Айрис Йохансен
Вихреният танцьор (21)

Двадесет и първа глава

Пиза

15 декември 1503 година

 

— Вярваш ли още, че ще дойде? — Санчия се наведе над перилото. Погледът й зорко оглеждаше тълпата на кея. — Никъде не го виждам, а скоро ще отплуваме.

Лион притегли с обич качулката на лаврово зеленото наметало върху лъскавите плитки на Санчия. — Лоренцо винаги държи на обещанията си. Ще дойде.

— Но ако… ах, ето го там! — Тя посочи към добре познатата елегантна фигура, която ловко си пробиваше път през множеството. — Изглежда добре! Вече се боях, че още не е оздравял напълно.

— Напоследък си склонна да се тревожиш за всичко — каза Лион замислено. — Още преди месеци ни писа, че е съвсем здрав и читав.

— Защо тогава е останал в Рим? Александър е мъртъв, а пък до Чезаре Борджия не можеше да се добере, тъй като херцогът е удвоил броя на телохранителите си. Мислех си, че е болен и не желае да ни безпокои… гледай, той носи нещо. — Санчия ококори очи, когато разпозна махагоновото сандъче. — Боже милостиви, та това е…

— „Вихреният танцьор“ — Лицето на Лион се озари от радост. — Santa Maria, той носи „Танцьора“ със себе си!

Болка прониза Санчия, когато я връхлетяха спомените. Тъмницата в Солинари, сериозните учудени очи на Пиеро, когато разглеждаше статуйката в салона, погледът на Пегас проблясващ, Катерина и тя, когато оплакваха мъртвите, Дамари, привързващ здраво „Вихрения танцьор“ към седлото си. Тя стисна перилото толкова силно, че кокалчетата на пръстите и побеляха.

— Как, по дяволите, е успял? — Лион се обърна към нея и забеляза изражението на лицето и. — Какво ти е? Пак ли ти е лошо?

— Не. — Тя се помъчи да се усмихне. — Толкова много спомени са свързани с него. Мандара…

Лион обхвана ръката й върху перилото.

— Мандара е мъртва. Започваме нов живот, cara. Спомените ще избледнеят.

— Dio, над четири месена сте женени и все още си гугукате като две гълъбчета и се държите за ръце!

Двамата видяха Лоренцо да се изкачва по корабната стълба.

— Тръпки ме побиват. — Той тръгна усмихнат към тях. — Или, както моят приятел Луиджи би казал, идва ми да плюя и храча.

— Добре ли сте? — попита Санчия.

Лоренцо остави ковчежето с „Вихрения танцьор“ на палубата.

— Много добре. — Потърси с очи лицето й. — А пък ти, моя скъпа Санчия, ти направо си разцъфтяла.

— Бог ме дари със своята благодат — обясни тя.

— Ах, това е добре… значи обновление на рода. — Той се обърна към Лион. — Това тук е подарък за теб.

— Да, виждам. — Лион го потупа по рамото. — Madre di Dio, как успя да се докопаш до него?

— В нощта, когато умря Александър, се промъкнах във Ватикана. — Лоренцо направи гримаса. — По-скоро Луиджи ме отнесе на ръце в двореца, тъй като още бях много слаб. Микелото Корела поиска ключовете за личната съкровищница на папата, докато Александър береше душа. Корела офейка със сто хиляди дуката, както и с баснословно състояние в злато и благородни камъни. Той отнесе всичко на своя повелител, който беше твърде болен, за да му прави компания в грабежа. Аз пък взех „Вихрения танцьор“, докато Корела трупаше златото, което мъжагите му изнасяха навън. — Около устните на Лоренцо се очерта доволна усмивка. — До ушите ми стигна, че Чезаре вилнял и беснял, след като Корела се върнал без „Вихрения танцьор“.

— Нищо чудно — каза Лион. — Чезаре се нуждае твърде спешно от всички тези скъпоценности, откакто папската река от дукати за походите пресъхна. Той изглежда дотолкова отчаяно се бори за властта си, че дори започнал преговори с новия папа Юлий.

Лоренцо кимна утвърдително.

— Забелязвам началото на неговото сгромолясване. Сигурно ти е известно, че Юлий държи под стража Чезаре, докато даде на пълководците си паролата, с която те да предадат крепостите на Борджия в Романя.

— Ще го стори ли?

— Само въпрос на време. Но това не значи, че Борджия е победен. Той е блестящ ум с желязна сила на волята. За да се строши желязото, са необходими огромни усилия, но аз разполагам с време да направя неговата гибел окончателна. — След кратка пауза той каза: — Дошъл съм, за да се сбогуваме.

Лион се вкамени.

— Бяхме се уговорили, че ще дойдеш с нас. Нима си променил намеренията си?

— Чезаре Борджия е още жив.

— Ала ти самият току-що каза, че губел власт и влияние.

— Но гибелта му не е сигурна. Трябва да се погрижа тя да стане неизбежна. — Лоренцо срещна погледа на Лион. — Смъртта на Дамари беше прекалено лека.

— Уверявам те, че той самият не би бил на това мнение.

— Дамари не можа да води как всичко, което е изградил, се разпада. Ще се погрижа Борджия да изживее с пълна сила всяка стъпка от своята гибел.

— Къде ще отидеш? В Рим ли?

— Да, може би. — Лоренцо погледна към човешкото множество на кея. — Колебая се също дали да не се оттегля в Мандара.

— В Мандара ли? — Санчия го изгледа слисано. — Ала там вече няма нищо.

— Напротив, лозята и винарницата са непокътнати. Бих могъл да си вдигна малка селска къща.

Лион поклати отрицателно с глава.

— Тъкмо ти? И то на село?

— Тъй като лозарското изкуство изисква ред и симетрия, то много ще ми подхожда. Процесът на узряването има голямо сходство с успешния ход на някой дързък план. — Лоренцо се обърна. — В лозята човек може да седи и да чака удобна възможност не по-зле, отколкото другаде.

— Чакай. — Лион посочи ковчежето. — Вземи това със себе си.

Санчия се стъписа.

— Лион…

Лоренцо се обърна отново към него.

— Не го ли искаш?

— Разбира се, че го иска. — Санчия се мъчеше да говори спокойно. — Той обича „Вихрения танцьор“.

— Но обичам и жена си.

— Статуетката е част от вашето семейство — каза Санчия. — Ти си ми го казвал. — Тя си пое дълбоко дъх. — Не искам да ти отнемам него.

Лион се усмихна, обзет от нежност.

— Санчия, това е мое решение. Щях да се радвам, ако споделяш чувствата ми към „Вихрения танцьор“, но не е така. И не бих желал да държа при себе си нещо, което винаги ще ти напомня за онова, което си изстрадала.

— Не, не мисли за мен. Аз мога да го приема.

— Тихо, cara mia^[1]. — Той погали с длан сребърната къдрица на слепоочието й. — Вече е решено. Преданието твърди, че „Вихреният танцьор“ отново и отново се връща при нашия род. Ако му е писано да се върне, то ще стане и без да го искам. — А на Лоренцо каза: — „Вихреният танцьор“ ти принадлежи, ако го приемеш, разбира се.

— Приемам го.

— Не бях сигурен, че ще го искаш. — Усмивката на Лион излезе крива. — Ако правилно си спомням, ти беше казал веднъж, че в твоите очи той бил някаква сирена, която мами хората към гибел. Подир Мандара си мислех, че си още по-убеден в това.

— Не, сега мисля другояче за него. — Лоренцо погледна замислено надолу към махагоновото ковчеже. — Не „Вихреният танцьор“ беше това, което донесе смърт и гибел на Мандара. Това зло бяха алчността и честолюбието. Честолюбието на Дамари и Чезаре, и алчността на Александър. Тези трима мъже биха могли да покорят цяла Европа. „Танцьорът“ по сложен начин провали техните кроежи и домогвания. — Той се наведе към сандъчето. — Обещавам ти, че ще намеря добра цел да приложи силата си.

— Лоренцо, ела с нас. — Лион неволно беше пристъпил към него.

Приятелят му поклати отрицателно глава.

— Нямате нужда от мен. Може би един прекрасен ден ще ви дойда на гости, за да се убедя, че с право съм се опазил от оковите на домашното щастие.

— Ти си винаги добре дошъл — каза със сподавен глас Лион. — По всяко време.

— Лион, ти ставаш все по-сантиментален — подигра го Лоренцо. — По-добре да си тръгвам, преди да избухнеш в сълзи и…

— Няма да се посвеня и да заплача, ако това би те трогнало и би дошъл с нас — отвърна Лион.

Усмивката на Лоренцо помръкна.

— Това беше удар под кръста. Ти… ме довършваш с него.

— Чувствам те много близък и ще ми липсваш.

— Още един подъл удар. — Неочаквано топла усмивка озари лицето на Лоренцо. — Сбогом, приятелю мой. — С тези думи той се обърна и си тръгна.

— Задръж го. — Санчия улови умолително ръката на Лион.

— Не мога да го задържа. — Очите на Лион блестяха от влага, когато гледаше подир Лоренцо. — Той взе своето решение.

— И ти си прекалено почтен, за да го придумаш и склониш. — Тя беше вън от себе си. — Та ти го обичаш като брат. Той е част от теб. Нима вече не си загубил достатъчно хора, които бяха част от теб?

— Лоренцо е нещо съвсем друго. Той има правото да решава сам.

— Разликата е само в това, че него можеш да го извикаш обратно. — Своенравието, което се изписа върху лицето му, я накара да изгуби търпение. — Ако ти не го сториш, ще го сторя аз. Не бих искала и той да си отиде от нас. — Тя пристъпи крачка напред. — Лоренцо!

Вазаро се обърна.

— Обещайте, че ще дойдете при нас, като приключите с плана си.

— Може би. — Той продължи да се отдалечава.

— Не само може би. Ние наистина имаме нужда от нас. Лион си е втълпил в главата да ми построи красив замък, а пък аз не съм възпитана да управлявам изискан дом. Трябва да ме научите.

— Това се учи от само себе си. — Той продължаваше да върви.

— Замъкът ще има най-хубавата розова градина в цяла Франция. Нуждая се от помощ, за да насадя розите.

Той забави ход. После продължи да върви.

— Ако детето ни е момче, ще го наречем Лоренцо.

— Бог да му е на помощ!

— Не, вие трябва да му се притечете на помощ!

Лоренцо стъпи на корабната стълба.

— А пък ако се роди момиче, ще го наречем Катерина.

Той се вкамени на място. Гърбът му беше изправен като свещ. Сякаш мина цяла вечност, докато се обърна към тях.

— Санчия, наистина винаги съм казвал, че методите ти са много изтънчени.

Погледът му беше топла милувка към двамата. После продължи да върви, спусна се надолу по корабната стълба и се изгуби в тълпата.

— Лион — прошепна Санчия. — Дали някога ще го видим отново?

Лион я прегърна и я притегли към себе си.

— Не знам. — Устните му се плъзнаха по косите й. — Ти направи всичко, което беше по силите ти.

— Защото го обичам.

Двамата останаха неподвижни, все още обзети от смътната надежда, че той може да се върне или че ще успеят да го зърнат още веднъж. Стояха там, когато моряците вдигнаха стълбата и корабът потегли.

— Бризът е влажен — каза Лион. — Прибери се в каютата.

Студено е, помисли си тя. Небето беше оловносиво като морето, а вятърът пронизваше. Съвсем отчайващо начало на тяхното пътуване в неизвестността.

— Ей сега. Искам да остана тук, докато сушата се изгуби от очите ми. Струва ми се, че никога няма да се върна.

— Натъжава ли те тази мисъл?

— Не. — Санчия се замисли. — Да. Не знам. — Тя се притисна отново към него. — Чувствата ми в този момент са много объркани. Само едно е сигурно: искам да съм с теб. Всичко останало някак ще се оправи.

Брегът се различаваше вече много трудно. Скоро щеше да изчезне съвсем и те щяха да се отправят към неизвестното.

— А в неизвестното дебнат чудовища — беше казал Лион, когато плаваха за Генуа.

Е, тя и Лион заедно бяха достатъчно силни, за да победят всяко чудовище. В неизвестната чужбина може да им предстоят битки, но Лион щеше да излезе от тях богат.

— Защо притихна — каза Лион. — За какво мислиш, cara?

— За чудовища. — Тя се изправи и изпъна раменете си, когато го погледна в очите. — И за любовта.