Айрис Йохансен
Вихреният танцьор (12)

Дванадесета глава

— Не желая повече нищо да разглеждам — убедено заяви Санчия и обърна гръб на дюкяна с изящните кожени стоки.

Лоренцо се слиса от твърдата решителност на лицето й.

— Както искаш. Вече купихме много аршини най-фини платове, шивачката ти взе мерки и сега има да шие дни наред. Но не те разбирам съвсем. Ти не проявяваш въодушевлението, което бях очаквал от човек с твоето сиромашко минало.

— Трябва да внимавам да не почна да вземам прекалено много — отвърна тя разсъдливо. — Ако привикна към богатства, които в действителност никога не могат да бъдат мои, това ще бъде твърде глупаво.

— Прекалено разумно! Но те биха могли да бъдат и твои, ако се подчиняваш.

Тя поклати глава, вече готова да тръгне през площада към къщата си.

— Ще остана тук не по-дълго, отколкото трябва.

— А защо не? В Мандара може да се живее твърде добре. Попитай, когото искаш. Лион нареди да се вдигнат красиви сгради, данъците му са умерени, законите са строги, но справедливи, а пък благородната Катерина полага усилия бедните да получават храна, а болните — грижи. — Той се усмихна. — Защо се стремиш обратно към Флоренция, когато Мандара ти предлага толкова много?

— Ах, Флоренция не ме влече. Не знам къде ще отида, но със сигурност не желая да остана. — Тя го погледна. — И вие знаете причината. Лоренцо.

— Санчия, никой не е действително свободен.

— Бих искала да видя дали мога да ви докажа противното. Аз самата не познавам нищо, освен робство и тепърва трябва да науча какво е да си свободен. Когато се събудих на кораба, всичко ми изглеждаше толкова ясно и се чувствах достатъчно силна, за да преобърна света наопаки. — Санчия тъжно поклати глава. — Сега обаче имам чувството, че трябва като новородено да уча всичко от самото начало.

— На твое място бих изчакал, докато Лион ми подари свободата, преди да дръзна да нагазя дълбоките води на новото познание.

— Но той няма да го направи. Трябва сама да се освободя… когато се яви възможност. — Тя замълча. — Защо Лион замина за Флоренция?

— Не се ли досещаш?

— Заради Каприно?

Лоренцо кимна.

— В момента той не може да залови Дамари и затова се задоволява с Каприно.

Санчия изтръпна.

— Каприно е опасен човек.

— Лион не пада по-долу — отвърна Лоренцо невъзмутимо. — Каприно не представлява никакво затруднение за него. Не бой се… Ако не бях убеден в това, нищо не би могло да ме спре да не тръгна с него.

Санчия сведе поглед.

— Защо трябва да се страхувам за него?

— Този въпрос би могла да си го зададеш сама. Отговорът може… — Той не довърши мисълта си. — Струва ми се, че идват гости — каза той усмихнато.

Очите на Санчия проследиха погледа на Лоренцо към двата коня, привързани към желязната градинска порта.

— Катерина ли?

— Посещението й наистина трябва да се очаква в най-скоро време, но нито един от конете не е нейният. Ако не ме лъжат очите, твоите посетители са Марко и Бианка.

Санчия потръпна. Света Дево, тя не желаеше да вижда отново съпругата на Лион. Дори мисълта за Бианка събуждаше у нея странна гузност, към която се прибавяше и едно друго чувство, още по-непонятно и много низко.

— Какво ли иска?

— Несъмнено идва да изпълни милосърдните си задължения. — Лоренцо я хвана за ръката и я поведе през тясната градинка пред къщата. — Радвам се, че идват. От разговора с тях може да ти се изяснят някои неща.

— Какви неща? — Санчия беше изправена пред нова загадка.

Лоренцо отвори пътната врата и й отстъпи да мине първа.

— Имаш проницателни очи, служи си с тях.

— Санчия!

Бианка изтича насреща й усмихната.

— Дано не сме подранили много. Бях на църква и на връщане реших да се отбия да ти донеса билково вино за подсилване.

— Не, никак не е рано. — Санчия се усмихваше свенливо. — Но наистина нямаше нужда да се затруднявате, с изключение на ръката ми, аз съм здрава и читава.

— Санчия, не бива да говориш така. — Марко влезе в малкото предверие. — Бианка много обича да приготвя разни отвратителни на вкус лекарства за всички, които се съгласяват да ги пият.

— Виното не е отвратително на вкус — запротестира Бианка. — Подсладих го с мед. Марко, съвсем не е мило от твоя страна да говориш така.

Марко й се усмихна.

— Затова пък твоята миловидност и добродетели стигат и за двама. — Като се обърна към Санчия, той продължи мисълта си: — Изглеждаш добре. Скоро вече няма да ти трябват лекарства.

Когато младият мъж излезе напред и се поклони, тя отново беше трогната от неговата хубост. В своя яркосин велурен жакет и синьо-бели бухнали панталони до коленете той бе толкова елегантен и грациозен, че стаичката сякаш светна.

— Сигурно вече не си спомняш последната ни среща в затворническата килия на Солинари — каза той сериозно. — За мен обаче тя ще остане незабравима. Ти беше толкова смела, Санчия. Безкрайно съжалявам, че заради нас трябваше толкова много да страдаш.

Тя поклати отрицателно глава.

— Не бях смела. Съвсем не е смелост, когато човек търпи онова, което е принуден да изтърпи. — С усилие си наложи да се усмихне. — Но аз не обичам да си спомням онези дни. Да повикам ли Роза да донесе вино? Нищо не разбирам от благородни вина, но Лоренцо ми остави вчера една стомна и каза, че било от най-хубавите.

Марко поклати глава.

— Няма да можем да останем, Бианка прекара цели часове в изповедалнята. — Той й хвърли закачлив поглед. — Бремето на греховете й вече заплашваше да я смаже, а пък опрощението им също отне време.

Бианка направи кисела гримаса:

— Щеше да постъпиш добре, ако ти самият беше отишъл на изповед. Направо се пръскаш от греховна горделивост. Не се ли перчеше с красотата на картините си?

— Гордеех се не с изкуството си, а с темата — каза той тихо. — Бианка Хубавата.

Младата жена му подари сияеща усмивка.

— Искаш да ме поласкаеш. Картината е онова, което е действително хубаво. — Тя откъсна погледа си от него и се обърна към Санчия. — Трябва да видиш творбите на Марко. Бог го е благословил с истинска дарба.

— Вече се радвам, че ще ги видя — каза Санчия, потънала в размисъл, докато погледът й шареше от Бианка към Марко и обратно. Те бяха като две лъчезарни деца, жизнерадостни и щастливи да са заедно. — Не искате ли все пак да останете за глътка вино?

Бианка отказа с жест.

— Трябва да се връщам в замъка. Днес е денят за посещението при болните. — Усмивката й беше самата благост. — Довиждане, Санчия. Ако взимаш старателно билето ми, ще можеш скоро да ни навестиш и да видиш картините на Марко.

Марко изглежда се колебаеше и пристъпяше от крак на крак.

— Лоренцо, ще помогнеш ли на Бианка да се качи на седлото? Бих искал да поговоря със Санчия на четири очи.

— С удоволствие. — Лоренцо отвори с поклон вратата. — Ако мога да ви услужа с нещо, може би ще се смилите да се помолите за опрощението на греховете ми.

— Бог прощава на всички грешници — отвърна Бианка убедено. — Идете при свещеника, за да ви спомене в молитвите си.

— Е, смея да мисля, че Бог е по-отзивчив към молитвите на хубавата Бианка. В края на краищата той е създателят на добрия вкус. — Пръстите на Лоренцо обгърнаха лакътя й. — Веднага се връщам, Санчия. — С тези думи той изпроводи Бианка от къщата.

Щом вратата се затвори след двамата, Марко се обърна загрижен към Санчия.

— Смятате ли да останете в Мандара?

— Не, ще си тръгна колкото се може по-скоро.

Марко кимна облекчено.

— Да, това би било най-доброто. В случай, че с нещо мога да ви помогна, обадите ми се.

— Ако се наложи, ще ви потърся.

— Разберете, моля ви… не бих желал в никакъв случай да ви отнемам безопасността и охолния живот, Но Бианка е твърде невинна.

— Разбирам. — В усмивката й се долавяше топлота. — И аз не бих желала да я наранявам, повярвайте ми, Марко.

— Вярвам ви. — Той се поклони и си тръгна. — Благодаря, Санчия.

Малко по-късно влезе Лоренцо, затвори вратата и се облегна на нея.

— Помоли те да си вървиш, нали?

— Не, предложи ми само помощта си в случай, че възнамерявам да избягам. — Тя го погледна. — Иска да я предпази от страдания и позор. — Санчия спря да си поеме дъх. — Обича ли я?

— Да.

— Хубава двойка.

— Да, приличат на два танцуващи слънчеви лъча. — Думите му бяха придружени от усмивка. — И връзката им е също толкова неземна.

Санчия отвърна погледа си.

— Тя също ли го обича?

— Да, доколкото е способна да обича един мъж. Естествено, никога не би си го признала, тъй като е грях. Тя обича Марко, откакто я доведоха в Мандара, за да я омъжат за Лион. Двамата се почувстваха тутакси привлечени един към друг и можеха да са колкото си искат заедно, тъй като Лион беше винаги на война с баща си.

— Знае ли Лион за това?

— Разбра го веднага щом се върна и ги видя заедно. Тогава те се държаха така, както и днес.

— Разгневи ли се?

— Не. Натъжи се. Той обича Марко.

Тя беше усетила обичта между братята, но не можеше да повярва, че Лион ще реагира с равнодушие, когато някой му оспорва собствеността, пък бил той и брат му.

— Но Бианка е негова жена. Той никога няма…

— Тя е Психея — прекъсна я Лоренцо. — Ти я разпозна от пръв поглед. И е детински чиста. Как би реагирала Психея на Лион? Невъзможно е да се измисли по-несполучлива двойка. Ако не беше издънка на виден род, тя щеше да постъпи в манастир. Обожанието на Марко й е много приятно. Той е нейният Купидон, защото любовта му е също тъй серафична.

— Не ми се слуша повече за тях. — Тя овлажни напуканите си устни. — Всичко това не ме засяга.

— Напротив, ще трябва да чуеш още много неща, тъй като Лион не е само един от светците на Бианка. Той е мой приятел, а на мен ми втръсна да съзерцавам отстрани, как той дава всичко, а нищо не получава в замяна. — Лоренцо продължи несдържано: — Бианка е не само Психея, тя е едно дете, което никога няма да порасне. Нещо не е наред с нея… при женитбата си беше едва на четиринадесет години и детската й наивност отначало изглеждаше на Лион съвсем естествена, но тя не порасна. Просто си остана дете, което живее в някакъв нереален свят, витае в облаците и се преструва, че е зряла жена. В онези първи години Лион отново и отново даваше възможност на Марко да му сложи рога и с радост щеше да признае детето на брат си като свой собствен наследник. — Той направи кратка пауза. — Сетне обаче му стана ясно, че Бианка никога няма да направи Марко свой любовник. Страстта й е толкова чужда, колкото на някое малко дете, а пък Марко дотам е замаян от рицарските любовни романи, че никога няма да посмее да й достави удоволствие насила. — Той поклати недоумяващо глава. — Невероятно, но постепенно се стигна дотам, че Лион повече пребивава в Пиза и допуска двамата тук, в Мандара, да си играят като деца.

— Е, навярно всички са щастливи със сегашното положение на нещата.

— Аз не съм щастлив, но нямаше и пръста си да помръдна, ако Катерина не бе решила да промени равновесието. При всяка възможност тя вика Лион под някакъв предлог обратно в Мандара. Копнее за наследник и е достатъчно умна, за да знае, че Марко никога не би окичил рога на Лион, за да й достави жадувания наследник. От друга страна обаче той не би се оженил за никоя друга. Остава значи само възможността да се вкара насила Лион в леглото на Бианка, за да изпълни дълга си спрямо Мандара. — Той се изправи. — Катерина е права само в едно — крайно време е да се промени положението, но не така, както си е наумила тя. Лион заслужава да бъде освободен от своето иго.

— По какъв начин?

— Чрез теб. Една по-продължителна връзка би разбила надеждите на Катерина на пух и прах, и би освободила Лион от отговорността му за Мандара. По тази причина ти трябваше да пристигнеш тук, Санчия. Лион досега не беше водил нито една от жените си в Мандара, за да спести унижението на Бианка. На Катерина трябва да й уври главата, че твоето присъствие нарушава равновесието на силите.

— Моето пребиваване тук не означава нищо. — Санчия го гледаше като зашеметена. — Вие ме използвате като залог.

— Да — гласеше безстрастният му отговор. — Ала ти ще бъдеш един гледан като писано яйце залог, а пък в случай че дариш Лион с дете, вече няма да ти липсва нищо.

— Дете ли?

— Никога ли не ти е минавало през ум? Все пак е възможно Бог да е благословил утробата ти.

— Не, не е, никога… — Всъщност месечният й цикъл май наистина се бавеше. Случиха се толкова много неща, че беше загубила усет за времето.

— Ако още не си бременна, то със сигурност скоро и това ще се случи — добави Лоренцо. — А детето ще бъде също собственост на Лион.

— Не, детето на една робиня е свободно!

— Това може да важи във Флоренция, обаче в почти всички други градове — държави детето принадлежи на собственика на майката… освен ако не накараш Лион да го освободи. Не мога да си представя, че ще оставиш рожбата си и ще продължиш да гониш мечтата си за свобода. Като си помисли човек, че беше прибрала ония деца във Флоренция от улицата, няма съмнение, че по природа си твърде любвеобилна и родена за майка.

Не, тя нямаше да остави детето си на произвола на съдбата. Та и как би могла като избягала робиня да се грижи за едно дете? Какво щеше да стане, ако се разболееше или се наранеше? Беше наблюдавала много пъти какво става с изоставените деца. Санчия усети как паниката заплашва да я надвие.

— Няма никакво дете. Никога няма да имам дете. — Тя запримигва, за да прогони сълзите си. — Ще избягам и…

— На твое място бих изчакал и взел решението си, когато съм сигурен. Навярно вече е твърде късно.

— Вие сте жесток — прошепна тя дрезгаво.

— Не. — За миг в очите му се мярна съчувствие. — Човек не може да притежава всичко, което пожелае. Трябва да се избере. Аз избрах Лион.

Тя си пое дълбоко дъх.

— Аз обаче не.

Той отново се усмихна.

— Ще видим. Утрешният ден е по-мъдър от днешния. — Той се обърна да си върви. — Сега те оставям. Навярно ще ти трябва време да се освободиш от раздразнението си към мен и да премислиш спокойно онова, което току-що ти казах. Утре ще дойда отново, за да се уверя, че си здрава. — Лоренцо открехна вратата. — Бог да те пази, Санчия.

Тя постоя малко замислена, после бавно се запъти към салона. Дете ли? Защо никога не се беше сещала за тази възможност? Ако беше бременна, Лион никога нямаше да я пусне да си върви и щеше да иска детето за себе си.

Не, Господ Бог не можеше да е толкова безпощаден, че да я дари с рожба. Трябваше само търпеливо да изчака, докато думите на Лоренцо бъдат опровергани. Да, тя просто щеше да почака търпеливо.

 

 

Както Лоренцо беше предсказал, Катерина направи своето посещение в късния следобед и беше въведена в салона от възбудената и благоговееща Роза.

Санчия се изправи, готова за неизбежната среща и затвори книгата си. В усмивката й се четеше решителност.

— Голяма чест ми оказвате, благородна господарке.

— Да, тъкмо това правя. — Катерина огледа критично помещението, удостои с пренебрежителен поглед покритото с извезани възглавници канапе и столчето за крака до него, видя дълбоко вдлъбнатите в стената прозорци с оловни стъкълца, матово полирания дъбов дрешник. Аметистът, който украсяваше капака на една кана върху богато резбованата венецианска маса, задържа най-дълго погледа й.

— Прелестно е тук. Трябва да си наистина доволна. — Тя се обърна с лице срещу Санчия. — Но независимо от всичко, трябва да си тръгваш. Не желая да оставаш в Мандара.

Санчия, която вътрешно се беше подготвила, че ще я изпъдят, все пак беше изненадана от прямотата на това настояване.

— Нямам намерението да оставам — каза тя също откровено. — Стига да ми се разреши да тръгна. Вие изглежда забравяте, че не съм свободна да изпълня решенията си.

Катерина я изгледа с присвити очи от главата до петте.

— А пък разправяше, че се смяташ свободна, макар че моят син не ти е дал свободата.

— Така е. — Тя преглътна, за да не се задави. — Но известни обстоятелства биха могли да ми попречат незабавно да си тръгна оттук.

— Какви обстоятелства? — попита Катерина негодуващо. — На теб май ти харесва да живееш в тази хубава къща и Лион да те глези с дрехи и накити, нали? Е, крива ти е сметката. Аз няма да допусна…

— Не — прекъсна Санчия тирадата й. — Не ми трябва нищо. — Отново си пое дъх. — Е, не е съвсем така. Глупаво е да твърдя, че не харесвам всичко това. Естествено, копнея за хубавите книги, за дрехите… но не за да… — Тя остави мисълта си недовършена и после каза: — Не се тревожете, сеньора Катерина. Дайте ми малко време и аз ви обещавам, че ще напусна Мандара.

— А ако не ти дам време?

— Тогава ще си го взема.

Изненадата, която се изписа върху лицето на майката на Лион, се смени от неволно уважение.

— Много си нахална за робиня.

— Не нахална, а решителна. — Санчия направи печална физиономия. — На една робиня първото не е позволено, а пък без второто тя не би оцеляла.

— Вярно е. — Катерина я изгледа изпитателно. — Същото важи и за съпругите.

— В това отношение ми липсва опит, за да преценя.

— Аз имам този опит. — Катерина внезапно се завъртя, така че се показаха виолетовите й копринени фусти. — Не съм доволна, но понеже не мога да изтръгна от теб никаква отстъпка, няма да си хабя повече думите. Ще изчакам още някое време, докато преодолееш обстоятелствата. — На вратата тя се обърна: — Ако обаче след две седмици си все още тук, имай предвид, че ще започна да действам. Това е предупреждение.

Без да изчака отговор, тя се понесе навън като фурия с величествената си осанка.

Санчия въздъхна облекчено. Имаше чувството, че са я халосали здраво по главата. Не беше никак лесно да се държи самоуверено и със самочувствие срещу майката на Лион. Новият живот, в който, без да иска беше попаднала таеше безброй заплахи и предизвикателства, с които тепърва трябваше да се научи да се бори, но за днес й стигаше.

Тя не искаше да я въвличат в обтегнатите отношения на семейството Андреас. Не искаше да си има работа с господарки като Катерина, докато още не е сигурна в себе си. Не желаеше да бъде нито залогът на Лоренцо, нито Немезида^[1] за сеньора Катерина.

И от всичко на света най-малко желаеше да е свързана завинаги с Лион Андреас чрез едно дете в утробата си.

 

 

— Тя ми харесва. — Катерина прикри голотата си със завивката и се изправи на крака. Боса дошляпа до масата и наля с една ръка вино в чашата си, докато с другата придържаше плата. — Не е никак глупава.

— Тя притежава сила. — Лоренцо седна и се облегна на украсената с дърворезба табла от махагоново дърво. — Знаех си, че ще я одобриш.

— Това, разбира се, не значи нищо. Не променя факта, че трябва да напусне Мандара. — Катерина вдигна чашата към устните си и му се усмихна през стъклото. — Тя ми каза, че щяла да си тръгне колкото се може по-бързо.

— В такъв случай съм убеден, че ще опита. Санчия казва винаги истината.

Усмивката на Катерина се стопи.

— Освен това ми каза, че имало известни обстоятелства, които я заставяли да поразмисли. Тук ми намирисва на намеса от твоя страна.

— Нима?

След втората глътка вино тя се върна при него.

— Лоренцо, ти си един злосторник. — Подаде му машата и седна на края на леглото. — Ако бях достатъчно умна, вместо прославеното вино на Мандара щях да ти налея в чашата отрова от бучиниш.

— Много си умна, за да го сториш. — Лоренцо отпи от виното. — Бучинишът за мен е прекалено лесна за разпознаване отрова. В случай че желаеш да ме отстраниш от пътя си, трябва да действаш по-ловко. В края на краищата аз самият съм майстор в това изкуство.

Катерина се постара да не показва с нищо изненадата си. През всичките тези години, откакто го познаваше, Лоренцо нито веднъж не спомена предишната си професия. Тя пое чашата от ръката му, отпи малко и му я върна.

— Отрова ли казваш?

Той вдигна рамене.

— От време на време. Тя е по-чиста от повечето други методи и сравнително надеждна. В днешно време в Италия бъка от невежи и некадърни отровители и не е чудно, че знатните и богатите са принудени да си назначават опитвачи на храната.

— Ти обаче не си невеж.

Очите му бяха ясни и студени.

— Аз съм самият ангел на смъртта, моя скъпа Катерина. Аз съм ненадминат.

Тя се загърна по-плътно в завивката, за да прогони ненадейно побилите я тръпки.

— Но ти вече не си убиец от засада.

— Заблуждаваш се. Ние оставаме винаги такива, каквито сме, дори и да се променят обстоятелствата в живота ни. И да загубиш всичко, ти пак ще си останеш велика дама. А аз чак до папа да стигна, пак бих бил един убиец от засада.

— Глупости.

Дългите му тънки пръсти се плъзнаха по изпъкналите орнаменти на сребърната чаша.

— Такава е голата истина. Защо възразяваш толкова бурно? Гнети ли те, че си приела в леглото си един убиец? По-скоро бивш убиец от засада, който се е поправил…

— Защо трябва да говорим за това? — прекъсна го тя ненадейно. — Не ме интересува какъв си бил, преди да дойдеш в Мандара. Важното е само какво вършиш в това легло.

— Онова, което съм, би заинтересувало много жени. Някои ще настръхнат от ужас. — Той се усмихна. — У други ще предизвикам похотливо желание. Не всяка жена може да се похвали, че е спала със самия ангел на смъртта и е оцеляла. В началото, когато дойде при мен, си помислих, че ти навярно ще бъдеш една от тези жени. Признавам си, че бях разочарован, тъй като се възхищавах от силата и смелостта ти.

— Защо тогава спа с мен?

— Аз съм само един мъж, а пък ти си твърде хубава.

— Хубава ли? Лицето ми е удължено като на кон, а на ръст съм колкото мъж.

— Ако силата и смелостта притежават красота, на този свят никой не може да се мери с теб, Катерина.

Ненадейната му сериозност я притесни.

— Никаква гнусна омая не ме тласна в обятията ти. Дойдох при теб, защото си умен, а отгоре на всичко духовит и защото те желаех. Други причини нямаше.

— Освен една.

— И каква беше тя? — Катерина изглеждаше удивена.

— Не застрашавам теб и Мандара по никакъв начин — нито чрез брак, нито с несдържан език. При мен ти се чувстваш сигурна.

— Да. — Тя се наведе над него, за да притисне устните си о челото му. — Наистина, с теб се чувствам сигурна, Лоренцо. По-сигурна, отколкото съм била някога с друг мъж. Питам се, защо ли е така.

— Аз също. Надеждността, която ми приписваш, ме изпълва с огромна почуда. При мен никой не се е чувствал сигурно, откакто бях малко момче.

— Мръдни малко по-нататък. Студено ми е. — Тя взе чашата от ръката му и я остави на пода. — Искам да си легна при теб.

Тя се притисна с гръб към него, вперила поглед в жаравата на камината в другия край на стаята.

— На колко години си бил тогава?

— Когато станах ангел на смъртта ли? На единадесет. Макар че достигнах този възвишен сан чак след дълги години упражняване. В началото бях съвсем зелен в занаята.

— Възходът ти в онова, което наричаш свой занаят, не ме интересува — каза тя, изгаряща от нетърпение. — По-скоро ми разкажи за причините, които те тласнаха към него.

— Ламтеж.

— Не вярвам в това.

— Такава е голата истина. Ах, сигурно не още с първата жертва.

— Кой беше той?

— Вито Мартинадо. Но не ме питай за името на последната ми жертва. Забравил съм го.

— Какъв беше този Вито Мартинадо?

— Капитан на търговски кораб, крайно неприятен момък. Имаше слабост към момчета. Пипна ме в пристанището, отведе ме в стаичката си в хана и ме използва почти цяла седмица.

— Той те използвал?

— Това не беше първия път, когато си служеха с мен по този начин. Когато човек е оставен сам на себе си и живее на улицата в Неапол, трябва да е подготвен, че ще стане жертва. При повече късмет получава храна и дрехи, докато отстъпи мястото си на друго дете да бъде използвано като играчка.

Трезвият му тон разтърси Катерина повече, отколкото би го сторил и най-силният изблик на чувства. Тя усети, че гърлото й болезнено се свива.

— Славният капитан обаче имаше същите пороци като Дамари. Наслаждаваше се, като ме измъчваше.

— Не можа ли да избягаш?

— Когато излизаше навън, ме заключваше с катинар. Трябва да е знаел какво съкровище държи. — Ръката му се плъзна плавно по гърлото й. — Имаш превъзходна шия. Дълга и грациозна…

— За да му се изплъзнеш, си бил принуден да го убиеш?

— Той трябваше да отплава с един галеон за Бомбай и възнамеряваше да ме вземе със себе си — едно решение, на което аз по понятни причини се противопоставих. Разбунтувах се и той се нахвърли върху мен. Успях да докопам ножа му и да го забия в сърцето му. — Той целуна Катерина зад ухото. — Косите ти ухаят на цветя!

— Днес ги мих. Не те ли наказаха?

— В Неапол? По улиците на този знаменит град убийството е ежедневие. — Той душеше. — Лавандула ли?

— Да. — Тя преглътна с усилие. — Какво си правил после?

— Дълго време изпитвах отвращение от интимността… но наистина трябваше да се яде всеки ден. Тъй като бях извършил смъртен грях и вече без друго бях прокълнат, реших, да извлека облага от предимствата на занаята. Убийството беше толкова доходно, колкото и разпространено, а пък аз още тогава се отличавах с голямо самочувствие. Знаех, че никой няма да може да ми съперничи по интелигентност и фантазия, щом като изуча занаята си както трябва. — Той галеше брадичката й. — Лавандулата е прекрасна, но ми се струва, че един парфюм от Арабия би ти прилягал още по-добре. Те са толкова екзотични, с една зрялост, която… — Той прекъсна разсъжденията си. — Но това сълзи ли са?

— Камината… димът…

Връхчетата на пръстите му посегнаха да я помилват, но в последния миг замръзнаха и се отдръпнаха.

— Да, димът. Ти си прекалено разумна, за да проливаш сълзи за негодник като мен.

— Да, прекалено разумна.

— И си прекалено обръгнала на всичко, за да изпитваш състрадание към хлапето, което преди повече от тридесет години умря в оня хан.

— Наистина, прекалено обръгнала на всичко. — Тя помълча известно време, преди да попита: — То умря ли, Лоренцо?

— Да. Има преживявания, които ни разрушават. Попитай Санчия. Тя премина в Солинари през този огън, ала възкръсна. Аз не. Бях прекалено земен, за да се възнеса като феникс от пепелищата. Огънят ме обхвана от всички страни, глътна ме и ме изхвърли обратно като празна черупка. И с всяка изминала година ставах псе по-празен, така че сега понякога се питам хората не забелязват ли, че ме няма, че съм само един призрак, прозрачен като бистра вода.

Два пръста докоснаха нежно мокрите й мигли.

— А пък ти си страдала прекалено много и знаеш, че ние никога не можем да запълним тази празнота, дори и когато си позволяваме всякаква наслада, за да я направим поносима.

Беше ли това предупреждение или гореща молба за разбиране? Тя се съмняваше дали той би признал едното или другото, а и да го признаеше, тя надали би се осмелила да му отговори.

— Да, зная. — Очите й отново се навлажниха, а една сълза се отрони и се търкулна по бузата й. — Вече ти казах, че е само от дима…