Айрис Йохансен
Вихреният танцьор (8)

Осма глава

Студени тръпки полазиха по гърба й, когато се взря в лабиринта между стълбовете на портата. При гледката на високите степи от жив плет неволно й се натрапи сравнението с крепостни зидове.

— Все още съм на мнение, че не трябваше да проникваме през южния вход — прошепна Марко. — Защо не опитахме от северния, където няма стражи?

— Не. — Лион дори не погледна брат си и тихичко открехна портата. — Избираме южния вход.

— Ама ние би трябвало…

— Ще ми се да заловя Родриго — отвърна разпалено Лион. — Дай ми пет минути, преди да ме настигнете със Санчия. — Миг след това той потъна в храсталака, който обграждаше входа.

Санчия, обзета от страх и лоши предчувствия, зъзнеше. Тя се загърна по-плътно с наметалото, без да откъсва поглед от лабиринта. Смърт. Родриго Естабан подир няколко минути щеше да намери смъртта си от ръката на Лион.

— Времето изтече. Да вървим. — Марко я улови за лакътя и я поведе към портата. — Бързо, Санчия.

На южния вход нямаше и помен от Родриго или от друг караул. Лион излезе от храсталака и коленичи, за да изтрие меча си в тревата, преди да го прибере отново в ножницата. Острието беше окървавено. Санчия не можеше да отвърне погледа си от влажното тъмно петно, което остана по тревата.

— Двамата лежат точно отзад — каза Лион лаконично. — Внимавайте да не се препънете в тях. — Той се обърна отново с лице към лабиринта.

Марко запали фенера и се присъедини към Лион в сянката на стените от жив плет.

Родриго Естабан и неговият другар, легнали по гръб, гледаха с изцъклени очи нагоре към безпросветния небосвод.

Санчия преглътна с мъка. Премаля й до припадък. Стъписано отвърна лице.

— Насам — прошепна тя и без да се оглежда, забързано подмина първото отклонение, след което зави надясно.

След няколко минути на най-сложни лъкатушения по пътеките Марко попита отчаяно:

— Сигурна ли си, че не си се заблудила? Струва ми се, че отдавна се въртим в кръг.

Санчия поклати отрицателно глава.

— Още два пъти ще завием зад ъгъла и трябва да стигнем до съкровищницата. — Ненадейно я прониза ужасна мисъл. — Ако скицата е вярна. — Да, какво щяха да правят, ако Виторио беше нахвърлял плана неточно? Когато зави зад последния ъгъл, от облекчение едва не припадна. Пред тях изникна малка постройка без прозорци. — Това е тя!

— Нямаме много време. — Лион изскочи напред и пъхна ключа в ключалката. — Пътят дотук трябва да ни е отнел най-малко десет минути — Вратата се отвори. — Марко, дай фенера.

Санчия чакаше пред къщичката, докато Марко и Лион изчезнаха във вътрешността й. Останала сам-самичка в мрака, тя почувства да я връхлита такъв ужасен страх, че дъхът й почти секна. Нощта изглеждаше заредена със заплаха, която като че ли дебнеше от всички страни.

След няколко минути Марко излезе от съкровищницата.

— Намерихме го! — Кафявите му очи блестяха на светлината на фенера. — Той беше там, Санчия!

Лион го последва с едно дървено сандъче в ръце.

— Не знам как щях да се чувствам, ако не го бяхме намерили след толкова усилия — прошепна той. — Изведи ни оттук, Санчия.

Тя кимна ревностно, без да откъсва поглед от махагоновото сандъче. В това просто дървено ковчеже се намираше „Вихреният танцьор“. Колко чудно, че един малък предмет имаше такава стойност за Лион и семейството му, и стана причина за толкова усилия и опасности. Но скоро страхът й щеше да се изпари, скоро всички те щяха да бъдат далеч.

Тя се обърна и пое сложния образен път към южния вход. Колко глупаво, мислеше си, да оставиш собственият ти страх да те обземе дотам, че навсякъде да ти се привижда злокобност. Зави надясно, сетне наляво, като при това подтичваше все по-бързо. Всичко вървеше добре. Лион си беше върнал „Вихрения танцьор“. Преди да дойде караулът, щяха да са стигнали до входа.

Санчия зави надясно, наляво, после отново надясно. Високите стени на живия плет я заобикаляха като смътно тъмнеещи сенки, които сякаш искаха да я задушат. Тичаше покрай тях с биещо до пръсване сърце.

— Входът е там отпред! — извика тя на двамата. — Още един завой и ние…

Пред нея… на лунната светлина се мярнаха блестящи остриета на мечове…

Тя спря и очите й изскочиха от ужас.

— Не!

Тясната пътека пред тях беше непроходима. Мъже в броня им препречваха пътя. Те носеха жълто-бели униформи като Родриго и спътниците му.

Санчия чу зад себе си Лион да проклина.

— Дамари!

— Помози Бог, Лион. — Нисък мъж излезе няколко крачки напред. — Какво удоволствие да ви заваря в моя дворец при толкова необичайни обстоятелства. Допускам, че имате намерение да ми предадете „Вихрения танцьор“ и да се признаете за победен?

— Не.

— Така си и мислех. — Дамари пристъпи още една крачка напред, тъй че светлината на фенера в ръката на Марко падна върху него.

Санчия изпита мигновена отврата от външността на Дамари. Надали и среден на ръст, с издадени напред гърди и свръх развито туловище, той стоеше върху мускулести, закръглени и прекалено къси нозе. Притежаваше пропорции, които се сториха на Санчия направо гротескни. И когато погледът и се спря на жълтеникавите, проблясващи на светлината на фенера очи, тя вече знаеше, че душата му е също така уродлива, както и тялото. Струваше и се, че вижда пред себе си въплъщението на злото.

— Надявах се, че няма да се предадете твърде бързо — каза Дамари мимоходом. — Това е и причината да ви позволя да проникнете в лабиринта, и да си върнете вашата собственост, вместо да ви посекат още когато кракът ви стъпи на моя територия. Знаех, че ще се съпротивлявате по-отчаяно, ако държите статуетката в ръцете си. Да се предадеш изглежда толкова по-трудно, колкото е по-близо победата ти.

Лицето на Лион остана безизразно.

— Клопка. Вие сте знаели, че ще дойдем.

Дамари кимна.

— Бях приятно изненадан да узная за вашето посещение. Не знаех, че сте се завърнали от Франция. Едва вчера ми предадоха в Пиза вестта, че възнамерявате да си върнете обратно статуйката.

— В такъв случай Естабан се остави да му откраднат ключа по ваша заповед?

— Не. Или вашата крадла е особено ловка, или Родриго — рядко ограничен. Аз и без друго вече не бях доволен от нето. — Последва свиване на рамене. — Затова днес го разпределих да носи караула.

— За да го убия ли?

— Справедливо наказание за неговата глупост, не смятате ли? — Погледът на Дамари се премести върху Санчия. — А това трябва да е вашата сръчна малка крадла. Запознайте ме с нея, Лион.

— Кой ви съобщи за намеренията ми?

— Гуидо Каприно. — Усмивка заигра по устните на Дамари. — Като отплата за услугата поиска само едно-единствено нещо от мен — да съм използвал вашата малка робиня така, както би ми доставило най-голямо удоволствие.

Марко несдържано изруга.

— Наскърбява ли ви това, Марко? — попита Дамари. — Е, вие сте твърде състрадателен, когато става дума за дами. Лион и аз в случая сме издялани от друго дърво. Ние не се свеним да употребим всички средства, за да постигнем целите си. — Погледът му все още не се отделяше от Санчия. — Не съм ли прав, Лион?

— Във всеки случай — тя е моя собственост и аз ще я защитавам. — Лион притисна още по-здраво към себе си дървеното сандъче. — Вие би трябвало да знаете, че никога няма да ви дам „Вихрения танцьор“.

— Но въпреки всичко аз го взех, Лион, както с времето ще взема всичко, което имате. Ако си изиграя играта, може би дори ще ви подаря живота, за да усещате цялата горчилка на загубата.

— И сега си играете с мен?

— Разбира се. — Усмивката на Дамари се разля по цялото му лице, когато погледът на жълтеникавите му очи прониза Лион. — Нима не ви е ясно? Кога ще се омотаете като пилета в кълчища из моя жив плет и да изпитам радост от вашето присъствие? Навярно трябва по-добре да ви обясня в какво плачевно положение се намирате. Десет яки мъжаги пазят тази пътека, още десет чакат пред входа. Други десет пък са заели позиция пред северната врата на лабиринта. — Той вдигна ръката си, за да свие бавно пръсти в пестник. — Капанът е затворен. Следователно вие би трябвало да се предадете или да спасявате живота си с бяг.

— Да бягаме? — попита Лион, целият нащрек. — Нима възнамерявате да ни преследвате през този проклет лабиринт?

— Каква проницателност! Естествено изходът от това преследване е предопределен. Аз познавам лабиринта, докато вие въпреки плана, който по всяка вероятност сте изкопчили с подкуп, сте безнадеждно загубени. Невъзможно е да поглеждаш в скицата, когато те преследват по петите. Колко време, вярвате, бихте могли да се изплъзвате, Лион? Петнадесет минути? Цял час? И то всеки миг със съзнанието, че сме по петите ви или дебнем зад следващия ъгъл?

Андреас разглеждаше изпитателно лицето на Дамари.

— Често ли играете тази игра?

— Само при няколко особени повода. Ако се практикува прекалено често, загубва своята прелест. Но признавам, че лабиринтът ме изкуши да се сдобия с този дворец, тъй като тутакси отгатнах какви възможности предлага. — Той изтегли меча си от ножницата. — Е, какво решавате? Предавате ли се или избирате лабиринта? Силно се надявам, че ще изберете последното. Като насърчение ви се осигуряват няколко минути преднина.

— Не бих желал да ви разочаровам. — Лион намести ковчежето под дясната си мишница, а лявата му ръка хвана Санчия за лакътя. — Избирам лабиринта.

С тези думи той се обърна и изтича по пътеката, по която бяха дошли, като влачеше подире си Санчия.

Марко беше плътно по петите им, когато завиха зад първия ъгъл.

— Боже в небесата, какъв смисъл има да му доставяме удоволствието, ако ние…

Отговорът на Лион го прекъсна:

— Дамари има право. Една скица при преследване из лабиринта е действително безполезна, но той не знае нищо за особените способности на Санчия — извърна глава и я погледна. — Води ни към западната страна, бързо!

Санчия предпочете да не губи време с въпроси. Тя се обърна и побягна.

— Край на преднината! — Гласът на Дамари отекна през храсталаците. — Чувате ли ме, Лион? Преследването започва!

Върху сърцето на Санчия легна камък. Скришом отправяше пламенни молитви към небето. Какво щеше да стане, ако страхът блокираше паметта й? Не, слава Богу, дългият граничен жив плет беше право пред тях.

— Това е западният край на лабиринта. — Тя дишаше тежко. — Но тук няма никакъв изход. Защо…

— Северният и южният вход са блокирани. — Лион остави сандъчето на земята, извади меча си и удари по живия плет. — Но Дамари не спомена, че градината като цяло е обградена. Ако ни се усмихне щастието да пробием някоя пролука в този жив плет и минем през нея, тогава имаме шанса да стигнем до шубраците край портата.

Марко изтегли сабята си и започна да сече клонака.

— Портата сигурно се охранява.

— Над това ще си блъскаме главата, когато се измъкнем от лабиринта. Dio, та това тук е като да трошиш камъни.

Санчия стоеше и наблюдаваше мъжете, които се опитваха да си пробият път през зелената стена. Стори й се, че това продължава цяла вечност. Тя долови подигравателния глас на Дамари — този път много по-близо.

— Санчия, вземи фенера и иди на края на пътеката — разпореди Лион, без да я поглежда, докато с нови сили нанесе могъщ удар върху плета. — Ако чуеш, че Дамари е наблизо, върни се при нас, а ние ще зарежем тази стена тук и ще опитаме от източния край.

— Да, господарю.

Тя взе фенера и притча до края на пътеката, облекчена, че най-сетне може да свърши нещо полезно.

Ударите на мечовете по плета отекваха със зловеща сила в ушите й. Със сигурност щеше да ги чуе и Дамари, ако се приближеше още малко.

А той вече почти ги беше открил! Гласът му нахлу в ушите й от разстояние, не по-голямо от два завоя.

— Лион, заблудихте ли се? Задушавате ли се вече от страх?

Подигравателните му думи удариха като с камшик Санчия. Тя беше единствената, която от ужас беше почти останала без дъх. Отчаяна, хвърли поглед назад към Лион и Марко. Беше твърде далеч, за да различи дали вече са пробили пътя за бягството през живата стена.

— Почти сме готови — извика тихо Лион, сякаш в отговор на неизречения й въпрос. — Дамари?

Той трябваше да е доловил гласа на врага си между ударите с меча.

— Приближава се — отвърна тя полугласно.

Лион изруга и се нахвърли още по-настървено върху живия плет.

— Вашият скъпоценен „Вихрен танцьор“ е малко неудобен при тичането, не съм ли прав? — извика Дамари подигравателно. — Скоро с радост ще го захвърлите, само и само да отървете кожите!

Един плет го дели от нас, реши Санчия. Трябва да предупредя Лион и Марко.

Ала двамата бяха почти успели. В случай че сега се откажеха от изсечената пролука и побегнеха, Дамари щеше да се досети, че ще направят нов опит на противоположния край на лабиринта. Трябваше да се измисли нещо друго.

Ами ако успееше да отклони вниманието на Дамари и неговите юнаци, а после се опиташе да се върне обратно при Лион… Със затворени очи тя се мъчеше да си представи пътеките, които тръгваха от западния край на лабиринта. Два завоя надясно и щеше да се озове на пътя, който я беше отвел до съкровищницата. Трябваше да заобиколи малката постройка и да изтича по пътеката покрай крайния западен плет, за да стигне отново до Лион и Марко. Беше нужно само да даде възможност на Дамари да мерне роклята й зад ъгъла или да зърне светлината на мъждукащия фенер, а той щеше да приеме, че тримата са все още заедно.

От отсрещната пътека долетя дрънченето на доспехи. Ако искаше да изпълни плана си, сега му беше времето. Тя стисна по-здраво дръжката на фенера и си пое дълбоко дъх. Веднага след това полетя като стрела по пътеката, кръстосваща се с оная, по която се приближаваха хората на Дамари.

Санчия долови изненадан вик, когато някой от стражата я забеляза, а после тихия ликуваш смях на Дамари.

 

 

Неравномерно пробитият отвор в живия плет едва ли имаше три разкрача на дължина и два на ширина, но тази дупка трябваше да стигне. Лион прибра меча си в ножницата, вдигна сандъчето със статуйката и го пъхна в пролуката, преди да извика тихо през рамо:

— Санчия!

Вече се канеше да пропълзи през плета, когато каза на Марко:

— Погрижи се за Санчия. Ще мина пръв и ще огледам дали пътят е чист и дали не трябва да се отстранят стражи пред портата. — После извика от дупката: — Побързайте!

Той дочу съгласието на Марко, когато преодоля и последното разстояние през плета. Стърчащите остри клонки и бодли изподраскаха жакета и кожата му. Най-сетне живата ограда беше зад гърба му и той отново се изправи на краката си. Огледа се. Съдбата ги покровителстваше. Както се надяваше, Дамари бе съсредоточил силите си върху двата входа. Този край на лабиринта беше без стража, макар че гласовете от другата страна се чуваха чак дотук. Той притисна отново ковчежето до гърдите си и скриван от храсталаците, които растяха край оградата, продължи да се промъква към портата. Когато наближи, забави крачка и заопипва внимателно пред себе си. Ако бяха подсилили стражата на портата, всеки момент щеше да я види.

— Все си мислех, че поне малко от малко съм те обучил как да се промъкваш в гора, без да вдигаш шум като стелна магарица — Лоренцо излезе от шубраците току до Лион.

— Стражите? — прошепна Лион.

— Мъртви са. Зад мен в храсталаците. Мислех си вече, че нещо лошо се е случило, когато трима от хората на Дамари изникнаха и затършуваха тук. След като ги очистих, реших да дойда и да видя дали не мога да помогна. Къде са другите?

— След мен. Струва ми се, че ги чувам. — Лион хвърли поглед назад.

Лоренцо направи гримаса.

— Ами да, та те са по-шумни и от теб. Но нека се уверим дали не са слугите на Дамари. — Той се мушна обратно в шубрака.

Секунди по-късно Марко отметна завесата от клони. Като видя Лион, спря като закопан.

— Лион, нямаше я там. — Той си пое с усилие дъх. Беше изчезнала. Опитах се…

— Какво значи това? Та Санчия беше на една крачка от нас! — Той сграбчи ръката на Марко със съкрушителна сила. Китката му изпука. — Какво значи това?

— Хванали са я.

— Не може да твърдиш това… — Лион се обърна кръгом и понечи да се върне обратно в лабиринта. — Ти си я зарязал, прокълнато от Бога нищожество…

Лоренцо застана пред Лион.

— Послушай го, Лион.

— Той е офейкал сам-самичък от лабиринта. — Лион кипеше от необуздан гняв. — Ти, пъзлив кучи син. Защо не я потърси?

— Тя крещеше — каза Марко. — Тъкмо тръгвах да я търся, когато я чух да крещи. Дамари я беше пленил. Трябваше ли да остана, та Дамари да хване и мен? Ако ме хвърлеше в същата килия, надали щях да мога да й помогна.

— И ти няма да помогнеш на Санчия, ако попаднеш в ръцете на Дамари — каза Лоренцо на Лион. — В момента не можеш да направиш нищо за нейното освобождаване.

Очите на Лион, които изглеждаха огромни върху бледото му като восък лице, го пронизаха гневно.

— Обещах й, че нищо няма да й се случи. И сега искаш от мен просто да я изоставя на произвола на съдбата?

— Казвам само, че трябва да изчакаш, преди да й се притечеш на помощ — отвърна Лоренцо успокояващо. — Помисли все пак, Лион. Сега трябва да мислиш съвсем трезво.

Той не мислеше, той само чувстваше. Тя крещяла!

— Аз й обещах.

— Тогава дръж на обещанието си — каза Лоренцо. — Но ти няма да успееш да го сдържиш, ако се оставиш Дамари да те хвърли в тъмница.

Лион знаеше, че той е прав. Не можеше да помогне на Санчия и щеше да изложи Марко и Лоренцо на опасност, ако още малко се помотаеха тук. Но Санчия се нуждаеше от него, Боже Господи на небесата, а той не можеше да й помогне. Той беше виновен, а не Марко!

— Дамари няма да я убие на място. И двамата знаем, че това не е в неговия стил — каза Лоренцо. — Имаме време. Можеш да отидеш с Таброн до Мандара и да доведеш подкрепление.

Не, мислеше гневно Лион. Дамари нямаше да се лиши от удоволствията си, като я умъртви веднага. Щеше да го стори съвсем бавно и то като вкусва всяка порочна наслада, която може да изтръгне от изтезанията. Гняв и покруса — изгарящи като нажежено желязо и горчиви като жлъчка — всеки миг щяха да разкъсат Лион. Той се обърна и тръгна към портите.

— Мандара е твърде далеч. Отиваме в Пиза. Хайде!

Санчия крещяла…

 

 

Ръката на Дамари изплющя с такава сила по бузата на Санчия, че тя се строполи на земята.

— Да не си посмяла повече да крещиш. Да не би да искаш да предупредиш господаря си? — Дамари се усмихна на лунната светлина. — Това не е според правилата. И така, кажи ми къде е той.

— Не знам. — Санчия се опитваше да вдигне глава. — Разделиха ни.

— Не ти вярвам — каза Дамари убедено. — Ако си спомням правилно, ти бягаше малко бавно, сякаш се опитваше да ни примамиш. Ние прекалено често те виждахме току пред очите си, преди накрая да ти преградя пътя. Ти ни отклони от него, така ли е все пак? — Хлътналите му бузи се сбръчкаха, когато лицето му се разтегли в широка усмивка. — Каква трогателна привързаност! Той те прати да ни отклониш вниманието, нали? Колко коравосърдечно от негова страна — не може да не е знаел, че ще те хванем.

Санчия поклати отрицателно глава, за да потисне страха си и болката от удара на Дамари.

— Не, нас ни разделиха — повтори тя дрезгаво.

Той се наведе и я вдигна като перце.

— Не бива да ме лъжеш. — Гласът му звучеше с изкусителна мекота. — Аз и без друго ще ги намеря. Цяло чудо е, че още не съм ги хванал и двамата. Този път играта продължи много дълго. — Усмивката му се стопи. — Ала щастието беше винаги на страната на този негодник. Кажи ми къде го остави.

— Не знам. Разделиха ни, а аз се загубих…

Главата и забуча, когато Дамари отново я удари по бузата, този път от другата страна.

— Кажи ми. — Гласът му беше станал още по-мек, почти нежен. — Тръгна ли към северния вход?

Лабиринтът се въртеше около Санчия.

— Не знам.

Отново я зашлеви.

Тя се олюля.

— Разделиха ни, аз се загубих. Не знам къде…

Болката отново я прониза и тя изпадна в непрогледен мрак.

 

 

— Хайде, събуждай се. Вече губя търпение. Та ти прекара по-голямата част от нощта в безсъзнание.

Санчия бавно отвори очите си. Пред нея стоеше Дамари.

— Много добре. Вече се страхувах, че съм те повредил сериозно. — Той махна с ръка. — Няма значение. И без друго трябваше да чакам Луи. Без него няма да започна.

— Какво да започне? — прошепна Санчия. Опита се да седне, но установи в пристъп на паника, че не може да се помръдне. Вече не се намираше в лабиринта, а лежеше, завързана през кръста и раменете за някаква твърда повърхност. Отчаяно се опита да се огледа наоколо, но можа да види само дървената маса, към която беше здраво завързана. Светлината на факлата в протегнатата ръка на Дамари падаше бледожълтеникава върху лицето му.

— Къде…

— В тъмницата. — Дамари отстъпи няколко крачки назад и постави факлата в желязна скоба на стената. — Както се полага на една крадла.

Леден студ прониза сърцето й, когато до съзнанието й достигнаха мракът и мирисът на плесен.

— Много съм ти сърдит. — Дамари отново се приближаваше. — Не само задето Андреас ми се изплъзна, но и за това, че загубих „Вихрения танцьор“. Хората ми го търсят във всички посоки, но той, изглежда, е потънал вдън земя. Останала ми е само една робиня, но тя няма да ми възстанови загубата. Лион очевидно не държи много на теб, иначе нямаше да те изпрати като примамка, за да ме отклониш от бягството му. — Той свъси вежди. — И хубавият ми жив плет е повреден. Ще минат години, докато се възстанови.

Пораженията на живия плет изглежда го вълнуваха повече, отколкото успешното бягство на Марко и Лион, помисли си тя замаяна.

— Вие лъжете. Те никога не биха ме изоставили.

— Ах, все още си им вярна и предана, така ли? Те просто са те принесли в жертва. Но и какво друго си очаквала? Та ти си само една робиня и не можеш да се сравняваш с „Вихрения танцьор“. Както сама виждаш, Лион не изостави статуетката. Наистина ли вярваш, че ще дойде да те освободи?

Лион беше обещал, че нищо няма да я сполети. Беше й се заклел, че никои повече няма да й причини страдания. Тя трябваше сега да се вкопчи с всички сили във вярата, че ще дойде да я спаси, ако не искаше страхът и отчаянието да я надвият.

Дамари приглади грижовно косите й по слепоочията.

— Клета малка робиня. Умираш от страх сега, нали?

Той желаеше тя да изпитва страх, беше го прочела по лицето му. Не му отговори.

— И с право се страхуваш. — Връхчетата на пръстите му се плъзнаха леко по бузата й и оставиха подире си болка. Наранената кожа беше твърде чувствителна.

— Ще си върна обратно „Вихрения танцьор“ и ще накажа Андреас. Това е само въпрос на време. — Пръстите му достигнаха до основата на косите й, промениха посоката и пригладиха дирята на болезнената милувка. — Но ми трябва известно удовлетворение, за да сдържам нетърпението си.

Погледът й се насочи в безпомощен ужас към лицето му. Лион беше обещал, че нищо нямало да й се случи. Лион й беше обещал…

— Винаги съм застъпвал становището, че наказанието трябва да е съобразено с престъплението. Когато държах тук в двореца една от блудниците на Джулия Марцо в течение на няколко месеца, тя в началото се наслаждаваше на болката, но за съжаление това не продължи дълго. Беше прелестна малка блудница, макар и неспособна да понесе нещо по-сериозно от няколко нищожни убождания с игла за наказание. Досещаш се, че чувствителността й ме разгневи, тъй като бях платил за нея добра сума. — Показалецът му проследяваше очертанията на долната й устна. — Смятах, че ми се полага отмъщение. Знаеш ли какво направих с нея?

Санчия не обели нито думица. Гърлото й сякаш бе стегнато с въже от ужас, когато погледна в бледите му очи.

— Изпратих я гола-голеничка в лабиринта. После наредих на дванадесет от моите мъжаги да я дирят. Естествено ги очакваше възнаграждение, щом заловяха малката — тази сладка блудница. — После вдигна рамене. — Тя умря.

Какво чудовище! Санчия можеше да си представи ужаса на клетото момиче, което бяга да спаси живота си, преследвано от хайка мъже.

— Подходяща смърт за една курва, не смяташ ли? Ала ти въобще не си блудница, ти си крадла. — Той вдигна лявата си ръка и защрака с пръстите си. — Кажи ми какво е наказанието за кражба, Санчия?

— Santa Maria… — Въобще не забеляза да е казала нещо, докато Дамари не я погледна отново с усмивка.

— Отрязват на крадеца ръцете, не е ли така? — попита той тихо. — Мисля да започнем с пръстите ти, един по един. — Той пусна ръката й. — Имам твърде ловък помощник, който знае как се прави това. Срещнах фра Луи при една от моите военни кампании в Испания и го придумах да дойде с мен в Италия. Кралица Изабела страшно го ценеше като палач, но той разбра, че на служба при мен ще напредне повече.

Нейните ръце!… Най-страшният й кошмар — не! Този път ужасът беше наяве.

Тя дочу някъде да проскърцва прага, а Дамари вдигна поглед.

— Ах, вие сте тук, фра Луи. Тя вече е будна. Можем да започваме.

Санчия взе инстинктивно да се дърпа в оковите си, когато фра Луи се доближи до Дамари. Неговото кафеникаво монашеско расо подчертаваше нездравата бледност на кожата му. Чертите му бяха подпухнали, устните — някак странно подути, а очите му бяха безизразни.

— Поздравявам те, дете мое. — Дълбокият глас на фра Луи отекна кухо в тъмницата. — Моят господар Дамари казва, че си съгрешила и трябва да те накажа.

Стъписана, Санчия отвори очи.

Щеше да се случи. Тя беше сама и не можеше да попречи да я измъчват… и да й отсекат ръцете.

Лион я беше изоставил.