Дженифър Блейк
Нежната измамница (17)

Глава седемнадесета

— Нищо — отговори тя. — Какво бих могла да правя?

— Знаеш за какво говоря — прекъсна я той и гласът му прозвуча остро. — Възнамеряваш ли да живееш заедно с него?

— За момента не — осведоми го тя, а ръката й стисна гънките на завесата така, че месинговата пръчка над нея започна да скърца от напрежението.

Тя чу прошумоляването на дрехи, когато Дом стана.

— Значи не го обичаш? Признавам, че един-два пъти съм се питал за това. Как мислиш, дали знае, че са били предадени?

— Знае.

— Но той не подозира мен, нали? Няма причини затова.

— Никакви, ако не се смятат антипатията и недоверието, които изпитвате един към друг. А това е нещо, за което много често съм си мислила, Дом. Защо след Мексико вашето приятелство приключи? Сигурно можеш да ми го кажеш, след като сега и без това сме… съучастници.

— Беше лична история — обясни Дом набързо. — Няма нищо общо със сегашния ни проблем.

— Напълно ли си сигурен? — осведоми се тя и бавно се обърна към него. — Сегашният ни проблем, както го наричаш, има дълбоки корени. Съвсем сигурен ли си, че разпрата ти с Роланд няма все пак нещо общо с дядо ми и със слуховете около похода в Мексико?

Той дълго се взира в нея, после поклати глава и пристъпи по-близо.

— Мелани, мила моя, как можеш да си помислиш такова нещо? Дядо ти имаше доверие в мен, забрави ли? Искам и ти да ми вярваш. Искам двамата да се махнем оттук. Има места далече на запад, където никой никога няма да ни намери и няма да научи, че преди мен си имала друг мъж.

Той пое ръцете й и ги задържа в своите. На Мелани силно й се прииска да се отскубне, но не помръдна, макар да й струваше големи усилия.

— Да не би да ми предлагаш двубрачие, Дом? Или нещо още по-лошо?

— Моля те само да заминеш с мен, да изградим нов живот и да оставим всичко друго зад себе си.

— Всичко?

— Да, всичко.

— Твоя дом, Хлое, всичките ти приятели, адвокатската ти кантора?

— Всичко това е без значение — отбеляза той бързо.

— Не, мисля, че им — възрази Мелани и полека измъкна пръстите си. — Зная колко много съм привързана към Гринлия. И към Натчес. Не мога да ги напусна и да живея на чуждо място с чужди хора.

Той се отдръпна и устните му се свиха в черта, а кафявите му очи припламнаха.

— Не можеш ли? Дори и ако хората тук не искат да имат нищо общо с теб?

Тя се престори на невъзмутима.

— И без това се стигна дотам, защото ни виждаха толкова често заедно, а мъжът ми беше изчезнал в Куба. Сега, след завръщането му това ще се одумва повече от всякога.

— Още една причина да се махнем оттук. Обичам те, Мелани, и искам да бъда с теб. Обещавам, че никога нищо няма да ти липсва, докато съм жив.

Може би думите му щяха да я трогнат повече, ако не бяха подредени по този начин. Той се опита още веднъж да вземе дланите й, но тя му се изплъзна и се престори, че не е видяла протегнатите му ръце, преди да се извърне.

— Намирам, че трябва да изчакаме — предложи тя — и да видим какво ще прави Роланд, преди да предприемем прибързани стъпки. Засега той се нанесе в Котънууд, а аз съм тук. И ми е все едно дали на хората в града им харесва това решение.

Дом изкриви лице, сякаш щеше да заплаче.

— Роланд ще бъде герой. Ще видиш. Герой, който винаги е прав. Само ако намекне, че Лопес е бил предаден, хората ще си направят някои заключения.

— Глупости! — изфуча Мелани. — Хората не са ясновидци. Те няма да подозират нищо, докато не го избъбриш ти, когато си пийнал.

— Мелани, не говори така с мен — помоли той плачевно.

Но търпението на Мелани се бе изчерпало.

— Доминик Клемънтс, а ти изобщо не разговаряй повече с мен! — извика тя и изтича от стаята.

Наистина Мелани беше казала на Роланд къде е майка му, но все пак не беше сигурна дали той ще се свърже с нея, нали тя бе обещала да я уведоми. Тъй като чувстваше, че трябва непременно да съобщи за завръщането на Роланд, седна, написа на Колийн писмо и й обясни положението. Беше й ясно, че нещата, които бе пропуснала в писмото, са много важни, но не можеше да направи нищо друго. Когато Колийн дойдеше, ако изобщо дойдеше, щеше сама да види, че отношенията между Мелани и сина й съвсем не бяха нормални. Нямаше смисъл да я залъгва.

Все пак трябваше да си признае, че добре умее да залъгва другите. Когато три дни след завръщането на Роланд се появи на един бал под ръка с Дом, усети внезапната тишина, която се възцари при нейното появяване. Глави се обръщаха към нея и отново бързо се извръщаха, когато срещаха твърдия й поглед. За момент изпадна в паника, истинска паника, която я обзе всецяло. Когато усети трепването на жилите по ръката на Дом, страхът й изчезна. Разтегли устни в усмивка и с вдигната глава продължи напред. С натиска на пръстите си върху ръката му тя едва ли не теглеше Дом след себе си. Поздрави домакинята с няколко учтиви думи, макар и по-късно да не си спомняше какво е казала. Дори изпита известно съчувствие към жената, на която не беше ясно колко много се е влошила в последно време репутацията на гостенката й. Една или две от по-надутите възрастни жени й обърнаха гръб. Останалите не я пренебрегнаха демонстративно, а само се правеха, че не я забелязват, не се осмеляваха да я погледнат в очите.

Мелани не беше от оня тип жени, които имат нещо против женските приятелства. Сега с безпокойство забеляза, че привлича вниманието само на мъжете, които я поглеждаха скришом в лек порив на похотливост. Още по-отвратително бе, че нито един от съпрузите и кавалерите, които така много се интересуваха от външния й вид, не се осмели под неодобрителните погледи на своите придружителки да се доближи до нея.

Но най-тежкото изпитание за нея бе, когато се качи на горния етаж. Вратата на спалнята, предоставена на дамите за почивка, не беше съвсем затворена. Когато се приближи, Мелани долови гласове, а щом сложи ръка на дръжката на вратата, чу своето име.

— Позор! Истински позор! И през ум не ми е минавало, че внучката на полковник Изел Джонстън може да се държи така безсрамно. Как се показва с Доминик Клемънтс, позор. Тя вече почти го съсипа. Сестра му казва, че е зарязал напълно кантората си, за да прекарва времето си с Мелани Донован.

Раздаде се по-благосклонен глас:

— Трябва да признаете, тя имаше основание да предполага, че мъжът й е мъртъв.

— Това не е извинение — заяви първата жена. — Ако го е смятала за мъртъв, трябваше да облече траур и напълно да се оттегли. Трябваше да избягва компанията на мъже, вместо да хвърля стръв, за да улови нов съпруг.

Трета жена се намеси в разговора:

— Несъмнено — рече тя, а гласът й беше самодоволен и злорад, — всичко идва оттам, че се е сприятелила с артистки. Нали знаете какви са те. Чух от една приятелка видели са нашата Мелани в Уайт Сълфър Спрингс в компанията не на някоя друга, а на Колийн Антоанет Дюбоа, артистката, която през последния сезон направи такова впечатление в „Сейнт Чарлз“ в Ню Орлиънс. Били са придружени от един хубав млад артист, който имал подозрително близки отношения с жената на полковник Донован.

— Не може да бъде! — извика първата жена.

— Наистина е така. Положително Роланд има основателни причини да живее отделно от нея.

— Ако добре си спомням, и Роланд не беше ангел, преди да замине на война в Мексико. Не сте ли си помисляли, че Мелани се държи така само за да му върне със същото? — попита жената е по-тихия глас.

— Може и така да е, но и при това положение ми се струва ужасно глупаво. Нали се говори, че Роланд е получил много голямо наследство от баща си. Старият мистър Донован живя действително като скъперник, но имаше и някои добри години. Сумата, която оставил на сина си, била значителна, като се има предвид състоянието на плантацията.

В режещия глас на първата жена трептеше нещо, което подсказваше, че нито Робърт Донован, нито синът му заслужават богатство.

— Но Роланд не получава всичко — рече втората жена. — Баща му е бил женен.

— Но жена му сигурно отдавна е умряла.

— Не, мисля, че не е. Каква беше историята около нея? Не мога точно да си спомня…

Мелани чу достатъчно. Отвори широко вратата и влезе в стаята.

— Добър вечер, мили дами — каза весело и се усмихна на по-умерената участничка в тази тройка, една жена, в която разпозна приятелка на Илайза Куитман. — Приятно ли си бъбрите? Колко мило. Животът щеше да е толкова скучен, ако нямаше за какво да си приказваме, не мислите ли?

— Мило мое момиче, не зная за какво говорите — каза жената с тихия глас. Кафяво-червеният сатен се опъна предупредително върху гърдите й.

— Ах, така ли? — осведоми се Мелани с дяволите усмивка. Застана до тоалетната масичка и се завъртя пред огледалото на всички страни. — Може би погрешно съм разбрала — отбеляза през рамо, — но имах чувството, че мъжът ми и аз бяхме темата на разговора ви, преди да вляза.

— Вие сте подслушвали! — възмути се втората дама, личност с навъсено лице, която беше облечена в неподходящ зелен тон.

— О, не! Как можахте да кажете такова нещо? Просто още не се бях включила в малката ви компания. Но, струва ми се, вас ви дразни, че ви смутих точно когато всичко се развиваше така добре. Съжалявам! Трябваше предварително да размисля. Тъй като сте така добре възпитани и всяка от вас е дама до мозъка на костите си, не бихте могли в мое присъствие да говорите за мен, нали? Може би трябва отново да си отида, за да се чувствате добре, като ме обсъждате зад гърба ми и ме разкъсвате на парчета.

Сбогува се с подигравателен реверанс и подкрепи думите си с дела, като се шмугна през вратата. Когато слезе по стълбата, Дом вече я чакаше, но ядната червенина по бузите й и войнственият поглед в очите й бяха така заплашителни, че той не каза нищо, само й подаде ръка.

Мелани очакваше да се появи и Роланд. Но когато вечерта напредна, а той още не идваше, балът й се стори непоносимо скучен. Дължеше се може би на това, че за пръв път в живота й липсваха партньори за танц. В края на краищата не можеше непрекъснато само Дом да я води на дансинга. Не само защото дланите му бяха влажни и държеше твърде собственически в ръцете си, а и защото с напредването на вечерта стъпките му ставаха все по-несигурни. Тя подозираше, че в каретата си имаше шише уиски, защото неведнъж го търси навсякъде. Когато се появеше отново, усещаше миризмата на алкохол под набързо сдъвкания карамфил.

Друг, който не присъстваше, беше сестрата на Дом.

— Къде е Хлое? — попита Мелани. Дом се огледа на всички страни.

— Не зная — установи той бавно. — Каза, че ще дойде с един приятел.

— Може би не си я разбрал. Това не е единственото празненство.

Дом кимна в знак на съгласие, но на челото между веждите му се вряза бръчка.

Друга двойка, която се появи късно, бяха Илайза и Джон Куитман. Когато погледът на жената на губернатора попадна върху нея, Мелани се усмихна и й кимна, но не се приближи заедно е другите към тях. Съзнаваше, че напоследък е пренебрегнала старата си приятелка. Наистина отиде един път в Монмаут, но Илайза не беше у дома и Мелани не повтори посещението си. Имаше прекалено много работа около реколтата в Котънууд. А и не искаше да се натрапва в момент, когато сигурно им бе тежко: все пак губернаторът бе загубил поста си, мечтите му за Куба също бяха разбити. Не искаше да си признае, но истината бе, че не желаеше да си спомня за събитията в Ню Орлиънс, а още по-малко бе склонна да говори за тях.

Но разбра, че няма дълго да продължи така. Скоро Илайза Куитман се приближи към нея и Дом.

— Мелани, мила моя, колко си хубава днес в тази копринена рокля с цвят на кайсия. Наистина ти стои много добре.

Мелани измърмори съответните думи на благодарност и се осведоми за здравето на Илайза и нейното семейство.

— Ние всички сме много добре. Все пак благодаря за интереса. Но аз се тревожа за теб. — Жената на губернатора хвърли поглед към Дом и продължи: — Доминик, питам се дали ще ми разрешите да говоря насаме с Мелани?

— Разбира се — отвърна Дом, но поклонът му, преди да се отдалечи, бе скован.

С крайчеца на окото си Мелани със страх се загледа след него, защото се отправи към библиотеката. Оттам, където около масите за карти се събираха мъжете, които не танцуват, се отиваше до колите.

Накрая Мелани обърна внимание на по-възрастната жена и попита с крива усмивка:

— Какво искате да ми кажете?

Илайза Куитман погледна надолу към ръцете си в дантелени ръкавици.

— Не зная как да започна — рече тя. — Чух най-обезпокоителни слухове. Сигурна съм, че в тях няма нищо вярно, но все пак съм загрижена за теб и твоето бъдеще.

— Ако говорите за това, че Роланд се върна…

— Не точно, макар че става дума и за това. Но тук не можем да говорим. Ще излезеш ли утре с мен с каретата?

— Да, разбира се. Макар да съм убедена, че тревогата ви е неоснователна.

— Надявам се, мила моя — отговори Илайза Куитман. — Дори много се надявам.

 

Каретата на Куитманови се движеше бавно. Беше малко хладно. През нощта времето се беше променило и приближаването на есента се чувстваше още по-ясно. След любезностите, които си размениха за поздрав, цареше тишина, която сякаш се дължеше на известно смущение.

— Беше много мило от твоя страна да дойдеш днес, макар че сигурно ме смяташ за натрапница, която се меси в чуждите работи — започна най-сетне Илайза.

— Никога не съм ви смятала за такава — възрази любезно Мелани.

— Не мога да те упрекна за това, но и не бива да си мислиш, че ще се отървеш от мен с две думи. Работата е толкова сериозна, че трябва да поговорим.

Въпреки тревогата си Мелани се насили да се усмихне. Възможно ли беше Илайза да се е натъкнала на истинската причина за поражението на Лопес? Или бе чула нещо за смъртта на любовника на Елен на „Рампарт стрийт“?

— Разбира се — забеляза тя.

— Става дума за историята с Дом. Зная, че страничните обстоятелства около твоята женитба не бяха съвсем нормални, но мислех, че между теб и Роланд нещата сега са добре. В Ню Орлиънс понякога ме си струваше, че едва ли не напълно си подхождате и често съм си мислила колко жалко е, че не можахте да се запознаете и да се ожените по обичайния начин. Тъжно ми е да те гледам сега сама. Страхувам се, че ако продължите да живеете поотделно, никога няма да разрешите трудностите помежду си. Да, зная, че съм сантиментална, когато става дума за брака. Тъй като самата аз съм толкова щастлива, иска ми се да виждам и другите щастливи. Има някои мъже и жени, които просто са създадени един за друг, и не мога да гледам как нещата при тях не вървят.

— Наистина е мило от ваша страна, че се тревожите за мен — отвърна Мелани и сведе мигли, за да закрие очите си, — особено сега. Имате толкова други работи на главата си, децата, предизборната кампания на губернатора за Сената. Но проблемите между нас с Роланд не могат да се отстранят с една-две думи.

— Зная, мила моя, и не исках да създам впечатлението, че според мен това е само въпрос на инат. Все пак трябва да подчертая, че са малко проблемите, които не могат да се разрешат, когато двамата са достатъчно заинтересовани да опитат. Там е въпросът. Искаш ли да разрешиш проблемите?

— Дори да исках, би трябвало, както вие самата признахте, и двамата да имаме желанието да постигнем това чудо.

— Откъде знаеш, че Роланд не иска? Попита ли го? Може би звучи нахално, но има толкова много хора, които смятат, че могат да се разбират без думи. Често бъркат и смятат, че знаят какво чувстват другите, или стигат само до някаква полуистина. Искреността и любовта могат да преодолеят много препятствия, но преди тона някой трябва да има смелостта да си отвори устата.

Искреност? За това едва ли би могло да става дума между нея и Роланд. Любов? Тя би променила всичко, ако беше взаимна.

— А какво ще стане — рече Мелани най-сетне, — ако чувствата, за които говорите, са едностранни? Тогава искреността ще причини само мъка.

— В такъв случай поне ще се знае какво е положението.

— Имам впечатлението, че човек не бива винаги да знае всичко — каза Мелани замислено. — Понякога е по-добре да си запазиш слаба надежда.

— Изисква се смелост да размениш надеждата си срещу възможността да намериш щастието — отговори Илайза Куитман тихо.

Кочияшът извика нещо на конете и каретата изви рязко настрани. Илайза беше запратена към Мелани, която пък се блъсна в стената.

Като се изправи и намести отново шапката си, Илайза отвори прозореца.

— Джаксън! — извика към капрата. — Какво стана?

Отговор не беше необходим. Преди още гумите да излязат от устата й, чуха бързо да се приближава друга кола. Конете бяха изцъклили очи, а гривите им се развяваха назад, когато прелетяха край тях. Беше кабриолет. На капрата седеше жена в червен костюм за езда, а над раменете й се развяваше пелерина, подплатена с бял сатен. Вятърът и възбудата бяха зачервили лицето й и макар да изглеждаше, че няма никаква власт над конете, можеше ясно да се види, че тя изобщо не се страхува. Вниманието й беше насочено единствено към мъжа до нея и тя не забеляза дори каретата, която й освободи пътя.

Останала без дъх от учудване, Мелани разпозна жената. Беше Хлое Клемънтс, а мъжът, който седеше до нея, беше Роланд. За всеки случай едната му ръка държеше юздите. Той седеше и се усмихваше на русото момиче. Рамото му се опираше в нейното, а полите й се разстилаха върху краката му.

В следния миг вече бяха отминали. Мелани забеляза, че се е навела да разгледа двамата. Сега се облегна назад, скръсти ръце на скута и загледа с неподвижен поглед пред себе си, когато каретата на Куитманови тръгна отново.

— Съжалявам, че трябваше да видиш това — каза Илайза накрая.

— Така ли? Аз пък не съжалявам! — изфуча Мелани и отново си помисли колко странно бе, че снощи на бала не се бяха появили нито Хлое, нито Роланд.

— Ти си обидена и ядосана и кой би могъл да те упрекне за това? Но трябва да помислиш, че и Роланд се е чувствал така, когато се е върнал и е узнал, че насърчаваш Дом.

Мелани не отвърна нищо и се загледа през прозореца. Илайза продължи уверено:

— Много се питах защо не отпращаш Дом и не му казваш да си гледа своите работи, но не стигнах до никакъв отговор. За мен ще бъде голяма изненада, ако узная, че изпитваш към него каквото и да било или че изобщо някога си изпитвала нещо друго, освен съжаление. Сигурно не си го правила и за да накараш мъжа си да ревнува, тъй като беше в близки отношения с Дом още когато Роланд го нямаше. Питах се дали, ако ми позволиш нетактичността, не е въпрос на пари. Дали, мислейки, че Роланд е мъртъв, не си искала да се омъжиш за Дом, за да се подсигуриш финансово. Но после вече нищо не можех да разбера, Роланд се върна и вие не се събрахте, а Дом продължи да те ухажва.

— Иска ми се да можех да ви обясня, Илайза. Наистина ми се иска, но не мога.

— Уверявам те, че не е необходимо. Ти не ми дължиш обяснение, фактът, че не можеш да говориш за това, наистина ме тревожи, но ти сигурно знаеш какво правиш. Не, исках само да те предупредя да не се оставяш да те въвлекат в нещо, което в действителност не желаеш. Не се оставяй други хора, мъже или жени, да влияят на живота ти твърде много. Ако се превърнеш в пионка, която други местят както им харесва, ако се оставиш да ти отнемат онова, което има най-голямо значение за теб, тогава ти самата ще си виновна. За да уредиш нещата така, както искаш, не се нуждаеш от нищо друго, освен от малко решителност.

— Дали в този случай решителност не е другото име на смелост? — попита Мелани и изразът в очите й беше ироничен, но и изпълнен с обич.

— Да, струва ми се — призна Илайза.

— Ще се опитам да запомня това, което ми казахте, но ми се струва, че е необходимо и нещо друго.

— Какво?

— Голяма доза късмет — отговори Мелани.