Айрис Йохансен
Вихреният танцьор (16)

Шестнадесета глава

Следобед Пиеро изчезна.

Санчия, Катерина и Бианка се върнаха едва на здрачаване. Когато влязоха с конете в двора на замъка, Роза вече ги чакаше.

— Не е моя вината — завайка се тя под погледа на Санчия. — Това глупаво конярче трябваше да внимава повече за момчето. Мигар мога да тичам подире му из целия град и да го надзиравам?

Санчия усети, че сърцето й всеки миг ще изхвръкне.

— Пиеро ли? — Тя скочи мигом от седлото и изтича към Роза, която стоеше на стълбите. — Какво говориш? Какво се е случило с Пиеро?

— Не съм виновна! Аз бдя над него като ястреб. Та вие знаете това, мадона Санчия. — Сълзи потекоха по лицето й.

— Онзи идиот Донато трябва да бъде…

Санчия улови слугинята за раменете и я разтърси.

— Престани да бръщолевиш глупости, какво се е случило с Пиеро?

— Не знам. — Роза преглътна, лицето й се изкриви в болезнена гримаса, когато се опита да потисне хлипането си.

— Двамата с Донато излязоха на разходка с конете, а пък този лапнишаран изгубил детето от очи. Трябвало е повече да внимава. Ако аз бях на негово място там, то щеше…

— Как е могъл да го изгуби от очи? — Санчия здраво разтърси Роза. — На Пиеро не му е изпила чавка ума, той няма току-така да избяга оттук. От кога е изчезнал?

— Вече цял следобед. Донато твърди, че били двамата на mercato и той му обърнал гръб само за миг. Когато се огледал, Пиеро бил потънал сякаш вдън земята.

— Целия следобед ли? Защо никой не ме извика?

— Един съвсем уместен въпрос — дочу се заплашителният глас на Катерина. — Казахте ли на сина ми?

Като продължаваше да се вайка, Роза разтърси отрицателно глава.

— Донато пристигна тук само пет минути преди вас. Преобърнал е целия град да търси момчето. Надявал се да го намери, преди да се стъмни, но е бил принуден да се върне без него. Изпратих го при сеньор Андреас, за да му изповяда всичко от игла до конец.

— На Пиеро положително не му се е случило нищо — подхвърли успокоително Бианка, която се беше присъединила към тях. — Все пак той си е още дете. Навярно просто се е загубил. Колко често съм се отдалечавала от къщи, зазяпана в работата на разни занаятчии и търговци или очарована от лакомствата и дрънкулките в техните дюкяни.

— Пиеро никога не би постъпил така — Санчия пусна раменете на Роза. — Той никога не би…

— Ще го намерим, Санчия. — Лион се спускаше надолу по стълбите и слагаше кожените си ръкавици. Подхвърли кратка заповед през рамо, а Донато прекоси като стрела двора. Лион се обърна към Бианка: — Върви и намери Марко. Нека дойде в конюшнята. За последен път го видях в градината да рисува.

Бианка кимна и изтича натам.

— Пиеро е разумно дете — чу се язвителният глас на Катерина. — Санчия има право. Защо онова глупаво конярче не е могло да го намери?

— Скоро ще научим — каза Лоренцо, който се присъедини неусетно към Лион. — Хората в града знаят, че Пиеро се намира под закрилата на това семейство. Значи няма да му причинят нищо лошо.

— Откъде може да сте сигурни в това? На едно дете, което се мотае само из улиците, могат да му се случат много лоши неща — извика Санчия разпалено. — Та вие знаете добре това, Лоренцо.

— Да — отвърна Вазаро тихо. — Ужасни деяния се случват навсякъде, но улиците на Мандара са по-надеждни от улиците на Неапол и Флоренция. Повярвай ми, Санчия. Така е наистина.

Санчия се обърна към Лион.

— Ще дойда с вас. Навярно Пиеро се е уплашил от нещо и не смее да отговори, когато го викат. Но ако чуе моя глас, ще дойде.

Лион кимна.

— В такъв случай, ела с нас. — Той я вдигна върху коня и й подаде юздите. — Ще го намерим, обещавам ти, Санчия. Ще го търсим дотогава, докато го намерим. — Сериозният му поглед не се откъсваше от нея.

— Той е съвсем малък. — Санчия напразно се бореше със сълзите си. — Трябва да го намерим, Лион. Аз толкова го обичам.

— Знам. — Ръката му докосна нейната за миг, а после той се отдели от нея и тръгна през двора на замъка към оборите.

 

 

И вечерта не намериха никаква следа от Пиеро, макар че по нареждане на Лион търсенето продължи чак до дълбока нощ. На следващия ден отново претърсиха града и преобърнаха къщите и дюкяните от мазите чак до таванските помещения.

От Пиеро нямаше и следа.

В късния следобед Лион и войниците му излязоха през портите на града, за да търсят малчугана в околностите на Мандара. Но и това беше напразно.

От Пиеро нямаше и следа.

Минаха четири дни, през които Лион претърси основно селата в околностите и дори, отчаян, си опита късмета в един францискански манастир, отдалечен на осем часа път от Мандара.

— Трябва да си отспиш — каза Катерина загрижено, когато намери Санчия на отбранителната стена. — Откакто е изчезнало детето, не си подгънала крак. Ако се разболееш и Пиеро няма да ти върне здравето.

Погледът на Санчия беше насочен неотклонно на север към лозята, които принадлежаха на града. Тя прокара ръка по челото си.

— Вече не си спомням дали някой търси отвъд лозята по баирите отсреща.

— На втория ден търсиха там. — Катерина помълча известно време. — Дори в бъчвите надничаха.

Студени тръпки полазиха по гърба на Санчия.

— Той навярно е мъртъв… трябва да е мъртъв, иначе щяха да го намерят.

— Врели-некипели. И ние щяхме да го намерим, ако беше мъртъв. Това, че е в неизвестност, не доказва нищо.

Троснатостта на Катерина действаше странно утешително.

— Навярно е така, както казвате. Иначе неговият труп… — Санчия не довърши страшната мисъл, която се въртеше в ума й. Хвана се за каменния перваз, като се мъчеше да надвие отвращението от тази мисъл. — Бианка казва, че се моли за него. Аз също се опитах да се моля, но не съм сигурна дали Господ ще се вслуша в горещите ми молби. Аз съм нарушила толкова много от неговите заповеди. Крадох и лъгах… — Гласът й се сниши до невнятен шепот. — Извърших и прелюбодеяние.

— Понеже никога не съм била сигурна, че ще намеря подкрепа у Бога, аз съм си измислила следното оправдание: него не е грижа за хората, които са в състояние сами да се оправят и се съсредоточава върху останалите. Може да ни изглежда крайно несправедливо, но просто не бива да се уповаваме на него. — Катерина се загърна по-плътно в червената си наметка. — Стана хладно, откакто слънцето залезе. Ела с мен. Ще ми правиш компания, докато вечеряме. Тук вън не можеш да сториш нищо. Лион ще дойде, когато дойде и не по-рано.

— Ей сега ще ви последвам. — Санчия зарея още веднъж погледа си из хълмистата равнина. Ненадейно я обхвана силна възбуда: — Не идва ли някой ей там?

Катерина се втренчи в облака прах в далечината и с голяма мъка различи човек на кон.

— Възможно е. Да, струва ми се, че са конници.

— Лион! — Санчия се обърна и нетърпеливо изтича към вратата, която водеше към портите.

— Той е още твърде далеч! — извика Катерина подире й. — Бъди предпазлива. Ако се препънеш по стълбището и си разбиеш черепа, никога няма да узнаеш каква вест носи, добра или лоша.

— Аз внимавам, но трябва… — Санчия обърна гръб на крепостната стена и затича надолу по извитото стълбище.

Мина почти цял час, преди Лион да спре своя жребец в двора на замъка. Санчия и пича насреща му е вечния въпросителен поглед:

— Пиеро?

Лион се усмихваше.

— Намерихме го, невредим е. Здрав и читав.

Санчия трябваше да се хване за седлото, тъп силно й се зави свят.

— Къде е?

— Всеки миг ще пристигне. Аз избързах напред с коня си, за да ти донеса вестта. — Той скочи от седлото и обви ръка около талията на Санчия, за да я задържи изправена. — Марко ще го доведе. Пиеро не искаше да пътува в каруцата, в която го намерихме, затова Марко го взе зад себе си на седлото.

— В манастира ли го намерихте?

Лион поклати отрицателно глава.

— На по-малко от три мили от тук. Връщахме се от манастира, когато открихме някаква каруца край пътя. Пиеро лежеше върху куп завивки на дъното на един сандък. Беше с вързани ръце и крака, и върху очите му имаше превръзка.

— Вързан… — Санчия протегна ръце в недоумение. — Кому е било нужно да връзва Пиеро?

— Да, един Господ знае — каза Лион, като разтърси глава, — но аз ще разбера какво се крие зад това. — Стиснатите му устни издаваха решителност.

Едва сега Санчия забеляза дълбоките, издаващи преумора бръчки от двете страни на устата му и тъмните кръгове около очите. Беше търсил пет дни непрекъснато Пиеро и беше спал по-малко и от нея.

— Трябва да си отдъхнете — каза тя и докосна колебливо бузата му. — Изглеждате изнурен.

— Сега мога да си почина. Момчето…

— Санчия!

Погледът на Санчия се спусна към ездачите, които пристигаха в галоп на двора. Бяха Лоренцо и Марко, а зад Марко някаква малка фигура се бе вкопчила здраво за гърба му.

— Пиеро! — Тя изтича през двора.

Пиеро се пусна от Марко и се хвърли в прегръдките й.

— Пак съм тук! — Детето я прегърна толкова силно, че тя остана без въздух. — Те ме отвлякоха, но аз пак съм чук.

— Къде беше? — Тя го опипваше угрижено. — Здрав и невредим ли си? — Между смеха и сълзите Санчия мръщеше нос. — Та ти вониш наистина ужасно… и откъде си взел тези парцали?

— Не знам. — Пиеро галеше косите й. — Нищичко не знам. Отидох на пазара… после ме заболя главата… — Той отстъпи крачка назад и я погледна сериозно. — Когато се събудих, не можех да виждам нищо. Помислих си, че съм ослепял. Тогава ги чух да говорят за превръзката на очите ми и вече знаех…

— Gran Dio, детето е съвсем запуснато! — Катерина бързаше надолу по стълбището. — Ще може да го разпитвате, след като вземе баня и се нахрани.

— Добра идея — каза Марко, като направи гримаса. — Аз също трябва да се изкъпя. След като съм яздил по обратния път с него, сигурно воня не по-малко. — Той се огледа из двора на замъка. — Къде е Бианка?

— Моли се в параклиса. — Санчия взе Пиеро за ръката и я стисна здраво. — Съобщете й, че Пиеро се е завърнал здрав и читав.

— Да, може би трябва да надникна за миг. — Марко скочи от коня и подхвърли юздите на едно конярче. — Тя ще иска да научи дали молитвите й са били чути.

Лоренцо душеше с нос.

— Внимавай да не се доближаваш твърде много до нея, иначе може да припадне.

Марко се отправи усмихнат към църквицата.

Една малка, теглена от неугледен кон каруца влезе в двора. Следваха я осмината конници, които Лион беше взел със себе си. Погледът на Санчия се впи в каруцата, докато стискаше още по-здраво ръката на Пиеро. Защо го бяха оставили да лежи вързан на дъното на тази талига? Защо въобще го бяха отвлекли?

— Банята — напомни Катерина властно и коленичи, за да притисне силно Пиеро към себе си. После се изправи и взе другата му ръка. — Роза много ще се зарадва, че те вижда отново. Откакто изчезна вдън земята, тя си изплака очите по теб, млади момко. Хайде, тръгвай сега.

Санчия се колебаеше, когато мина покрай Лион и хвърли поглед на изтощеното му хлътнало лице.

— Благодаря — прошепна тя. — Винаги ще помня, че спасихте Пиеро — Гласът отказа да й служи. Тя се обърна и изтича нагоре по стъпалата с момчето и Катерина.

По-късно щеше да има достатъчно време да каже на Лион колко много значи за нея завръщането на Пиеро.

 

 

— Трябва да говоря с теб.

Лион стоеше на вратата към стаичката на Пиеро. Беше напълно облечен и носеше плащ и ръкавици. Санчия побърза да се изправи от стола до леглото на детето и тръгна насреща му.

— Какво се е случило? — попита тя полугласно.

— С неколцина мои хора тръгваме за Пиза. — Той я притегли в коридора и тихичко притвори вратата. — Преди няколко минути пристигна вестоносец от Басала, моя корабостроител.

— С каква вест?

— Дамари подпалил всички кораби в корабостроителницата.

— О, не! — Тя се улови стъписано за ръкава му. Очите й се напълниха със сълзи. Никак не беше за чудене, че бръчките по лицето на Лион бяха станали по-дълбоки. Със същия успех Дамари можеше вместо корабите да нападне семейството на Лион. — Всичките ли?

— И четирите — изрече той с дрезгав глас.

— Сигурен ли е Басала, че зад пожара стои Дамари?

— Дамари се е погрижил да няма никакви съмнения, че подпалвачът е той. Бие се в гърдите, че щял отново да дойде и да превърне цялата корабостроителница на прах и пепел. — Лицето на Лион говореше красноречиво за чувствата му. — Може би вече го е сторил.

— А ако е така?

— В такъв случай ще го преследвам и собственоръчно ще изгоря жив този мерзавец. — Той направи малка пауза. — Тука ли ще си, когато се върна?

Санчия се колебаеше. Той въобще не очакваше отговор на въпрос, а обещание. Тя беше потресена до дъното на душата си. Цели пет дни беше търсил Пиеро, беше се нагърбил с всичките усилия и несгоди и сега бе изправен пред нова катастрофа. Изживяваше такъв миг, че би дала всякакво обещание.

— Ще бъда тук.

— Добре. — Понечи да тръгне, когато внезапно спря и попита. — Как е малчуганът?

— Преуморен е. Ала децата се възстановяват бързо. Ще бъде съвсем бодър, щом хубаво си отспи. — Тя се намръщи. — Не го проумявам, Лион. Кой е отвлякъл Пиеро? Всичко това е някак безсмислено.

— Какво ти каза той?

— Само че през цялото време лежал със завързани очи. Не е чул нищо, което би могло да му подскаже къде се е намирал или кой го е похитил. Повечето време прекарал сам в някакво помещение. Само един или два пъти бил сред хора.

— Повече нищо ли не знае?

— Разправя, че дочул затруднено дишане и стонове… — Тя въздъхна разочаровано. — Навярно утре ще може да си спомни повече.

— Възможно е. Сега отивай да си легнеш, с нищо няма да му помогнеш, ако седиш при него и го наблюдаваш как спи.

— Не ми се ще още да го оставям сам. Та той току-що се върна при мен и не искам да го изпускам из очи.

— Марко и една цяла дружина остават тук в Мандара с поръчението да ви пазят. На Пиеро нищо повече няма да му се случи. — Той докосна нежно бузата й. — Дори и да се наложи да преследвам Дамари чак до Солинари, до две седмици ще се върна тук.

— Най-напред „Вихрения танцьор“, а сега корабостроителницата. Защо Дамари ви мрази така люто и фанатично?

Ъглите на устата му трепнаха в подигравателна усмивка.

— Защото съм това, което съм… син на моя баща и затова господар на Мандара. И защото той е онова, което е. Майка му някога обитаваше прелестната къща на площада…

Очите й се ококориха от удивление.

— Нима той е ваш брат?

— Dio, не! Майка му беше вдовица на един обикновен човечец и Дамари беше на две години, когато тя стана любовница на баща ми. Беше недодялана, чувствена жена, ала омая с прелестите баща ми по-дълго от всяка друга. — Лицето му се помрачи. — Тя се хвалеше с тази връзка и превърна живота на майка ми в същински ад. Дамари беше на седем години, когато баща ми отстъпи пред горещите молби на майка ми и го отпрати заедно с неговата майка, но на дванадесет години той се появи отново тук и помоли да го вземат на служба в крепостта.

— И ламти за всичко, което е твое.

— Той няма да го получи. — Лион се обърна. — Сбогом, Санчия!

— Лион… — Тя не искаше той да тръгна. Ненадейно й се стори, че вижда пред себе си лицето на Дамари, надвесен над нея в тъмницата, разглеждащ я отвисоко. Зло. Грях. Смърт.

Лион я погледна въпросително. Беше й ясно, че ще устрои хайка подир Дамари, независимо от всички нейни възражения.

— Бог да ви е на помощ — прошепна тя.

Сияеща усмивка озари чертите му, после той се обърна и тръгна по коридора далеч от нея.

 

 

— Как е Пиеро? — попита Катерина, когато на следващото утро Санчия влезе в залата.

— Още спи. Ще ми се да го поглезя и да му занеса закуската в леглото.

— Е, това няма да му навреди. — Катерина се замисли. — Знаеш ли, че тази нощ Лион е заминал за Пиза?

Санчия кимна.

— Дамари.

— Никога не съм желала това да се случи — каза Катерина, потънала в невесели мисли. — Корабостроителницата наистина ми беше трън в очите, ала никога не съм искала Лион да я загуби от ръката на това проклето копеле.

— На никого и през ум не му е минавало, че искате такова нещо. Лион е прекалено много ваш син, за да не знае какво всъщност мислите за това начинание.

Катерина изглеждаше облекчена.

— Права си, Лион с достатъчно умен, за да знае, че не му желая друго, освен успех и благоденствие. — Тя взе ябълка от подноса и я сложи заедно с резен диня в една чиния. Занеси на малчугана да хапне. Ще дойда по-късно, за да видя как е и да му задам няколко въпроса. Най-сетне трябва да изясним тази мистерия.

Четвърт час по-късно Катерина се появи в стаичката на Пиеро.

— Още ли е в постелята? — Тя влезе усмихната и понечи да се приближи до леглото.

— Не! — Санчия я възпря. — По-добре стойте далеч. — Погледът й беше вперен неотклонно в лицето на Пиеро.

Катерина спря като вкаменена.

— Какво има? — Едва сега й направи впечатление зачервеното лице на Пиеро и горящите му очи. — Той е болен!

Санчия кимна.

— Завивките в каруцата, в която беше намерен. Какво стана с тях?

Катерина смръщи чело.

— Е, вчера изпратих в града един слуга, който трябваше да раздаде завивките сред бедняците — защо питаш?

— Пиеро каза, че лявата му ръка била ожулена — прошепна Санчия толкова тихо, че думите и едва се чуваха. Тя взе ръката на детето и предпазливо я повдигна.

— Света Дево!

В лакътната става на Пиеро се виждаше червена гнойна подутина с големината на кокоше яйце.

— Жаден съм. — Пиеро изтръгна ръката си и се обърна на хълбок.

— Ей сега, carino — Санчия тръгна към вратата. — Скоро ще се върна.

Катерина я последва в коридора и притвори вратна.

Санчия се обърна и я погледна.

— Това ли е, което си мисля?

— Не мога да кажа със сигурност — отвърна бавно Катерина. — Аз самата не съм виждала никои, който да е сполетян от нея. Когато през 1470 година епидемията избухна във Флоренция, бях още дете, а пък чак до Мандара, слава Богу, не достигна.

— Но аз съм чувала много за нея. — Санчия притисна дланите си о вратата. — И това са първите симптоми.

— Понякога. Трябва да има и случаи без подутини. — Катерина се обърна. Движенията й изглеждаха сковани за жена с нейната пъргавина и подвижност. — Аз трябва… да предприема нещо.

— Какво именно? Какво може да направите? — Трябва да изпратя някого, който да събере завивките.

— Не, това ще го направя сама… навярно още не е късно.

— Чувала съм, че епидемията се пренася практически чрез всичко… чрез вятъра… чрез докосване до заразени дрехи… — Санчия облещи ужасена очи. — Парцалите, с които беше навлечен Пиеро… наредих на Роза да ги изгори. И тя е застрашена.

— Роза, Марко, Бианка, ти и аз — изброи Катерина. — Всички ние имахме пряк допир с Пиеро. Навярно дори Лион… Знае ли се кой е в безопасност и кой е застрашен?

Санчия се строполи със затворени очи пред вратата.

— Дай Боже, дано се заблуждаваме.

— Твърде скоро ще знаем със сигурност. Чумата не се свени да възвестява присъствието си.

 

 

Роза се разболя надвечер и умря призори на следващия ден. В замъка изглежда никой не беше сполетян от заразата, а и в града също не беше се разпространила.

Катерина влезе в стаичката на Пиеро, за да каже на Санчия, че освен Роза никой не е заболял. Спря се на място и погледна към момчето.

— Как е той?

— Не знам. — Санчия разтърси уморено глава. — Изпитва страшни болки. Спи много, но непрекъснато се буди.

— Малчуганът води жестока битка. Разправят, че чумата имала две глави и онази, която показвала на бял свят с подутините, не била толкова смъртоносна, колкото другата.

Две глави. Санчия си представи неволно Медуза, чудовището с двете глави, което дебне и унищожава всичко наоколо.

— Ще приготвя нов компрес за подутината. — Катерина понечи да тръгне. — После ще се върна и ще поседя при него, докато ти си починеш.

— Не. Той ще забележи, че ме няма и ще стане неспокоен.

— Ти трябва… — Катерина сви рамене. — Кажи ми, ако промениш намерението си.

Когато тя излезе. Санчия сложи глава на високата облегалка на стола. Кого можеше да изпрати, за да уведоми Катерина? Нито един от слугите нямаше да припари до тази стаичка.

— Санчия.

С един скок тя се озова пред Пиеро и се вторачи в него. Клепачите му се отвориха, а той погледна с горящите си от треската сини очи.

— Искаш ли още малко вода, миличък?

Той поклати отрицателно глава.

— Болен съм, нали? — попита той с обложен език. — Много болен.

Тя кимна.

Той изпъна своенравно брадичката си напред.

— Няма да умра. Ще видиш, че няма да умра.

— Не, разбира се, че не. — Усмивката й потрепваше от сдържан плач — Ти си прекалено вироглав, за да те надвие някаква си болест.

— Но много ще ми помогне, ако легнеш при мен и ме вземеш в прегръдките си. Ще го направиш ли?

— Но разбира се, carino. — Тя легна до него. Сякаш топка заседна в гърлото й, когато той с обич уви ръцете си около нея както през нощта преди отвличането.

— Няма да те пусна — мърмореше той със затворени очи — Да, остани при мен, скъпо дете! — Гласът й заплашваше да секне. — Толкова се нуждая от теб.

— Аз няма да умра…

Пиеро умря шест часа по-късно, след като изтърпя такива страхотни болки, че Санчия въздъхна с облекчение, когато се избави от страданията си.

Когато наближаваше краят му, Катерина беше при него. Тя бе човекът, който затвори завинаги дръзките му сини очи и изведе навън зашеметената Санчия.

— Можеш ли да плачеш? Понякога е по-добре, ако можеш.

Санчия поклати отрицателно глава.

— В такъв случаи запретни ръкави. Измий го и го нагласи, за да го отнесат в параклиса. Дадох нареждане да коват ковчези, възможно е да ни потрябват. — Тя спря в нерешителност. — И ако имаш сили, ела при Марко. Между другото, затова дойдох при теб.

— Марко! — повтори Санчия замаяна.

Катерина кимна, измъчена до крайност.

— Марко лежи в агония. Той има нужда от теб. Той има нужда от нас двете.

— Чума ли е?

— Да. Нямахме голям късмет. И не съществуват никакви правила за това колко време трае болестта и дали заразеният ще умре. — Тя се обърна. — Трябва да отида при моя син — каза тя нерешително. — Ела, когато можеш. Нуждаем се от теб край болничната му постеля… а по-късно ще има още повече работа.

 

 

Бианка седеше край Марко, когато Санчия пристигна, след като беше отнесла трупа на Пиеро в църквицата. В жълтата си копринена рокля Бианка изглеждаше миловидна като глухарче и не съвсем на място в болничната стая. Ала тя настоя, въпреки протестите на всички присъстващи, да остане при Марко.

Настъпи мигът, когато Марко помоли Катерина да изведе навън Бианка.

— Тя е прекалено невинна — шепнеше той. — Не бива… — Отново загуби свяст.

— Бианка, иди в градината. — С обич й каза Катерина. — Санчия и аз ще се погрижим за Марко.

Бианка, която стискаше още по-здраво ръката на болния, поклати отрицателно глава.

— Ще отгатнем и най-малкото му желание по очите му, обещавам ви, cara — каза Санчия и прегърна Бианка през раменете.

— Но защо трябва да отида в градината? — Бианка погледна удивено към Санчия. — Та Марко не може да дойде с мен. Без него никога не излизам.

За миг Санчия видя ясно пред очите си Бианка и Марко, заливащи се в смях и закачки край люлката.

— Марко е болен — обясни Бианка с достойнство и непоколебимост. — Ще остана при нето, докато оздравее.

— Ала той навярно повече няма… — Санчия не довърши. Бианка знае, помисли си тя стъписана. По сериозното лице на момичето тя отгатна, че знаеше за обречеността на Марко. Той се беше заблуждавал. Бианка не бе дотам наивна и не от този свят, както му се струваше. Тя беше не само проумяла, но дори вече се беше примирила със смъртта.

В този миг Марко отвори очи, а Бианка се обърна към него.

— Трябва да изляза… глупаво, нали? — Тя се усмихна. — Като оздравееш, пак ще ходим в градината колкото си искаме, а ти ще ме рисуваш. Мислеше да ме нарисуваш на люлката, помниш ли?

— Да. — Погледът му галеше лицето й. — Колко хубаво…

— Помисли си за тъмночервените рози и за твоя изящен водоскок… — Тя го погали по пламналото в треска чело. — Днес е толкова горещо. Представи си хладните струи вода по белия мрамор на басейна…

— О, да…

— Ще седим на пейката до водоскока, а ти ще ме разсмиваш.

— Заедно…

— Да, ние ще сме винаги заедно. Бог е милостив. Той няма да допусне да се разделим.

Марко затвори очи.

— Заедно.

И те наистина бяха заедно, когато четири часа по-късно Марко предаде Богу дух.

Катерина пристъпи тихо и освободи ръката на Марко от дланите на Бианка.

— Санчия, отведи я в стаята й. — Тя затвори за малко очи, преди отново да ги отвори и да каже с пресипнал глас: — Трябва да остана и да приготвя сина си за погребението.

Бианка кимна послушно.

— Да, тръгвам. — Тя се изправи и погледна към мъртвото му лице. — Arrivederci^[1], Марко.

Не сбогом, а довиждане. Очите на Санчия бяха забулени от сълзи, когато взе Бианка за ръката и я поведе навън. Младата жена залиташе толкова силно, че Санчия вдигна очи, за да зърне лицето й. Вместо дълбока скръб и печал Бианка излъчваше спокойствие и невъзмутимост.

— Санчия, бих искала да видя свещеника — каза тя.

— Още преди цели часове пратихме да го извикат, но го няма. — Санчия прибави тихо: — Марко беше добър човек. Бог ще го вземе при себе си и без светото причастие.

— Бог вече го е взел при себе си — каза Бианка. — Свещеникът ми трябва на мен. Бих искала да се изповядам, преди да умра.

Санчия я погледна ужасена.

— Бианка, какво…

— Не се чувствам добре. Казах истината на Марко. Бог е милостив. — Тя удостои Санчия с една лъчезарна усмивка. — Заедно.

Санчия стисна здраво ръката на Бианка.

— Като ви сложа в ковчега, ще извикам свещеника.

Бианка припадна пред прага на покоите си и й оставаха още два дни живот, преди да я глътне чудовището, което опустошаваше Мандара.

Оказа се, че ставаше дума за едно заразно, ненаситно, неумолимо чудовище, което връхлиташе слуги, войскари, жени и деца. На третия ден то беше нападнало половината от обитателите на замъка, а Катерина разкри пред Санчия, че хората в града също са силно засегнати. Санчия се грижеше за Бианка, докато Катерина се опитваше да смекчи страданията на онези, които живееха отвъд стените на замъка.

В предсмъртния час на Бианка Санчия изпрати да извикат Катерина.

— О, Боже — изрече тихо тя, когато, щом отвори вратата, я лъхна зловоние. — Боже Господи на небесата!

— Трябва ми повече вода. Слугите ми носеха на няколко часа веднъж гърне вода, което оставяха пред вратата, но от вчера насам всички изчезнаха. — Санчия подсуши с кърпа черните гнойни подутини по тялото на Бианка. — Трябва пак да изглежда хубава. Ала как да го постигна, като нямам вола, за да я измия?

— Нейните циреи се пукат. — Катерина преглътна с мъка. — Повечето люде умират, преди това да се случи.

— Трябва ми вода.

— Няма вода. Градският кладенец е заразен. Разрешавам на всички да черпят от водоема в двора на замъка. Но и той вече е почти пресъхнал. — Катерина притвори лекичко устните на Бианка, застинали в тих, немощен вик. — Трябва да изпратим каруца в лозята и да вземем вода от тамошния извор.

— Трябва да я избърша. Тя беше толкова хубава…

— Шшт, ще ти помогна. — Катерина взе кърпата от ръката на Санчия. — Този малък парцал не е достатъчен. Ще подиря чаршаф и ще се огледам дали в някоя кофа в другите спални не е останало малко вода. — Тя напусна помещението. Върна се малко по-късно с необходимото.

— Тя непрекъснато настояваше за свещеника — каза Санчия глухо, когато измиха осеяното с мехури тяло на Бианка. — Понеже не можех да й кажа, че свещеникът или е избягал, или се е скрил някъде, аз я излъгах. Когато болките я обхванаха толкова силно, че загуби способността да различава, аз се престорих, че съм свещеникът и я изповядах. Лошо ли постъпих, мадона Катерина?

— Наричай ме само Катерина. — Майката на Лион поклати отрицателно глава. — И аз щях да постъпя по същия начин. Бог е много по-зает да ни натръшка като снопи, отколкото го е грижа за някаква си изповед. — Тя погледна Санчия. — Трябва да ми помогнеш да приготвим ковчег за нея. Мъжете, които долу ковяха ковчези, са си плюли на петите. Не ми остана вече никой, комуто бих могла да поверя тази задача. Разбираш ли нещо от дърводелство?

Санчия отрече с поклащане на глава.

— Аз също, но не може да е чак толкова трудно, щом като тези пъзливи нехранимайковци са го умеели. — Катерина изправи снага. — И в смъртта трябва да се съхрани известно достойнство. Та ние не сме диваци, които камарят своите мъртви пред вратата или ги оставят да лежат в канавката, както правят тези клети души долу в града.

— Такива ли неща стават в града?

Катерина кимна.

— Разсъдъкът ги е напуснал. Навсякъде царят охкания и вайкалия, пиянство и насилие. — Тя се обърна да върви. — Ще донеса игла и конец. От този чаршаф можем да ушием саван. После ще се опитаме да сковем ковчег. Къде ли е Ана? Тя би могла да ни помогне при ушиването.

Санчия се помъчи да откъсне мислите си от предсмъртната агония на Бианка. Не беше виждала Ана, камериерката на Бианка, откакто господарката й припадна.

— Навярно и тя е офейкала. Ана изпитваше панически страх.

— Всичките сме такива. — Катерина беше пред вратата. — По всяка вероятност ще се наложи сами да отнесем Бианка в параклиса. Най-добре ще е да сковем ковчега там. — С тези думи тя напусна помещението.

Санчия седна на стола до постелята. Моля те. Боже милостиви, ти прибра невинните, сияещите, красивите. Моля те, спри до тук, молеше се тя със затворени очи.

— Да не си болна? — чу суровият глас на Катерина зад себе си.

— Не съм. — Санчия отвори очи. Катерина стоеше на прага с кошничката, в която държеше принадлежностите за шев. Изправи се на крака.

— Само си починах за миг.

— По-късно ще почиваш. — Катерина влезе и сложи кошничката върху постелята. — Помогни ми да я завием в чаршафа.

Вече се стъмни, когато сложиха Бианка в нейния скован на бърза ръка ковчег в параклиса.

— Ела, не стой повече тук. Тя вече не е при нас. Не усещаш ли? — Катерина изведе Санчия от църквицата и двете се спуснаха по стълбите в двора.

Никакви факли не озаряваха мрака.

Никакви стъпки на стражи или слуги не отекваха по плочника.

Санчия приглади капнала косите си.

— Сигурно съм твърде уморена, за да усещам нещо.

Катерина кимна.

— Трябва да си отдъхнем. — Тя пусна ръката на Санчия. — Но най-напред ела с мен.

Санчия я последва във вътрешността на замъка и после по стъпалата нагоре, но вместо да тръгне към спалните. Катерина се насочи към кулата.

— Катерина?

— Ела с мен.

Двете минаха покрай стаичката, в която я беше отнесъл Лион онази вечер и на нея й се стори, че е било безкрайно отдавна. Те спряха пред вратата под покрива на кулата.

Катерина я отвори и мина първа.

Намираха се в покоите на „Вихрения танцьор“.

Статуйката не беше в сандъчето, а стоеше върху един пиедестал. В очите на Пегас, които се взираха в озареното от лунната светлина пространство, като че ли нещо проблесна и те изглеждаха като живи.

Санчия отстъпи инстинктивно назад.

— Не искам да оставам тук.

— Моля те… направи ми услуга. Трябва да има някой с мен. Ще се постарая да не се бавя много. — Гласът на Катерина прозвуча неуверено. — Трябва да кажа сбогом на моя син. До днес все не намирах време за това. Марко обичаше това помещение.

Санчия усети, че сърцето й прелива от съчувствие. Тя и Катерина трябваше да потискат скръбта си по мъртвите заради живите, които се нуждаеха от помощта им. И тя усети потребност да каже сбогом.

— Да, разбира се. — Санчия притвори вратата. — Ще останем колкото искате.

— Седни и отдъхни. — Катерина посочи един стол. Тя самата се отпусна върху килима и облегна главата си о каменната стена. — Предпочитам да седя тук. Не ти ли е направило впечатление, че децата никога не сядат върху стол, ако могат да седнат на пода? Когато Марко беше още малък, често го водех тук горе, за да съзерцава „Вихрения танцьор“. После играехме с часове на пола и си бъбрехме.

Санчия се премести до Катерина на земята.

— Знам. Пиеро винаги клечеше до масата в работилницата, когато правех преписи, а аз непрекъснато посягах надолу и го галех по косата. — Наложи и се да спре и да събере сили, докато наново овладее гласа си. — Косата му се усещаше мека като пролетен ветрец.

— Кожата на Марко беше нежна като листенце на роза.

— Сутрин гласът на Пиеро ехтеше дрезгаво като жабешко квакане.

— Пръстите на Марко бяха постоянно изцапани с бои, когато сядаше да се храни.

— Пиеро можеше да бъде страшно вироглав.

— Марко беше винаги толкова благ.

Мълчание обгърна стаята.

После Катерина каза:

— Все още си спомням, как Марко непрекъснато съзерцаваше статуетката и настояваше да му разкажа легендите за „Вихрения танцьор“, които знаех от бащата на Карло. Бяха толкова много… и тъй като се боях, че с времето ще ги забравя, наредих на един преписвач да ги увековечи върху пергамент и да ги подвърже в книга.

— И Марко получи книгата?

Катерина поклати глава.

— Лион я държи в корабостроителницата някъде между своите книжа. Марко повече не стъпваше в кулата. Беше започнал да рисува, а „Вихреният танцьор“ вече не му доставяше удоволствие, а болка.

— Как така?

— Веднъж му зададох този въпрос, а той отвърна, че съзнавал своето безсилие да сътвори нещо, което да е поне приблизително толкова хубаво и това го изпълвало с болка и печал. — Катерина насочи поглед към фигурата. — И мен ме натъжаваше, защото знаех, че общите ни часове са отлетели завинаги. Като порасна, той ми се изплъзна също така, както и Лион преди него. Марко никога вече нямаше да бъде толкова мой, както по времето, което прекарахме в тази стая.

Санчия забеляза, че в очите на Катерина блестят сълзи. В объркването си не знаеше какво да каже.

— Марко ви обичаше. Той обичаше всички.

— Да, но най-много обичаше Бианка. Не биваше да се опитвам да му отнема Бианка. Ала аз смятах, че така е най-добре. — Катерина затвори очи. — Сега не знам кое е най-доброто. Нищо вече не е ясно.

— Не, нищо не е ясно. Без „вече“. — Санчия улови Катерина за ръката.

Катерина потръпна конвулсивно и Санчия помисли, че ще издърпа ръката си. После обаче тя се отпусна към стената и хвана здраво пръстите на Санчия.

— Не е ли проява на егоизъм желанието ми да оплача сина си, когато толкова други се нуждаят от помощ? Но смъртта на един син заслужава да бъде оплакана. — Дълбока болка се изтръгна от гърдите й, когато извика с всички сили: — Марко!

Санчия усещаше как горещите й сълзи напират, а мъката по собствената й загуба заплашваше да я задуши. Раменете и потреперваха, тя започна неудържимо да хълца и хлипа, и да оплаква всички. Пиеро Бианка, Марко… и другите, чиито имена не знаеше.

Смарагдовите очи на „Вихрения танцьор“ гледаха неподвижно към двете жени, които седяха прегърнати и споделяха болката си, докато не им останаха сълзи.

 

 

Когато на следващия ден се събудиха, Катерина и Санчия напуснаха стаичката в кулата и „Вихрения танцьор“, за да се изправят отново с лице в лице срещу Медуза.

Първата повеля на деня беше да се вземе вода от извора в лозята. Те впрегнаха кон пред някаква каруца и тръгнаха за града, като Катерина държеше юздите.

В Мандара цареше мъртвешка тишина. Конските копита чаткаха призрачно по калдъръма, когато каруцата се понесе по криволичещите улички към градските порти.

Само плъхове и птици населяваха улиците. Тук и там се виждаше да лежи мъртвец — проснат в канавката или пред входната врата на някоя къща. Санчия бързаше да извърне поглед особено когато чуеше хищното изшумоляване покрай трупа.

Градските порти зееха широко отворени. Жените минаха през тях и свърнаха на север, за да хванат най-късия път към лозята.

— Всичко изглежда запустяло — каза Санчия, когато стигнаха до огромната, иззидана от недялани камъни винарница. — Колко мъже работят в лозята?

— През това време на годината — само един или двама. За гроздобера стават много повече. — Катерина спря коня пред извора. — Хей, има ли някой тук? Леонардо! — извика тя високо.

Никакъв отговор.

— Изглежда ще трябва да се справим сами — заяви Катерина унило. Тя скочи от каруцата. — Надявах се, че ще имаме по-голям късмет. Без чужда помощ ще успеем да напълним само малките бъчви. — Тя се запъти към винарницата. — Почвай да носиш вода. Аз ще изтъркалям бъчвите навън, а ти ги пълни.

След като Санчия се приспособи към определен ритъм. Съвсем не беше трудно да се носи вода от извора и да се пълнят бъчвите. По-трудно стана, когато напълнените бъчви трябваше да се вдигат върху каруцата. Дори по-малките тежаха доста над сто фунта^[2]. Изискваше се усилие, от което мускулите на двете жени скоро се схванаха. Когато най-сетне натовариха и последната бъчва, потта се стичаше от лицата им.

Катерина се облегна, съвсем останала без дъх, на каруцата.

— Cristo, колко се радвам, че се справихме! Никога не съм мислила, че водата може толкова… Погледни… какво ти има на ръката? Та тя кърви…

Санчия сведе очи към дясната си длан, върху която се виждаше малка кървяща драскотина.

— Не знам… трябва да съм се порязала на някоя бъчва. Навярно парче стъкло… ах, няма никакво значение.

Катерина свъси вежди.

— Как така да няма значение? Може да загнои. — Тя вдигна роклята си, за да откъсне парче плат от фустата. — Била съм свидетел как от парчета стъкло издъхват силни мъже. Да не искаш заради това да се озовеш на смъртния си одър… — Тя се втренчи слисано в Санчия.

Защото Санчия се смееше. Тя се смееше така неудържимо, че й се наложи да се хване с две ръце за каруцата, за да не падне.

— Катерина, та вие все пак не бихте могли… — Тя продължи неудържимо да се смее.

— Не виждам нищо смешно във всичко това.

— Катерина, ако умра, то ще е от чумата, а не заради някакво парче стъкло. Madre di dio^[3], може пък чумата да ме заобиколи!

Катерина си разтърка очите и сама избухна в неудържим смях.

— Да, чувала съм за такива случаи. — В следващия миг тя се смееше през сълзи. — Прости ми, не го направих нарочно. — Тя разтърси глава. — Едно парче стъкло. Света Дево, едно нищожно парче стъкло…

— Не бива да се смеем — едва успя да каже Санчия. — Наистина няма нищо комично в това. — Тутакси отново я разтърси кикот. — Защо не мога да спра?

— Лоренцо веднъж ми разправи за естествената защита. — Катерина изтри сълзите от бузите си. — Навярно природата запазва разсъдъка ни чрез смеха, когато мъката ни стане непоносима. — Тя разтърси глава. — Във всеки случай се чувствам много по-добре. А сега ми дай ръката си, за да я превържа. В случай че чумата не те погуби, не искам да го стори това глупаво стъкълце.

Санчия протегна ръката си и изчака търпеливо, докато Катерина почисти и превърже драскотината.

— Между другото ти би могла да останеш извън града — каза Катерина тихо, докато затягаше възела на превръзка.

— А може би не.

— Мандара не е твоето родно място. Нямаш задължения към него.

— Вие имате нужда от мен.

— Да, аз имам нужда от теб — отвърна отпаднало Катерина. — И само Господ знае с каква неохота ще те оставя да си тръгнеш. Ти… ти си ми голяма утеха.

Санчия кимна, изпълнена с обич към Катерина. Жената, която сега стоеше насреща й, не беше вече достолепната, царствена господарка на Мандара. Дрехата й беше осеяна с петна, лицето й беше прорязано от бръчки, белег на умора и страдание. При все това в този миг Катерина беше най-близо до идеалния облик на една illustrissima.

— И вие сте ми утеха. Затова нека останем заедно. — Тя хвана нежно Катерина за ръката. — Трябва да тръгваме. В града имат нужда от водата. Къде ще я разтоварим?

— Върху стъпалата на катедралата. Две бъчви ще запазим за нас, а останалите ще предоставим на графа.

— Не следва ли да се въведат дажби за водата?

— Та кой ще надзирава това? Свещеникът е изчезнал вдън земя, а ние сме заети с грижите за болните. — Катерина тръгна към каруцата. — Ще ходим всеки ден до лозята и ще носим вода. — Тя се качи на капрата. — В случай че и този извор не пресъхне или не бъде заразен. Не би ме учудило много. Щастието изглежда е напуснало Мандара.

 

 

През следващите дни Санчия носете вода, грижеше се за болните, миеше мъртвите и ковеше ковчезите им. Само една съвсем млада слугиня от кухнята надви заразата, но Санчия не беше убедена, че няма да се зарази по-късно. Навсякъде върлуваше смърт. Защо трябваше да оцелее дори един-единствен човек? Знаеше, че е само въпрос на време, докато Медуза се докопа и до нея. Щом като невинни души като Пиеро и Бианка трябваше да умрат, щеше да умре и една грешница като нея.

И бедният, сияещ Марко…

— Ходих на площада, за да викам знахаря за младия Донато. Напразно — каза Катерина и коленичи до Санчия върху плочника в двора на замъка. — Дай да ти помогна. — Тя запретна ръкави и взе да мие тялото на конярчето, което беше умряло преди няколко минути. — Забележително е как човек привиква към миризмата — заяви тя, унесена в мисли. — Знахарят е офейкал от града.

— И без друго нищо не можеше да направи. — Санчия посрещна новината със свиване на рамене. — Ала бягството едва ли ще му помогне. — Тя срещна погледа на Катерина. — Всички ние ще умрем, нали?

— По всяка вероятност. Ала мен ме озлобява, че този страхопъзльо се отказа от битката, преди тя да е загубена. Аз не постъпих така, ти също. — Тя пусна парцала в легена. — Градът е направо изоставен. Който не е вече мъртъв или не се е скрил сред собствените си четири стени, си е плюл на петите като знахаря.

Санчия покри Донато с чист чаршаф. Знаеше, че трябва да произнесе молитва за упокой на душата му, но не й идваше нито една в ума.

— Няколко болни са се довлекли до стъпалата на катедралата и горещо молят Бога и вси светии за помощ. Съмнявам се дали Бог ще им отговори. Изтичай долу и виж дали вместо него можеш да направиш нещо за тях.

— Аз? Сама?

Катерина кимна.

— Скоро въобще няма да ти помагам.

Санчия се вледени. Впери разтревожен поглед в Катерина. Беше повярвала, че е претръпнала към всякакви болки и изведнъж откри, че съвсем не е така.

— Кога? — попита тя напрегнато.

— Кога съм открила тази подутина под мишницата си ли? Снощи.

И напук на това Катерина беше превивала гръб целия ден и изглежда само със силата на волята поддържаше удивителната си работоспособност. Като се взря по-внимателно, Санчия откри по лицето й нездрава червенина и болезнено изкривена бръчка около устата й.

— Няма да ви оставя сама.

— Така си и помислих. — Усмивка озари измъченото лице на Катерина. — Всъщност редно е да те предумам да отидеш при онези, които повече се нуждаят от твоята помощ, но ми се струва, че съм заслужила да умра в ръцете на приятелка. Не искам да си отида самотна, смазана от четирите стени. — Усмивката й избледня, тя протегна ръка към Санчия. — Ще дойдеш ли с мен в моята градина, приятелко?

Санчия се надигна бавно и улови Катерина за ръката. Държеше я много здраво, докато вървяха натам, където на припек сред розите Медуза чакаше Катерина.

 

 

— Защо не се е върнал още веднъж? — мърмореше Лион, чийто поглед не се откъсваше от овъгления скелет на кораба „Танцьор“. — Разправял, че щял да се върне и да подпали цялата корабостроителница. Защо не го е сторил?

— Навярно Борджия е щракнал с пръсти и му се наложило на бегом да отиде при него — разсъждаваше на глас Лоренцо. — Дамари е достатъчно умен, за да пренебрегне личните си щения за мъст, ако на карта са поставени честолюбивите му цели.

— Или след Солинари е решил да ме примами в клопка.

— Басала каза, че разполагал с малко войници, когато нападнал корабостроителницата. Вярваш ли, че има по-голяма войска в…

— Не ми харесва — избухна Лион с внезапна сприхавост. — Не ми харесва тая работа. Има нещо гнило.

Погледът на Лоренцо се премести от останките на „Танцьора“ към другите опожарени туловища в корабостроителницата.

— Засегна те чак до дъното на душата ти. Навярно е накърнена мисловната ти способност.

Лион стисна юздите по-здраво.

— Намерението на Дамари беше да ме засегне дълбоко — изрече той дрезгаво. — И той залага на това, че като дявол ще го преследвам чак до Солинари. Защо?

Лоренцо го погледна безмълвно.

— И защо не е подпалил корабите и корабостроителницата, когато е дошъл тук и е открил, че сме заминали с „Танцьора“ за Генуа? Тогава случаят е бил много по-благоприятен. Защо се е въздържал и сега нанася удара си?

— Навярно е пожелал да изчака, докато събере сили да унищожи всички кораби.

Лион поклати глава.

— Не вярвам в това.

— Защо да не обърнем конете към Солинари и да си изясним положението?

Лион мълчеше. Погледът му беше все още прикован в „Танцьора“.

— А ако Дамари е искал да ни подмами не към Солинари, а далеч от Мандара?

Лоренцо се сепна.

— Мигар мислиш, че е получил в подкрепление войски от Борджия, за да може да нападне града?

— Какво е направил не зная, но не ме напуска едно лошо предчувствие. — Съвсем ненадейно Лион извика на мъжете, които, пръснати по цялата корабостроителница, оправяха каквото можеха:

— На конете! Връщаме се в Мандара!