Дженифър Блейк
Нежната измамница (4)

Глава четвърта

Каретата се носеше с умерена скорост по разбития път, както подобаваше за следобедната разходка на една дама. Кочияшът седеше на капрата, скован от неодобрение, а при изровените дупки пътничката му трябваше да се държи здраво с нежната си, облечена с ръкавица ръка. Когато каретата избягна трупа на умряла свиня, Мелани запуши носа си с кърпичка. Вонята, която проникна в затворената карета, беше невероятна. Вмирисана риба съперничеше със зеленикавата мътилка в откритата канавка, а миризмата на конюшни — със смрадта на плитко изкопаните тоалетни ями. Ако в облачния зимен ден под хълма вонеше така ужасно, какво ли беше през летния зной?

На дневна светлина „Ривърест“ не беше по-привлекателен, отколкото в тъмна нощ фирмата му висеше накриво, боята на гредите беше олющена и на горния етаж липсваха повечето первази на прозорците. Все пак той беше в малко по-добро състояние от повечето други сгради в квартала. Те бяха изградени от нерендосани сиви дъски и по тях зееха квадратните отвори на прозорците, към които бяха прикрепени дървени кепенци.

Кочияшът спря пред дъските, които бяха поставени в тинята и служеха като един вид тротоар пред хотела. Слезе от капрата и пристъпи до прозореца. Когато Мелани го отвори, той свали шапка.

— Пристигнахме, мис Мелани. Какво ще правим сега? Да не искате да влезете вътре?

— Не, Джон. Вие ще ми спестите това, моля ви, и ще попитате в хотела за мистър Роланд Донован. Ако е там, ще го помолите да излезе за малко, защото искам да говоря с него. Ако не е там, ще оставите за него това известие. Да му го предадат, когато се върне.

— Да, мис Мелани — каза Джон и пое сгънатия лист хартия. Поколеба се за миг, сякаш искаше да изтъкне някакви възражения, след това сви рамене и се обърна.

Мелани се облегна и сподири с поглед Джон, който изчезна в хотела. Пръстите й леко трепереха, когато приглади черните си ръкавици. Те бяха пристигнали едва тази сутрин от шивачката заедно с черната сламена шапка, обточена с черна дантела и стоманеносиви панделки, с роклята от черна рипсена коприна и гарнираната с кожи пелерина. Доставката включваше и други семпли неща, но тя ги беше върнала. Този ансамбъл й придаваше самочувствие, от което имаше крайна нужда. Едно беше да преценява дали да приеме предложението за женитба на мъж като Роланд Донован, а съвсем друго — да осъществи това намерение.

Духаше студен вятър, който носеше със себе си смразяваща влага от реката. Мелани отмести полите си настрана и потърси с нозете си топлата грейка за крака, сложена на пода. Ако Джон не побързаше, водата в керамичния съд скоро щеше да бъде леденостудена. А и решителността й щеше да се екове в лед.

Не, това няма да стане, каза си тя, изправяйки гръб, и скръсти ръце в скута си. Тя беше твърдо решена да не спестява на Донован последиците от неговата постъпка, каквото и да й костваше това. Щеше да се погрижи той да плати за всичко.

Мелани отново приглади ръкавиците си. Колко неприятно беше да носиш нови ръкавици, без да са разтегнати предварително. Но как можете да мисли сега за ръкавиците си? По-добре да се съсредоточи и да помисли какво ще му каже. Досега никога не беше молила мъж да се ожени за нея и макар че в случая просто приемаше предложението, което той й беше направил, положително щеше да й бъде трудно да му го припомни. Дали не беше наранила чувствата му със своя отказ? Не й се вярваше, но псе пак не можеше да не държи сметка за това. Разделиха се не особено приятелски. Тя го отблъсна толкова решително, че мотивите й да заговори отново на тази тема не можеха да не събудят подозрение у него. Как да му го обясни?

Изумена, тя гледаше мръсотията и мизерията по улицата, когато внезапно бе изтръгната от своите размисли. Обърна се и видя, че Джон се качва на капрата, а Роланд Донован отваря вратата на каретата. Той се отпусна на плюшената тапицерия до нея и затръшна лакираната врата. С тласък, от който главата на Мелани отскочи назад, каретата потегли.

— Защо е това бързане? — попита тя нервно, измъквайки ръката си изпод лакътя на Роланд, и се поотдръпна, за да му направи място.

— Опитвам се само да пазя репутацията ви. Както знаете, това не е място за дами.

— Много благородно от ваша страна, но не смятате ли, че вече е твърде късно?

— Не и за млада дама, която ще се омъжи за амбициозен джентълмен като Доминик Клемънтс. Както чувам, той не само е член на адвокатската колегия, но има и политически амбиции. Нали знаете, жената на Цезар трябва да бъде вън от всякакво подозрение.

Мелани го изгледа остро. Той не предполагаше за какво го беше потърсила, но й беше отправил идеална реплика, за да стигне до същността на въпроса. Единственият проблем беше, че тя още не бе готова за това. Внезапно Мелани усети, че нещо я души. Прекалено ясно чувстваше присъствието на мъжа до себе си, едрия му ръст, който в затворената карета правеше още по-силно впечатление. Виждаше как седи отпуснат, опънал дългите си крака. Като голяма пантера, която си почива. Разбира се, беше глупаво да реагира толкова остро. Такова нещо не й се бе случвало никога. Несъмнено враждебността, която изпитваше към него, я правеше твърде податлива на подобни впечатления. Трябваше да помисли и за нещо друго. Той бе дръзнал да даде указания на кочияша й и по този начин нещата се бяха обърнали против нея. Беше изпълнил наистина нейната молба за среща, но сега командваше той и тя едва ли можеше да направи нещо, без да наруши плановете си.

— Къде отиваме? — попита тя, мъчейки се да си върне самообладанието.

— Движим се без определена цел. Казах на кочияша ви да завие на изток по някоя от улиците, които водят извън града, но ако предпочитате друга посока, разбира се, с удоволствие ще се съобразя с това.

— За мен всяка посока е добра.

Те млъкнаха и Мелани се загледа през прозореца. Пътуваха нагоре през плетеницата от застлани с калдъръм улички и стигнаха до шосето, водещо от Кентъки за Натчес, което се пресичаше с друга главна артерия — Камино реал, прокарана от испанските завоеватели. Пътят следваше реката и водеше към Луизиана, направо през Тексас и мексиканските провинции до Мексико сити. Сега този път почти не се използваше и понеже рядко минаваше през гъсто застроени селища, се считаше за опасен и спохождан от крадци и разбойници, които дебнеха всеки човек с пари в джоба. Но тук, близо до Натчес, лъкатушещи меки пътища водеха до великолепните имения на собствениците на плантации и пътникът можеше да се чувства напълно сигурен, т.е. да се движи безопасно, но се излагаше на риска да загуби в дълбоките коловози някое колело или да се плъзне в някой ров и да се изтърколи надолу по стръмния склон.

Постепенно Мелани свикна с друсането и клатенето на каретата и сега без особен успех търсеше в съзнанието си тема за разговор.

— Днес наистина е мрачен ден, не намирате ли?

Роланд кимна. Небето беше забулено в облаци, които ставаха все по-гъсти. Тъй като от двете страни на пътя се издигаха високи насипи, в каретата цареше полумрак.

У Мелани се прокрадна подозрението, че той нарочно не подхвана темата. Хвърли му кос поглед и видя, че я наблюдава. Тъмните му смарагдовозелени очи се плъзнаха неспокойно по добре очертаната й уста. Вдигнал едната си вежда, той отмести погледа си и кръстоса крак връз крак.

— Говори се, че сте се върнали неотдавна от Калифорния — осмели се да го заговори Мелани.

— Да, бях там повече от година.

— Предполагам, че сте намерили това, което сте търсили, защото иначе едва ли щяхте да се върнете.

— Логично заключение — отвърна той, без да й даде каквато и да било информация.

— Трябва… да е било вълнуващо?

— Някои хора биха го определили така.

— Но вие не — каза тя и гласът й издаваше раздразнението й от лаконичните му отговори.

— Не ми хареса, защото имаше прекалено много хора. Беше твърде шумно и цареше голяма неразбория, а и повечето хора загубиха, само малцина спечелиха нещо. Много приличаше на обстановката през време на войната. Но пък някои хора определят и войната като вълнуващо събитие.

Тя трепна неволно, смръщи чело и се запита дали с това не намеква за дядо й, който винаги бе твърдял, че обича грохота на оръдията и свистенето на куршумите. Самохвалство или не, но той наистина с удоволствие потегляше на поход със своите хора.

— Предполагам, че както на война, така и в лагер на златотърсачи трябва да се понасят известни трудности.

Ако тази острота го бе засегнала, той не го показа.

— Това не е всичко, с което човек трябва да се справя — отговори той спокойно. — Нужни са известни качества, за да гледаш как умират хора.

— Напоследък имах достатъчно възможности да размишлявам по тази тема.

Искаше й се да произнесе фразата укорително, но вместо това в нея прозвуча цялата й мъка.

— Да — съгласи се той. — Досега не ми се представи подходящ момент да го кажа, но съжалявам за историята с полковника.

Тя би могла да се закълне, че говори сериозно. Но не биваше да мисли сега за това. Трябваше да намери начин да използва привидното му разкаяние за своите цели.

— Може би това е била една от причините да поискате ръката ми? — намекна тя и усети, че той внезапно застана нащрек.

— Донякъде, но другите причини бяха по-наложителни.

— Разбирам — каза Мелани бързо и прекалено нервно. Боеше се той да не се впусне в подробности. — Аз… аз се страхувам, че може би ви отблъснах доста грубо.

— При дадените обстоятелства това е напълно разбираемо.

Той чакаше тя да се изрази по-ясно. Нямаше намерение да я улесни, докато не разбереше със сигурност каква цел преследва, а може би и тогава нямаше да й помогне.

— Е, да — съгласи се Мелани и се втренчи право пред себе си, за да скрие лицето си под сламената шапка. — Тъй като имах време да поразмисля, започвам да разбирам, че вашето предложение има… би имало… своите предимства.

Тя му хвърли бегъл поглед с крайчеца на окото си. Той я наблюдаваше и някакво подобие на усмивка изви ъглите на устата му нагоре. Тя веднага отвърна очи.

— И какви биха били тези предимства? — осведоми се той.

— Както вече ми обяснихте, то ще задуши в зародиш слуховете, които се носят за посещението ми във вашата стая. Освен това хората ще сметнат, че то е станало причина за дуела. Ще повярват, че дядо, ми е бил против женитбата. Това би ги навело на други мисли и те няма вече непрекъснато да се питат какво ли се е случило в Мексико.

— Струва ми се, че тъкмо тогава хората биха се питали защо полковникът ми е имал зъб.

— Но все пак би трябвало да се съобразят, че аз не виждам нищо толкова ужасно в това, щом съм готова да се омъжа за вас. Тогава ще бъдат принудени да повярват, че проблемът се е състоял само в личната антипатия на един по-възрастен човек към мъжа на неговата внучка.

За миг Мелани се почувства съкрушена от мисълта, че върши предателство към паметта на дядо си. Но в края на краищата това ще получи своето оправдание, каза си тя, когато Роланд Донован плати за всичко. Може би един ден ще е благодарна, че не го е убила. Бързата смърт е милосърдие. Имаше други, по-добри наказания, по-бавно действащи средства, по-подходящо изкупление за това, че бе отнел гордостта и честта на дядо й.

Сякаш четейки мислите й, той каза:

— Мога ли да смятам, че вече не искате да ми теглите куршума?

— Да. Аз… онази вечер бях преуморена й съвсем изтощена, след като се грижих за дядо през последните му часове, така че просто не бях на себе си. Надявам се, че можете да ме разберете и да ми простите този злощастен инцидент.

Тя се преструваше. Какво значение имаха думите, стига той да правеше това, което тя искаше от него?

— Сваляте голям товар от сърцето ми — каза той с толкова странен тон, че Мелани му хвърли бегъл поглед. Той я гледаше усмихнат в очите. — Докъде бяхме стигнали? Мисля, че тъкмо изреждахте предимствата на евентуалния ни брак. Не забравяйте да споменете и обществения престиж, който ще ми донесете.

Това беше един от упреците, които Мелани му беше отправила. Тя реши да не обръща внимание на ироничния му тон, който граничеше почти със сарказъм.

— Да, и това влиза в сметката.

— Кажете ми едно — започна той развеселен. Обърна се към нея и вдигна една от панделките на шапката й, която падаше върху гърдите й. — Да не искате да кажете, че сте променили решението си?

— Това… това е възможно — отговори тя със заекване. Усети, че той дърпа панделките, завързани под брадичката й.

— Защо? Може би годеникът ви е бил толкова нелюбезен, че ви е отблъснал, защото… не сте съвсем девствена?

Мелани му хвърли унищожителен поглед, докато топла червенина заля страните й. Невероятна дързост беше да й говори такива неща. Още по-лошо беше, че тя не можеше да ги оспори.

— Не беше точно така — изсъска тя. — Бих могла да стана негова жена, ако можех да се примиря да му бъда вечно благодарна, че ми е направил услуга. И трябваше да чакам една-две години и да убивам времето си в Европа, докато слуховете се уталожат.

— Разбирам — каза той провлачено, гъстите мигли скриваха израза на очите му, когато окончателно развърза възела под брадичката й. — Значи благодарността не спада към нещата, които съпругът ви, който и да е той, може да очаква от вас?

— Не виждам защо това чувство да не почива на взаимност. Ясно ви е, смятам, че аз ще си възвърна репутацията, ако възвърна и вашата, и това е съвсем честна сделка… Но какво правите?

Той беше развързал панделките на шапката й и внезапно свали творението от слама, дантели и панделки от главата й. Тя посегна към шапката, но с небрежно завъртване на китката той я хвърли на срещуположната седалка.

— Никога не съм обичал шапки. Пречат ти да гледаш жената в лицето, когато говориш с нея.

— Какво обичате вие, е без значение за мен — отвърна тя и посегна за шапката.

— Дори и тогава — той стисна здраво ръката й, за да я обърне към себе си, — когато стана ваш съпруг ли?

Мелани го изгледа смаяно със сините си очи и бръчките на раздразнение по челото й изчезнаха.

— Наистина ли ще го направите?

— Да, но само ако ми дадете гаранции, че ще получа нещо в замяна, щом няма да има благодарност.

Когато я притегли към себе си и обгърна с ръка талията й, смисълът на думите му стана толкова ясен, колкото и намеренията му. Тя си беше виновна за това. Не можеше да каже, дали е изненадана, или го е очаквала. Ако се бранеше и съпротивляваше, щеше да застраши както женитбата си, така и плановете за отмъщение. Сега беше моментът да вземе решение: да преследва ли своите цели или не? Можеше ли да понесе безропотно това, което я очакваше с този човек, или от гърлото й да се изтръгне вик на съпротива?

Устата му облада устните й с нежно насилие. Мелани трепна конвулсивно при първото докосване, за миг споходена от спомена за пронизващата болка, но щом ръцете му бавно и твърдо се плъзнаха по гърба й, почувства как постепенно се оставя на ласките му. Топли тръпки пронизаха жилите й. Когато стана по-податлива, той задълбочи целувката си. Завъртя се малко, докато главата й се отпусна върху меката плюшена седалка. Ръката му премина по тясната й талия и по ребрата, за да потърси опипом заоблените й гърди. Дланта й неволно се плъзна по ревера на фрака му и тя разтвори устни. Чувствата й надделяха. Роланд я притисна по-силно до себе си, а каретата отново забави ход. Ръката му запълзя по копринения плат и докосна набъбналото зърно на гърдата й. Целувката му стана по-нежна. Устните му се задържаха дълго върху влажните, чувствителни ъгълчета на устата й и оставиха знойна диря, докато се спускаха по бузите и покрай косите й към изящната й шия.

Без да забележат, каретата внезапно тръгна по нанадолните. Когато се свлякоха на калния под, ръката на Роланд я хвана по-здраво. Като чу Мелани да поема дълбоко дъх, той изруга и се изправи, повдигайки я в същото време върху седалката. С мрачно лице изръмжа:

— Боже милостиви, да, нека се оженим при всички обстоятелства, и то скоро.

Сватбата беше скромна и тиха. Мелани беше облякла сватбената рокля на майка си. Глори поплака малко, защото като младо момиче беше дошла в Гринлия с една друга булка — Сара Хауъл Джонстън. Тя беше сватбен подарък от бащата на Сара. След онази сватба се бяха случили много печални събития. Семейство Хауъл — дядото и бабата на Мелани по майчина линия, бе измряло при епидемия от жълта треска, след като бяха приели в къщата си заразен пътник. Плантацията им, която се намираше южно от Натчес, при Клинтън, Мисисипи, бе разделена между чичовците и лелите на Мелани и беше така раздробена, че вече не можеше да става и дума за плантация. След това дойде експлозията на парахода, която отне живота на мис Сара и на младия й съпруг. Глори също беше с тях. Именно тя скочи във водата с бебето Мелани, когато стана ясно, че параходът ще потъне. Именно тя завърза с връзките на престилката си бебето за кафеза за кокошки. Тя самата не умееше да плува и тъй като тази крехка опора не можеше да държи и двете над водата, остави кафеза да се носи по водата с ценния си товар, защото обичаше Мелани, както би обичала собственото си дете. Беше почнала да се дави, когато покрай нея премина една бъчва.

Сега нямаше полза да мисли за подобни неща. Днес беше или най-малкото трябваше да бъде щастлив ден.

— Мис Мелани, скъпа, сигурна ли сте, че не искате нещо за ядене?

— Благодаря, не ми се яде. Не бих могла да преглътна нито хапка.

— Защо? Да не би стомахът ви да се е свил на топка? Сигурно, щом се омъжвате за човек, когото почти не познаваме, за мъжа, който уби полковника. Държането ви е осъдително.

— Моля те, Глори. Не искам да говорим за това.

— Защо? Да не би да се страхувате, че мога да кажа нещо неприятно? Какво е станало с вас? Вече не ви разбирам. Не мога да ви позная от онази нощ, когато умря полковникът, а вие излязохте с най-хубавия си черен костюм за езда и го съсипахте. Знаете, че кадифето не бива да се оставя да подгизне. А и беше разпокъсано, като че ли бяхте яздили през някакви трънаци. Не ми казахте какво се е случило и аз не ви питах за това, но ми се струва нередно момиче да отива под венчило толкова бледо и с хлътнали очи, а мъжът, на когото беше обещана ръката ви, да бяга в Ню Орлиънс, сякаш го гонят триста дяволи.

Камериерката стоеше зад Мелани пред тоалетката и донатъкмяваше фризурата й, преди да й сложи воала. Мелани вдигна глава и погледна прислужницата в огледалото.

— Дом ли?

— Ами че кой друг, освен ако е имало и още някой, на когото сте обещавали женитба. Говори се, че заминал с парахода „Прайд ъв Натчес“ в деня, преди да оповестите сватбата си с мистър Роланд. Хората се питат защо е заминал, а също и как се е стигнало до сватбата. Подозират, че нещо се е случило, но не знаят точно какво. И в опитите си да узнаят през последната седмица са напрягали главите си повече, отколкото през цялата година.

— Нищо не може да се направи, за да престанат — каза Мелани хладно.

— Може би сте права, но аз наистина не съм очаквала, че ще доживея деня името на моето момиче да бъде в устата на всички и хората да го предъвкват като някакво лакомство.

— Ще ти обясня всичко друг път, Глори — обеща й Мелани с въздишка. — В момента просто не ми се говори за това.

— Не искате да говорите, защото предполагате, че на мен хич няма да ми хареса това, което сте извършили, и защото се страхувате, че ако изредя всички възражения против женитбата ви с мистър Роланд, няма да имате сили да изпълните намерението си. Е, добре, щом непременно така сте решили. Няма да кажа нито дума повече. Може би наистина не ми харесва начинът, по който се развиха нещата, но трябва да призная, че мистър Роланд, макар да не е мъжът, когото полковникът е избрал за вас, и макар те двамата да не можеха да мелят заедно брашно, има вид на истински мъж и на джентълмен. Когато поглежда към вас, в очите му се появява блясък, който не може да бъде изтълкуван погрешно, сякаш знае как да бъде мил с една жена и все пак да се държи с нея като с дама. Повярвайте ми, скъпа, това е много важно!

Когато стоеше до него пред свещеника, Мелани си спомни за начина, по който Глори описа Роланд. Камериерката имаше донякъде право. Но дали той знаеше как да се държи с една дама — това беше съвсем друг въпрос.

Гласът й звучеше тихо и твърдо, когато повтаряше думите на обета, но хладните й тънки пръсти трепереха в топлата и силна ръка на Роланд. Той изглеждаше внушително в тъмносивия си официален костюм. На копринената му вратовръзка искреше диамантена игла и бялата яка на ризата контрастираше със загорялата от слънцето кожа. Мелани имаше наистина впечатлението, че той я погледна един-два пъти и че погледът му се спира върху стария дантелен воал, който скриваше косите й и чистия й като на мадона профил, но все пак не можеше да се насили да го погледне втори път. За разлика от свещите и гирляндите белите камелии, които държеше в треперещата си ръка, не излъчваха никакъв аромат. Те бяха хладни, чисти и безупречни.

Най-после всичко свърши. Студеният венчален пръстен тежеше на ръката й. Устните й горяха от нежната, почти целомъдрена целувка на Роланд. Беше време да се обърнат и да приемат поздравленията на гостите. Не бяха дошли много хора: губернаторът Джон Куитман, поел ролята на придружител на булката, жена му Илайза, адвокатът на дядо й мистър Джексън Търнбъл, който беше и най-добрият му приятел, един познат на Роланд, който играеше ролята на негов кум и съвсем случайно бе собственикът на „Ривърест“, а зад тях стояха Глори, Цицерон, останалите домашни прислужници, конярите и градинарите от Гринлия.

Поздравленията и приемането на благопожеланията не трая дълго. Прислужниците се оттеглиха в кухнята, за да празнуват в своя кръг, а Мелани и Роланд заеха челните места на трапезата с малобройните гости. Имаше супа от костенурка, печено говеждо месо, пиле във винен сос, различни зеленчуци и накрая сватбена торта с бяла глазура и тъмен плодов сладкиш за младоженеца. За пиене имаше вино или обичайната напитка — смес от разбито на пяна подсладено мляко и ябълково вино.

Мелани седеше и си даваше вид, че яде. Беше й до болка ясно колко загрижено се отнасят с нея губернаторът и жена му и колко официално се държат с Роланд и неговия приятел. Най-сетне последната капка вино беше изпита и празненството завърши.

Младоженците често потегляха наистина на неколкоседмично сватбено пътешествие в Ню Орлиънс или — през лятото — в селища като Уайт Сълфър Спрингс или Саратога, но не беше прието да тръгват веднага след бракосъчетанието. Често минаваха пет дни или дори седмица, преди да предприемат уморителното и изтощително пътуване. И при тази сватба нещата не стояха по-различно. Мелани и Роланд възнамеряваха да прекарат поне първата нощ, а може би и още няколко нощи в Гринлия, преди да прекосят реката и да стъпят на отсрещния, принадлежащ на Луизиана бряг, където Мелани щеше да бъде представена на бащата на Роланд. Присъстващите гости знаеха или най-малкото допускаха това. Те оставиха винените чаши, спогледаха се и станаха едновременно, сякаш внезапно им бе дошло на ум, че пречат на младоженците да се оттеглят в покоите си. Булката и младоженецът ги изпратиха до вратата, спряха се под златистата светлина на фенера на верандата и им махнаха с ръка за сбогом. Няколко минути по-късно Мелани остана сама със законния си съпруг.

Тя се обърна с гръб към вратата, когато Роланд я затвори и пусна резето. Застана пред голямото стенно огледало, окачено в хола над една маса с инкрустации, свали булото и грижливо прибра косата си от лицето. Когато усети, че Роланд все още стои до вратата, хвърли поглед към него. Той я наблюдаваше. Тя сведе очи, вдигна воала и изглади с ръка гънките, образувани по него през време на вечерята.

— Изглеждаш уморена — каза той, — а и колкото и да е хубава, тази рокля трябва да е ужасно неудобна. Да се качваме ли горе?

Булчинската рокля от 1830 година навремето трябва да е била последна дума на модата. На гърба имаше петдесет и шест миниатюрни, облечени в плат копчета. Богатите ръкави, които стигаха от раменете до лактите, запазваха формата си благодарение на леки подплънки. Под лактите бяха скроени тясно, стигаха до китката и бяха закопчани с други двадесет и четири копченца. Сърцевидното деколте, което разкриваше горната част на снежнобелия й бюст, беше обточено с дантела. Богатата пола беше набрана отзад в къс шлейф. За да се запази формата на безконечните метри тежък сатен, Мелани трябваше да нахлузи дванадесет фусти, а върху тях носеше кринолин.

— Да — съгласи сетя естествено и непринудено и тръгна към стълбата. — Ако обичаш, позвъни в дневната на Глори да дойде и да ми помогне при събличането.

— Това едва ли ще е необходимо — каза той провлачено.

Тя се обърна бавно. Лицето й беше спокойно, а позата й — величествена, когато застана над него на стъпалата. Раменете й издаваха решителност. Ръката, стиснала здраво махагоновия парапет, беше побеляла до върха на пръстите.

— Не те разбрах добре — каза тя хладно.

— Мисля — отговори той и тръгна бавно към нея, — че, твърде умело се оправям с копчета.

— А, така ли? Но умението ти няма да ми помогне много, защото няма да имаме обща стая.

Лесно, беше взела това решение. Съвсем не гореше от желание да поеме задълженията на съпруга. Но най-важното й съображение беше, че по този начин може да нанесе удар на Роланд Донован. Съвсем очевидно бе, че той я желае силно — единствената слабост, която откри у него. Не беше ли логично предположението, че той ще страда, ако му бъде отказано това, което желае? Тя искрено вярваше, че е така.

— Наистина ли? — осведоми се той.

Не изглеждаше ядосан, а по-скоро развеселен и любопитен.

— Наистина — каза Мелани високо и ясно.

— И защо?

— Ще се съгласиш с мен, че нашият брак не е съвсем обикновен. Затова не виждам нужда да спазваме обичайните правила. Освен това случилото се между нас с нищо не променя факта, че аз продължавам да те смятам виновен за смъртта на дядо.

— Съжалявам за историята с дядо ти, но смъртта му не ми тежи на съвестта. Ако се беше вразумил, щеше да е още жив. Колкото до останалото, преди седмица ние с теб сключихме сделка в твоята карета. Аз изпълних моята част от споразумението и не смятам да те освободя от твоето обещание.

Думите му звучаха толкова решително и самоуверено, че тя кипна от яд. С леден израз в сините очи каза:

— Ти изглежда си твърдо убеден, че аз приемам твоите условия за брака. Никога не съм се съгласявала на такава сделка.

— Напротив. И ние скрепихме сделката с целувка. Това е доста по-обвързващо от ръкостискането, не си ли съгласна?

— Не, категорично не! Но така или иначе то нищо не променя. Ние сме чужди един на друг, оженени случайно. Спазихме правилата на общественото поведение и вече не е необходимо да продължаваме играта. Трябва само да се появяваме от време на време заедно пред хората, иначе можеш да вървиш по твоите пътища, а аз ще живея моя живот.

— Каква безсърдечност! — каза той тихо и зелените му очи имаха странен израз, докато наблюдаваше как гърдите й бързо се вдигат и спускат под лъскавия сатен на корсажа и червенината на гнева залива бузите й. Погледът му изразяваше, изглежда, възхищение, желание и още нещо, твърде близко до съчувствие. — Това съвсем не отговаря на представата, която имах за този брак.

— Не се съмнявам — изсъска тя и бузите й се зачервиха още повече.

— А, така ли? — попита той, постави единия си крак върху най-долното стъпало и се опря с ръка на парапета. — Щом си знаела толкова добре какво съм си представял, питам се защо сега се страхуваш от това?

— Аз да се страхувам? Не ставай глупав!

— Да не би да съм наранил гордостта ти? Съжалявам, но ми се струва, че е точно така.

— Не се страхувам от теб — отговори тя нервно и веднага опроверга думите си, защото когато той пристъпи към нея, тя бързо се отдръпна назад.

— Наистина ли? Защо тогава бягаш от мен? Защо не ми докажеш, че се лъжа? Защо си толкова твърдо решена да поддържаш избраната от теб дистанция?

— Вече ти казах — грубо му отвърна тя.

— Да, но всичко това е минало. Останалата част от живота ни е пред нас и ние се свързахме като мъж и жена. Ако бракът ни няма да е истински, предпочитам свободата си. Питам се какви са шансовете за анулиране на нашия брак… при дадените обстоятелства. Може би ще се стигне и до развод.

— Няма да направиш това! — прошепна тя със задавен глас.

Така щеше да рухне всичко, което искаше да постигне със своята женитба. Злобните клюки щяха да тръгнат отново. И ако се стигнеше до развод, това петно щеше да й бъде лепнато за цял живот. Със същия резултат би могла да замине веднага за Европа и да се присъедини към ползващите сее лоша слава слоеве на обществото, защото по-отритната и по-самотна, отколкото след един развод, не би могла да бъде.

— Не виждам никакъв друг изход — каза той, вдигайки рамене. — Мисля, че най-доброто решение е да напусна къщата веднага. Желая ви лека нощ… мисис Донован.

Гъстите му мигли се сведоха, за да скрият изражението, което се бе появило в очите му. Той наведе тъмнокосата си глава, обърна се, слезе по стъпалата и тръгна към вратата.

Загледана след него, Мелани мачкаше в ръце воала си. Не биваше да се стига до това. Тя очакваше, че той ще се развика и ще започне да спори с нея, но в края на краищата ще приеме условията й и ще затръшне вратата на стаята, която бе наредила да приготвят за него. Не знаеше какво да прави сега. Изглежда имаше, само една възможност да го спре, само един начин да го върне обратно.

Той издърпа резето и отвори вратата. Студеният нощен вятър нахлу в хола и от неговата струя свещите на полилея започнаха да капят, а пламъчетата трепкаха и танцуваха около фитилите. Вятърът изду полите на Мелани и тръпки полазиха по гърба й.

— Роланд — извика тя с гневна гънка около устата и с израз на отчаяние в добилите тъмновиолетов оттенък сини очи. — Е, добре… аз… аз ще се подчиня на твоите желания.

Изчака той отново да залости вратата. След това се обърна, повдигна полите си и се изкачи по стълбите.

В спалнята на Мелани на масата до леглото гореше лампа. На нейната светлина розовото дърво на мебелите и гълъбовосивите драперии над леглото слабо проблясваха. От огъня беше останала тлееща жарава, но топлината му ги облъхна, когато влязоха в стаята. Роланд затвори вратата зад тях, отиде бързо до камината, взе една месингова лопатка с порцеланова дръжка и хвърли въглища върху скарата.

Мелани се загледа за миг в него, преди да се обърне със свити устни, за да сложи воала си върху тоалетната масичка. Гледката, която той представляваше, докато вършеше тази дребна работа, опъна още повече преуморените й нерви. Той не я попита дали трябва да разпали огъня. Изглежда, вече си присвояваше правото да определя живота й според своите представи и да го подрежда според своите желания, без да се съобразява с нея.

Толкова ясно осъзнаваше присъствието му, че се обърна към него и се стресна, когато го видя да се изправя с рязко движение и да сваля жакета си. Много рядко се случваше някой господин да се яви пред дама по жилетка, дори в най-знойните летни дни. Дядо й никога не бе свалял жакета си пред хора. Така че да се види един джентълмен по жилетка, беше все едно пред очите на мъж да се разкрие, макар и за част от секундата, глезенът на една дама. Мелани щеше веднага да отмести погледа си, ако под фината ленена материя на ризата му не се бе очертала дебела превръзка. Това беше раната, която дядо й му беше нанесъл. През онази ужасна сутрин Дом каза, че полковникът го улучил в ръката. Тя почти бе забравила за това, но сега си спомни как той трепна конвулсивно на грубия дюшек в „Ривърест“, когато го досегна там с юмрука си. Беше пазил лявото си рамо от нейните удари.

Внезапно осъзна цялата чудовищност на това, което вършеше тук. Имаше право преди малко. Те бяха напълно чужди един на друг. Почувства пристъп на антипатия, която нямаше нищо общо с грижливо кроените й планове за отмъщение, обърна се бързо и се втурна към вратата.

Не беше изминала и половината разстояние, когато Роланд я настигна с дълги крачки и й прегради пътя. Не се опита да я докосне. Но тя се закова, сякаш се бе изправила пред каменна стена.

— Къде отиваш? — попита той и в гласа му ясно се долавяха нотки на изчерпано търпение.

— Аз… аз исках да видя дали Глори е още будна и ме чака. Ще се чувствам ужасно, ако я оставя да се тревожи.

Това сякаш му напомни, че обеща да й помогне. Той посегна към ръката й и с лекота попречи на инстинктивните й усилия да се отскубне. Обърна китката й, сбърчи чело и взе да разкопчава копчетата на сатенения ръкав.

— Тъкмо тази нощ не би трябвало да мислиш чак толкова за камериерката си. Тя едва ли те очаква и ако е още будна, това положително не е, защото смята, че имаш нужда от нея.

— Тя вече не е млада и ми е като майка.

Мелани наведе очи. Струваше й големи усилия да говори със спокоен глас, но беше безсилна да успокои треперещите си пръсти, когато те докосваха коравия плат на жилетката му.

— Ако ти е толкова близка, тя бездруго ще се тревожи. Но дали пък всъщност ти не си тази, която се тревожи… и малко се страхува?

Тя рязко вдигна глава.

— Трябва ли все отново да повтаряш това? Казах ти вече, че не се страхувам от теб.

Вниманието на Роланд беше изцяло съсредоточено върху това, което вършеше, и тъмнокосата му глава бе наведена над китката й. Когато пръстите му докоснаха нежната вътрешна страна на ръката й, Мелани почувства колко топли са те и колко непоносимо интимни са докосванията му. Тя наистина се пазеше от него и съвсем не гореше от желание точно сега да легнат в леглото, но не се страхуваше от него. Не, съвсем не.

— Защо тогава се стряскаш — каза той и тонът му прозвуча иронично, — когато се доближа до теб? Защо ти струва толкова усилия да ми се усмихнеш и защо точно сега искаше да избягаш от стаята?

Мелани го парира със същото оръжие, което беше използвал той — с думи:

— Не ти ли е идвало на ум, че това, което ме кара да се държа така, би могло да не е страх, а отвращение?

Пръстите му престанаха да разкопчават ръкава й. Мелани имаше впечатлението, че той пребледня, но когато вдигна поглед, зелените му очи бяха неподвижни и имаха почти замислен израз.

— Възможно е. Но и в двата случая трябва да предприемем нещо.

— Не знам какво би променило това — каза Мелани и хвърли бегъл страничен поглед към него, преди да извърне отново глава.

— Наистина ли не знаеш? — попита той, пусна едната й китка и хвана другата.

— Не подозирах, че чувствата ми имат значение за теб. Мислех, че те интересуват толкова малко, колкото моите причини да поставим нашия брак на платонична основа.

Усмивка повдигна ъглите на устните му.

— Уверявам те, че тези неща имат значение за мен. Само че моите причини за този брак бяха съвсем различни от твоите.

— Аз пък смятах, че причините ни са сходни — каза Мелани и смръщи чело, опитвайки се да проумее смисъла на думите му.

— Причините, които ти изтъкна пред мен, бяха много сходни. Това трябваше да бъде честна сделка. Ние искахме да си помогнем взаимно и да си възвърнем уважението на хората. Поне смятам, че тъкмо до това се свеждаха твоите думи. Не те слушах твърде внимателно. Страхувам се, че твоят вид ме разсея — толкова сериозна, решителна и разпалваща страстно желание. Но най-много ме разсеяха спомените, които ти събуди у мен.

Не беше нужно да го пита за естеството на спомените. Искрите, които припламваха дълбоко в очите му, бяха твърде недвусмислени. Мелани почувства, че дъхът й секва. В мига, в който той я погледна, тя вече не можеше да мисли ясно. Това беше съвсем ново преживяване, и то не съвсем приятно. Когато погледът му се върна отново към ръкава й, тя пое дълбоко и шумно дъх.

— Започвам постепенно да разбирам — въздъхна тя.

— Наистина ли? Не съм много сигурен.

— Не е трудно да се разбере. Ти ясно го показа още от първата ни среща.

— Какво съм показал? — попита той и пусна ръкава й. С леко усилие я обърна, за да разкопчее копчетата на гърба й.

— Че… че ме намираш привлекателна.

За нея беше много удобно, че не бе нужно да го гледа, когато произнесе думите.

— Разбира се, че те намирам привлекателна. Ти си чудно красива жена.

Тя му хвърли бегъл поглед през рамото.

— Много добре знаеш, че не говоря за това.

— Да — съгласи се той замислено, — но, от друга страна, не вярвам, че ти самата знаеш за какво говориш.

Тя не отвърна нищо. Смущаваше я чувството, че той я разсъблича. Вътрешното й напрежение се засилваше и тя не беше в състояние да скрие, че изправена сега пред него, малко залита било от умора, било от шампанското, или просто от нерви. Събираше сили за мига, в който той щеше да я вземе в прегръдките си.

— Толкова трудно ли е да повярваш — попита той и гласът му придоби категоричен тон, — че съм имал уважителни причини да ти предложа да те защитя с името си? Толкова невероятно ли е да си представиш, че бих могъл да се чувствам някак си отговорен за теб, след като дядо ти умря… и след всичко, което стана онази нощ в хотелската ми стая?

Това, че в този момент заговори по двете теми, й се стори преднамерено жестоко. Все пак не беше толкова непредпазлива да изрече това, което мислеше.

— Какво значение има? — попита тя задавено. — Вече сме женени.

Ръцете му спряха работата си.

— Да, женени сме — отвърна той, след като разкопча последните копченца и отстъпи назад. Мелани, която не беше сигурна дали вече може да се движи свободно, се обърна към него, придържайки с една ръка разтворилия се корсаж. Той се отдалечи бързо от нея. Пред тоалетката свали иглата от вратовръзката си и копчетата за ръкавели от ризата. След това развърза вратовръзката и почна да разкопчава с една ръка копчетата на жилетката си.

Мелани облиза изсъхналите си устни.

— Мисля, че е прието младоженецът да изчака долу в салона, докато младоженката си легне.

Той бавно се обърна към нея.

— Както вече подчерта, нашият брак не е съвсем обикновен. Затова не виждам причина да се държа като… обикновен младоженец. — Погледна я със зелените си очи, в които прозираше лека усмивка, когато измъкна ризата от панталоните си. — И изобщо… не е ли малко късно за подобен свян?

— Прави ти удоволствие да ми напомняш за това, нали? — упрекна го тя. — Не мога да си обясня какво толкова забавно намираш.

— Не съм мислил досега — отговори той и вдигна едната си вежда, — но май действително ми прави удоволствие. Когато намеквам за това, ти се изчервяваш очарователно… и изглеждаш като жена, а не като студенокръвна богиня.

— Предполагам, че все някога ще престана да се смущавам от тези неща.

— В такъв случай ще трябва да намеря нови средства и начини, които да имат подобен ефект.

Мелани рязко се извърна от него, надявайки се, че няма да му достави удоволствието да види червенината, която бе стигнала до корените на косите й. Какво да прави? До преди няколко минути настръхваше при мисълта за всяка стъпка, която той би предприел, за да я вземе в прегръдките си. Сега й стана ясно, че е далеч по-просто да се остави да бъде съблечена от него, отколкото да се съблече сама под неговите зорки и насмешливи очи. Искаше й се да го помоли да загаси лампата, за да може да се приготви за лягане под закрилата на тъмнината. Но беше сигурна, че ще откаже, затова дори не се опита. Не й оставаше нищо друго, освен да последва примера му. Колкото повече протакаше нещата, толкова по-ясно щеше да му стане, че всичко това я отвращава, и толкова повече щеше да й се подиграва за нейната сдържаност.

Тя се движеше с бавна и неосъзната грация, когато тръгна към гардероба, отвори вратата с огледалото и извади оттам нощницата си. Метна я върху един стол в другия край на стаята, колкото е възможно по-далеч от Роланд, и заизтегля ръкавите на роклята. След това пое дълбоко дъх и я съблече през главата си. Многото метри сатен се прибавиха към нощницата й на стола. След това наведе глава и се зае с панделките на фустата. Зад себе си долови шума, с който Роланд си събу ботушите. Значи му оставаше само панталонът. Мелани сведе още по-ниско глава и развърза панделките на фустата и шнуровете на корсета, след което се наведе бързо, за да вдигне нощницата и да я нахлузи през главата си. Така прикрита тя свали корсета и останалите долни дрехи и остави всичко на куп на пода, докато разпределяше равномерно гънките на бялата батистена нощница и пъхаше ръце в дългите ръкави.

Обърна се с облекчение. Роланд стоеше, загледан в огъня, подпрял ръка на перваза на камината. Челото между тъмните му вежди беше смръщено и лицето му имаше замислен израз. Той се загледа в нея, когато тя отиде до тоалетката и започна да изважда фуркетите от косите си, които падаха меки като коприна, на тила й. Изразът на лицето му не се разведри. Мелани го наблюдаваше с крайчеца на окото си и се запита дали не го боли ръката. Не че изпитваше съчувствие. Той заслужаваше всяко възможно страдание. Тя стисна устни, посегна за четката и започна да разресва дългата си блестяща коса, измъквайки я напред през раменете, за да може да стигне по-лесно краищата й. Когато косата й беше пригладена и не остана разрошено място, тя я раздели на три дебели кичура и започна — както винаги преди лягане — да ги прави на плитки.

— Остави това.

— Какво? — попита Мелани и се обърна.

— Не си сплитай косата — каза той с подчертано заповеднически тон.

— Ако не я заплета, утре сутринта ще е съвсем сплъстена — отговори тя и пръстите й отново посегнаха към копринените кичури.

— Това лесно ще се оправи.

— Така ли? И допускам, че ти отново ще играеш ролята на камериерка.

— Възможно е — каза той, стана и тръгна с решителни стъпки към нея. — Във всеки случай мога да ти обещая, че сега ще разплета всяка плитка, която се опиташ да направиш. И изобщо доста дълго се размотавахме, време е да си лягаме.

Преди да предугади намеренията му, той я вдигна, притисна я до гърдите си и извървя с нея малкото крачки до леглото. Сложи я по средата на дюшека върху отметнатата покривка и след това легна до нея. Погледна я в смаяните очи, докато събуваше белите сатенени обувки, които все още бяха на краката й. След това прекара ръка по прасците й и събу чорапите. Изправи се и пак я погледна. Лицето му изразяваше нерешителност и лека самоирония, докато се взираше в меката, къдрава кестенява коса, която се разстилаше около главата й, и в закръглените форми на тялото й, очертани през тънката материя на нощницата.

Той рязко се отдръпна от леглото. Мелани бързо притвори клепачи, когато събу панталона си и изгаси лампата. Щом стана тъмно, тя се пъхна под завивката и я издърпа под брадичката си, сякаш й бе студено. Когато Роланд се върна до леглото, той остана за миг прав между нея и топлото сияние на огъня. На медночервения фон очертанията на мускулестото му тяло приличаха на древна статуя, изваяна от боговете като въплъщение на съвършената мъжественост. Това беше само бегло впечатление, но Мелани се разтрепери вътрешно. Тя не се помръдна, когато пружиниращият дюшек се огъна под тежестта му, продължаваше да лежи неподвижно и да гледа смътния силует на мъжа, който се надвесваше над нея и сега беше неин съпруг.

Той легна до нея и силните му ръце се протегнаха, за да я притиснат до голото му тяло. Мелани лежеше вцепенена и неподатлива, със здраво стиснати очи. Стори й се, че той дълбоко вдъхва уханието на жълти рози, което се излъчваше от косите й. Гласът му беше приглушен и безизразен, когато каза близо до ухото й:

— Спи сега, почини си от днешните преживявания. И утре е ден.