Айрис Йохансен
Вихреният танцьор (7)

Седма глава

— Въобще не знаех, че „Вихреният танцьор“ наистина съществува. — Чезаре Борджия поднесе една великолепна чаша към устните си. Погледът му беше насочен към пастелните тонове на гоблена, който изобразяваше Диана по време на лов. — Чувах, че се бил озовал в Италия, но винаги смятах това за изсмукана от пръстите история. Все пак вие, приятелю мой, не хитрувате и не ми разправяте бабини деветини, нали?

Дамари не се самозалъгваше, че животът му е в безопасност само защото Борджия разговаряше с него със спокоен, почти игрив мек тон. Чезаре беше печално известен с внезапните промени в настроението си. Безгрижен смях и злокобно насилие вървяха при него почти ръка за ръка.

— Той съществува и се намира в мое владение.

Намек на заинтересуваност пробягна по чертите на Борджия.

— Тук в Пиза ли?

Дамари разтърси отрицателно глава.

— На едно сигурно място. Вие все пак не наемате кръгли глупаци, за да водите вашите военни походи, благородни господарю.

— Несъмнено. — Борджия отпи глътка от виното. Погледът му все още се рееше върху стенното украшение. — Откъде можете да знаете, че статуйката е автентична?

— Въобще няма друга, която да се мери с нея. Стига да я зърнете, тутакси ще ви стане ясно, че е несравнима. — Дамари се приведе напред и продължи да говори припряно и проникновено: — Мислете за това, господарю, мислете за властта, която тя би ви придала. Вие знаете легендата за „Вихрения танцьор“. Слушали сте историите.

— О, да, аз познавам легендите и преданията… че свещената чаша Граал, за която воювали рицарите на Кръглата маса, не била Граал, а една златна статуя, че Александър Велики при похода си срещу персите имал в палатката си някакъв Пегас със златни криле. — Погледът на Чезаре се премести от гоблена върху лицето на Дамари. — Съществуват безчет истории, които се въртят около статуйката, но аз не вярвам на нито една. — Той се усмихна. — И вие също. Нека не се уповаваме на това, че талисмани ще ни помогнат да постигнем целите си, когато мечовете вдъхват повече сигурност.

— Но вашият баща вярва в талисмани — възрази Дамари. — И крал Людвик във Франция също. Човек няма нужда да вярва в такова нещо, за да го използва за целите си.

Борджия се засмя, а в този миг обезобразеното му лице си възвърна следи от хубостта, с която се беше отличавало, преди да го налегне сипаницата.

— Така както вие възнамерявате да ме използвате за целите си!

— Никой не може да ви използва, благородни господарю. Вашият ум е прекадено остър, за да не прозре измамата.

— Красивите слова няма да ме накарат да купя от вас онова, което искате от мен. Ние двамата си приличаме. — Борджия постави чашата си върху венецианската маса до ръкавиците си. — Ако Андреас е притежавал „Вихрения танцьор“, как после никой не е научил за него? Притежаването на една толкова велика ценност щеше да повдигне твърде много авторитета му.

Дамари повдигна рамене.

— Той съвсем не е глупак. Неговото семейство е донесло статуйката със себе си преди повече от сто години от Персия. Те гледат на себе си като на пазители на „Танцьора“. Статуетката се съхраняваше в кулата на замъка в Мандара. Дори приятели на семейството не бяха виждали никога златната фигура.

— Откъде знаете тогава за нейното съществуване?

— Аз съм родом от Мандара и служех като офицер при Лионело, преди това при баща му. Аз дебнех, аз наблюдавах, аз кроях формирането на една собствена condotta^[1], а при напускането на Мандара знаех, че един прекрасен ден ще взема „Вихрения танцьор“.

— Струва ми се, че откривам липса на преданост. — Чезаре се усмихна. — Вашата служба при condotti^[2] на Андреас навярно не беше по вкуса ви?

Дамари прикри озлобението, което се надигаше у него. Очите на Борджия бяха прекалено остри. Щеше да използва всяко неволно признание със сеещо смърт и гибел коварство.

— На Лионело не допадаха моите методи, когато подир смъртта на баща му бях поставен под негова команда. Той се придържаше към мнението, че през остатъка от живота си следвало да служа като обикновен воин. Заблуждаваше се. От най-ранното си детство знаех, че съм призван за великото.

— Да, положително е било заблуждение. Вие не сте обикновен човек, макар да не сте от знатен произход, доколкото знам.

Типично държане за един Борджия, помисли си Дамари. В началото галят, после забиват шпорите до кокала. Той потисна внезапно кипналия си гняв, за да каже:

— Един мъж е това, което направи от себе си, Ваше Високоблагородие. Вижте какво стана с вас, откакто свалихте кардиналската пурпурна мантия. С „Вихрения танцьор“ в ръцете ще преодолявате всички препятствия. Ако Негово светейшество откаже да ви даде войски, то вземете статуйката със себе си във Франция. Людвик е приятелски настроен към вас. Използвайте статуйката, за да превърнете нейната благосклонност в армии, воюващи в Испания, Флоренция или Рим.

— В Рим ли? — Борджия изгледа подозрително Дамари. — Бръщолевите като предател. Та нима вярвате, че ще нападка църковната държава и собствения си баща?

— Напротив… освен ако не означава, че ви се пада една империя, която може да се мери с империята на Карл Велики.

Лицето на Чезаре потъмня.

— Вие отивате твърде далеч, Дамари.

— Мъже от вашата порода никога не отиват твърде далеч, господарю. Всичко това не е само умозрително построение.

Борджия го изгледа с любопитство, а после избухна в сдържан смях.

— Дамари, вие наистина имате право. Не съществуват никакви граници за един мъж, който рискува всичко, за да постигне целта си.

Още като понечи да стане, той намести върху гърдите си огърлицата, на която висяха, украсени с редки камъни, инициалите на ордена на „Свети Михаил“. Искрящите скъпоценности се открояваха великолепно върху черния велур на жакета му.

— Искам да обмисля условията.

Дамари се надигна.

— Не размишлявайте прекалено дълго.

— Боже мой, колко сте дързък! — Усмивката на Борджия угасна. — Дамари, не правете грешката да предоставяте статуйката на друг купувач. Това би било крайно неблагоразумно.

Дамари се поклони дълбоко.

— Кога мога да очаквам отговора ви?

— Скоро. Трябва да пиша на баща си, за да узная мнението му за тази покупка. Кой знае? Навярно съвсем не си е загубил чак толкова ума по „Вихрения танцьор“, както ви се струва.

— Може би. — Дамари смени темата. — Желаете ли да вечеряте с мен и накрая да опитате една малка туркиня, с която се сдобих съвсем наскоро? Тя е като изписана и владее всякакви умения.

— Струва ми се, че не. — Борджия се приготви да си сложи черната кадифена маска, без която в последно време твърде рядко се мяркаше из обществото. Той замълча усмихнат и погледна към маската в ръцете си. — Навярно обаче не си приличаме чак толкова много, колкото си помислих, Дамари. Вие не сте суетен като мен. Нашите лица са обезобразени и са всичко друго, но не и за пред хората, а все пак вие се разхождате открито сред обществото.

— Съумях да свикна с белезите, тъй като сипаницата ме сполетя като невръстно дете.

— Аз все още я имам. Френската болест. — Борджия отметна глава назад и се засмя звучно. — И се обзалагам, че малката сицилианка, от която си я навлякох, беше далеч по-възбуждаща от туркинята, която толкова любезно ми предлагате. Мръсницата почти си струваше заболяването.

— Би могло да се каже, че и за моята сипаница е виновна една курва — каза Дамари. — Както виждате, нашите страдания ни правят братя по злочестина. Сигурен ли сте, че все пак не желаете да останете и да опитате Зария? Тя е едва на четиринадесет години и е зряла и сладка като току-що откъсната слива.

— Твоите малки красавици са лишени от остроумие и често носят следи, които накърняват тяхната хубост. Предпочитам да си потърся другаде жена, която повече да ми подхожда. — Борджия надяна маската си и тръгна към вратата. Гъвкавата му фигура излъчваше мъжка привлекателност. — Би трябвало да се научите на въздържание.

— Защо? — Дамари се усмихна. — Не бяхме ли току-що единодушни, че мъже като нас не следва да търпят ограничения? Ексцесиите могат да са крайно забавни.

— Вие сигурно се придържате към това мнение — Борджия се спря пред вратата. — И внимавайте да не предприемане нищо, преди да ви кажа. Buona sera, Дамари.

Учтивостта изискваше Дамари да придружи Чезаре Борджия чак до входа на къщата, но той беше решил да не го удостоява с това внимание. Отсега нататък Борджия трябваше да свиква да гледа на него като на равен, а не само като на услужлив лакей.

— Buona sera, господарю мой.

Борджия се поколеба за миг, преди да затвори вратата с рязък жест.

Дамари се усмихна удовлетворен до дъното на душата си, когато се обърна и прекоси лоджията, за да хвърли поглед нагоре към нощното небе. Всичко се развиваше великолепно. Борджия искаше да стане притежател на статуйката и щеше още повече да ламти за нея, ако папа Александър го запалеше със своето въодушевление. Навярно на Дамари щеше да му се усмихне щастието да изкопчи от папата повече от едно херцогство. Какъв триумвират щеше да излезе от тях! Нито една армия, нито една държава не би могла да им се противопостави. А то се знае, триумвиратът не можеше да трае вечно, тъй като винаги един от тройката изпъкваше като водеща личност. Защо да не бъде той този водещ? Както беше казал пред Борджия, през целия си живот беше предчувствал, че е призван за великото. И колко далеч вече беше отишъл! Той притежаваше един великолепен дворец, както и тази елегантна малка къща в Пиза, отгоре на всичко съкровищница, пълна с богатства, която пазеше в дълбока тайна от алчните ръце на папата.

А сега той имаше и „Вихрения танцьор“…

— Господарю мой, вестоносец от Флоренция би желал да разговаря с вас.

Дамари се обърна. В рамката на вратата стоеше един слуга.

— Как се казва той? — Попита Дамари попита.

— Томазо Сантини.

— Не познавам никакъв Сантини.

— Той каза, че посланието идвало от Гуидо Каприно.

— Каприно — измърмори Дамари. Съвсем ненадейно пред него изплува споменът за мека, бяла кожа и стъписани сини очи. Лорета! Споменът за малката проститутка прониза като с горещо желязо утробата му. Навярно Каприно пак щеше да му предложи някоя лакома мръвка.

— Нека влезе Сантини. Искам да знам какво ще съобщи.

 

 

— Блудниците ги пратих по-навътре в градината — прошепна Марко, когато Лион и Санчия се озоваха пред портите. — Тази тук е Мария. Тя казва, че Родриго е ходил в селото и се е ползвал от услугите й. Помислих си, че навярно по-лесно ще отклони вниманието му някой, когото вече познава.

Тъмнокосата жена, която се облегна на портата, се усмихваше самоуверено.

— Срещу достатъчно пари бих могла да отвлека вниманието и на самия дявол, а Родриго винаги е бил твърде доволен от мен. — Тя надигна делвата с вино, която държеше в ръката си. — А това тук също няма да навреди.

— Погрижи се да види в теб самата Венера. Задачата ти е да отклониш вниманието от Санчия и така да го забудалкаш, че тя да напусне местността, без да събуди подозрение. — Лион се обърна с лице към Санчия. — Знаеш ли накъде да вървиш?

— Към южната страна на лабиринта. — Санчия надникна през пръчките на железните порти. Отдалеч се виждаха да стърчат високите живи плетища самодивски чемшир. Не беше очаквала, че лабиринтът ще се окаже толкова голям… най-малко триста разкрача дълъг и деветдесет широк. Самите живи плетища достигаха височина от над девет разкрача. — Струва ми се, че е време да вървя. — Тя хвърли поглед към Лион. Лицето му изглеждаше безизразно на лунната светлина. Отвори портата. — Тук ли ще сте? Няма ли да ме изоставите?

— Ще бъдем тук. — Ръката на Лион сграбчи един от железните прътове на портата.

Като си пое дълбоко дъх, тя се обърна и последва Мария към лабиринта.

Лион остана на едно място и дълго гледа подпре й, докато тя зави зад ъгъла от жив плет.

— Смела е — каза Марко, чийто поглед следеше взора на Лион.

— Да, несъмнено.

Марко даваше признаци на явно безпокойство.

— Не ми харесва начинанието, Лион. Да се излага жена на явна опасност, докато ние тук просто седим със скръстени ръце…

— Мислиш ли, че на мен това ми е приятно? — Тонът в гласа на Лион издаваше притеснението му. — Ала тя е единственият човек, който може да ми набави ключа, за да си върна „Вихрения танцьор“.

Марко мълчеше, а минутите минаваха.

— Тя ни прави голяма услуга. Как възнамеряваш да я възнаградиш, ако ни донесе ключа?

— Какво имаш пред вид?

— Ти казваше, че била робиня. Ще й подариш ли свободата? Това ми изглежда съвсем справедливо.

— Не!

Удивен от несдържаността, която се четеше в отговора на Лион, Марко попита:

— Че защо не? Ти не приемаш робството и не държиш нито един роб в Мандара. Положително е… — Той спря насред изречението, когато като светкавица го озари една мисъл. — Нужна ти е за леглото ли?

— Нима е чудно?

— Не. — Марко, обзет от растяща тревога, разглеждаше изпитателно своя брат. Знаеше, че далеч от Мандара Лион живееше всякак, но не и във въздържание, и познаваше много от жените, които споделяха леглото му. Всичките те без изключение бяха врели и кипели в любовното изкуство, и бяха също толкова дебелооки, дебелокожи и цинични като самия Лион — куртизанки, скучаещи, охкащи за разнообразие съпруги, вдовици, зрели и алчни да сграбчат удоволствията, от които съдбата ги беше лишила. Никога сред тях не бе имало жена, толкова уязвима и млада като Санчия, и никога Лион не беше реагирал толкова несдържано на възможността да се раздели е възлюбената. — Да не би вече… — Той не довърши мисълта си. Dio, та той нямаше никакво право на този въпрос, а в гърдите му напираше любопитство да го попита. Подхвана фразата си отначало: — Но ти все пак няма да я отведеш в Мандара?

— Няма.

Облекчение обзе Марко. Облекчение, последвано от угризения на съвестта.

— Естествено, желая ти да имаш всичко, което искаш. Само дето…

— Знам. — Погледът на Лион се премести изнемощял от лабиринта върху лицето на брат му. — Не бой се, нищо не се е променило.

Марко обаче не можеше да се освободи от неприятното чувство, че твърде много неща се бяха променили, откакто Лион беше заминал за Флоренция, за да търси крадец. Но предпочете да приеме думите му за чиста монета.

— Навярно ще трябва да обзаведеш за Санчия някоя хубава къща в Пиза. Откакто разви страст към корабостроенето, ти прекарваш и без друго повече време в Пиза, отколкото в Мандара. Това би било решение за…

— Над това решение ще си блъскаме главата, когато си върнем „Вихрения танцьор“ — прекъсна го Лион и пак впи очи в лабиринта. — В момента „Танцьорът“ е единственото важно нещо на света.

 

 

Фалшивият ключ беше разменен с ключа за съкровищницата. Сега на Санчия й се налагаше само да окачи халката с ключовете върху пояса на Родриго.

Само това ли? Мисълта, че трябваше да се откаже от относителната безопасност на храсталаците от отсрещната страна на лабиринта и да рискува да излезе на открито, за да изпълни поръката, я изпълни с паника. Извади голям късмет, защото съумя бързо и незабелязано да отмъкне халката е ключовете и после на спокойствие в храсталаците да ги размени. Само страстната възбуда на Родриго, който полагаше отчаяни усилия да улови съблазнителната Мария в лабиринта и позволи да свали от пояса му халката с ключовете, но щеше да е глупост да допуска, че ще бъде също толкова лесно пак да я окачи. Веднъж стомна за вода, дваж…

Висок, придружен от крясъци смях и кикот я изтръгна от размишленията й. Тя се обърна към лабиринта и видя, че вторият пост отново се нахвърляше върху блудницата с боядисаните в огненочервено коси.

Безсмислено беше да клечи в храсталаците и да се свива от страх. Родриго още се намираше в лабиринта. Не й остава нищо друго, освен за го последва. Пъхна халката с ключовете в колана си, загърна се по-плътно в наметката и храбро излезе на лунната светлина от убежището си.

— Хей, тук си значи! — Родриго Естабан излизаше лениво от лабиринта и хвана делвата с вино, която му беше дала Мария.

Тя се смрази на място. Дали беше забелязал липсата на ключовете?

Той поднесе делвата към устните си и отпи една голяма глътка.

— Не биваше да бягаш като чумава. Силите ми стигат за вас двете. Родом съм от Испания, където мъжете са силни като бикове. — Той посочи с ръка към лабиринта. — Когато оставих приятелката ти, тя беше така премаляла, че не можеше да си събере фустите.

Санчия наведе поглед, за да не забележи облекчението й.

— Аз почаках малко. — Тя тръгна към него. — Не исках да ви преча.

— Винаги съм имал слабост към червеникави плитки. — Той пристъпи крачка напред. — Покажи ми гърдите си, ще ми се да знам дали можеш да се мериш с Мария… — Без да изчака нейната реакция, той посегна към деколтето на роклята й, с един замах го отпра и разголи гърдите й. — Хубавки. Наистина, не са толкова големи, но са хубавки… — Той сниши натежалата си глава. Влажната му уста налапа лявата й гръд.

Насилие. Вонеше на чесън и вино, зъбите му й причиняваха болка. Тя се чувстваше… омърсена… Гадене обзе Санчия, докато свиваше ръцете си в пестници, само и само да не го отблъсне от себе си.

Ненадейно прокуди всички помисли и чувства. Халката с ключовете. Трябваше наново да окачи халката с ключовете върху пояса. Ръцете и се движеха с обичайната ловкост… той не забеляза нищо Родриго издаваше ръмжащи, животински звуци и й нашепваше страстни обещания в ухото. Направо си е късмет, че е толкова залисан, опитваше се да се утеши тя.

Нямаше полза. Изгаряше я омраза.

Сега вече халката с ключовете отново висеше върху пояса на Родриго, а тя трябваше да намери възможност да му се изплъзне и с ключа да стигне обратно при Лион. Боже милостиви, къде може да се е дянала Мария?

Мъжът вдигна глава и устата му освободи гръдта й.

— Ела. — Той я хвана за китката и я повлече към лабиринта. — Трябва да легнеш до другата блудница, за да мога ту едната, ту…

— Родриго, къде се криеш? — Мария изникна като изпод земята от лабиринта, е разгърден елек, огромните й гърди проблясваха матовобели на лунната светлина. Устните й бяха разтеглени в нацупена усмивка. — Само за миг затварям очи, а пък ти офейкваш, за да възседнеш някоя друга. Прати я по дяволите.

Родриго се ухили до ушите.

— Две са по-добре от една.

Мария полетя към него с люлеещи се гърди. Отърка се о тялото му.

— Заблуждаваш се. Аз съм ти повече от достатъчна като жена. — Усмихната, тя го улови между бедрата и го стисна.

Като се бореше отчаяно за въздух, той пусна ръката на Санчия.

— Постоянно се биеш в гърдите какъв бик си бил. Хайде, покажи ми твоите coglios^[3]. — Като продължи да си играе на любов с него, Мария отстъпи крачка назад.

— Чакай тук! — извика през рамо Родриго на Санчия, докато запъхтяно пристъпяше след Мария. — По-късно аз ще… — Остатъкът от изречението остана неизказан, когато той последва Мария в лабиринта.

Санчия си плю на петите. Хладният вятър биеше в лицето й, докато бягаше лудешки през поляната, а върху устните й лепнеха безмълвни молитви на благодарност. Остава още съвсем малко.

Лион отвори портата. Погледът му обгърна лицето й. Най-сетне се оказа от другата страна на вратата и пусна в ръката на Лион ключа.

— Ето го — изрече тя, останала без дъх. — Ето го онова, което искахте.

— Мина ли всичко гладко? — попита Марко.

Санчия придърпа по-плътно наметалото около себе си, за да остане незабелязана разпраната й рокля.

— Всичко мина гладко.

Погледът на Лион се взираше изпитателно в лицето й. После той се обърна за нейно голямо облекчение и закрачи към горичката, в която Лоренцо пазеше конете.

— Да вървим обратно в селската къща.

 

 

По пътя Марко беше в най-добро настроение, а Лоренцо се държеше подигравателно и с превъзходство, както винаги.

Само Лион проявяваше свирепа сдържаност.

Той знае, помисли си Санчия съвсем съкрушена. Някак си той знаеше, че беше пристъпила обещанието си и се беше оставила друг мъж да я докосва. Забеляза го по начина, по който я гледаше, по напрежението, с което държеше юздите, по гънката около устата му.

На двора Лион слезе от жребеца, дойде при Санчия и я вдигна от седлото. Погледът му я държеше в примката си с потискаща сила.

— Кой? — попита той тихо.

Тя усети нарастваща паника.

— Родриго. Не можах другояче…

Лион се обърна и я улови с болезнена твърдост за китката, за да я повлече към плевника.

— Оставете конете в двора! — извика той със сърдит глас на Лоренцо и Марко. — По-късно ще се погрижа за тях.

Във вътрешността на плевника цареше мрак, гъмжащ от тайнствени шумове. Сърцето на Санчия биеше толкова учестено, че сякаш ударите му се чуваха надалеч.

Впечатляващата фигура на Лион се очерта за миг на по-светлия фон на нощното небе, преди да затвори крилата на портите. Сетне се възцари пълна тъмнина.

— Родриго ли? — Твърдостта на гласа му разпели сякаш с меч тишината. — И никой друг?

— Не, никой друг. — Тя продължи да говори припряно. — Не можех другояче. Трябваше да върна ключовете обратно. Мария беше изчезнала някъде, а не се появяваше никаква друга възможност, за да…

— Значи ти си разтвори краката и го пое. — Ръката му се стовари тежко върху рамото й и я разтърси здравата. — Ти допусна той да те възкачи и…

— Не, не. Той ме докосна само с уста и ръце, когато Мария дойде, той ме пусна.

Лион остана като гръмнат.

— Истината ли казваш?

Санчия кимна, после й мина през ума, че не би могъл да я види в тъмнината.

— Кълна се — побърза да каже.

— Cristo! Защо е тогава този гузен израз на лицето ти?

— Чувствах се виновна. Вие бяхте казали, че никой друг не бивало да ме докосва. А пък той ме докосна. — Тръпки я полазиха по гърба. — Чувствах се като опетнена. Нечиста.

Лион мълчеше. Все още ръцете му лежаха върху раменете й. Внезапно той я пусна, а тя дочу как се отдалечаваше.

— Господарю мой?

— Ще запаля фенера.

Фитилът лумна изведнъж и освети свирепата твърдост на чертите му. Той го остави върху глинения под.

— Къде те е докосвал?

Тя посочи към гърдите си.

Той пристъпи към нея и махна наметката й. Чак сега видя раздрания й корсаж. Лицето му оставаше непроницаемо.

— Причини ли ти болка?

— Мъничко Съжалявам.

— Боже милостиви, защо се извиняваш? Моя беше волята да те изпратя там, където този жалък кучи син можеше да те докосва. — Той се усмихна криво. — Защо ме гледаш толкова удивена? И аз имам, макар и доста рядко, някаква съвест. Откакто те познавам, чувството ми за справедливост наистина е накърнено от желанията ми. — Ръцете му се отпуснаха върху гърдите й. — Клета Санчия, на теб действително не ти е леко, откакто си напуснала Джовани.

Звучеше почти като нежност. Със затаен дъх тя очакваше повече.

Повече нямаше. Той я пусна и отстъпи крачка назад.

— Ти не си опетнена — каза той сподавено. — Ти си една чиста, красива река, която лъкатуши между замърсени брегове. Но сега си стигнала до морето, а мръсотията никога повече няма да те докосва. — Той я погледна сериозно в очите. — Така, както никога повече няма да те докосва опасността. Ти даде своята лепта, за да ни помогнеш и добре свърши своята работа. Повече няма да искам такива неща от теб.

— Не ми ли се сърдите?

— Не. — Той я погледна, без да промени изражението си, после се обърна. — Не ти се сърдя. — Отвори портата на плевника. — Трябва да се връщам в къщата. Сега вече имаме ключа и трябва да нахвърлим план за утре — Той се намръщи. — Трябва основно да проуча скицата. Драсканиците на Виторио не дават никаква представа за големината на лабиринта. Биха могли да възникнат мъчнотии. — Той излезе на двора. — Ела в къщата, след като се оправиш. Не бих желал Марко и Лоренцо да изпиват с очи гърдите ти.

— Лоренцо вече ме е виждал необлечена.

— Съвсем не е причина да му се позволи още веднъж да го стори. Достатъчно удоволствие му доставям аз, като ме измъчва, та да има нужда още и ти да го награждаваш от твоя страна. И бездруго ще има промени.

— Промени ли?

Той вече бързаше към къщата.

Санчия напразно се опита да приведе донякъде в ред скъсаната си рокля. Докато обезкуражена се предаде и просто сръчно надипли наметката отгоре. Тъй като нямаше под ръка нито игла, нито конец, не можеше да зашие разпрания шев. Навярно нещо щеше да измисли оттатък в селската къща… Погледът и се рееше замечтано по осветените прозорци на малкия дом. Промени. Какво имаше предвид той, когато говореше за промени? Нищо не можеше да бъде по-различно от предишния й живот от тези дни и часове, откакто я беше купил Лион. И все пак той трябваше да има в ума си и други промени.

Никога преди не се беше страхувала от промените, сега обаче изпитваше едно особено чувство, навярно страх… или, напротив, усещаше първите плахи кълнове на надеждата.

— Е, наред ли е всичко?

Санчия се обърна и видя Марко да стои пред портата на плевника.

— Вашият брат ви е изпратил да ме вземете, нали? Нямаше нужда. Тъкмо тръгвах.

Марко поклати отрицателно глава.

— Лион се задълбочи в скицата на лабиринта. Исках да използвам възможността, за да… — Той замълча за миг, после каза: — Усещах, че го е яд на тебе.

— Вече не.

Изглежда камък му падна от сърцето.

— Не бях сигурен. Невинаги може да се надникне в душата на Лион.

Значи Марко беше дошъл да се убеди с очите си, че не бяха я огорчили. Санчия изпита чувство на гореща благодарност.

— И все пак се усеща силна привързаност между вас двамата.

— Братя сме. — Той тръсна усмихнато глава. — Не, това е нещо повече. Нашият начин на мислене се различава така, както и постъпките ни, но връзката помежду ни е твърде здрава.

— Не е за чудене, че заради нея и вие не можете да бъдете благоразумен. Наистина не разбирам Лион — каза Санчия. — Той притежава толкова много. Защо залага на карта живота си заради една статуетка? „Вихреният танцьор“ бил част от семейството му, твърди той, ала аз не проумявам как някой може да сравнява къс метал с един човек от плът и кръв. — Тя вдигна поглед към него. — Сякаш на статуята е вдъхнат живот.

— Ти никога не си виждала „Танцьора“ — каза Марко тихо. — Когато в детството си го зърнах за пръв път, ми се стори, че е жив. Той ми отне дъха, изпълни ме с дълбоко удивление. — Младежът се наведе и вдигна фенера от земята. — Ела да вървим в къщата. Може да потрябвам на Лион.

— Как изглежда той?

— „Вихреният танцьор“ ли? — Марко улови Санчия за лакътя и я поведе навън. — Много трудно се поддава на описание. Значи… това е една обсипана с благородни камъни статуйка на Пегас, крилатия жребец на боговете. Осемнадесет цола^[4] висок и не по-широк от четиринадесет цола. А крилете… — Тясната му ръка направи грациозно движение, сякаш милваше фигурата… — Облаците, над които препуска Пегас…

— Той препуска? Нима не хвърчи?

Марко кимна.

— Конят препуска, крилете му са плътно прилепнали към тялото, вятърът развява гривата му. Бърните му са леко отворени, очите са два едри бадемовидни смарагда. Само лявото задно копито докосва облака в основата на фигурата, тъй че „Танцьорът“ сякаш наистина витае във въздуха… ако човек не го разглежда съвсем внимателно.

— Звучи много хубаво.

— Прекалено хубаво. Това е една почти болезнена гледка.

Беше странно, че казва такова нещо, но още по-странна беше меланхолията в неговия израз.

— Лион разправяше, че фигурата била древна и забулена в легенди. На колко години е „Вихреният танцьор“?

— Кой може да знае това?

— Откога е притежание на вашето семейство?

Меланхолията сякаш беше издухана от вятъра, в кафявите очи на Марко заиграха дяволити пламъчета.

— Няма да ми повярваш, ако ти кажа, тъй като ние сме едно много старо семейство.

Санчия прихна:

— Едно семейство, чието родословно дърво отвежда чак до Адам и Ева в райската градина.

— Не важи ли това за всички хора?

— Разкажете ми повече за него. Та вие би трябвало да знаете, щом…

— Нашата история отвежда чак до древните гърци, дори почти до началото на цялата цивилизация. Чувала ли си нещо за Троя?

Тя се замисли.

— О, да, от един разказвач на истории на площада… и… и от един ръкопис, който възложиха на Джо… — Тя не довърши мисълта си. Предишният й живот можеше страшно да го заинтересува. — Троя ли?

Марко я погледна усмихнато от горе на долу.

— Ако се вярва на предаваните от поколение на поколение истории, Андрос е получил „Вихрения танцьор“ в Троя.

— Андрос — повтори Санчия, потънала в размисъл. — Андреас.

— Имената се променят през вековете. Ние не сме сигурни, дали Андрос действително е било името на нашия предтеча. Разправят, че бил потомък на шардана и по тази причина твърде малко говорел за себе си.

— За народ с име шардана никога не съм чувала. — Тя го погледна подозрително. — Вие си правите шега с мен. Не си ли измисляте тази история, за да накажете любопитството ми?

Той поклати отрицателно с глава.

— Само предавам онова, което са ми разказвали.

— Троя никога не е съществувала. Знам за „Илиадата“, но я смятам за мит, за измислица.

— Александър Велики вярва в съществуването на Троя. Юлий Цезар също. Много учени са на мнение, че Омир само е повторил онова, което преди него други разказвачи на истории са си предавали с векове.

— Значи вие смятате, че „Илиадата“ е истина?

— Не знам. Както имената, така и историите се променят с времето. Историята, която ми разказаха, не съвпада с онази на Омир.

— Каква история?

— Ти пак няма да ми повярваш. — Той се обърна към нея и зарея поглед в огледалната повърхност на езерото. — Ала щом искаш, ще ти я разкажа. Андрос произхождал от шардана, един народ от мореплаватели и воини, който пазел в тайна произхода си. И имало причина да си мълчат. Векове наред предприемали разбойнически набези срещу гръцки, персийски и египетски градове. Разправяли се чудесии за великолепния град, който вдигнали от богатата си плячка. По онова време такива набези и оплячкосвания съвсем не били рядкост, но шардана особено се отличили в разбойничеството.

— Корсари значи.

Марко кимна.

— Край бреговете на Троя корабът на Андрос заседнал в плитчините, той и екипажът му попаднали в плен. Екипажът бил принесен в жертва на морския бог Посейдон, ала троянците пощадили Андрос. Щели да го изтезават, за да издаде къде се намира родината му. — Марко направи гримаса. — Водена от ламтеж за богатства и роби, самата Троя предприемала безчет разбойнически набези. Андрос не издал местоположението на родния си град и щял да умре от изтезания, ако Агамемнон точно по онова време не нападнал Троя. Троянците, залисани с отбраната, зарязали своя пленник.

Санчия сбърчи чело.

— Но нали Троянската война се проточила много години?

— Това е историята на Омир. Според нашата версия до падането на Троя изминала само около година. Андрос бил предаден на Парадигнес, брата на царя, за да възстанови силите си. Вече можели да се занимаят с него и да се опитат да изтръгнат името и местоположението на родния му град. Но докато траела обсадата, двамата мъже се сприятелили, а след като Трайнор отворил градските порти…

— Почакайте! — Санчия вдигна ръката си. — Кой е Трайнор и защо е отворил портите?

— Трайнор, един троянски воин, отворил портите по най-старата причина на света. Бил подкупен. При една атака го заловили пред портите и той прекарал седмица в гръцки плен, докато нарочно го оставили да избяга и да се завърне в Троя. Малко след завръщането си той отворил една нощ западната порта и гърците нахлули в града. Те били отблъснати, ала троянците загубили много воини, а гърците подпалили портата. Трайнор бил видян да я отваря и царят издал заповед да го насекат на късове, а останките му да се изгорят на градския площад. — Той направи пауза. — В жилището на Трайнор стражите се натъкнали на „Вихрения танцьор“.

— Подарък ли?

Марко кимна.

— Царят предал фигурата на Парадигнес и му заповядал да я гори на огън, докато се разтопи.

— Ала той не изпълнил заповедта.

— Той бил поклонник на всички хубави неща и сърцето му не позволило да постъпи така. От друга страна, не искал тя да попадне в ръцете на гърците. Той знаел, че било само въпрос на време те да завладеят града — Марко се усмихна на Санчия. — Е, можеш ли да отгатнеш какво е направил?

— Дал статуйката на Андрос ли?

— И му посочил пътя за излизане от обсадения град. Троя трябва многократно да е била разрушавана и вдигана наново, затова съществувал подземен проход, който извеждал до един хълм далеч от града. Парадигнес показал на Андрос входа на тунела и пожелал на него и на Ясинта много щастие, преди да…

— Ясинта ли?

— Андрос трябвало да вземе със себе си „Вихрения танцьор“ и една троянка, някаква жена, която Парадигнес не желаел да попада в ръцете на гърците.

— Да не е била съпругата на Парадигнес?

— Той нямал съпруга.

Санчия ококори очи.

— Елена… — прошепна тя.

— За жена на име Елена въобще не е ставало дума, само за Ясинта. — По устните на Марко се плъзна усмивка. — Но забележи, че Ясинта означава „Хубавата“.

— И двамата с „Вихрения танцьор“ напуснали Троя? Накъде тръгнали?

— На юг, към Египет. Според легендата спрели на един хълм над града и видели как Троя се превърнала в пепелище.

— През нощта, когато троянците вкарали в града дървения кон на гърците?

Марко тръсна глава със смях.

— Това е пак историята на Омир. Не е имало никакъв огромен дървен кон. Имало е само „Вихреният танцьор“.

Само „Вихреният танцьор“. Статуя с толкова поразяваща красота, че един човек предал народа и родината си, за да се докопа до нея. Произведение на изкуството с такава уникалност и изтънченост, че около него се трупат истории и легенди, надживели хилядолетията.

— Вярвате ли, че е истина онова, което са ви разказвали?

— Понякога да. Нима не е по-достоверно, че Троя е паднала поради подкуп и предателство, а не поради една толкова дебелашка хитрина като дървения кон?

— Да, може би — каза Санчия бавно. — А откъде са взели гърците „Вихрения танцьор“?

— Преди смъртта си Трайнор издал, че бил научил от гърците как двама пастири намерили фигурата по време на една буря на хълмовете над Микена и я отнесли на Агамемнон. Казали му, че светкавица им била показала статуйката.

— Бабини деветини.

— Легендата не е по-невероятна от другите, които са създадени с времето около „Танцьора“.

На Санчия й се слушаха и другите легенди, но ненадейно осъзна, че не желае да научава нищо повече. За нея „Вихреният танцьор“ беше придобил свой собствен живот. Почти виждаше как златната фигура проблясва в мрака на съкровищницата и очаква Лион да пристигне въпреки опасностите, за да я освободи от плен.

Какви глупави разсъждения! Та тя не беше виждала статуетката дори един-единствен път. Нервите й погаждаха лош номер подир всички тревоги, които беше изживяла тази вечер.

Санчия се усмихна насила и обърна гръб на Марко.

— Фантастична история, но наистина страшно увлекателна. Вие сте много по-добър разказвач от Пико Фалконе, който омагьосва слушателите си на флорентинския площад. — Тя хвърли поглед през рамо. — Но разбира се, въобще не вярвам на всичко това.

Мека усмивка озари класическите черти на Марко и те станаха сякаш още по-благородни.

— Разбирам… ти си твърде земна. Защо ще вярваш в една толкова смехотворна легенда? Разказах ти я само защото настояваше.

— Бях любопитна. — Санчия отвори вратата и влезе в къщата. — Колко жалко, че всичко това не се е случило в действителност.

 

 

— Ще ни трябват повече от тридесет минути, за да стигнем през лабиринта до съкровищницата, да намерим „Вихрения танцьор“ и отново през лабиринта да се върнем до изхода. — Лион беше насочил навъсен поглед към плана. — Не ще и съмнение, че караулът ще открие нашето нахлуване и ще поиска подкрепления на двата изхода.

Марко се наведе над скицата.

— Jesu^[5], ти имаш право. Трябва да се спираме на всеки разклон и да проучваме плана — той изкриви лице. — Каква главоблъсканица! Лабиринтът е същинско слизане в ада.

— Което значи, че Дамари се чувства тук като у дома си — отбеляза Лион.

— Бих могъл да дойда с вас, да чакам в храсталака пред лабиринта и да обезвредя караула — предложи Лоренцо.

Лион се замисли.

— Не ми харесва, че конете ще останат без охрана. По всяка вероятност бихме спечелили само пет минути, докато изпратят някого да провери защо караулът не се връща. Съмнявам се, че това ще е достатъчно.

— Има ли друга възможност? — попита Лоренцо и сви рамене.

Няма да се обаждам, мислеше си Санчия, която седеше тихо с поглед, забит в скута й, към нея не отправяха нито думица. Върху своето трикрако столче пред огъня можеше да стои почти незабележима. Лион я беше уверил, че повече не се нуждаят от помощта й за спасяването на „Вихрения танцьор“. Щеше да е голяма глупост от нейна страна да се върне в двореца, ако все пак Лион не се нуждаеше от помощта й.

— Не, само тази — чу го да казва.

Щеше да си държи езика зад зъбите. Лион беше обещал, че тя повече няма да се излага на опасност.

Но нали му беше дала обет за вярност и подчинение. Нямаше ли да го наруши, ако сега си мълчеше?

— Ти ще проникнеш с Марко в лабиринта, докато аз ликвидирам караула — каза Лоренцо. — Марко ще ти държи фенера, докато поглеждаш скицата.

— Е, можем само да се надяваме, че няма да се загубим в сложната система от погрешни пътища — заяви Марко замислено. — В най-лошия случай ще трябва да си пробием път с мечовете през живия плет.

— Но той е широк около четири разкрача. Ще ни трябва поне половин ден, за да изсечем пролука в него. — Лицето на Лион изглеждаше замислено. — Освен ако допуснем, че знаем в коя посока трябва да го пресечем… в такъв случай би било…

— Аз мога да ви преведа през лабиринта.

И тримата се обърнаха едновременно и изгледаха удивени Санчия.

Боже милостиви! Защо не си държа езика зад зъбите? Тя разтвори скръстените си ръце и се изправи на крака.

— Аз мога да ви отведа до съкровищницата и обратно до входа — за по-малко от тридесет минути.

Марко поклати отрицателно глава.

— Знам, че искаш да ни помогнеш, но този лабиринт е сатанински. Никой не би могъл…

— Аз мога. — Тя излезе напред и хвърли поглед върху плана. — Не ми се налага да спирам и непрекъснато да разглеждам плана, а също така няма да се заблудя. Ще знам по всяко време накъде трябва да завия.

— Удивително — изрази почудата си Лоренцо. — И невероятно.

— Не, това е самата истина. — Със затворени очи тя се опита да се представи скицата. — След като влезеш, се обръщаш надясно, подминаваш две разклонения, после завиваш наляво, пропускаш три разклонения, после отново наляво, после…

— Достатъчно — каза Лион.

Тя отвори очи. Той я разглеждаше с незабележима усмивка.

— Май Джовани се мина, като те продаде за оная цена.

Санчия поклати глава.

— Имам добра памет. Още като дете можех да запаметявам всичко, което веднъж съм погледнала.

— Положително това е един талант с предимства и недостатъци, в нашия случай обаче е истинска находка — Лион замълча. — В случай че дойдеш с нас…

— В случай че? Не ми ли заповядвате?

— Вече казах, че не бива да правиш нищо повече. Няма да престъпя думата си.

Лоренцо постави ръка на ухото си.

— Не чух ли тържествени фанфари? Твоите пристъпи на благородство стават вече непоносими, Лион.

— Тихо, Лоренцо. — Погледът на Лион държеше като в клещи Санчия. — Не те принуждавам да идваш с нас.

— Но вие се нуждаете от мен.

— Това е вярно, ние действително се нуждаем от теб, Санчия. — По лицето му заигра онази странна сияеща усмивка, която предизвикваше у нея непознато досега чувство. Една усмивка не е нищо повече от обикновено изражение на лицето, помисли си тя учудена. Нима беше в състояние да я тласне към безразсъдство и да я прати отново при двореца? Най-добре да не обръща внимание на усмивката на Лион и да не обелва нито дума повече.

— Ще дойда с вас — прошепна тя. — Искам да ви преведа през лабиринта.