Айрис Йохансен
Вихреният танцьор (6)

Шеста глава

— Не! — Санчия махаше с ръце и се мяташе като риба на сухо в постелята. — О господи! Не, не…

— Santa Maria, какво, по дяволите, ти става? — Лион се подпираше върху единия си лакът. Лицето му потъмня. — Да не си болна?

Санчия се оглеждаше като през сълзи из стаичката. А тя беше осветена от огъня и чиста, а не дупка, гъмжаща от паразити. Санчия вдигна нагоре ръцете си. Прониза я главозамайваща радост.

— Още ги имам.

— Какво имаш?

— Ръцете си. — Тя ги простря напред и раздвижи пръсти. — Мислех, че са ги отсекли. Мислех, че са ме хванали при кражбата, хвърлили са ме в отпадната яма и са ми отсекли ръцете. Но не било вярно…

— Сънувала си — каза Лион троснато, като си легна. — Хайде, спи.

— Сънувала съм — повтори тя. Легна си покорно, но не искаше да оставя топлината и надеждността на будното състояние и да потъва в един сън, в който я дебнеха отвратителни кошмари. Тя лежеше така, пронизвана от близостта на Лион. Колко е странно да делиш постелята с един гол мъж. Сигурно постепенно щеше да свикне. Ако имаше това време. Кой можеше да знае докога Лион щеше да я предпочита за насладите на плътта? В този свят нямаше нищо, което да е трайно.

— Често ли сънуваш, че ти отсичат ръцете? — попита Лион тихо.

— Да, вече споменах, че не съм твърде смела.

Той мълча толкова дълго, та тя вече си помисли, че е заспал.

— Човек не отговаря за сънищата си, а не е липса на смелост, ако се страхуваш от опасността. Това е по-скоро признак на благоразумие.

Тя се засмя боязливо.

— В такъв случай трябва да съм мъдра като ясновидец, тъй като почти винаги изпитвам хиляди страхове. Откакто видях как изхвърлиха един крадец от отпадната яма, а той ръкомахаше с клетите си кървящи чукани, сякаш молеше някого… той… той…

— Няма да те сполети такова нещо.

— Да се надяваме, че няма — прошепна тя.

— Няма да се случи. Аз трябва да получа ключа, но теб няма да те сполети нищо.

Той беше толкова развълнуван, че тя се изкушаваше да го утеши, но беше твърде уморена. Обърна се на хълбок.

— Прощавайте, че ви събудих, господарю.

— Лион.

— Забравих.

О, Господи, колко нетърпелив беше той. Навярно щеше да е по-добре да беше се отдала на неизвестната заплаха на съня, отколкото в будно състояние да предизвика недоволството му.

— Ще се постарая да запомня. Прощавайте… Лион.

Като единствен отговор той изрече някакво тихо проклятие.

Санчия твърде дълго не можа да заспи, но когато най-сетне сънят я надви, още усещаше, че Лион лежи до нея неподвижен и буден.

 

 

— Защо се смееш? — сопна се Лион на Лоренцо, когато намести Санчия върху седлото.

— А защо да не се смея? — попита Лоренцо невинно. — Утрото е сияйно красиво, а аз се наспах добре. Ти може да си нелюбезен и навъсен, защото не можеш да кажеш същото за себе си, но сигурно вместо добър сън си имал нещо друго, което на мен не ми беше отредено.

Лион не отговори, а се метна върху седлото и пришпори своя жребец така, че той се понесе в галоп и мигом остави далеч назад Санчия и Вазаро.

Лоренцо въздъхна.

— Боя се, че и този ден ще бъде като вчерашния, а аз се бях надявал на нещо по-добро, след като Лион утоли желанията си с теб. — Той подкара коня си в тръс. — Хайде, Санчия, или той ще преполови пътя до Солинари, преди да го настигнем.

Санчия подкани кобилата си да бърза.

— Откъде знаете… — Тя прекъсна мисълта си. — Трябва доста добре да го познавате.

— Достатъчно добре, за да преценя, че търпението му се беше изчерпало. — Лоренцо я погледна безпристрастно. — Желанието може да бъде здрава верига, която привързва мъжа, а на теб тази верига ще ти потрябва за твоята безопасност в Мандара.

— За моята безопасност ли? Защо?

Една усмивка заигра около устните му.

— Там положението действително е много сложно. Благородната Катерина няма да е във възторг от твоето пристигане.

Санчия наостри уши.

— Катерина ли?

— Катерина Андреас, майката на Лион. Възбуди ли човек недоволството й, може да се превърне в истинска фурия.

— Ах — Санчия напрегнато размишляваше. — В такъв случай трябва да намеря начин да й харесам.

Той се засмя от сърце.

— Това ще бъде истинско предизвикателство за теб. Населението още не е забравило как Катерина бранеше Мандара, когато Лион и баща му воюваха в Тоскана. Николино, някакъв кондотиер, който смяташе, че Мандара е узрял за откъсване плод, обсади града. Катерина сплоти около себе си войските, предприе набег във вражеския стан, взе в плен Николино и го отведе в Мандара. Качи го върху градската стена и извика на лейтенанта му, че ако не вдигнат обсадата, ще нареди да обесят Николино.

За съжаление, офицерът не й повярва и сви още повече обръча около града.

— И какво се случи после?

— Николино беше обесен. Сетне Катерина разпореди трупът му да се люлее на въжето пред отбранителното съоръжение, така че неговите conditti да го виждат отвсякъде. На другия ден още в най-ранни зори обсадителите се оттеглиха.

Санчия усети как нещо я свива под лъжичката. Не стигаше, че трябваше да се харесва на Лион, а сега се налагаше да изтръгне и благоразположението на войнствената му майка.

— Тя трябва да е кипяща от енергия личност.

— Да. — Лоренцо й хвърли един поглед. — Ала ти разполагаш със собствена сила. Тя ще те тачи и уважава, ако се проявиш като неотстъпчива и не допуснеш да те постави на колене. — Лоренцо се усмихна. — Защото ако се поддадеш и отстъпиш, заслужаваш да те смачкат и Лион да ти свети маслото.

— Не се оставям да ме мачкат. — Челото й се покри с бръчки, когато размишляваше върху тази нова опасност. — Но по какви причини вие искате, да премеря силите си с нея? Ще ми помогнете ли?

— Не. Аз само подреждам фигурите върху шахматната дъска. В самата игра не се меся.

— Никога ли?

Той срещна погледа й.

— Никога.

Ръцете на Санчия стиснаха по-здраво юздите на кобилата. Чувстваше се твърде самотна.

— Навярно въобще няма да ме вземе в Мандара. Днес сутринта беше толкова невъздържан към мен.

— Ах, та това не е сръдня. Трябва да се научиш по-добре да вникваш в тайните му помисли. — Погледът на Лоренцо се премести върху широкия гръб на Лион пред тях. — Днес той страда от същата болест, която го е сполетяла вчера. Съвсем не е конят онова, което сега му се ще да язди.

— Вие смятате…

— Точно така, моя скъпа Санчия. — Тонът на Лоренцо беше почти весел, когато подкара коня си в по-жив алюр. — Това ми вдъхва надежда, че преди Солинари все пак ще направим почивка.

Те спряха към пладне край някакво поточе, което лъкатушеше над полянка в гората.

Лион, който беше отишъл твърде напред и едвам се мержелееше, ненадейно обърна жребеца си и препусна обратно при тях.

— Ще почиваме тук, докато горещината премине — съобщи им той лаконично.

— На мен ми се струва, че не слънцето е онова, което така гори — промърмори Лоренцо. — Но се примирявам на драго сърце с всяка лъжа, стига да сляза от тази твар.

Лион, който скочи от коня и тръгна към Санчия, не му обърна повече внимание.

— Слизай. — Той я хвана за кръста. — Бързо.

Настоятелният му тон я изненада, преди да погледне лицето му. В този миг очите й се ококориха, а дъхът й заплашваше да секне. Лоренцо имаше право. Не беше гняв онова, което вреше и кипеше у него. Лицето на Лион се озаряваше от похотливото желание, което се беше научила да разпознава предишната вечер.

С един замах той я вдигна от седлото и я свали върху земята. През мекия плат на роклята си тя усети силните му ръце. Горещината на тялото му я възбуди.

— Исках…

— Тихо — изрече той с дрезгав глас, когато я облегна о кобилата. — Не говори. Дай ми само онова, от което имам нужда. — С един замах той свали дрешките от раменете й и разголи гърдите й.

Санчия се бореше отчаяно за въздух и залитна към коня си, когато устата на Лион обхвана зърното на лявата й гръд. Той смучеше с всичка сила, напористо и жадно, а зъбите му се впиваха в нея, докато сграбчи с длан другата й гърда и взе ритмично да я мачка. Същото парливо чувство, което познаваше от предишната вечер, я прониза в слабините. Тя затвори очи и опря глава о седлото.

— Тук ли? Но Лоренцо…

— Отвръща любезно поглед настрана — пошушна нежно в ухото й Лион. Червенина изби върху загорелите му бузи, ноздрите му потреперваха при всяко вдишване и издишване — и е страшно зарадван. — Той хвана Санчия за китката и я затегли далеч от коня, далеч от пътеката, навътре в храсталака.

— Къде отиваме? — Трябваше да подтичва, за да бъде в крак с него.

— Наблизо.

Той повървя още малко из гората, преди да я притисне о един дънер.

Жилавата кора, която се набиваше в кадифето на роклята й, съблазнителният мирис на земя, на шума и на кожения му жакет…

Пръстите трескаво развързваха връзките на кожените му панталони, докато като пружина напред изскочи възбуденият му ствол.

— Не се съпротивлявай — заповяда и той, когато вдигна роклята и фустата й. — Прави, каквото ти кажа. — Ръцете му обхванаха таза й, повдигнаха го с лекота и преместиха тялото й върху мъжеството му. — Сложи краката си около хълбоците ми.

Краката й послушно се увиха около него.

— Няма да се съпротивлявам… — Тя не успя да продължи мисълта си, когато той с един-единствен див тласък проникна в нея. Главата й падна назад върху жилавата кора на дървото, сломена от неговата страст.

Той изкрещя и спря да се движи в нея. Върху лицето му се отразяваха наслада и облекчение, които изглеждаха почти непоносими.

— Dio! Да… да… — И после пак затласка със сила, която я прониза до края. Раменете й бяха притиснати в дънера на дървото, докато Лион я обладаваше отново и отново.

Неимоверната мощ на глада му би могла да я стъписа, но в случая не бе така. Някак си тя усещаше, че той не иска да й причинява болка и е само в плен на силния си нагон, за който я беше предупреждавал.

— Ела… — мърмореше Лион. — Бързо… ела.

Той искаше не само да му отдаде тялото си, но и да го дари с онази ответна страст, която беше проявила последния път.

Той я хвана между бедрата и ги стисна. Палецът и показалецът му я разтриваха, с един вик тя се изви към него.

— Сега — стенеше той гърлено. — Сега — и проникна дълбоко в нея.

Тя му даде онова, което искаше и което не можеше да му откаже. Прехапа долната си устна, за да не закрещи, когато я обзеха приливите на страстта.

— Така е добре — изрече той, като опря пламтящата си буза о слепоочието й. — Така го исках.

Беше му дарила наслада, беше почти сигурна. Какво щастие, че собствените й усещания насърчаваха и разпалваха неговите.

Той милваше неумело косите й, докато с другата си ръка още я притискаше към себе си, не бързащ да се отдели от нея.

Чак след известно време отстъпи бавно крачка назад и я сложи върху земята.

— Не исках да бъда груб. Ала прекалено дълго чаках — обясни, заеквайки. Сякаш съжаляваше за това половинчато извинение и добави: — Но ти трябва да свикваш с навиците ми — колкото по-рано, толкова по-добре. — Припряно приведе в ред одеждите си, преди да приглади роклята й. — Когато ми трябваш, е наложително да си готова за мен. Твърде често ще се случва да не мога да чакам, докато намерим легло.

— Разбирам.

— Добре. — Той се обърна с гръб към нея. — Освежи се в потока, защото ще продължим ездата. Бих искал да сме в Солинари, преди да падне здрачът.

Лоренцо си почиваше лениво под едно дърво на края на пътя. Усмивка се разля по лицето му, когато ги видя да идват от гората.

— Какво… толкова скоро? Ти си бил по-разгорещен, отколкото си мислех, приятелю мой. Надявах се на по-дълга почивка. — Той се изправи на крака и изтърси праха от сивия си кожен жакет. — Е, навярно ще спрем още веднъж по пътя. — В светлите му очи заиграха лукави пламъчета. — Денят е страшно горещ.

— Няма да има повече почивки. Никакъв отдих, докато не стигнем Солинари. — Лион се метна върху породистия си кон и го пришпори.

— Сега е нервен — каза Лоренцо, който вдигна Санчия върху нейната кобила. Когато забеляза неспокойния й поглед, поклати отрицателно глава. — Не заради теб. Яд го е на самия себе си. Заради теб се е оставил да го отклонят в търсенето на „Вихрения танцьор“. Наистина не за дълго, но той го смята за слабост на характера, която го отвращава. Лично аз гледам на това като на добра поличба за бъдещето.

— Защо?

Той я изгледа изпитателно, сякаш се колебаеше дали си струва да й отговори.

— Защото подчерта чувство за отговорност на Лион се превръща за него в истински окови. Той разглежда самия себе си не само като пазител на „Вихрения танцьор“, но и като пазител на всичко в своя собствен свят. Впрочем никак не е за чудене. Доколкото знам, баща му от най-ранни години го е възпитавал в тази вяра. В известна степен статуйката е символ на това задължение.

— Обвързване? Окови? Та той е един голям владетел. Отговорността не значи окови.

— За някои хора вече значи. — Лоренцо вдигна рамене. — Имай грижата винаги да е възбуден и да не може да мисли за своята отговорност, Санчия. Така ще бъде най-добре и за двама ви.

— Не знам как бих могла да поддържам будни желанията му. — Бузите на Санчия пламнаха. — Не знам също дали бих искала да забрави дълга си. Наистина, ще бъде ли честно?

Лоренцо възседна породистия си кон, стенейки.

— Santa Maria, още един апостол, който кади тамян пред храма на честта и славата. Смятах те за по-благоразумна. — Той поклати неразбиращо глава. — Но навярно тъкмо това твое качество го омайва. Ако не си приличат, щяха ли да се обичат.

Санчия се вторачи невярващо в него.

— Та ние съвсем не си приличаме.

— Напротив, приличате си като две капки вода. Ала ти, Санчия, приличаш и на мен. Ще бъде интересно да се види коя черта от характера ти в края на краищата ще вземе връх. — Той се обърна към нея и я изгледа студено и преценяващо от главата до петите. — Властта главозамайва. Навярно ще стигнеш до идеята, че би било добре да използваш страстта на Лион към теб за своя възход в обществото. Срещу честолюбието нямам какво да възразя, но няма да допусна Лион да бъде използван. Ако забележа намек за това, ще се погрижа да те отстранят.

— Та аз нямам никаква власт над него.

— Продължавай да се придържаш към думите си и ще останеш в цветущо здраве.

— Вие сте загрижен за Лион. — Откритието, че един човек с леденостудената разсъдливост на Лоренцо беше загрижен за някого, я изпълни с безкрайна почуда. — Защо?

— Знае ли някой? — Подигравателната му усмивка беше насочена към него самия. — Трябва ли сега да се впускам в сърцераздирателни тиради и да твърдя, че Лион е човекът, който при други обстоятелства е можело да стане от мен? Или пък, че той е синът, комуто бих искал да дам живот? — Той пак поклати отрицателно глава. — Какво предизвиква привързаността на един човек? Животът крие много чудати, ексцентрични, необясними чувства. Те са, които го правят поносим. — Конят му се понесе в по-бърз тръс, щом заби шпори в хълбоците на животното.

 

 

Беше късно следобед, когато стигнаха до една малка селска къща на брега на ясно синьо езеро.

— Повече няма да яздим — каза Лион, който държеше Таброн за поводите. — Оттук вече не е далеч до селото, а пък Солинари се намира непосредствено зад него. Не бих искал вестта за нашето идване да стигне до двореца, затова нека почакаме тук Марко. Ще придумам селянина да ни подслони за през нощта.

— Кой е Марко? — попита Санчия.

— Моят брат. — Лион слезе от коня и тръгна през двора към покритата със слама селска къщурка.

Нова изненада. Та аз наистина не зная съвсем нищо за Лионело Андреас, помисли си тя. Беше ли този брат толкова див и необуздан като Лион и майката, която ги е родила? Твърде вероятно. Ненадейна носталгия по Флоренция връхлетя Санчия — града, в който всяка опасност й беше позната.

— Марко е съвсем различен от Лион — каза Лоренцо, сякаш четеше тайните й помисли. Той скочи от седлото и й помогна да слезе от коня. — Ще го намериш достоен за любов както повечето жени.

— Не й е позволено да го намира достоен за любов. — Лион беше излязъл от къщата и стоеше върху най-горното стъпало. — Нямам намерението да деля Санчия е него.

— Колко дребнаво от твоя страна — каза Лоренцо. — И учудващо отгоре на всичко. Защо си стиснал като кокоше дупе Санчия, когато в други случаи…

— Къщата изглежда чиста и прибрана — прекъсна го Лион. — Дадох пари на селянина за една нощувка. Той и стопанката му ще спят днес при баща му на няколко мили от тук. Мъжът ще се отбие в селото и ще каже на Марко, че съм тук, докато селянката стопли вода за къпане и миене.

— Отлично — обади се Лоренцо. — И понеже толкова много обичаш тези четириноги твари, надявам се ти да се погрижиш за тях, докато аз си гледам спокойствието. — Воден от благоразумие, той не изчака отговор и изчезна в къщата.

Лион беше проследил офейкването му с крива усмивка.

— Колко щеше да е разочарован, ако знаеше, че не си е уредил сметките с мен. — Той взе юздите на коня и го поведе към малкия обор. — Съборетината има само едно помещение, а по време на престоя ни едва ли ще можем да оставаме често насаме. — Той погледна Санчия през рамо. — Защо стоиш там със скръстени ръце? Ела с мен в обора.

Най-сетне тя го разбра и изтича подире му.

— Пак ли искате да легнете с мен?

— Стига да намерим купа сено или някоя завивка без насекоми и паразити. — Той отвори вратата на малката конюшня и въведе конете, чиито юзди завърза за една празна ясла. — В противен случаи ще трябва да се задоволим с някой чепат дирек вместо облегалка. — Той спря и се обърна с лице към нея в полумрака. — Няма значение. Важно е само това. — Той протегна жадно ръка към нея, сякаш земята под нозете му се тресеше. Погледът му претърси светкавично помещението, докато откри малка купчина сено. — Пожелах те отново само десетина минути след като тръгнахме от потока. Копнях за теб… Сега — той я отведе до купчинката сено и я застави да коленичи, — сложи край на желанието ми. — Гласът му беше тих и трепереше от копнеж и безпомощен гняв. — Santa Maria, сложи край на всичко.

Той вдигна нагоре роклята й и я облада с още повече плам, отколкото последния път. Едва беше достигнал връхната точка, когато я облада втори път и я увлече със себе си в нова вихрушка от огнена страст.

Лион се откъсна от Санчия и се строполи до нея върху сеното. Гърдите му се повдигаха и снишаваха напрегнато, докато полагаше неимоверни усилия отново да дойде на себе си. И Санчия подир бурята от чувства, в която я повлече Лион, още не беше се успокоила.

— Мразя това — поставил ръка върху очите си, изрече той през стиснати зъби. — Няма да е вечно, трябва да знаеш.

— Не знам. Въобще нищо не знам за това — прошепна Санчия. — Само ми се струва, че нямаше да го правите, ако наистина го мразите. — Той не отговори, което я окуражи да попита боязливо: — С мен по-различно ли е, отколкото с Джулия Марцо?

Той свали ръката от лицето си. В тъмните му очи искреше неприязън, в усмивката му прозираше жестокост.

— Естествено, тя е много по-добра. Нима мислиш, че щях да си губя времето с теб, ако тя беше тук?

Пронизващата болка, която изпита, я завари съвършено неподготвена.

— Съжалявам, че не съм ви достатъчна. Навярно… ако ми кажете какво не правя добре…

— Какво не правиш добре ли? — попита той диво, когато скочи на крака и свали седлото от Таброн. — Обгръщаш ме прекалено плътно, върховете на гърдите ти са прекалено розови и остри, кожата ти е прекалено мека. — Той дръпна рязко седлото от гърба на жребеца и го остави да падне върху глинения под. — И ме гледаш така, сякаш се готвя да те изям, докато всъщност едва се сдържам да не го направя. — Той й обърна гръб. — Съблечи се.

Изненадана, тя се опитваше да си поеме въздух. Та той не можеше отново да я желае!

— Стани и се съблечи!

Тя събра мигом всичките си сили и свали роклята, обущата и ризата си.

— Ела насам.

Тя тръгна към него, с очи в извърнатото му настрани лице.

В този миг той се обърна и погледът му зашари по тялото й, в търсенето на всяка издатина, на всяка вдлъбнатина, на всяко скришно място…

— Мое — изрече той с дрезгав глас. — Всяка частица плът е моя, докато ми принадлежиш като собственост. Разбра ли?

Тя побърза да кимне.

Той обхвана гърдите й с двете си ръце.

— Мое. Никой не трябва да те докосва. Не бива да позволяваш никой да посяга на теб. — Ръцете му се плъзнаха към къдриците, закриляха нейната женственост. — Никога. На нито един мъж няма да се усмихваш без изричното ми разрешение.

Тонът му беше толкова разпален, че тя не можеше да направи нищо друго, освен да го гледа вторачено.

— Кажи го. Кажи, че ми принадлежиш.

— Аз… ви принадлежа.

— Нито един мъж, освен мен няма да те докосва.

— Нито един мъж, освен вас няма да ме докосва.

Съсипан, той се втренчи в лицето й. После я пусна и се обърна.

— Сега престани да ме гледаш с твоите ококорени боязливи очи и изчезвай. Облечи се и върви в къщата.

Тя се затътри зашеметена заднешком и взе да се облича.

— Бих могла да ви помогна за конете.

— Върви в къщата.

Тя изтича по глинения под и щом стигна до портата, погледна назад. Лион не беше се помръднал. Гърбът му беше схванат от напрежение.

— Сега вече не се боя от вас. В началото изпитвах страх, но сега вече не вярвам, че ми желаете злото.

Ръцете му се впиха в конската грива.

— Трябва да притежавам „Вихрения танцьор“.

— Знам — каза тя, слисана от неочаквания обрат. — Ще взема ключа. Обещах, а аз държа на думата си. Кога трябва да отида в двореца?

— Нощес, ако Марко донесе вестта, която ни трябва.

Почувства, че я обзема паника.

— Толкова скоро ли?

— Да. — Той освободи колана на седлото. — Върви и кажи на Лоренцо да има добрината да се изкъпеш и преоблечеш, преди да пристигне Марко.

Не преоблечена, за да се хареса на Лион, помисли си тя тъжно, а за да проникне в двореца. Санчия се обърна и изтича на един дъх до къщата.

 

Марко Андреас влезе на кон в двора, когато последните разкошни червени лъчи на залеза правеха езерото сякаш да пламти. Той спря да се полюбува на красотата, която се ширеше пред взора му. Усмивка озари съвършените му черти, които изглеждаха като изваяни с длето.

— Е, какво ще кажеш за него? — измърмори Лоренцо, който наблюдаваше заедно със Санчия как Лион пресича двора, за да поздрави своя брат.

Санчия изучаваше красивия млад мъж, който със смях гледаше отвисоко към Лион. Неволно усмивка заигра върху устните й.

— Той спада към сияещите люде.

— Какви са тези сияещи люде?

— Тези хора се разхождат по улиците и са винаги щастливи и жизнерадостни. Те носят най-пъстроцветните одежди, свирят на мандолина и правят серенади на своите дами. Повечето от тях рисуват или имат склонност към ваятелство или поезия…

Лоренцо повдигна вежди от почуда.

— И каква е според теб страстта на Марко?

Тя се опита да разгледа и прецени безпристрастно по-младия Андреас, който току-що се беше задълбочил в разговор с Лион. Но безпристрастността не беше толкова проста работа, когато човек се изправеше пред такава хубост. Марко, може би с няколко години по-млад, имаше малко сходство с брат си. Чертите му бяха с класическа красота. Дългата му до раменете коса не беше тъмна като на Лион, а имаше червеникаво рус отблясък, а пък очите му не бяха студени и пламтящо черни, а топло кафяви.

Накрая тя каза:

— Той рисува.

— И как стигна до това заключение?

— Той разглеждаше залеза на слънцето и се усмихваше. Един ваятел в повечето случаи се занимава с твърди форми и нямаше да обърне особено внимание на залеза. Един поет щеше напрегнато да обмисля как да предаде красотата на гледката в слова. Марко обаче приемаше онова, което виждаше, с безгрижие и радост, защото знаеше, че му стига само да подражава на онова, което вижда.

Лоренцо избухна в гръмогласен хохот, така че Лион и Марко се обърнаха озадачени.

Лоренцо кимна към Марко. Смехът му още не беше стихнал.

— Добър вечер, Марко.

Марко се усмихна леко.

— Изглежда си щастлив, че ме виждаш. Сторих ли нещо, което да заслужава несдържаното ти веселие?

— Как бих се осмелил да се надсмивам над едного от сияещите люде! — Лоренцо се обърна към Санчия. — Той действително рисува и има много приятен тенор, макар и да не свири на мандолина. — Като извърна лице към Марко, Лоренцо попита: — Кажи ми напоследък правил ли си серенади?

Марко направи гримаса.

— Лоренцо, твоите остроумия не са лъжица за моята уста. Да не си ме избрал за жертва на някоя от шегите си?

— Смяташ ме за по-лош, отколкото съм в действителност. Исках само да установя дали Санчия правилно е преценила характера ти. Тя смята, че си радост за окото.

— Ах, така ли? — каза Лион тихо. Погледът му се пренесе върху момичето.

— Не исках никого да засегна — каза тя задъхано. — Сеньор Лоренцо само ме попита… той ме помоли за това. Беше една игра, една гатанка…

— Гатанка, която си искала да разгадаеш? — попита Лион с мек тон. — Бих желал да знам как.

Марко хвърли къс поглед на брат си, преди да пристъпи напред и дълбоко да се поклони.

— Мадона Санчия, чест е за мен да представлявам интерес за вас. Понеже познавам Лоренцо, съм сигурен, че думите му нямат никаква тежест. Развлича се, като ни оплита и ни обърква всичките. Не е ли така, Лион?

— Понякога да.

— В повечето случаи. — Марко побърза да продължи: — Лион ми каза, че сте щели да ни помогнете да си възвърнем „Вихрения танцьор“. Само веднъж да видите колко е прелестна фигурата, ще разберете, че не бива да остава завинаги у човек като Дамари.

— Санчия не ни помага от дружелюбност. Тя няма друг избор. Прави онова, което й заповядат. — Лион хвана юздите на Марковия кон, за да го отведе. — Влез в къщата. Ще се върна ей сега, само да подслоня коня ти в обора и да го напоя и нахраня.

— Мога и сам да го направя — запротестира Марко.

Лион не отвърна нищо и отведе коня в конюшнята.

Марко подсвирна беззвучно.

— Лион изглежда не е в най-доброто си настроение. Но като знам какво ни очаква през нощта, нищо чудно той да предпочита по-скоро сам да вземе ключа, отколкото да чака, докато го донесете, мадона Санчия.

— Санчия — поправи го тя. Наистина й беше приятно да се обръщат с такава почит към нея, но се притесняваше някак. — Наричайте ме Санчия.

Марко се усмихна.

— С най-голямо удоволствие. Обаятелно име за една необикновена дама. А пък вие ме наричайте Марко. — Той я покани с жест да мине първа през вратата. — Трябва да се погрижим нощес да не ви сполети нищо.

Думите му бяха изречени с толкова топлота, че Санчия се почувства, сякаш я беше докоснал слънчев лъч. Тя отвърна на усмивката му и долови, че самоувереността й расте.

— Лион каза, че няма да има опасност за мен.

Челото на Марко се сбърчи многозначително.

— И аз се надявам. Задачата не е лесна.

— Научи ли онова, което искахме да знаем? — попита Лоренцо, който ги следваше по петите.

Марко кимна, затършува под наметалото си и извади от пояса си сгънато парче пергамент.

— Успях да склоня престарелия Виторио срещу малко парици да начертае този план. Той беше градинар в този дворец, преди Дамари да се сдобие с него и храни малко симпатия към новия собственик. Ето защо сега много се зарадва, че е посъбрал някой и друг дукат, и вече може да се оттегли при внука си в Генуа. Беше твърде благоразумно от негова страна да напусне сутринта Солинари, докато Дамари още е в Пиза.

— Няма ли го Дамари? — попита от входа Лион.

Марко разтвори пергамента върху скованата от груби дъски маса в средата на помещението.

— От два дни е в Пиза и очакват да се върне едва в началото на следващата седмица. — Погледът му се вдигна от пергамента. Той погледна Лион. — Виторио каза, че според началника на стражата Дамари възнамерявал да се срещне там с херцога на Валентиноа.

— С Борджия ли? — Лион подскочи като ужилен. — В такъв случай ни остава малко време.

Марко сви рамене в отговор.

— Навярно повече, отколкото ни се струва. Чезаре по всяка вероятност няма да е в най-добро разположение на духа, за да изслуша предложенията на Дамари. Завладяването на Романи му струваше много време и усилия, а както знаеш, са изминали едва няколко месеца, откакто украси с главата на стария си приятел Де Лорка един шиш на площада в Чезена, защото там се стигна до размирици.

— Борджия е винаги в най-добро разположение на духа, когато честолюбието му е задоволено. — Лион престъпи крачка напред, за да разгледа пергамента. — Какво е това?

— Скица на местността около двореца.

— Тук е толкова тъмно, че нищо не се вижда. Някой трябва да запали свещ.

Санчия побърза да изтича и да донесе дебела лоена свещ върху масата.

Мъждукащата светлина на свещта падаше върху несръчно изготвената скица, която изглежда се състоеше само от разкривени черги.

— Но това тук въобще не прилича на карта — каза тя объркано.

Марко направи кисела гримаса.

— Виторио съвсем не е чертожник на карти, но все пак се надявам, че скицата му е точна. — Тънкият му показалец тръгна по най-дългата черта от горния край на листа. — Това е дворецът. — Той очерта контурите на един четириъгълник в средата на пергамента. — А пък това тук е лабиринтът. — После посочи друг четириъгълник точно в средата на лабиринта. — Това е съкровищницата, в която Дамари съхранява своите скъпоценности. Лабиринтът има само два входа, всеки от които се пази от двама мъже.

— Много умно. — Лоренцо пристъпи до масата. — Дори ако някой успее да преодолее стражите пред единия вход, то без план по всяка вероятност ще се заблуди в лабиринта, преди да стигне до съкровищницата. Или пък ще се обърка при напускането на лабиринта с плячката си.

— И Дамари несъмнено е наредил стражите да се сменят често — каза Лион.

— На всеки тридесет минути — потвърди Марко. — Дамари държи в караулното помещение на двореца най-малко петдесет души, но този път е взел със себе си в Пиза ескорт от петнадесет мъжаги.

— Хм, остават тридесет и пет срещу трима — отбеляза Лион сухо. — Да се надяваме, че ще се ориентираме из лабиринта страшно бързо и няма да срещнем стражите.

— Тук ли трябва да вляза? — Санчия посочи с пръст четириъгълника в средата в лабиринта. — В съкровищницата?

Марко се усмихна успокояващо.

— Не, вие трябва да отидете само до южния вход на лабиринта. Родриго Естабан, караулът, който охранява входа, държи ключа към съкровищницата на една халка на пояса си. — Той бръкна под наметалото си и извади огромен ключ, който подаде на Санчия. — Оня ключ твърде много прилича на този тук. Вашата задача е да откраднете ключа за хазната и да окачите този на неговото място и то така, че Естабан да не забележи подмяната.

— Висят ли и други ключове на пояса му? — попита Санчия.

— Той има още два ключа. Един за тъмницата и другият за портите на високата желязна ограда, която заобикаля двореца и цялата местност. Оградата се допира до гъст шубрак, който предлага добро укритие, а за портите въобще няма защо да се тревожите. Виторио ми даде този ключ, който ги отваря и подкупи стражите, които обикновено караулят там.

Санчия се втренчи в ключа, без да го вижда.

— Какво има? — попита Лион нетърпеливо.

— Другите ключове. Аз трябва не само да открадна ключа и да го подменя с този тук, но трябва и да внимавам другите ключове да не се раздрънчат. Не съм сигурна дали ще успея да направя това.

— Ще успееш — каза Лион. — Трябва да успееш.

— Лион, за Бога, ами ако не се справи… — Марко се намръщи. — Не бях помислил за дрънченето.

— Дукатите звънтяха в кесията ми, а ти все пак я задигна безшумно. — Изражението на Лион остана неумолимо. — Просто трябва да се залови много предпазливо с начинанието. Санчия, ще успееш.

Тя преглътна с мъка и кимна с глава, като вътре в себе си продължаваше да се моли.

— Ще успея.

Една от редките му усмивки озари лицето на Лион.

— За няколко часа всичко ще мине и замине, а ти ще ми дадеш ключа. Опитахме се да подготвим и направим всичко колкото се може по-просто за теб. За тази цел сме си подсигурили помощта на трите блудници от селото, които следва да отвличат вниманието на стражите пред входа на лабиринта и да попречат на техния офицер да направи проверката точно навреме.

— Няма ли да се удивят, ако блудниците пристигнат ненадейно?

— Може и да се удивят… но то няма да е пречка да се зарадват на услугите им — обясни иронично Лоренцо. — Повечето мъже губят разсъдъка си, когато някоя чаровна блудница им предложи да си разтвори краката заради тях.

Лион кимна с глава.

— Ти ще влезеш вътре с жените и ще се преструваш, че си от тях, докато успееш да задигнеш ключа.

— Разбрах — каза тя едва чуто.

Той я погледна.

— Казвам ти, че всичко ще мине като по вода.

Тя с мъка се усмихна.

— Днес ли ще използвате ключа, за да откраднете статуйката?

— Не, утре през нощта.

— Разбирам. — Ръката й стисна толкова здраво ключа, че той се вряза в дланта й. — Можем ли сега веднага да тръгваме към двореца? Не ми се ще много да мисля за предстоящото.

Противоречиви чувства се изписаха върху лицето на Лион, когато я погледна.

— Да. — Той рязко извърна лице. — Можем незабавно да тръгваме на път. Марко ще прескочи до селото, ще вземе жените и ще срещнем след един час пред портите на двореца. — Той се обърна с лице към Лоренцо. — Марко каза, че на четвърт миля от там имало горичка. Налага се да дойдеш с нас и да ни чакаш в нея с конете.

— Отлично. Винаги предпочитам някоя пасивна роля. Макар че в ума ми се върти мисълта за по-възбуждаща компания за вечер като тази.

Лион подаде ръката си на Санчия. Отново лицето му се озари от онази усмивка, от която енергичните му, брутални черти изглеждаха почти хубави.

— Ела, cara.

Cara. Ласката отекна като мехлем на сърцето й. Никой досега не беше я удостоявал с такава дума. Ненадейно я обзе ревностно усърдие. Пристъпи две крачки напред и пое боязливо протегнатата му ръка.

— Идвам.

Голямата му ръка стисна здраво малката й длан. Беше в пълна безопасност. В този миг не съществуваха нито страхове, нито заплахи. Лион беше я нарекъл cara, беше потвърдил, че безопасността й е осигурена и държеше ръката й, сякаш между двамата съществуваше нещо повече от мир и разбирателство.

Тя се остави да я изведе от къщата.