Дженифър Блейк
Нежната измамница (6)

Глава шеста

Ръце те на Роланд я обгърнаха по-здраво и тя разбра, че той не спи. Когато Мелани вдигна глава, за да се ослуша тревожно, той я пусна, измъкна се от леглото и си навлече панталона. Щом наближи вратата на спалнята, от стълбите до него достигна гласът на Сътон, който спеше в едно малко помещение до стаята на своя господар. Мелани видя как мъжът й излезе в коридора и тихо затвори вратата. Тя бързо отметна завивката и потърси нощницата и светлосиния си пеньоар, метнат в края на леглото. Облече ги и се затича боса към вратата.

В коридора спря, за да оправи дрехите си и да завърже колана на пеньоара си, преди да стигне до площадката на стълбата над хола. Кестенявата й коса се разпиля по лицето и раменете й, когато се наведе над парапета.

Под нея Сътон се опитваше с невъзмутим израз на лицето да затвори входната врата под носа на Дом, без да обръща внимание на гръмките му пиянски настоявания да го пуснат при Мелани. Дом удряше с ръка по вратата и се опитваше да си пробие с рамо път в къщата.

— Знам, че е тук — настояваше той. — Не можете да ме отпратите с твърдението, че не е тук и не приема п-п-посетители. Няма да позволя това! Аз… аз трябва да я видя. Трябва непременно да говоря с нея!

Когато чу стъпки над себе си, той погледна нагоре.

— Роланд! — извика той, виждайки мъжа на Мелани, който беше опрял ръце на парапета някъде по средата на стълбата. — Роланд, кажи на този човек да ме пусне да вляза!

Сътон погледна към Роланд, той му кимна. Прислужникът отстъпи и така внезапно отвори вратата, че Дом се просна насред хола. На светлината на пушещата лампа, поставена в средата на помещението, Дом имаше изтощен вид. Вратовръзката му беше изкривена, не носеше ръкавици, а рединготът и панталонът му бяха покрити със сажди, сякаш не си бе направил труда да се преоблече, откакто бе слязъл от парахода. Нощният вятър бе разчорлил тънката му руса коса, тя падаше върху бледото му лице. Очите му бяха зачервени, не беше се бръснал най-малко два, а може би повече дни. Не даде никакъв признак, че е благодарен, задето го бяха пуснали, а стоеше и гледаше мрачно нагоре към Роланд.

— Къде е Мелани? Какво си направил с нея? — попита той.

Когато Роланд отговори, гласът му бе спокоен, а тонът — невъзмутим.

— Тя вече се е оттеглила в спалнята, както Сътон се опитваше да ти обясни. Какво съм направил с нея ли? Разбира се, нищо друго, освен дето съм я довел вкъщи, както би направил всеки младоженец.

— Младоженец! — подигравателно изрече Дом. — Просто не вярвам. Тя никога не би могла да се омъжи за теб след всичко, което ти стори на дядо й…

— Какво точно съм му сторил? — попита Роланд.

Дом притвори очи, за да прикрие израза им.

— Сега не става дума за това. Няма да повярвам, че сте сключили брак, докато не го чуя лично от Мелани. Не съм сигурен, че е дошла тук с теб доброволно.

— Да не искаш да намекнеш, че съм я отвлякъл?

— Може и така да се каже — каза Дом, застана във войнствена поза и погледна нагоре към Роланд, олюлявайки се.

— Ти не си с всичкия си. Ако искаш да се увериш, че женитбата ни е факт, иди при губернатора Куитман. Той беше свидетел на сватбата.

— Никак не ме интересува какво ще каже губернаторът по този повод. Искам да го чуя от самата Мелани.

— Не бих ти позволил да я безпокоиш по това време, дори да беше в по-подходящ вид за пред дама.

Мелани не бе разчитала на такава закрила от страна на Роланд. Разбира се, не беше редно мъж в пияно състояние да иска да бъде приет от една дама. Досега не бе виждала мъж, пиян до такава степен, както беше Дом в момента. Често бе подушвала алкохол в дъха на някой джентълмен след вечеря, а понякога и сутрин, преди всичко мри по-възрастните мъже, с които другаруваше дядо й. Последва случаят с Роланд в онази паметна нощ. В обществото не се гледаше с добро око на мъже, които пиеха прекалено много на публично място. И ако все пак бяха прекалили, от тях се очакваше да се оттеглят тактично. Припомняйки си тези неща, Мелани имаше чувството, че онази нощ в „Ривърест“ въздействието на алкохола върху Роланд беше незначително в сравнение със сегашното състояние на Дом. Всъщност на Роланд почти не му личеше — признак, че издържа на пиене. На това по принцип се гледаше като на критерий за джентълменско поведение, но понякога, изглежда, и то не беше сигурно мерило.

Макар че Дом разбираше колко убедителен е аргументът на Роланд, той продължи да настоява.

— Не можеш да я криеш от мен, да криеш жената, която обичам.

— Трябваше да помислиш за това, преди да заминеш за Ню Орлиънс и да я оставиш сама — отвърна Роланд и на лицето му се появи заплашителен израз.

Дом кимна с тъжна гримаса.

— Знам. Глупаво беше от моя страна да замина. Тя нямаше никого, към когото да се обърне. Не повярвах, че те мрази толкова много и е готова на всичко, за да си отмъсти за това, което й стори.

Мелани пое дълбоко дъх и стисна здраво парапета, очаквайки отговора на Роланд. Когато го чу, въздъхна с облекчение.

— Не, Дом — каза той, — ти си мислеше, че можеш да я изолираш от обществото. Мислеше си, че можеш да я изпратиш тайно в Европа, за да чезне там, докато закопнее за близка среда. И след това какво? Смяташе да я посетиш там и да я въведеш в ползващите се с лоша слава среди на обществото, да я запознаеш с онази категория хубави млади жени, които също са извършили прегрешение срещу добрите нрави? Каква роля й беше избрал? Ако името й беше опетнено, което я изключваше като съпруга, все пак винаги можеше да я направиш своя метреса, нали? Жена, която въпреки произхода си няма покровител, е лесна плячка.

Мелани едва сподави една въздишка на възмущение, вниманието й бе така погълнато от двамата мъже, че почти не забеляза как зад нея се появи бащата на Роланд.

— Това е з-з-злостна лъжа! — извика Дом.

— Ако искаш да чуеш истината, можеш винаги да ми обявиш дуел — предизвика го Роланд със заплашителен глас.

Погледът на Дом стана несигурен и той сведе очи.

— Иска ти се, нали? Защо да ти доставям това удоволствие?

— И аз не виждам причина да изпълня желанието ти да видиш жена ми.

— Може сега да е твоя жена, но беше моя годеница и аз никога не съм й връщал годежа, никога! Казвах само, че трябва да почакаме. Не ми ли дава това правото да разменя няколко думи с нея, за да разбера дали е щастлива?

Дом произнесе тези думи така хленчещо и тонът му изразяваше такова самосъжаление, че Мелани се почувства неловко. Моментният му гняв се изпари и сега в очите му се появиха сълзи. Тя го наблюдаваше така, сякаш виждаше чужд човек. Разкаянието му не я трогна и загрижеността му не я убеди. Роланд се оказа прав. Къде бяха тези дълбоки чувства, когато тя имаше нужда от тях? В пристъп на огорчение, което съвсем не беше характерно за нея, тя разбра, че сега Дом отново се страхува най-много от това, какво ще си помислят хората за него. Каквото и да бе нейното поведение, фактът, че се бе омъжила толкова бързо за друг, не можеше да допринесе за авторитета му. Нещата изглеждаха така, сякаш той не бе успял да я задържи, и толкова по-правдоподобни ставаха слуховете, че тя бе предпочела Роланд Донован пред мъжа, когото дядо й бе избрал за нея.

— Не, съвсем не — отвърна му веднага Роланд. — Ти загуби всякакво право, което някога си имал, щом не пожела да изтеглиш напред датата на сватбата.

— Много добре знаеш защо не можех да направя това и знаеш, че ти беше причината!

— Да! — процеди през зъби Роланд. — Излишно е да се впускаме в подробности и дори въобще да повдигаме този въпрос. А сега е най-добре да си тръгнеш, преди да изпаднеш в положение, за което утре сутринта ще съжаляваш.

Дом се изчерви. След това по обляното му в сълзи лице се появи израз на изумление.

— Нали някога бяхме приятели? — изхленчи той тихо с треперещ глас.

— Да, бяхме — отвърна Роланд. — Някога.

Мелани гледаше двамата мъже със смръщено чело и имаше чувството, че е доловила в думите им някакъв скрит намек, който не можеше да си обясни. За миг й се стори, че разпрата им няма нищо общо с нея.

Изразът в очите на Дом показваше, че се чувства засегнат. Когато отвори уста, за да изтъкне нови възражения, Роланд му посочи вратата с рязко движение на главата и кимна на Сътон. Прислужникът пристъпи към нея и я отвори, а лицето му приличаше на маска, загледана в далечината.

Дом се поколеба и погледна първо прислужника, след това Роланд. Направи една крачка към царящия навън мрак и се обърна.

— Кажи на Мелани… — започна той.

— На жена ми — вметна Роланд натъртено — не са нужни нито извиненията ти, нито утешенията ти. Единственото, което можеш да направиш сега за нея, е да я оставиш на мира. Така те съветвам да постъпиш.

С внезапна смяна на настроението, характерна за пиян човек, Дом отметна глава назад и сви ръцете си в юмруци, поглеждайки нагоре към Роланд. Мелани видя напрежението, което го бе обзело, високомерната поза на главата и неподвижния поглед, с който кафявите му очи пронизваха мъжа й. В този момент й се стори, че Дом има намерение да се втурне по стълбата и да се нахвърли върху Роланд. Внезапен необясним страх я накара да хукне надолу.

Една ръка на рамото й я спря. Бащата на Роланд, който стоеше до нея, поклати предупредително глава. Когато погледна отново надолу, видя, че раменете на Дом бяха приведени напред. С бавни крачки той тръгна към вратата. Роланд не се помръдна от мястото си и не предприе нищо, за да го спре или да ускори излизането му. Със залитане Дом изчезна в тъмната нощ.

Сътон затвори вратата и без да бърза, взе лампата. Роланд се дръпна от парапета и изкачи стъпалата пред Сътон. Мелани остана на площадката, докато се вслушваше в тропота на копита, който се отдалечаваше по входната алея.

Бащата на Роланд се появи иззад Мелани и препречи пътя на сина си. С ръце на кръста той попита троснато:

— Откога си присвояваш правото да отказваш на хората моето гостоприемство?

— Какво трябваше да направя според теб? Да гледам как един разочарован кандидат за женитба натрапва посред нощ вниманието си на жена ми ли?

Гневният поглед на Роланд се премести от баща му върху Мелани. Посегна за ръката й и я придърпа до себе си. Старият човек промени тактиката си и каза:

— Това наистина беше странна история. След всичко, което чух току-що, изглежда, че вашият брак май не е бил по любов. Дори не съм сигурен дали изобщо е почтен брак.

Мелани, която наблюдаваше двамата мъже, за пръв път забеляза приликата между тях — и двамата се усмихваха със същата язвителна ирония.

— Не е — съгласи се Роланд и поведе Мелани след себе си по коридора към тяхната спалня. — Това сигурно те прави щастлив. Нали винаги си го очаквал?

Мелани не спа добре. Часове наред лежа будна, загледана в тъмнината, и мислите й непрекъснато се въртяха в кръг. Подозрението, че Роланд също не спи, не й помогна много. Страхуваше се да помръдне, за да не го докосне, без да иска. Беше установила, че и най-лекото докосване е достатъчно да събуди желанието му. Когато след дълги часове той я придърпа към себе си и я притисна до тялото си, тя въздъхна примирено. Въздишката й не беше оправдана. Той не направи нищо повече, а само я притегли към себе си и зарови лицето си в меките й, ухаещи коси. Когато почувства топлината на равномерното му дишане в тила си, парещите й клепачи най-после също натежаха и тя заспа.

Събуди се твърде бавно. Слънцето грееше в стаята, но лъчите му падаха под ъгъл, който показваше, че сутринта е доста напреднала. Въпреки ярката светлина навън бе страшно мразовито.

При всяко вдишване и издишване се образуваха малки облачета пара. Мелани потрепери и се мушна още по-дълбоко под завивката. Не усети топлина до себе си, а само гол, студен чаршаф. Роланд беше излязъл и бе предоставил леглото изцяло на нея. Трябва да е била поуморена, отколкото смяташе, щом той бе успял да се облече и да напусне стаята, без да я събуди.

Тя можеше да не обръща внимание на студа и да стане, но какво щеше да прави? Нямаше представа какво се очаква от нея. В Гринлия тя и Роланд закусваха в стаята си, но нищо не показваше, че той възнамерява да я карат така и тук. Напрежението между бащата и сина и особено произшествията през миналата нощ правеха невероятно предположението, че двамата мъже закусват заедно в момента, освен ако това не е било неизбежно. Да не би всеки от тях да закусваше отделно? С това нямаше да спечелят симпатиите на домашната прислуга.

С въздишка Мелани отметна завивката толкова, че да може да достигне шнура на звънеца до леглото. Щеше да помоли за чаша горещ шоколад и да размени няколко думи с прислужничката, когато й я донесе, защото се надяваше да подразбере по този начин нещо за реда в домакинството. Но не дръпна шнура. В тази къща нямаше никаква прислужничка, само Сътон. Ако искаше горещ шоколад, трябваше преди това да се облече и да слезе долу. Щом така и така щеше да се изложи на студа, за да се облече, можеше и веднага да потърси някъде огън, край който с удоволствие да изпие сутрешното си питие.

В рокля от черна мериносова вълна, обточена с тъмносиво рипсено кадифе, и със сив шал около раменете, тя слезе на долния етаж. В хладния хол я посрещна мирис на поддържан с дърва огън и тя безпогрешно го проследи до малка дневна в дъното на къщата. Почука леко на вратата, натисна дръжката и влезе.

Очевидно тук господарят на дома се оттегляше в самотните си вечери. Един люлеещ се стол с грозни възглавници беше издърпан пред камината. Малко плюшено канапе на неопределена възраст подсказваше с изтъркани части на тапицерията си, че е било използвано повече за лежане, отколкото за седене. По всички маси бяха натрупани списания и навсякъде бяха разпилени принадлежности за чистене на лула и тютюн. Между тях имаше чинийки с изтръскана пепел от лула и вмирисани остатъци от храна. Пред огнището бяха сложени чифт ботуши и тенекиена кутия с черна вакса, а четката за обувки се подаваше наполовина изпод канапето. Всичко беше покрито с толкова дебел слой прах, че дори порцеланът изглеждаше потъмнял.

Двама души седяха в стаята — Роланд и един мъж, когото тя бе срещала вече веднъж, мъж с пепеляворуса коса, блестящи сини очи и чаровна усмивка, която прикриваше бързата му и изключително точна преценка за хората. Когато тя влезе, двамата мъже станаха прави.

— Мелани — поздрави я мъжът й, видимо зарадван, — тази сутрин имаме посетител. Спомняш си за Джереми, нали?

Джереми Роджърс беше свидетел на сватбата им, приятел на Роланд от времето на военната служба и спътник при авантюрите му в Калифорния. Освен това той беше притежателят на „Ривърест“.

— Да, разбира се — отговори тя и му протегна ръка.

Поклонът му беше безупречен. Той задържа пръстите й достатъчно дълго, за да изрази възхищението си, но не толкова, че да намекне за интимност.

— Наистина не съм ви забравил, мадам — започна той. — Най-красивата булка, която съм виждал някога.

— Мелани, не помня дали съм ти казвал, че Джереми е наш близък съсед. Семейството му притежава парче земя само на пет-шест мили оттук. Ние сме израснали заедно.

— Разбирам — рече Мелани и удостои мъжете с приветливата, нищо неказваща усмивка на домакиня. — Мисля също, че двамата имате общи подвизи и приключения, нали?

— Не съвсем — отвърна Роланд, — макар че ние си представяхме нещата така, когато потеглихме. Джереми беше при губернатора Куитман. Те се завърнаха от битката при Грасхопър Хил като герои, като завоеватели на Мексико сити.

— Хубави герои, които се сражаваха с невръстни младежи за един хълм, който след това върнахме веднага на неприятеля. Но мисис Донован сигурно не иска да слуша нищо за тази война. Колкото и облаги да ни донесе, тя отдавна е свършила.

— Облаги ли, мистър Роджърс? — осведоми се Мелани и седна там, където Роланд бе изчеткал канапето за нея.

— Разбира се, от гледна точка на правителството на Съединените щати. Имах предвид мирния договор, по силата, на който Ню Мексико, Аризона и Калифорния бяха отстъпени на нашата страна. Сигурно ви е ясно, че последната война в Мексико едва ли представляваше нещо повече от поход на отряди от военни авантюристи, които случайно имаха одобрението на правителството във Вашингтон.

— Съвсем не, мистър Роджърс. Доколкото знам, военният авантюрист е цивилно лице, което с наети войници, въоръжени със собствените му средства, се меси във вътрешните работи на друга страна.

— Това е вярно, но какво променя униформата, ако мотивите са едни и същи? Присъствието на редовна поиска показва само, че интервенцията се одобрява от нисши служители на правителството. Решаващо е това, че страната и най-важните й стратегически пунктове, срещу които е запланувано настъплението, може да бъде завладяна със сила.

Роланд стоеше с гръб към камината.

— И най-важното в тази политическа дискусия, което ти трябва да чуеш, Мелани — каза той със сух хумор, — е, че на Джереми вече му е омръзнало да ръководи своя хотел и е обзет от мисълта да се присъедини към друг отряд от военни авантюристи.

— Може да ми се присмиваш, но животът на притежател на хотел не е живот за един мъж. Бог ми е свидетел, че никога не съм искал такава работа и никога нямаше да имам нещо общо с нея, ако една нощ не ми бе провървяло толкова много на покер. Ако мога да продам „Ривърест“, да вложа парите в отряда на Лопес и да се върна от похода с хубаво парче земя в Куба, не бих се колебал нито миг!

— Лопес ли? — попита Мелани. — Генерал Нарсиско Лопес?

— Същият. Чували ли сте вече за него, мадам?

— Доколкото си спомням, дядо ми и губернаторът са споменавали за него и за амбициите му в Куба.

Джереми Роджърс кимна енергично.

— Това е много изгодна работа. В края на краищата Куба се намира само на сто мили от брега на Съединените щати, прекалено близо, за да допуснем да бъде владяна от чужда сила. Испанското правителство, което е на власт там, я използва, за да прави въртели вече близо двеста години на американските корабопритежатели и капитани. Всеки знае, че едва ли има наш кораб, който след като потегли от пристанището, да не спре там, за да натовари вода и свежи запаси на борда. Помислете само колко по-удобно би било, ако пристанището на Хавана се намираше под контрола на правителството на Съединените щати.

Дори само по тази причина идеята островът да бъде завладян е много уместна, да не говорим за плодородната земя и за топлото време, което позволява на селяните да обработват нивите целогодишно.

— Знам, че губернаторът одобрява намеренията за анексиране на страната, най-вече защото си въобразява, че в края на краищата като робовладелска държава тя ще бъде присъединена към Съюза, но дядо ми беше по-предпазлив. Той беше убеден, че да се мерим със силата и хитростта на една европейска страна като Испания е много по-различно от това, да се сражаваме с мексиканските селяни.

Джереми се ухили.

— Според генерал Лопес силата на Испания е мит, а той би трябвало наистина да е информиран, защото е прекарал младостта си в испанската армия и се е издигнал до висок чин. От най-малко петнадесет години тази страна запада и сега е толкова слаба, колкото и нейното кралско семейство, което е увредено от бракове между близки роднини от поколения насам. Освен това на кубинския народ му е омръзнало да бъде управляван от страна, отстояща на две хиляди мили. Много от най-влиятелните хора са готови да приемат предимствата, които биха получили като граждани на Съединените щати. Ако ние отидем на острова, те ще се вдигнат, ще се присъединят към нас и ще съборят испанското господство. Освен това Лопес познава острова като петте си пръста. Вие знаете, че той заемаше висок пост по времето на генерал-губернатора Херонимо Валдес.

— Да, преди да бъде уволнен поради някакво закононарушение в поверената му служба.

— По този повод генералът би казал, че е освободен от служба поради симпатиите му към партията, която настоява за анексирането на Куба. В действителност той бе уволнен едновременно с генерал-губернатора Валдес. Лопес, който е родом от Венецуела, е решил да се обедини с кубинската хунта в Америка, вместо да се върне в Испания.

— Остава само да видим дали е взел правилното решение, мис — изрази съмнение Мелани, надсмивайки се леко над ентусиазма на пепеляворусия мъж.

— Мисля, че тъкмо това е сторил и че това ще стане известно още преди края на лятото.

— Толкова скоро ли? — Мелани обърна глава встрани. — Звучи така, сякаш смятате да отплавате до края на седмицата.

— Наистина бихме отплавали, ако можех да убедя мъже като Роланд да тръгнат с мен. Малцина могат да се мерят с него, когато трябва да бъдат организирани хора или набавени запаси, или пък недодялани новобранци да бъдат превърнати за една нощ във войници.

Тя хвърли поглед към мъжа си, той гледаше мрачно приятеля си със свити устни.

— Вие сте поканили моя… моя мъж да потегли с вас? — попита тя.

— Знам, че сега не е най-подходящият момент да отварям дума за подобни неща, защото вие двамата току-що сте се оженили, но нямаме време за губене. Генерал Лопес е в Ню Орлиънс, за да намери пари, да вербува хора, да организира доставянето на пушки и муниции и да набави хиляди дреболии, от които ще имаме нужда. Не бих упрекнал Роланд, ако ми каже да вървя по дяволите. Знам, че едва ли някой би могъл да ме накара да оставя жена като вас. Помислих си обаче, че при сегашното положение не би било зле да му направя все пак предложение.

— Ти какво му отговори? — попита Мелани и вирна брадичката си малко по-високо, защото разбра, че на Джереми. Роджърс са известни подробностите около тяхното бракосъчетание. Това не я изненадваше, нали той бе собственик на хотела, където започна всичко, и все пак не беше редно да се говори за тези неща така открито. Несъмнено неприятното чувство, което я обзе, се дължеше не само на откровеността на Джереми, но към това се прибавяше и нерадостната перспектива животът й да се обърка за втори път. Тъкмо свикваше с мисълта, че е омъжена жена, тъкмо се замисляше как ли ще изглежда животът й през идните години. Роланд щеше да е плантатор, ако не на земята на баща си, то на земите, с които сам се бе сдобил. Тя щеше да стои начело на трапезата му и да се грижи всичко в домакинството му да върви гладко, а с течение на времето щеше да му народи деца. И бавно, както сега, или в леко променена форма, за която вече бе мислила, щеше да го накара да плати за това, което бе сторил на дядо й и на нея. Но присъедини ли се към Лопес, всичко щеше да бъде другояче. Той щеше да изчезне от живота й, щеше да бъде дълго време извън обсега на нейното влияние, все едно, че е напуснал къщата в нощта на сватбата.

— Досега още не ми е отговорил — отвърна Джереми на въпроса на Мелани. — Тъкмо се мъчех, доколкото мога, да му обясня изгодите от начинанието, когато вие дойдохте при нас.

— Ще трябва да се съгласиш — каза Роланд провлачено, като бегло я погледна в лицето и веднага отмести очи, — че думите на Джереми звучат убедително. Тъй като междувременно имах възможност да размисля, Джереми, смятам, че отговорът ми е положителен. Тръгвам с теб.

По-нататък разговорът се завъртя около подготовката. Двамата мъже се споразумяха да заминат след една седмица заедно за Ню Орлиънс. Говориха за нещата, които щяха да вземат със себе си, и за чиновете, които се надяваха да получат под командването на Лопес. След това Джереми, постигнал това, за което бе дошъл, се сбогува.

В момента, в който вратата се затвори зад него, Мелани се обърна към мъжа си.

— Защо? Защо ще участваш в този поход срещу Куба?

— Мисля, че е съвсем ясно — отговори Роланд.

— Искаш да кажеш заради нашия брак ли? Не си давах сметка, че загубата на свободата те гложди толкова много.

— Нищо подобно — каза той лаконично.

— Защо тогава се опитваш да си възвърнеш свободата?

— Това са глупости. Истината е, че не мога вече да ти бъда полезен. Ако остана, хората отново ще си спомнят за това, което се случи. Ако замина, ще го забравят по-скоро. Докато изтече твоят едногодишен траур, някакъв друг скандал ще завладее вниманието им. Тогава ще можеш отново да заемеш предишното си място в обществото.

— Да, но като си помисля, че много малко домакини ще канят жена, която нито е овдовяла, нито е истински омъжена. От една страна, би било нередно да ме сложат на масата до неженен мъж, а от друга — много опасно да ме сложат до женен мъж.

— Не мога да ти помогна. Остава ти само да се надяваш, че ще ме убият в това военно начинание.

Мелани се изправи и попита, полуобърната към него:

— Достатъчно добре ли се чувстваш, за да заминеш?

— Какво? — Гласът му изразяваше учудване.

— Говоря за раната на ръката ти — отвърна тя, произнасяйки думите с мъка.

Мелани споменаваше за пръв път раната, макар че неведнъж някакъв импулс я бе карал да му помага при обличането и събличането на риза или жакет. Превръзката беше свалена и сега вместо нея имаше само пластир. Роланд сменяше превръзката на раната, която куршумът на дядо й му бе причинил, с помощта на Цицерон или сам. Гледката на раната сякаш го смущаваше или го засрамваше, но може би искаше само да й я спести, защото тя можеше да събуди у нея неприятни спомени. В намеренията на Мелани не влизаше да го измъчва физически. Затова често изпитваше страх, че може би му причинява болка, когато докосва горната част на ръката му или се сгушва нощем до нея. И да е било така, той никога не трепна и никога не възрази.

— Тя поначало не беше много сериозна и вече е почти заздравяла. Може би Джереми наистина е оставил у теб впечатлението, че кампанията ще започне всеки момент, но по всяка вероятност ще минат седмици, ако не и месеци, преди да потеглим.

— Какво ще правиш през това време?

— Ако ме приемат като офицер, ще ми възложат задължения, които ще трябва да изпълнявам, неща от рода на тези, които спомена Джереми — да обучавам новобранци, да организирам доставянето на запаси, да се грижа за правилното товарене на корабите. Няма да липсват задачи, с които да си запълвам времето.

— И ти ще вършиш всичко това отново? Останах с впечатлението, че ненавиждаш войната.

— Наистина ли? — попита той. — Не си спомням такова нещо.

Това беше толкова явна лъжа, че Мелани можеше да си направи само едно заключение: нежеланието му да остане при нея е по-голямо от отвращението към войнишкия живот. Тя пое дълбоко дъх и бавно го изпусна.

— Не ми се вярва баща ти да одобри това.

— Тук се лъжеш. Той никога не е имал нищо против, когато става дума за работи, които ме държат далеч от Котънууд.

Беше се обърнал с лице към огъня и сега протегна ръка към пламъците. Тя не можеше да види лицето му, но гласът му звучеше глухо и безизразно. Мъж, който я облада в пияно състояние, направи я своя жена и я докара дотам да се радва на съвместните им нощи — макар че тя не му го показваше — и след всичко това можеше съвсем спокойно да й съобщи, че заминава. Мъж, който можеше да чуе, че го обявяват за незаконородено дете, без да му трепне окото и без да каже нещо по този повод, който можеше да гледа как баща му храчи кръв и да стои равнодушен до него. Трябваше да се радва, че заминава, и тя наистина се радваше, но все пак отсега чувстваше някаква вътрешна празнота.

Ноктите й се забиха в дланите.

— А аз какво да правя?

— Върни се в Гринлия — отвърна той — и изчакай, докато наследиш имуществото ми.