Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Вихреният танцьор (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Wind Dancer, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 108 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2010)
Корекция
maskara (2010)
Сканиране
?

Издание:

Ирис Йохансен. Вихреният танцьор

ИК „Ирис“, 1993

История

  1. — Добавяне

Втора глава

— Закъсня. — Каприно повлече Санчия към аркадите на площада. — Казах в два часа.

— Нямаше как — изрече Санчия, останала без дъх. — Една пакост ни отне време… едва преди час привършихме… и после трябваше да изчакам, докато Джовани тръгне за…

С нетърпеливо движение на ръката той я застави да млъкне.

— Там е. — Той посочи с глава гъмжащия от народ площад. — Едрият с виненочервеното кадифено наметало, който слуша в захлас разказвача на истории.

Погледът на Санчия проследи посоката, която показваше Каприно и се спря на мъжа, изправен пред една трибуна. Беше не просто висок, а истински исполин, мина й през ума. Непринуденото му държание издаваше самоувереност и намекваше за способността му да остава винаги господар на положението. Пипнеше ли я, навярно щеше да й счупи главата като черупката на орех. Е, тя беше твърде уморена, за да се тревожи сега от тази възможност. Над тридесет часа беше изкарала без сън. Навярно беше добре, че умората й пречеше прекалено много да се безпокои за съдбата си; не биваше да допуска страхът й да я направи неумела като предния ден. Слава Богу, великанът явно можеше да си позволи загубата на няколко дуката. Скъпите му дрехи показваха, че става дума за благородник или състоятелен търговец.

— Хайде! — Избута я Каприно към площада. — Сега!

Тя придърпа шала над лицето си и изтича към трибуната, от която Лука Брецал поднасяше своите истории и ги съпровождаше с лирата си. Много пъти вече беше слушала Лука и не го смяташе за особено талантлив. Предпочиташе Пико Фалконе, който беше в състояние напълно да омае публиката си. Това сега би й помогнало да се приближи толкова близо до великана, че посягането към кесията му да не се забележи.

Една дъждовна капка я улучи по тила. Тя погледна към небето, което ненадейно се беше забулило. О, не тъкмо сега! — помисли си отчаяно. Ако дъждът завалеше здравата, хората, които сега се тълпяха на площада, щяха да се разбягат и тя трябваше да върви след облечения в кадифе великан, докато успее някак си да облекчи кесията му.

Още една капка падна върху ръката й и боязливият й поглед се стрелна към едрия мъж. Вниманието му все още бе приковано към разказвача на истории, но един господ знае, колко щеше да продължава това. Тя ускори крачка и се шмугна в тълпата около трибуната.

Чесън, помисли си Лион, когато просташката миризма оскверни ноздрите му. Чесън, развалена риба и някаква още по-противна воня. Погледът му зашари над множеството, за да открие източника на тези зловония. Хората, които напираха около песнопоеца, бяха същите, които мигове преди това беше проучвал в старанието си да намери крадеца на Каприно. Само някаква мършава женица в бедняшки сиви одежди беше дошла току-що. Тя се отдели от края на тълпата и тръгна да прекоси площада. Миризмата се разсея с нейното изчезване и Лион пое дълбоко дъх. Dio, поне в това отношение щастието го покровителстваше. Не беше никакво удоволствие да стърчи в дъжда и да чака, докато майсторът крадец на Каприно проявява уменията си.

— Речено-сторено — промърмори ненадейно Лоренцо до рамото му. Беше наблюдавал от другия край на тълпата. — Такава ловка кражба не бях виждал през живота си.

— Какво, моля? — Лион сбърчи челото си. — Нямаше никак… — Той спря насред думата и погледна към пояса си. Кесията му беше изчезнала. Само отрязаните върви още висяха. — Боже Господи… — Погледът му трескаво обиколи площада. — Кой беше?

— Миловидната мадона, която приличаше на просякиня и вонеше като разложен труп. — Лоренцо посочи с кимване към аркадите. — Тя изчезна зад онази колона и се обзалагам, че там ще намериш и Каприно, който брои дукатите ти.

Лион тръгна към колоната.

— Жена — мърмореше той. — Не очаквах подобно нещо. Добра ли е?

Лоренцо влезе в крачка с него:

— Повече от добра.

— Една жена… това предлага интересни възможности. Стражите пред двореца не очакват женско същество.

— И още по-малко същество, което вони като развалена пъстърва. Съмнявам се дали и един търговец на риба би я намерил привлекателна.

— Този проблем би могъл лесно да се ре… — Лион млъкна, когато Каприно излезе иззад колоната и се запъти към него.

Със самодоволна усмивка сводникът размаха високо кесията му.

— Е, доволен ли сте? Кражба, неусетна като стъпките на маймуна.

— Къде е оная жена? — Лион се озърташе с присвити очи в тъмния проход на арката.

— Замина си. Изпратих обратно Санчия в работилницата, докато вземете вашето решение. Щеше да е неблагоразумие още сега да я посвещаваме в бъдното. Възможно е да решите, че едно момиче не е подходящо за целите ви.

— Може да се окаже и подходящо — каза Лион замислено. — Стига да е покорно.

Веждите на Каприно се спуснаха, за да прикрият неочакваното проблясваме на очите му.

— Жена, която човек притежава, е винаги покорна. Мислите ли, че съм забравил второто ви изискване? Санчия е робиня, каквато е била и майка, и преди нея. Може да я продадете или да й заповядате каквото ви скимне. — Той се усмихна едва забележимо. — И тя никога няма да се осмели да ни измами, като офейка и разкаже на мен или на някой друг за вашите намерения.

— Робиня — повтори Лион. Робството не беше разрешено в неговия град — държава Мандара, ала в други части на Италия имаше много докарани от Турция, Испания или Балканите роби. — Ваша собственост ли е?

Каприно поклати отрицателно глава.

— Тя принадлежи на Джовани Балано, който има печатница на Виа Калимала.

— И той я праща да краде?

За втори път Каприно поклати отрицателно глава.

— Той дори и не подозира. Джовани е окаян пияница и пълен дръвник, който скоро ще загуби дюкяна си и целия си имот. Той чака за всичко на Санчия, но дайте му в ръцете кана вино и няколко дуката и ще ви поднесе момичето на тепсия.

— Още пари ли? — попита Лион сухо. — Тази крадла ще ми излезе солена.

— Намерих каквото искате — запротестира Каприно. — Да не би да очаквате, че ще ощетя самия себе си, като я купя за вас. — Замислен, той сбърчи чело. — Но от чисто добросърдечие бих ви върнал половината от тази кесия, ако решите да вземете Санчия със себе си.

Лион присви очи.

— Така ли? Но защо толкова напирате да купя малката робиня?

— Ще ми бъде от голяма полза, ако изчезне от Флоренция. И аз си имам своите тайни, благородни господарю. Разбрахте ли?

Лион го изгледа дълго и изпитателно, преди бавно да кимне с глава.

— Ако Балано склони да я продаде, вземам вашата крадла. — Той пое кесията от дланта на Каприно. — Елате утре рано сутринта при Джулия и аз ще ви върна половината злато.

— Не ми ли се доверявате?

Лион изкриви устните си в невесела усмивка.

— Да ви се доверявам ли?

С тези думи той се обърна и закрачи през площада.

Лоренцо го настигна.

— Сега отиваш да търсиш Балано?

Лион кимна с глава.

— И без друго вече пропиляхме доста време. Ще ми се в четвъртък да сме в Солинари.

— Мислиш ли, че Дамари би могъл да отнесе на друго място статуетката?

— Кои знае какво още ще му хрумне на този кучи син? Щом предприеме нещо, значи го прави с определена цел.

— Мрази те — отбеляза Лоренцо. — Да ти попречи да получиш онова, което желаеш, за него е предостатъчна причина.

— Но този път няма да му се усмихне щастието — Лион стисна устни. — „Вихреният танцьор“ ми принадлежи и няма да допусна някой да посяга върху собствеността ми.

Лоренцо спря пред една trattoria[1] под аркадите от южната страна на площада.

— Ще те почакам тук. — Той се строполи на един стол и извади изпод наметалото си тънко томче. — В този случай си потискащо сериозен. Дребнавата ти суетня ме отегчава.

— Дано небето да те пази от отегчение — иронично му пожела Лион.

— Говориш така, сякаш четеш в душата ми. — Лоренцо отвори книжката. — Макар че небето вече отдавна е загубило интереса към мен. Хайде, тръгвай и довърши сделките си.

Лион поклати глава с незабележима усмивка.

— Както заповядате. — Той се обърна и пое към Виа Калимала.

 

 

Вече валеше твърде силно, когато Санчия влезе в печатарската работилница. Тревожни бръчки по челото помрачаваха ангелската хубост на Елизабет, когато тя пресрещна Санчия на пътната врата.

— Джовани още не се е върнал. — Тя я притегли забързано вътре в дюкяна. — Ама ти си вир-вода! Ще си навлечеш някоя простуда. Ела и пипни глътка вино да се сгрееш.

Санчия поклати отрицателно глава.

— Не сега. Непременно трябва да поспя. — Тя се затътри към килера и рухна на колене върху сламеника. Стенеща от умора, изпъна снага и притегли тънката завивка чак до брадичката си. — Събуди ме, ако дойде Джовани. Къде са Пиеро и Бартоломео?

— Джовани ги изпрати до винопродавницата за нова кана. — Елизабет се наведе и оправи завивката около мършавото тяло на Санчия. — Спи сега. Ще се погрижа Джовани да не те буди.

Очите на Санчия се затваряха така, сякаш клепачите й бяха от олово. Не беше в състояние да ги държи отворени ни секунда повече. Сега трябваше да поспи, пък било и за час, но вероятно щяха да бъдат само няколко скъпоценни мига. Знаеше, че Елизабет щеше да се опита да пази съня й, но момичето беше прекалено благо и безобидно, за да попречи на Джовани в деянието му. Ако майстор Рудолфо беше харесал работата й, по всяка вероятност Джовани щеше да донесе друга поръчка и щеше да настоява незабавно да започнат да я изпълняват.

А майстор Рудолфо със сигурност я е харесал, помисли си с гордост. Двамата с Бартоломео бяха свършили забележителна работа с екземпляра на Convivio. Наистина беше страхотно постижение…

— Не, не бива да я будите! За какво ви е притрябвала Санчия?

Отчаянието в гласа на Елизабет проникна през тежките облаци на съня й. Нещо става, помисли си замаяна. Наложи се да напрегне всичките си сили, за да отвори очи. Не, това беше прекалено трудно. В края на краищата съумя да се разсъни дотолкова, че втренчи очи в стоящия на входа мъж.

Светещи тъмни очи я разглеждаха с любопитство от едно лице, което беше твърдо като камък, сякаш статуята на Лоренцо ди Медичи на площада. Площадът! Внезапното стъписване прогони и последния сън от съзнанието й. Мигар това беше човекът от площада!

Тя се изправи като свещ, а сърцето й биеше до полуда. Масивната фигура на великана така запълваше входа, че нищожното килерче сякаш с всяка изминала секунда се смаляваше все повече и повече, като че ли мъжът по чудодеен начин му отнемаше големината. Като Зевс, който извлича сила от небосвода, за да мята светкавиците си на Земята, помисли тя смаяна.

Той се усмихваше, кипящ от прикрит гняв.

— Както виждам, ти ме позна. Струва ми се, че кражбата на моята кесия ни най-малко не обременява съвестта ти. Заспала си блажено като младенец в прегръдките на майка си. Винаги ли си дрямваш подир кражба?

Някъде зад широките рамене на исполина долови, че Елизабет едва диша. Санчия беше твърде изплашена, за да обели дори дума. Само го гледаше с ококорени очи.

Той сбърчи чело.

— Отговори ми!

— Аз… не… — Тя преглътна с мъка. — Ще наредите ли да ме затворят?

— Не е ли това участта, която заслужават всички крадци?

Елизабет хълцаше на пресекулки.

— Санчия, аз му казах, че не бива да влиза вътре. Аз му казах…

Мъжът не обръщаше внимание на Елизабет. Погледът му следеше от упор лицето на Санчия.

— Не ти ли е мястото в отпадната яма? — повтори той.

— Да, там хвърлят крадците. — Наложи си да издържи погледа му. — Но вашата кесия вече не е у мен, а ако наредите да ме затворят, никога няма да получите обратно златото си. Ще ми отсекат ръцете и… — Спря насред думата, тъй като ужасът стегна гърлото й. Кървавото видение стоеше ясно пред очите й и минаха няколко мига, докато си възвърна говора. — Ако ме оставите на свобода, ще намеря начин да ви изплатя обратно всичко до последния дукат. Обещавам ви го, благородни господарю.

— Обещание на една крадла.

— Аз винаги държа на думата си.

— Значи си крадла, но не и лъжкиня?

— Не че никога не лъжа — призна си тя откровено. — Но само когато трябва. Между другото, по-добре е да се излъже, отколкото да се случат по-лоши неща. Но на обещанията си държа.

— Не й прави нищо — хълцаше Елизабет. — Моля ви, не й правете нищо.

— Престани най-сетне да ревеш — нареди й той нетърпеливо през рамо. — Тя е човекът, който трябва да рони сълзи.

— Санчия никога не плаче — отговори Елизабет.

— Санчия какво? — Той се обърна към Санчия. — Как е цялото ти име?

— Само Санчия. — Тя овлажни устните си с език. — Нямам друго име.

Той се поклони подигравателно.

— Лионело Андреас, о, прочута крадло. Струва ми се, че ни е писано доста добре да се опознаем. Стани да те разгледам.

Тя събра сили и притисна плътно около себе си вълнения шал, за да прогони студените тръпки, които пронизваха тялото й.

— Ела насам.

Тя направи колебливо стъпка към него, сетне още една.

— Стой там. — Той вдигна с отвратена гримаса ръка. — Ама ти никога ли не се къпеш?

— Напротив, къпя се, господарю мой. — Очите и просветваха ококорено от тясното й личице, когато поглеждаше към него. — Моля ви, благородни господарю, имайте ми доверие. Ще ви върна парите.

— На този свят се доверявам на твърде малко люде, а между тях няма крадци. — Погледът му я изследваше като под лупа, а изражението му помръкна. — Dio, та ти си само кожа и кости като изпосталяла от глад котка. Не те ли храни Балано?

Тя се втрещи.

— Вие познавате Джовани?

— Не, още нямам това удоволствие. Къде е той?

— Скоро ще се върне — завайка се Елизабет. — Не бихте ли могли да си тръгнете, преди да дойде?

— Елизабет… — Санчия си пое дълбоко въздух и се опита да бъде търпелива. — Защо не застанеш на вратата и не държиш под око улицата, докато разговарям с Негово превъзходителство?

— Да, Санчия. — Като хвърли неуверен поглед към Андреас, Елизабет избяга навън.

— Тя има ума на кокошка — заяви без заобикалки Лион. — О, боже, как мразя вайкащи се глупачки!

— Тя е едва на четиринадесет — защити я Санчия. — И не е глупава. Вие я изплашихте.

Погледът на Лион се съсредоточи върху нея.

— Ала не и теб.

Санчия кимна с глава.

— Напротив, мен също. — Тя преглътна с усилие. — Но какво ще ми помогне страхът. Вие вече казахте, че тръшкането и вайкането само вбесяват мъжете.

— Това от собствен опит ли го знаеш?

— Мъжете не понасят сълзи. Те ги правят нетърпеливи, така както е сега с вас, господарю. — Тя стоеше изправена пред него и го гледаше втренчено. — Какво мога да направя, за да не наредите да ме хвърлят в тъмницата?

— Че какво би могла да направиш? — попита той, обзет от любопитство.

— Всичко — прошепна тя. — Не мога да ги оставя сами. На този свят те си нямат никого, освен мен.

— Кои са тези „те“? — Думите му прозвучаха разсеяно, но той я разглеждаше с цялото си внимание. Кълна се във всички светии, безпътното момиче наистина изглежда като полужива от глад котка, помисли си Лионело с гняв. На вид Санчия бе само малко по-голяма от хлипащото хлапе в другия край на стаичката. Дребничка и с крехки кости като малка котка… и триъгълното й лице също приличаше на котешко с високите скули, маслинения цвят на кожата и малко косо разположените очи. И тези очи бяха много особени, кехлибаренозлатисти и изключително очарователни, макар и да поглеждаха боязливо в този момент. Кестенявите й коси бяха по-къси, отколкото на пажа му Николо. Сега те се спускаха покрай лицето на влажни къдрици. — За кого си толкова угрижена?

— За Пиеро и Бартоломео и Елизаб…

— Идва! — чуха се възбудените викове на Елизабет. — Санчия, направи нещо!

Санчия пребледня като платно.

— Моля ви, вървете си сега! Умолявам ви, господарю мой!

— Ти се боиш от този Джовани?

— Не заради себе си. Той има нужда от мен, затова сигурно само ще ме напердаши. Но ако много се разбеснее, може да ги изгони всичките, а това не бива да става. Не бих могла…

— Хиляди пъти моля за извинение, защото ви заставих да ме чакате, господарю — прогърмя гласът на Джовани още от пътната врата. — С какво мога да ви услужа?

Санчия гледаше Лион отчаяно и със затаен дъх. Лицето му бе съвсем безизразно, само очите опипваха, преценяваха.

В този миг Андреас се обърна рязко и изгледа Джовани.

— Сеньор Балано, аз съм Лионело Андреас и съм дошъл, за да ви направя едно предложение.

— Да не би да става дума за поръчка? — Джовани профуча като хала покрай Елизабет и пристъпи прага на работилницата. — Правя копия на ръка, а също и с печатане. Трудът ми е ценен в цяла Флоренция. — Джовани почти към печатарската преса. — Най-добрата машина в цяла Италия и аз…

— Не, нямам нужда от копия — прекъсна го Лион. — Нуждая се от още прислуга и дочух, че сте имали някаква робиня, която като че ли отговаря на изискванията ми. — Той отстъпи крачка встрани и посочи към Санчия, която стоеше вкаменена от ужас зад него. — Давам ви двадесет и пет дуката за нея.

— Санчия ли? — Налетите с кръв очи на Джовани се ококориха от почуда. — Вие искате да купите Санчия?

— Че защо не? Тя е млада и изглежда здрава и силна. Ще може още дълги години да превива гръб. Затова и предложението ми е толкова щедро. Вие без усилие ще си намерите друга в замяна.

— Двадесет и пет дуката? — повтори Джовани. — За Санчия?

— Спазарихме ли се? Имате ли под ръка нейните книжа?

— В шкафа ми са оттатък. Една сметка за майка й и за нея. — Ненадейно почудата на Джовани се преобрази в лукава хитрост. — Не, не е достатъчно. Нужна ми е в работилницата. Години ми трябваха, за да й предам печатарското изкуство. А сега искате да ми я отнемете само за двадесет и пет дуката.

Всемогъщи Боже, този човек е алчен колкото Каприно, помисли си Лион с отврата.

— Двадесет и пет са повече от достатъчно.

— За една обикновена робиня — да, но Санчия е не само трудолюбива, тя притежава особен талант. — Той направи многозначителна пауза. — Санчия съхранява всичко в паметта си. Стига й само да погледне страницата на някои ръкопис и може да ви я каже наизуст.

— Превъзходна дарба, но без стойност за мен — каза Лион нетърпеливо. — Е, какво, продавате ли я или не?

Джовани трескаво размишляваше.

— Тя е достатъчно млада, за да ви роди деца. Това трябва да значи нещо за вас.

— Не я купувам за леглото. Не е достатъчно привлекателна за това.

Джовани хвърли поглед към Санчия и от немай-къде трябваше да му даде право.

— Наистина, но жената си е жена, когато на мъжа му кипне кръвта. Навярно бихте могли…

— Това пазарене ми дойде до гуша. — Лион бръкна в пояса си и извади кесията. — Петдесет дуката. И ни един повече. Разбрахме ли се?

Погледът на Джовани се залепи алчно за кесията.

— Все още са твърде малко. Тя може така да работи, че… — Той спря насред думата, когато погледът му срещна студените очи на Лион. Неволно направи крачка назад. — Съгласих се, господарю мой!

— Не! — извика Санчия, за която всичко се разиграваше като в смразяващ кошмар. Съгласието на Джовани я изтръгна от вцепенението. Тя се нахвърли яростно отгоре му. — Не можеш да направиш това! Аз не мога да отида…

— Млъкни! Знаеш ли колко време ми трябва, за да спечеля петдесет дуката?

— Няма да ги оставя! — Тя се вкопчи в ръката му. — Ти не можеш да направиш това. Ние ще ги…

Гласът й секна, тъй като ръката на Джовани се стовари върху бузата й толкова силно, че тя залитна.

— Санчия! — Елизабет се спусна към нея с ридание. — Ох, Санчия!

Джовани се обърна припряно към Лион.

— Иначе не е толкова вироглава. Малко бой от време на време и всичко е наред.

Погледът на Лион стана твърд, когато едно червено петно цъфна върху бузата на Санчия.

— Не я докосвайте повече! Сега тя ми принадлежи и аз самият ще я наказвам, както намеря за добре.

— Няма да отида с него! — Очите на Санчия святкаха от злоба и гняв. — Не е честно! Не ти ли служих добре, глупако!

Джовани направи три крачки към нея.

— Тихо или аз…

— Не я докосвай! — В тона на Лион се усещаше желязна нотка. — Или ще съжаляваш, Балано.

Джовани спря запъхтян.

— Ще бъде по-покорна, ако не е вече заедно с тези три копелета. Как се оставих да ме придума някога да ги прибера!

— Те не ти струваха нито. — От думите на Санчия хвърчаха искри. — Аз се грижех за прехраната им и аз треперих над тях!

— Санчия, не — шепнеше Елизабет.

— Че защо не? — В очите на Санчия искреше отчаяна смелост. — Какво може да ми стори, което вече отдавна да не ми е сторил? Той е алчен, ограничен глупак.

— Нейните документи и сметката — настоя Лион. Боязливото котенце ненадейно си беше показало ноктите, забеляза изненадан. Още минута и щеше да доведе Балано до такъв гняв, че той щеше да откаже да я продаде само за да може после да я напердаши до безсъзнание. — Нямам време за губене.

Джовани хвърли вбесен поглед към Санчия, преди да пристъпи към масата за размножаване на ръкописи и да драсне няколко реда върху пергаментовия лист.

— Това е вашата сметка. Сега момичето ви принадлежи. — Той се обърна и тръгна към вратата, която водеше към стаите му. — Ей сега ще ви донеса книжата й от шкафа.

Санчия се обърна инстинктивно към хлипащата Елизабет, за да я утеши.

— Всичко ще се оправи. Ще намеря начин и по-нататък да се грижа за вас.

— Но, Санчия, какво вече можеш да сториш?

Лион разглеждаше изпитателно Санчия. Гневът й за миг бе изчезнал, едно обстоятелство, което му даде храна за размисъл. Ако беше допуснал тя да продължава да се съпротивлява на Балано, то навярно нямаше да се стигне до продажбата. Беше ли гневът на момичето само преструвка, за да постигне тази цел?

— Да, Санчия, всичко вече свърши — промълви той меко. — Лека-полека обаче започвам да се питам, кой през всичките тези години е бил робът в тая къща.

Тя се обърна и го изгледа от главата до петите.

— Винаги се знаеше кой е робът — каза тя ожесточено.

— Но няма да отречеш, че гневът ти беше престорен, само и само да постигнеш целта си?

Тя поклати отрицателно глава.

— Не беше престорен. Аз наистина се бях разгневила, но се овладях, когато разбрах, че така няма да удържа Джовани от продажбата.

— Опасно средство. Можеше да ти причини страшни болки.

— Е, и какво, раните заздравяват. Докато представлявам ценност за него, не би ме убил. Ограничен е, но не е чак умопобъркан.

— И мене ли преценяваш така?

Санчия потрепери.

— Никога не бих допуснала грешката, да ви смятам за ограничен човек.

— Ето ги книжата. — Джовани дотърча с една оръфана папка в ръцете, която подаде на Лион и в замяна получи пълна кесия. — Купих майка й и нея от някакъв испанец, който ме увери, че произхождали от добро, силно потекло. Направихте изгодна покупка.

— Във всеки случай поне интересна. — Лион усети ненадейно отвращение. Не желаеше да остане в компанията на този човек нито минута повече. — Събирайте си партакешите, Санчия. Тръгваме.

Джовани се намеси запъхтяно:

— Тя няма нищо за вземане. Робите не притежават нищо, господарю.

Санчия прокара треперещи пръсти по слепоочията си. Явно напрегнато търсеше изход.

— Още не мога да тръгна. Остава Елизабет…

Погледът на Джовани се плъзна към момичето.

— Тя повече не те засяга. Навярно ще ми върши добра работа. Поддържа дюкяна чист, а пък на мен ми трябва някой, който…

— Не — възпротиви се Санчия. — Тя няма да остане тук.

— А къде ще отиде? — попита Джовани. — Аз й предлагам стряха над главата и храна за търбуха. Какво повече й трябва. Бих могъл да взема и Бартоломео, но Пиеро ще трябва да си върви. Той е прекалено малък, за да имам полза от него.

— Никой няма да остане. — Санчия се обърна към Елизабет. — Намери Бартоломео и Пиеро. Ще се срещнем на площада.

Елизабет я изгледа слисано.

— Побързай! — Санчия я тласна леко. — Всичко ще е наред, скоро ще видиш.

— Оставаш тук — заповяда Джовани. — Подчини ми се, Елизабет!

Момичето го удостои със страхлив поглед и изхвърча от работилницата.

В този миг Балано започна богохулствено да проклина.

— Те ще умрат от глад на улицата, скоро ще видиш с очите си, нахална неблагодарнице!

— Не, няма да умрат от глад. Няма да го допусна. — Невъзмутимият й поглед го пронизваше. — И също няма да допусна да ги оскверниш. Знам какво ще им причиниш, когато вече няма да ме има. Бартоломео твърде скоро ще стане твой роб, каквато бях аз, а пък от Елизабет ще направиш блудница. Но по-скоро ще те изпратя в преизподнята, отколкото да допусна това. После се обърна към Лион: — Да тръгваме оттук.

— Много благодаря — отвърна иронично той. — Мога ли да ти напомня, че ти ми принадлежиш, а не аз на теб? — Той я последва на улицата.

— За това няма нужда да ми напомняте. — Тя пристегна още по-здраво шала около себе си, за да се защити от ледените тръпки, който вълнението отприщи. Трябва да измисля нещо, разсъждаваше премаляла, ала беше толкова изморена и смазана, че главата и бе празна. — Защо ме купихте?

— Просто прищявка.

Тя поклати отрицателно глава.

— Та вие въобще не сте импулсивен човек. Не вярвам, че бихте предприели нещо просто така.

— Ах, значи за теб съм лесен за разгадаване? — попита Лион тихо. — Ще бъде по-умно, ако внимаваш с преценките.

— Трябва да се опитам да ви разбера. — Тя се обърна към него и го изгледа от горе до долу. В тона й се долавяше крайно отчаяние. — Трябва да проумея, какво представлявате и какво искате, за да мога да ви го дам. За да намеря начин… — спря насред думата, за да си поеме дъх, тресяща се от вълнение. — Да не би да се сърдите, че ви окрадох? Може би ме купихте, за да ме измъчвате както ви хрумне?

Той присви устни.

— Изтезанието на деца не спада към моите удоволствия.

— Та аз не съм дете. Вече станах на шестнадесет години.

Очите му заблестяха развеселено.

— В такъв случай навярно ще променя убежденията си. Ще трябва да видя дали в подземията на Мандара не се въргалят някакви инструменти за изтезания.

— Нима ще напуснем Флоренция? — Тя се намръщи. — Това усложнява нещата.

— Моля за извинение. Не пропускай да ме осведомиш, ако плановете ми са ти неприятни. — Саркастичното изражение на лицето му отстъпи място на мрачен предупредителен поглед. — Утре сутринта ще обърнем гръб на Флоренция и те съветвам да не ми се противопоставяш толкова бурно, както си свикнала да го правиш с досегашния си господар.

— Вие не сте Джовани. — Нейният отговор беше толкова занесен, колкото и погледът й. — Но аз трябва да знам какво искате от мен.

— Съвсем просто. Желая да имам робиня, която безусловно да изпълнява всичките ми заповеди. Защото иначе щях да те купя?

— Няма да убивам заради вас.

Той повдигна вежди от почуда.

— Ако това е единственото ти ограничение, мога да го приема.

Събрала цялата си смелост. Санчия каза задъхано:

— Бих искала да сключа с вас една сделка.

— Изглежда във Флоренция всичко живо желае да търгува с мен — отвърна той сухо. — Чак сега ми става ясно, защо се е прочула като град на търговците. Ала обърни внимание, че не изпитвам никаква нужда, да се пазаря с теб. И без друго платих цели петдесет дуката за съмнителната чест да те притежавам.

— Нали не искате да загубите парите си? — Тя облиза сухите си устни. — Ако ми дадете седемдесет и пет дуката, обещавам, че няма да офейкам, каквото и да поискате от мен.

Лион се спря като втрещен.

— Това закана ли е? Знаеш ли какво сполита роба, ако офейка?

— Да — каза тя неуверено. — Но напук на всичко съм длъжна да го сторя. Не бих могла да оставя Елизабет и момчетата на произвола на съдбата, без всякаква закрила. Те са част от мен.

Срещнала пронизващия му поглед, тя усети как пот рукна по гърба й. Dio, каква дръзка игра! От мига, когато го беше издебнала на площада, тя знаеше, че с него шега не бива.

— Какво ще правиш с парите? — попита той.

— Десет дуката за Бартоломео, за да може да чиракува в печатницата на майстор Арколо. Арколо е благопристоен и няма синове, които да поемат занаята му. Като види колко е прилежен Бартоломео, ще му даде възможност да стане нещо повече от прост чирак. Петдесет дуката за Елизабет. Алесандро Бенедето, синът на фурнаджията, на драго сърце би я взел за жена, но баща му няма да позволи, ако не донесе зестра.

— Тя влюбена ли е в момъка?

Санчия вдигна рамене.

— Елизабет е нежна по природа. Алесандро й харесва много, а с времето ще се научи и да го обича. При него поне би била на сигурно място от посегателствата на Джовани и Каприно.

Погледът на Лион сякаш я прониза с меч.

— Каприно ли?

— Каприно иска да я вземе за някой от публичните си домове. Не бива да допускам това, но той просто ще я отвлече, ако не съм тук и не му попреча.

— Разбирам. — Лион присви устни. — Обигран мошеник е този Каприно.

— Познавате ли го?

— Лека-полека го опознавам.

— Той не бива да получава Елизабет. В публичния лом тя ще оцелее най-много една година. Тя е прекалено… — Тя спря за миг разсъжденията си, за да продължи. — Петнадесет дуката за Пиеро. Елизабет наистина ще се грижи за него, но не мога да очаквам, че семейството на Алесандро би го взело безвъзмездно.

— Значи зестра и за Пиеро? — измърмори Лион. — Заприличвам вече на брачен посредник.

— За един богаташ това не са много пари — каза тя настойчиво. — А пък всички ще са подсигурени и приютени.

— И ти няма да имаш причини да офейкаш обратно във Флоренция?

Тя кимна сериозно.

— Вече казах, че държа на обещанията си. Ще бъда това, което очаквате от мен, стига само да им помогнете.

Погледът му я изучаваше изпитателно.

— Безусловно подчинение, без никакви въпроси?

Тя кимна.

— Абсолютна вярност към мен, докато ми принадлежиш телом и духом?

— Да.

Навъсена усмивка заигра по устните му.

— Седемдесет и пет дуката. Такава значи е в днешно време цената на една душа.

Тя беше объркана.

— Какво?

— Е, хайде, така да бъде. — Погледът му се плъзна към площада. — Ще получиш твоите седемдесет и пет дуката.

Облекчението на Санчия беше толкова голямо, че й се зави свят.

— Още сега ли?

— Че защо не. — Той кимна на някакъв строен, елегантен мъж, който седеше на една маса под аркадите. — Сигурно приятелят ми Лоренцо на драго сърце ще дойде с теб да заведете твоите овчици до новия им подслон. Той е човек сърдечен и добродетелен.

Санчия облещи очи.

— Обичате да се шегувате. — Беше убедена, че мъжът, който четеше някаква книга на масата, не притежава никакви добродетели. Нито привлекателност, нито добра външност, помисли си тя, когато се втренчи изпитателно в него. Тъмнокафявата му коса беше посребрена на слепоочията, носът му бе прекалено дълъг, а тенът на кожата — тъмен. Хлътналите бузи и дълбоко поставените очи й напомняха смътно за фра Савонарола, монаха еретик, когато бяха изгорили на площада пред Синьорията, когато тя беше малка. В този миг Лоренцо внезапно вдигна поглед и го впери в Санчия. Сивите му очи не горяха с фанатичен плам, те бяха, напротив, далеч от всяко човешко чувство, като звезди в зимна нощ.

Той затвори книгата и докато Лионело и Санчия се приближаваха, огледа студено и изпитателно момичето.

— По-млада е, отколкото си представях. Става ли?

— Ще свърши работа. — Лион направи гримаса. — Във всеки случай — твърде скъпа придобивка. Ако не напуснем скоро Флоренция, навярно ще трябва да продам Мандара, за да платя.

Лоренцо се надигна с подигравателен поклон.

— Лоренцо Вазаро на вашите услуги, мадона Санчия.

Върху лицето на Лион пробягна злобна усмивка.

— Действително ти би могъл да й окажеш една голяма услуга. Колко любезно от твоя страна да го предложиш.

— Ето ги там! — Санчия беше открила Елизабет, Бартоломео и Пиеро на другия край на площада. — Ще ги доведа и ще обясня… — Изречението остана недовършено, тъй като тя вече тичаше към децата.

Погледът на Лоренцо проследи Санчия. Като стигна до тримата, тя започна припряно и с голяма настойчивост да ги убеждава.

— Да не би случайно да си купил и тези улични хлапета?

— Не съвсем. Но както изглежда, нашата Санчия е с дълбоки майчински чувства и би желала да види челядта си в добри ръце, преди да напусне града. Върви с нея и изхарчи толкова пари, колкото е необходимо, за да се подслонят децата. — Той се намръщи. — И гледай да нахраниш нашата Санчия някъде. Изглежда ни жива, ни умряла от глад.

— Нашата Санчия ли?

Лион сви рамене.

— Добре де, моята Санчия. Изглежда ми разумно да успокоя съвестта й, преди да я отведем в Солинари.

— Наистина — отвърна Лоренцо сериозно. — Разбирам, че искаш да зарадваш своята робиня.

— Смешно ти е, нали? — попита Лион. — Не забравяй, че съм напълно зависим от абсолютната й лоялност.

— И си мислиш, че купуваш лоялността й, като даваш пари за тези три деца?

Погледът на Лион отлетя към Санчия, която, коленичила до най-малкото хлапе, го убеждаваше и успокояваше. От чертите на лицето й струеше толкова много любов, че Лион не можеше да откъсне погледа си.

— Да — каза той бавно. — Това ще ми донесе нейната лоялност.

Бележки

[1] Странноприемница, гостилница (итал.) — Б.пр.