите, когато сте сами?

Мелани толкова пребледня, че дори устните й загубиха цвета си.

— Ти имаш противна, мръсна фантазия. Няма да се оставя да ме обиждаш.

— Не — отвърна той, — а още повече с истината, макар и изобщо да не разбирам защо, по дяволите, ти е притрябвал мъжът, който те изостави, когато се нуждаеше от помощта му. Но ти обещавам едно: докато съм жив, няма да позволя да му станеш съпруга!

— Ако смяташ, че по този начин можеш да ме уязвиш, лъжеш се! — просъска тя и гласът й трепереше от гняв. — Но ако аз никога няма да съм свободна, и ти няма да си свободен. Хайде да видим дали омразата може да скрепи един брак!

Той дълго я гледа втренчено, а в зелените му очи се мярна сянка. После рязко се обърна и си отиде.

Мелани също се обърна. Тя и не мислеше да гледа след него. Вирна брадичка и продължи по коридора. Не можеше веднага да се присъедини към останалите. Имаше нужда няколко минути да бъде сама, за да се съвземе. Бузите й все още бяха силно зачервени, а ръцете й трепереха.

Беше направила едва няколко крачки, когато я настигна един мъж. Тя помисли, че ще продължи, но той остана редом с нея.

— Добър вечер, мисис Донован — поздрави я той. — Нали вие сте мисис Донован?

Мелани се огледа. Освен една групичка мъже в най-отдалечения край на коридора не се виждаха други хора и никой не забеляза, че този мъж я заговори. Като го погледна по-добре, установи, че е възрастен джентълмен с бели нишки в тъмната коса, с набръчкано лице и остра брадичка. Вечерният му костюм беше безупречен, а на гърдите си носеше лента на орден.

— Да — отговори тя накрая. — Аз съм мисис Донован. А вие кой сте?

— Позволете ми да ви дам картичката си — помоли той с явен акцент. Извади от джоба си кутия за визитки от масивно сребро.

— Испанският посланик! — възкликна тя объркано.

— Точно така, мадам. Поемам известен риск като говоря с вас, нали? Но аз съм човек, който вярва в съдбата. Според мен не беше проста случайност, че можах да подслушам разногласията с мъжа ви.

— Наистина ли? — попита Мелани сковано.

— О, да, мадам. Стори ми се, че за мен ще е от полза да се запозная с вас, след като толкова малко държите на човека, за когото сте омъжена, и толкова малко ви харесва това, което той върши.

— Мисля, че едва ли… — започна Мелани.

— Не, не, не прибързвайте. Бъдете така любезна да ме изслушате само за момент. Моето правителство, правителството на Кралство Испания, проявява голям интерес към действията на военния авантюрист Лопес и неговите хора. Ние бихме били благодарни за всяка информация, която можем да получим. За всяка дреболия. Броят на мъжете, събрани под знамената, плановете им за действие, когато стигнат в Куба, ден и час на тръгването им оттук, вид и количество на оръжието, което носят със себе си, просто всичко.

Мелани му върна картичката обратно.

— Нямам такава информация и едва ли някога ще я получа.

Испанецът отново бутна полека картичката в ръката й.

— Човек никога не знае кога може да научи подобни сведения. Ако откриете нещо, за вас ще бъде от полза да ме намерите на този адрес. Моля ви още веднъж да размислите, мисис Донован. А сега ви желая приятна вечер.

Смаяна и онемяла, Мелани гледаше след него. Тя просто не можеше да повярва, че именно на нея е направено такова дръзко предложение.

— Мелани? — беше Дом, който излизаше от вратата на ложата им надолу по коридора. В кафявите му очи се четеше безпокойство, когато се приближи до нея. Тя погледна първо него, после към картичката, която все още държеше в ръката си.

— Завесата скоро ще се вдигне — обясни той, когато стигна до нея. — Къде е Роланд? Мелани, мила моя, нещо не е наред ли?

— Никога няма да отгатнеш какво ми се случи — проговори тя с пресекващ глас. — Поискаха от мен да предам Роланд и похода.

Подаде му картичката и му разказа какво беше станало. Когато свърши, той й я върна.

— Но това е отвратително — възмути се той. — Нали не възнамеряваш да склониш?

— Не, естествено, че не! — отвърна тя разгорещено. Огледа се за някаква възможност да се отърве от картичката, ала тъй като не видя подходящо място, пъхна я с треперещи ръце в чантичката си. — Но това е наистина невероятно, не мислиш ли?

— На твое място веднага бих го забравил — предложи Дом, като й подаде ръка и я отведе обратно в ложата.

На вратата се извини и я пусна да влезе сама. След това изчезна за няколко минути. Когато завесата се вдигна отново, той се беше върнал в ложата и беше седнал на мястото до сестра си, което генералът бе освободил през антракта.

Роланд се присъедини към тях едва към края на последното действие. Междувременно сервираха шампанско, пастет от гъши дроб, стриди и половин дузина други топли и студени лакомства. Той взе само по хапка от деликатесите, застана в дъното на ложата и забъбри с Хлое, която изведнъж се оживи. Веднага след като завесата се спусна, се сбогува с останалите под предлог, че на другата сутрин трябва рано да бъде на работа, и изведе Мелани от ложата.

Пътуваха към дома в мълчание, безмълвно изкачиха стълбите на къщата на „Рампарт стрийт“ и без да си продумат се отправиха към спалнята. Мелани съблече пелерината си и я остави на кушетката. С гръб към Роланд отвори чантичката си с намерението още веднъж да разгледа картичката, която й беше дал испанският посланик. Макар че основно претърси навсякъде и дори изпразни съдържанието на чантичката върху покривката на леглото от люляков сатен, не я откри. Изглежда я беше изпуснала, когато искаше да я прибере, защото я нямаше никъде.