Айрис Йохансен
Вихреният танцьор (18)

Осемнадесета глава

— Лион, много съжалявам — промълви глухо Санчия, когато погледът й обгърна първо обгорения „Танцьор“ на кея, а после и трите корабни развалини в корабостроителницата. Гледката на това безсмислено опустошение я изпълни със същата горест и отчаяние, която изпита яздейки по улиците на Мандара. — Нима не е останало нищо, което би могло да се спаси?

— Както виждаш, корабостроителницата е невредима. Но какво струва тя без кораби? За построяването на един-единствен кораб са нужни цели две години, а пък преди да се продаде, и ушите си да видиш, пари няма да вземеш. — Той слезе и вдигна Санчия от седлото. — Не съм вече сигурен, че още ще намеря сили за това.

— Ти имаш сили — каза Лоренцо като слизаше от коня. — Раните могат да оставят белези, но не могат да променят онова, което сме. — Той направи гримаса. — А пък аз целият съм се схванал, настроението ми е лошо, воня отвратително и ако не задоволя потребностите си по най-бързия начин, всичко ще стане още по-лошо. Къде е твоят корабостроител? Никак не е чудно, че Дамари е вилнял тук както си иска, след като посред бял ден човек може безпрепятствено да се шляе из корабостроителницата.

— Лоренцо, аз назначих Басала, защото е великолепен корабостроител, а не заради качествата му на войник. Едва се зазорява и той сигурно още спи. — Лион посочи близката тухлена къщичка. — Иди там и го събуди.

— На драго сърце. — Лоренцо се запъти към дома. — Тази услуга ми дава правото да се изкъпя пръв! — добави той.

Лион разглеждаше отново развалините на „Танцьора“ и каза със заекване:

— В момента не мога да ти предложа много. Онова, което притежавах в Мандара, е унищожено. Единствената ми собственост вече е корабостроителницата в Марсилия, която сигурно с години няма да ми носи никакви приходи. Мога да ти предложа само покрив над главата и оскъдна трапеза.

Санчия го погледна недоверчиво.

— Но, Лион, аз откакто съм се родила, не притежавам нищо. Повече от покрив над главата си не очаквам. Знаех, че животът, от който опитах в Мандара, никога няма да бъде мой живот.

— Ще бъде твой живот — каза Лион, обърна се и я изгледа от главата до петите. — Един прекрасен ден ще построя замък за теб, по-хубав от оня в Мандара, и ти ще властваш в него като кралица.

— Като Катерина ли? — Санчия поклати отрицателно глава. — Това не е животът, за който мечтая, а и не беше животът, за който тя е мечтала.

Болезнена сянка пробягна по лицето му, както всякога, когато си спомняше за смъртта на майка си.

— За какво мечтаеш в такъв случай?

— За работа, спокойствие… деца — каза Санчия с премрежен от сълзи поглед. — Да, за деца. Мечтая за малък син като Пиеро.

Лион докосна лицето й с нежни пръсти.

— Лоренцо е прав. Раните зарастват с времето, cara.

— При мен оздравяването вече е започнало. — С треперещи устни тя се помъчи да се усмихне. — Ще ми трябва време и ще останат белези, но всичко ще зарасне. Благодаря ти, че беше толкова мил с мен.

— Мил ли? — Той сбърчи чело. — Нима си мислиш, че мога да се отнасям лошо с теб след всичко, което направи?

— Не, исках само…

Той не я остави да довърши.

— През първите ни години ще имаш работа, колкото си искаш, а ако Бог пожелае, ще родиш и децата ни, но не мога да ти обещая мир. Аз въобще не съм миролюбив човечец. — Когато Санчия понечи да каже нещо, той сложи пръст на устните й. — И не виждам защо да не получиш замък. Ако не ти се нрави сама да го управляваш, ще възпитам някое от нашите деца така, че да поеме тази задача.

Тя разглеждаше изпитателно лицето му. И при него беше започнало оздравяването, но вероятно му беше още по-трудно, отколкото на нея. Лион имаше да оплаква не само смъртта на близките си, той беше загубил всичко, съградено през последните години, още си спомняше как възторжено и разказваше за интереса си към корабостроенето, за радостта, която му доставя то след един живот, изпълнен с воини и разрушение. За да зараснат раните му, трябваше сега отново да строи и то с широка ръка.

— Този план ми изглежда разумен. Приемам замъка. — Престори се, че се замисля. — И конюшни, пълни с расови коне и имение на село…

— Достатъчно. — Той се усмихна. — Ще трябва да ме дариш с много синове, които да работят в корабостроителницата, за да ти спечеля всички тези богатства.

Тя отвърна на усмивката му.

— Тъкмо това беше намерението ми. Един син, който да управлява замъка, друг, който да изследва непознати земи, трети за корабостроителницата. Мисля, че трябва да имаме поне пет деца, ако не те затруднява.

— Ах, Сеньор Андреас, каква чест… — Басала, чието тясно умно лице беше озарено от чистосърдечна усмивка, идваше към тях, навличайки пътьом своя велурен жакет. — Мога ли да ви изразя моите съболезнования за тежките загуби? Господ Бог напоследък не е много щедър към вас. Когато пратеникът ви донесе вестта за опожаряването на Мандара… — Той разтърси глава. — Какъв ужасен удар, господарю мой.

Лион кимна.

— Успяхте ли да се разплатите с донесената от Лоренцо сума?

Сега Басала кимна.

— Разбира се, сега не останаха много пари. — Той се колебаеше. — Решихте ли вече какво възнамерявате да правите тук? Не желая да ви притеснявам, ала еснафите настояват или да освободя хората им, или да им възложа нови поръчки.

— Нека поговорим за това по-късно. — Лион посочи с ръка Санчия. — Навярно си спомняте мадона Санчия. Както виждате, тя незабавно се нуждае от дрехи. Дали вашата любезна съпруга няма да има нещо за нея?

— Ако жена ми няма всичко необходимо, положително ще придума и съпругата на дърводелеца да помогнем на дамата.

— Това би било твърде великодушно от нейна страна — каза Санчия. — Доколкото знам, вашата съпруга ми услужи с две рокли, когато вдигнахме платна към Генуа. Съжалявам, че тогава бях твърде болна, за да й благодаря.

— За нея беше радост да ви помогне, а сеньор Андреас я възнагради пребогато. Той и даде три пъти повече дукати, отколкото струваха дрешките. — Басала разглеждаше изпитателно Санчия. — Мога ли да си позволя забележката, че изглеждате много по-здрава от тогава? Вие бяхте толкова бледа и изтощена, че вече ми се струваше, че няма да стигнете жива до Генуа. Оздравя ли ръката ви?

— Да, напълно. Само един пръст ще остане неподвижен.

— И все пак трябва да е било продължително и тежко заболяване, щом като хубавите ви коси са побелели. Същото се случи на една моя втора братовчедка, която се…

— Побелели ли?

— Дамата се нуждае от баня и малко отдих, а после ще трябва да хапне — намеси се Лион припряно. Вече беше хванал Санчия за ръката и я побутваше към къщичката. — Ако разрешите, майстор Басала.

— Ама разбира се, домът ми е на ваше разположение. Убеден съм, че жена ми вече грее вода за банята на сеньор Вазаро. — Корабостроителят ги поведе забързано към своя дом.

— Побелели ли? — попита Санчия напълно объркана. — Какво имаше предвид с тези думи?

— Няма никакво значение, cara. Правят те още по-хубава.

После влязоха в къщата, а Санчия се запозна с Лиза, жизнерадостната, енергична жена на корабостроителя. Едва когато Лиза Басала въведе Санчия в едно малко предверие към банята, а тя самата отново изчезна в кухнята, за да донесе още вода, стана ясно какво е искал да каже домакинът им.

Застанала пред овалното месингово огледало, Санчия разглеждаше учудено своето отражение. Лицето насреща беше същото — гладко, без бръчки лице на момиче, още ненавършило шестнадесет години. Онова, което се беше променило, бяха косите й. Една-единствена бяла къдрица се открояваше сред тъмните кестеняво червеникави, гладко сресани назад коси.

Значи Медуза все пак я беше белязала.

— Наистина, така си още по-хубава. — Лион стоеше в рамката на вратата.

— Защо не ми каза нищо?

— Ах, жените са малко особени, когато се касае за външността им. Не исках да те безпокоя. Още повече, че наистина не е важно.

Тя прокара длан по блестящия бял кичур.

— Още един белег.

— Не. — Той застана зад нея и притисна устните си към лявото й слепоочие. Стори го с онази безкрайна нежност, с която се отнасяше към нея, откакто дойде в съзнание във винарницата. — Това е орден за храброст. — С тези думи той излезе, а Санчия остана да разглежда толкова познатото и все пак ново лице в огледалото.

 

 

Когато два часа по-късно тя влезе в салона, Лион и Лоренцо се бяха вглъбиш в някакъв разговор, който тутакси прекъснаха, когато съзряха Санчия.

— Много ти отива този син цвят, но признавам, че варварската одежда някак ми липсва — отбеляза Лоренцо, надигайки се. — Тези рокли са просто предразсъдък.

— Басала и жена му скоро ще дойдат, а после ще закусим — каза Лион. — Изпратих го да преговаря вместо мен, а пък съпругата му отиде на пазара да ти поръча обувки.

Санчия пристъпи към двамата.

— Тези „преговори“ не засягат ли случайно заминаването ми с първия кораб за, Марсилия?

— И ако е така?

— Няма да отплувам. — Тя вдигна ръка, за да пресече протестите му. — Наистина ли ме смяташ за точкова глупава, че не разбирам какво си намислил? Ти искаш да ме пратиш на безопасно място, докато вие двамата поставяте клопка на Дамари. Трябва да съм сляпа и глуха, за да не забележа как крояхте планове шепнешком по пътя от Мандара до тук.

— Не желаехме да те безпокоим — каза Лион. — Та ти самата каза, че жадуваш най-сетне за спокойствие и мир.

— Ала не и преди да съм ги заслужила.

— Санта Мария, кой повече от теб е заслужил мир на този свят? След всичко, което ти се наложи да свършиш в Мандара, ти заслужи пълно спокойствие за цял живот.

— Не и докато Дамари е жив.

— Лоренцо и аз ще имаме грижата той…

— Не. — Санчия издържа невъзмутимо погледа му. — След Солинари просто исках да забравя какво ми причини Дамари, ала след случилото се в Мандара не може да има пито прошка, нито забрава.

— Санчия, не желая наново да те въвличам в борба с този вероломен злодей.

— В такъв случаи ще предприема нещо на своя глава — изрече тя с дива решителност. — Ти забравяш, че аз бях в Мандара. Спомените ще ме преследват цял живот. Трябва да има справедливост. Няма да намеря покой, ако престъпленията му останат ненаказани. Ясно ли ти е какво направи с Пиеро? Клетото дете беше едва на шест години и…

— Тихо, cara, ние знаем това. Знаем всичко.

— И Катерина. Тя не заслужаваше тази смърт. Нито една от жертвите не я заслужаваше. Трябва да има справедливост на този свят, а не на оня.

— Тя е права — измърмори ненадейно Лоренцо под носа си. — Тя има право на своя пай от отмъщението.

— И също тъй има право да се излага на опасности, така ли? Ти добре си спомняш какво се случи с нея в Солинари, а тогава още имахме дукати с лопата да ги ринеш, за да си проправяме пътя към целта. Сега можем да противопоставим на Дамари и неговите condotti само ума си.

— Е, в такъв случай трябва да се погрижим да е на висота. — Лоренцо пристъпи към прозореца и хвърли поглед върху останките от корабите. — И се нуждаем от всяка помощ, която ни се предлага. Ако не вземеш Санчия със себе си, тогава аз ще я взема.

Лион вдигна ръка в заплашителен жест.

— Да не видя бял ден, Лоренцо, ако я… — Той млъкна, сякаш се свенеше да довърши на глас мисълта си.

— Ако я загубиш и нея ли? Не бой се. Ти дотам си си загубил ума по Санчия, че за да я защитиш, сам ще предпочетеш славна смърт и няма да имаш възможност за разкаяние.

Санчия погледна слисано Лоренцо, после избухна в смях. Отначало колебливо, смехът и се отприщи все по-волен и неудържим, докато усети как по чудодеен начин натрупаният й гняв и горестите й се стопяват.

— Лоренцо, тази зловеща логика ви прилича.

— Логиката ми е винаги желязна.

— Не ми харесва тази работа — каза Лион угрижено. — Но очевидно не мога да изляза на глава с вас.

— Най-разумно е да отстъпиш. Санчия наистина ще е необходима. — Лоренцо обърна гръб на прозореца. — Понеже в случая с Дамари няма да мога да помогна.

Лион го погледна с присвити очи.

— Ти решаваш, Лоренцо.

— Нима мислиш, че се боя от задачата? — Вазаро тръсна отрицателно глава. — Но ти си се втренчил само в Дамари и забравяш, че без съгласието и подкрепата на Чезаре Борджия и на папата той не би могъл да извърши злодеянията си. Дамари беше мечът, но Борджиите извадиха този меч и нанесоха удара. В моите очи Чезаре и Александър са главните виновници.

— Техният дял без съмнение е съществен.

— Помисли си само, че Чезаре не подбираше през цялата си кариера средствата, за да завоюва всеки град, който искаше да владее. Методът на Дамари предлага две предимства: евтин е и гарантира пълно унищожение. Кой знае дали Чезаре няма да прибегне отново до чумата, стига да възникне нужда?

— Боже милостиви — прошепна Санчия.

— Точно така. Ако трябва да се раздаде справедливост тя трябва да сполети всичките трима. — Лоренцо се усмихна. — Понеже съм най-подходящ за тази задача, аз се наемам да стана екзекутор на справедливостта в дома на Борджиите.

Санчия и Лион го гледаха втрещени.

— Вие ще убиете папата? — попита Санчия.

— Мигар мислиш, че не го заслужава? Та той е корумпиран от главата до петите. Това е човек, който през целия си живот ламтеше за власт. Нима не си проправи път до папския престол с кръв и дукати? Не лепне ли кръвта на безчет жертви по ръцете му?

— Едва ли някой ще отрече, че светът без него би станал по-добър. — Лион трескаво размишляваше. — Но е крайно рисковано, ако не и невъзможно. И двамата Борджии са постоянно заобиколени от стражи. Как ще го направиш?

— Нямам представа. Ще ми хрумне нещо. Пред такова предизвикателство вярвам, че моята изобретателност няма да ме подведе. — Лоренцо си пое дъх. — Но едно е сигурно — няма да е никак лесно.

Беше попитал дали Катерина е имала лека смърт, спомни си Санчия изведнъж, а пък тя му беше отвърнала, че в Мандара никой не е умрял леко.

— Значи Дамари се пада на мен — каза Лион.

— И на Санчия. Не бъди себичен, Лион. — Лоренцо се запъти към вратата. — Отивам в Чезена да събера сведения къде се намира Чезаре. След няколко дни ще се върна. Ще бъдете ли още тук?

Лион кимна.

— Реших да продам корабостроителницата на Басала и да запазя само съоръженията в Марсилия. Това прехвърляне ще отнеме известно време.

— Смяташ да напуснеш Италия?

— Двамата ще напуснем Италия. За нас тук няма никакво бъдеше. Веднъж ти казах, че Мандара е моята родина. А Мандара вече я няма.

Лоренцо кимна.

— Най-добре я забрави съвсем. — Той отвори вратата. — Ще поговорим за това, когато се върна.

 

 

Лоренцо се завърна, както беше обещал, вечерта на третия ден.

— Чезаре Борджия е потеглил за Рим — съобщи той. — Непосредствено преди това се е срещнал с Дамари. Бил във великолепно настроение, което доказва, че е тръгнал да занесе на баща си „Вихрения танцьор“.

— А Дамари? — попита Лион.

— Той се готви да се върне в Солинари, „за да унищожа Андреас окончателно и то така, както ми хареса“ — цитира Санчия, обзета от озлобление.

— Ала той няма да остане дълго там. Място няма да си намери, че още не нападам Солинари и ще поиска да се увери с очите си дали епидемията не се е разпространила и другаде. Обещал е на Борджия да ги пази и ще побърза да го стори. По всяка вероятност ще се появи най-напред тук, в Пиза. — Лион свъси вежди. — И ще влезе с толкова силна войска, че съпротивата от наша страна ще бъде безсмислена.

— Мисля, че е настъпило време да доведем до край нашите планове — заяви Лоренцо с неразгадаема усмивка.

На следващия ден той замина за Рим.

А на по-следващото утро Лион и Санчия отпътуваха към Флоренция.

 

 

Санчия изпитваше странно чувство, минавайки с коня през същите врати — порто Сан Фриано, откъдето преди месеци беше напуснала града. Но това съвсем не беше толкова отдавна, каза си тя поразена, след като ги пресметна на пръсти. Беше напуснала Флоренция през тези порти в началото на март, а сега беше едва началото на юли. А изглеждаше, сякаш е изминал цял човешки живот, откакто Лион престъпи прага на печатницата, за да отведе със себе си боязливото и потресено дете, каквото беше тя по онова време.

За онази Санчия тя мислеше сега като за някакъв друг човек, установи тъжно. Ала така е било някога.

— Много си мълчалива — каза Лион. — Да не си уморена?

Тревогата, която се усещаше във въпроса му, я раздразни. В началото прекалените му грижи и носеха сигурност и добро самочувствие, но междувременно си бе възвърнала силите и това опекунство й бе станало непоносимо.

— Мислех си колко много неща се случиха, откакто напуснах Флоренция. Та сега съм съвсем друг човек.

Той потръпна неволно.

— Кой не би се променил след изпитанията, които те сполетяха по моя вина.

— Но ти не си искал да стане така.

— Това не променя с нищо фактите. Вината е моя.

Санчия даде воля на недоволството си, като въздъхна дълбоко. Лион я глезеше прекалено, избягваше да я докосне, сякаш беше светица, а не жената, която желаеше — и всичко това беше от чувството му за вина.

— Един Господ знае какво щеше да ме сподели, ако не бях напуснала Флоренция — каза тя сподавено. — Можеше да бъде не по-малко лошо. На света няма място, което да предлага пълна безопасност.

— Ако не бях те взел със себе си, никога нямаше да срещнеш в живота си Дамари.

— Ала в живота ми вече съществуваше Каприно.

— Не е едно и също.

Dio, какъв своенравен човек! Очевидно той се нуждаеше от по-сериозни средства, за да се откаже от идеята си.

— Мислиш ли, че Джулия ще ни помогне?

— Скоро ще видим. Нейната casa е… — Той си пое дъх, сякаш беше получил удар в гръб.

Санчия го погледна изплашено.

— Какво има?

— О, нищо. Бях забравил как изглеждат тези порти. — Лион задържа коня си и впи овлажнели очи във великолепните бронзови врати на баптистерия^[1] към Флорентинската катедрала. — Портите към рая, сътворени от Гиберти. Когато баща ми посещаваше Лоренцо ди Медичи, той вземаше и нас с Марко във Флоренция. Аз трябваше да го придружавам в двореца, за да се уча да общувам с княжеските особи, а Марко можеше да прави каквото си иска и беше на седмото небе от радост. Творенията на Микелоци, книгите за изкуството на Алберти, прекрасните статуи и картини го опияняваха. — За момент Лион спря, за да превъзмогне вълнението си. — Но тези бронзови порти Марко обичаше повече от всичко. Понякога още пречи пукването на зората беше тук, за да съзерцава играта на първия слънчев лъч по релефите. Веднъж ми каза: „Лион, ако успея да сътворя нещо толкова хубаво като тези порти, бих се отказал от небето. Само ще седя пред тях и ще питам и разпитвам минувачите: Видяхте ли ги? Разгледахте ли ги наистина?“

Санчия, в чисто гърло сякаш беше заседнала буца, дишаше с усилие.

— Аз почти не ги забелязвах, а толкова често минавах покрай катедралата. За мене те бяха ежедневие.

— Марко не можеше да се насити на красивите неща. — Той разтърси глава. — Повечето от нас не забелязват онова, което е за тях ежедневие. Едва когато го загубим, оценяваме истинската му стойност.

— Колко вярно… — Санчия се чудеше как да го утеши, но съзнаваше, че каквото и да каже или стори, нямаше да смекчи дълбоката му тъга. — Ако обаче осъзнаем това, бихме могли да се поучим от него…

— Не е достатъчно. А и е твърде късно. — Той стисна юздите по-здраво. — Искам да го върна! Искам да върна всички, Санчия!

Тя замълча и само го поглеждаше с болезнена нежност.

Малко по-късно Лион изправи рамене и си наложи да се отпусне.

— Държа се като смахнат — каза той раздразнен. — Не съм вече дете, което да плаче по недостижимото. — Той я погледна. — Наскърбих те, нали?

— Мен ли? — стъписа се Санчия. Въпреки огромното си напрежение и дълбока меланхолия той беше разкрил чувствата си само за миг, преди отново да се разтревожи за нея. — Колко си тъжен, Лион.

— Глупости. Много съм добре. — Той пришпори коня си. — Да вървим. Casa на Джулия е през една улица.

 

 

Джулия Марцо вдигна подозрително поглед от тефтера със сметките, когато камериерката й въведе Лион и Санчия.

— Каква изненада да ви видя пак, Лион! Ако не ме лъже паметта, смятахте повече да не стъпвате тук. — Погледът и се премести върху Санчия. — А, вие още държите малката робиня при себе си. Е, достави ли ви тя радост?

— Повече, отколкото аз на нея. — Лион настани Санчия на един стол до вратата. — Седни, cara. Понеже на Джулия не й достига любезност, трябва сами да се поканим и обслужим.

— Но това е обичайно за вас — рече Джулия сухо. — Ако не ме лъжат спомените, винаги сте постъпвали така, както ви харесва. — Тя нарочно направи пауза. — Хареса ви също да убиете Каприно.

— Опечали ли те смъртта му?

Тя отрече с жест.

— Честно казано, вие ми направихте услуга. Възползвах се от възможността и поех голяма част от делата на Каприно. Е, все пак съм жена и не можах докрай да го заместя, но мога да кажа, че днес разполагам със значително повече власт, отколкото при последното ви посещение.

— Радвам се на успеха ти и на моя мъничък дял в него — каза Лион с подигравателна нотка в гласа си. — Макар че признавам, бях изкушен да прережа и твоето прелестно гърло.

Тя видимо се стъписа и хвърли светкавичен поглед към шнура на звънчето, но бързо се овладя и се усмихна насила:

— И защо?

— Съществуваше само един-единствен източник, от който Каприно можеше да узнае, че нашата цел е Солинари. Естествено, поговорихме си с него по този повод. — Лион се усмихна. — Само обстоятелството, че аз самият бях назовал името на нашата цел, когато ти беше наблизо, ме удържа да не постъпя с теб така, както с нашия приятел Каприно. А и той те подозирал, че си задържала това сведение толкова дълго, че той вече не могъл да извлече особена полза от пето. Беше ти толкова ядосан, че му повярвах.

Джулия въздъхна облекчено.

— Не исках да ви навредя. Беше просто сделка.

— Все още си майсторка на сделките, нали? — Лион пристъпи крачка напред. — Затова съм и дошъл. Искам да ти направя едно предложение.

В очите на Джулия проблесна заинтересуваност, когато се облегна назад в своя стол.

— Винаги съм готова да изслушвам предложения, ако това ми носи печалба.

— Печалбата ти е сигурна. Искам да подмамиш Дамари да дойде във Флоренция. Санчия ми каза, че вече веднъж си правила сделки е този човек.

— Един-единствен път. — Джулия разтегна лицето си в болезнена гримаса. — Каприно ми посредничеше.

— Ала Дамари те познава по име?

— Ами, разбира се, моята casa е твърде известна. Той настоя изрично пред Каприно да му набавя едно от моите момичета.

— И научихте ли какво е направил с нея? — попита Санчия, цялата настръхнала.

— Това не ме засягаше — побърза да отговори Джулия. — Момичето нямаше нищо против да отиде при него, напротив, то тръгна на драго сърце.

— Може и да не е подозирала… — Санчия отпъди спомените. — Дамари е чудовище.

— Това не ме засягаше — повтори Джулия, за да допълни по-тихо: — Но той не биваше да я убива. Дамари ме измами.

Санчия, която наблюдаваше Джулия недоверчиво, понечи да заговори, ала Лион я изпревари и заяви с настоятелен тон:

— Трябва да изпратиш на Дамари вест, че Лионело Андреас и Санчия се намират под твоя покрив. Осведоми го, че сме търсили убежище във Флоренция и сме те молили да ни приемеш. Дай му да разбере, че си подочула, че той ще плати всякакво възнаграждение, за да му паднем в ръцете.

— Защо е трябвало да се подслоните при мен, а не в Мандара?

— Мандара вече не съществува.

— Ах, така ли? — Джулия беше искрено изненадана. — Изглежда имате далеч по-основателни причини да си отмъщавате на Дамари, отколкото ми се стори в началото. Какво смятате да правите, след като го подмамите чук?

— А ти какво мислиш?

Джулия кимна.

— И толкова жадува да ви хване, че ще дойде лично във Флоренция?

— Да.

— И колко възнамерявате да заплатите за помощта ми?

— Петстотин дуката.

— Това не е достатъчно. Рискът е твърде голям.

— Трябва да стигнат. Повече просто нямам.

— Нека да помисля. — Джулия се изправи на крака. — Елате утре пак.

— Бих искал да получа отговора ти сега — настоя Лион.

По лицето на Джулия заигра усмивка.

— Невинаги сте били толкова нетърпелив. — Тя се колебаеше и размишляваше толкова напрегнато, че между веждите й се очерта бръчка — Е, добре, съгласна съм.

— По-късно ще обсъдим случая по-подробно. — Лион помогна на Санчия да се изправи. — Нямаме къде да отседнем до пристигането на Дамари. Ще ни дадеш ли две стаи?

— Две ли? — В усмивката на Джулия се примесиха зли пламъчета — Щом като настоявате за две помещения, значи тя не е могла да ви достави толкова наслада, колкото твърдите. Аз ви предупреждавах, че така ще стане.

— Санчия беше болна. — Лион се обърна да си върви. — Тя все още не се е оправила напълно. Ще ни подслониш ли все пак?

— Ама, разбира се. За мен ще бъзе истинско удоволствие. — Джулия се запъти към вратата с изключителна грациозност. — И без друго ще е по-добре да ви държа под око. Изглежда ми крайно неразумно да обещавам на Дамари тъй желаната плячка, без да мога да му я дам.

— От теб се иска само да го подмамиш, нищо повече. — В думите на Лион се долавяше острота.

Джулия му се усмихна през рамо.

— Грешка на езика, caro. Елате с мен. Вие ще получите естествено покоите, които в миналото толкова харесвахте, а за момичето също ще намерим нещо подходящо.

— Аз не съм болна — изсъска през зъби Санчия на Лион, докато вървяха след Джулия по коридора. — Чувствам се чудесно. Защо й каза…

Куртизанката беше спряла пред една врата.

— За теб, Санчия, мисля, че ще ти стигне. — Тя отвори вратата. — Ще разпоредя да донесат чебър и гореща вода. — Джулия смръщи с погнуса нос. — Миризмата на коне ми напомня първия път, когато дойде в моя дом. Да се надяваме, че междувременно си надвила своята неприязън към сапуна и водата.

Санчия прехапа устните си, за да не изрече отговора, който й беше на езика. Не биваше да се оставя тази жена да я дразни. Лион беше казал, че се нуждаят от помощта на Джулия.

— Много благодаря, искрено се радвам на предстоящата баня.

— Ще ти трябвам ли? — попита я Лион с познатото й угрижено изражение.

— Не, няма да ми трябвате. Вече съм съвсем добре. — Санчия влезе в стаята. Макар че затръшна силно вратата подире си, тя дочу тихия присмех на Джулия, който отекна неприятно в ушите й.

Ала защо беше толкова ядосана? Трябваше просто да не й обръща внимание и да не се дразни от нейните язвителни подмятания. Беше глупаво да губи самообладание от надменността на тази жена, още повече че по-рано никога не беше се засягала толкова болезнено над намеците й.

Ала тогава не знаеше, че обича Лион.

И също така не знаеше, какао е да се любиш с него, да го приемаш в себе си, не подозираше парливото главозамайващо чувство от всеки мощен тласък.

Santa Maria, тялото й се събуждаше отново! Мисълта за сливане с Лион я караше да тръпне в радостно очакване.

Не само тялото й, но и чувствата й изживяваха прераждане. Изпитваше наслаждение, гняв, ревност. Да, тя ревнуваше от часовете, които Лион беше прекарал в постелята на Джулия. Беше бясна от хубостта й и от това, че познаваше предишния живот на Лион. Беше ясно като бял ден, че куртизанката все още го желае и се бори да го има само за себе си. Наистина не го беше поканила открито, но желанието й беше съвсем очевидно. Как щеше да отговори той на нейната подкана?

Лион не се беше любил с жена от тяхната щура нощ в стаичката в кулата, а никой не знаеше по-добре от Санчия, че беше мъж с бурни страсти. Скръбта й беше отнела всички чувства и й бяха останали само нежността и желанието да утешава и да бъде утешавана, ала ако сега у нея отново се възбуждаха жизнените сили… Кой можеше да знае дали нагоните на Лион не се надигаха с цялата си неудържимост.

Cristo, това беше най-опасният момент, тъй като Джулия Марцо бдеше наблизо — не само за да раздразни желанието му, но и да го удовлетвори.

Санчия се укори за тези мисли — беше изстрадала толкова много, че смяташе себе си за надмогнала низките страсти.

Осъзна ненадейно, че не желае нищо по-пламенно от това да се наслаждава с пълни шепи на живота… и да се грижи за розовите градини с щедрата си душа, както й беше завещала Катерина. Искаше да роди деца и да се радва на любовта си.

Медуза я беше оставила жива, а тя щеше да изживее този живот с всичко свято в него.