Айрис Йохансен
Вихреният танцьор (10)

Десета глава

През онази нощ сънят дойде отново.

Санчия лежеше в мрака и се мъчеше да овладее лудешкия ритъм на сърцето си. Това е само сън, повтаряше си тя непрекъснато. Вече не лежа в тъмницата, намирам се на кораба на Лион, на много мили разстояния от Солинари. Това е само сън.

Нищо не помагаше. Стените на каютата заплашваха да я затиснат и с всяко поемане на дъх се надвесваха все повече над нея. Трябваше някак да им се изплъзне.

Най-сетне успя да се изправи и трескаво навлече дрехите си. Искаше да излезе на палубата, да види отново водата, да поеме чистия солен въздух и да мисли за онова, което лежеше отвъд хоризонта. Свобода и приключения…

И навярно щеше да настъпи мечтаното освобождение от кошмарите.

Малко по-късно тя стоеше до перилото на борда и гледаше обляното в лунната светлина, мятащо искри море. Да, това беше, което й трябваше. Усети как я обхваща тържествено спокойствие, което побеждава тревогата и потиска тежкия, неизличим спомен.

— Какво правиш навън? Вече е дълбока нощ… да се разболееш ли искаш?

Спокойствието й се изпари, когато позна гласа на Лион. Dio, не искаше той да е около нея. Копнееше за мир и покой, а той носеше със себе си само неспокойствие.

— Шалът ме топли. — Тя се уви по-плътно. — Скоро ще се прибера.

Лион се приближи към нея до перилото.

— Веднага.

— Не! — Опита се да овладее нервите си. Размяната на думи трябваше да се избегне. Мир, спокойствие. — Не мога да спя. Оставете ме сама и аз ви обещавам, че след малко ще се прибера.

— Ах, ти си склонна към отстъпки? — В гласа му се долавяше почуда. — Трябва вече да си болна. Следобед беше много по-своенравна. Защо не можеш да спиш? Боли ли те ръката? Лоренцо каза, че оздравяването ти вървяло по мед и масло.

— Ръката не ме боли. С всеки изминат ден е все по-добре. Само съм неспокойна.

Тя усети погледа му върху лицето си.

— Сънища ли?

— Това е без значение. Вървете си. Карате ме да се чувствам още по-неспокойна.

— Ти мен също. — Той се замисли. — Старият сън ли?

— Не, не той.

— Какво…

— Защо не ме оставите на мира? — Тя се обърна с лице срещу него. — Напоследък сънувам тъмницата на Дамари, а не отходната яма. Сънувам, че чукът е станал меч и фра Луи ми реже пръстите един по един. Тъкмо такива бяха намеренията му, ако искате да знаете. Но в началото те правеха всичко, за да умирам от страх, ето защо си играеха с мен. Донесоха дъската за притискане, сложиха ръката ми на нея и…

— Шшт. — Ненадейно се озова в обятията на Лион. Бузата и лежеше върху кожата на жакета му, гласът му звучеше плътно в ухото й. — Не говори за това. Не мисли за това.

— И когато приключеха с мен, те ме отвеждаха за няколко часа в килията, за да си почина и да мисля за след вашия път…

— Не! — Той запуши устата й. — Не искам да чувам нищо повече. Трябва да го забравиш.

Тя поклати отрицателно глава и се освободи от ръката му.

— Не мога да забравя. Просто така съм устроена. Съхранявам всичко в паметта си, а когато през деня си налагам да не мисля за ония изверги, сънувам ги през нощта. — Тя се усмихна горчиво. — Но няма повече да говоря, щом като ви причинявам главоболие.

— Да, тези неща ме разстройват. Аз… аз ги усещам физически. — Лион я погледна от горе на долу. Тя забеляза тъмните му очи да проблясват на лунната светлина. — Разкажи ми — настоя той ненадейно. — Разкажи ми всичко. От мига, в който те заловиха, до последния, когато те измъкнах от тъмницата. Всичко, което ти сториха. Всичко, което си изпитвала.

— Защо? Та вие казахте, че не желаете и да чуете за моите патила?

— Grand Dio, разбира се, че не искам, но трябва някак си да участвам в твоите преживелици. Моя е вината, че те връхлетяха и няма да те оставя сама с тях.

— Безсмислено е, ако…

— Разкажи ми.

И тя му разказа всичко от игла до конец, в началото със заекване, после все по-свободно, докато не остана и най-малка подробност.

Накрая думите й станаха пак пестеливи и постепенно секнаха.

— Свърши ли? — Гласът му звучеше измъчено.

Санчия кимна вдървено.

— Това е всичко.

Тя отвърна лицето си, обзета от почуда, защото се чувстваше някак облекчена, сякаш по загадъчен начин Лион бе съумял да изгони част от тези страховити видения от съзнанието й и да ги вземе в своето.

— Слава тебе, Господи! — Той я грабна в обятията си и я притисна силно. Гърдите му се повдигаха учестено като след бързо бягане, но в прегръдката му нямаше похот. — Ужасна история, която ме разтърси дълбоко.

Тя усети, че против волята й я обзема конвулсивен смях.

— Мен също.

Смехът й донесе облекчение и принизи значението на Дамари в спомена й, нещо, което досега не беше се случвало.

— Знам — каза той с пресъхнали устни, преди да я отдели от себе си. — Не проумяваш ли, че това вече никога няма да се повтори? Ти ми принадлежиш, а аз ще те закрилям…

— Аз не ви принадлежа. — Едва го изрече, когато я осени мисълта, че в този миг се чувства по-близка с него, отколкото когато го усещаше вътре в тялото си. Тя отстъпи неуверено назад. — Аз принадлежа единствено на самата себе си. Аз ще…

Ръката му закри устата й.

— Нека не говорим сега за това. Не може ли да помълчиш малко?

Тя отстъпи още крачка назад и извърна глава, за да се освободи от ръката му.

— Наистина не ми остава нищо друго, след като ми запушвате устата с вашата лапа — отвърна тя остро. — Ако не желаете да ме слушате, оставете ме сама.

Той я погледна мрачно.

— Не искам да те оставям сама.

Санчия долови някакъв необясним пристъп на облекчение. Усещаше, че съвсем не иска да бъде сама и че бдителността на Лион бе утеха за нея напук на троснатото му държание.

— В такъв случай трябва да ме оставите да говоря, когато си искам.

Мрачното изражение на Лион изчезна и той изведнъж се разсмя:

— Откакто дойдох тук, на палубата, не правя нищо друго, освен да те слушам. — Той я хвана за лакътя и я дръпна към стълбите. — Ела.

Тя се опита да се освободи.

— Къде ме водите?

— Тук. — Той се беше спрял пред стълбите към кърмата и я повдигна едно стъпало нагоре. — Седни. — В усмивката му имаше нещо хлапашко. — Нима си помисли, че ще те повлека към леглото? Опитвам се да докажа, че съм търпелив. В момента си в безопасност с мен. — Той посочи с глава моряка зад кормилото. — Тъй като нямам намерение да те деля с него, би било ужасно да те обладая тук пред очите му.

Тя го погледна с любопитство.

— Делили ли сте някога жена с други мъже?

— Твърде често дори. Блудниците, които вървят подир войските, никога не достигат.

Той прочете неодобрение в погледа й и седна до нея върху стъпалото.

— Да, аз съм блудствал и убивал, също така съм обладавал жени против волята им. — Той забеляза, че тя замръзна. — Та какво си очаквала? Аз въобще не съм кротък и благ придворен като Марко, а съм един суров воин. Превземе ли се един град, жените са част от плячката.

— Това не прави деянието по-добро — каза тя отчетливо. — Как сте се чувствали, когато сте го правили?

— Човек привиква към това, както към повечето неща. — Той потъна за малко в спомените си, преди да признае: — В действителност обладах само един-единствен път някаква жена против волята й. Бях на четиринадесет години, опиянен от власт и победи. И копнеех страстно за жена. Тя беше женището на търговеца и се беше скрила в дюкяна му. Че защо не, мислех си аз, другите също не се колебаеха да вземат онова, което по право им принадлежеше. Дори съм наблюдавал и баща си да се забавлява с жени, независимо дали искаха или не. — В началото той се поколеба, но сетне продължи разпалено: — Но аз въобще не изпитах наслада. Очите й бяха празни, тя ридаеше… Не смогнах да я задоволя. Задържах я при себе си, докато condotti се изтеглиха от града, а на сбогуване й дадох пари. Не допуснах също някой друг да я докосне, но… самият аз не почувствах нищо.

Санчия не каза нито дума след изповедта му.

В този миг той се обърна толкова рязко към нея, сякаш тя го беше нападнала.

— Не търся извинение. Аз съм това, което съм и върша онова, което трябва да върша. У мен има малко мекота, но нося справедливо сърце и връщам всичко, което ми дават, било то добро или зло. Ти трябва да ме приемеш такъв, какъвто съм.

Неговата разпаленост я стъписа.

— Защо ми казвате всичко това?

Противоречиви чувства помрачиха лицето му.

— Не знам защо. — Усмивката му излезе крива. — Упражняваш странно въздействие върху мен. Лоренцо каза, че непременно трябвало да ида на изповед. Навярно ще искам прошка за неща, които не могат да се простят.

Тя отвърна очи от лицето му. Настъпи мълчание.

— Войнишкият живот вече не ви ли харесва? — заговори тя накрая.

Той вдигна рамене.

— От детството си насам не познавах нищо друго. Вършех добре работата си. Баща ми от все сърце се радваше на напредъка ми.

— Но на вас не ви харесваше, нали? — упорстваше тя. — Заради това ли разпуснахте вашите condotti и се заловихте с корабостроенето?

— Морето винаги е било в кръвта на хората от моя род. Най-напред, когато преди повече от век семейството ни дошло от Персия в Италия, сме се заселили във вътрешността на страната — далеч от бреговете. — Той изкриви лице. — Но по природа въобще не сме селяни и не забогатяхме от земята. По тези причини моят прадядо грабнал меча. Воюването ни е по-присърце и ние натрупахме състояние от него!

— Но сам зарязахте военния занаят? — Санчия го гледаше внимателно.

— Спечелихме достатъчно богатства, а на мен ми дойде до гуша да се хвърлям в боя заради разни велможи, които единия ден ми плащаха за това, че се бия за тях, а на другия ден наемаха другиго, който ми крадеше парите. — Облегнат на стъпалото, той погледна нагоре към издутите от вятъра платна. — Един ден видях във Венеция да влиза някакъв кораб от Мадагаскар. Цялата сутрин бях събирал остатъка от наемническото си възнаграждение от Signoria^[1]. Изцяло се бях наситил и преситил на Sercnissima^[2]. — Споменът го накара да се усмихне. — Вятърът надуваше платната, можех да усещам мириса на морето и на канелата, която разтоварваха и ненадейно осъзнах… — Той се обърна и я погледна: — Не е ли време да спиш?

— Ни най-малко. — Тя го гледаше от упор. — И какво осъзнахте в оня миг?

Той се изправи на крака и я повлече със себе си.

— Осъзнах, че е крайно време да се върнем към морето — там, където ни е мястото.

— И защо тъкмо корабостроене? Защо не откривателски експедиции или търговия?

Той поклати отрицателно глава.

— Хайде да спрем засега. Върви вече в леглото си.

Санчия усети горчиво разочарование. За пръв път Лион се беше показал като човек, а не като заплашителна загадка. Не искаше да прекъсва мигът, в който беше надзърнала в същността му, от страх да не изчезне завинаги.

— Не ми се спи.

— И на мен — отвърна той и добави откровено: — Но тялото ми бурно настоява за своето, а ако не желаеш да го приемеш, тръгвай си мигновено. — Той се усмихна едва забележимо, когато видя как очите й се разшириха. — Мигар мислиш, че вече не те желая? Желанието ми се обажда неизменно, щом си близо до мен и това трябва да понесеш.

— Трябва да понеса само онова, което искам да понеса.

— Което си решила, че искаш да понесеш! — поправи я той с меко натъртване. — Мога да ги въздействам така, че да пожелаеш да ме понесеш.

Когато вдигна очи към него, усети познатото чувство между бедрата си. Не, тя не искаше да усеща нищо. Не беше вече неговата играчка в леглото, не биваше да покачва никаква отзивчивост, иначе нямаше отърваване от него.

— В такъв случаи решавам да не ви искам. Няма да… — Тя прекъсна мисълта си, когато срещна настойчивия му поглед. — Лион, пуснете ме.

— Ела в леглото, Санчия.

— Не мога.

Обзе я отчаяние, когато го погледна. Лицето му беше безмилостно, непреклонно. Сега съжаляваше, че не бе отишла в каютата си, както й заповяда. Току-що я беше дарил с утеха, беше й позволил да надникне в суровата бруталност на живота, който го беше блъскал от всички страни и издялал от него онова, което представляваше. Сега поне го разбираше, макар и да не се съгласяваше с него, а разбирането водеше до влечение.

— Няма да остана в Генуа, ще избягам от там.

Той остана като ударен от гръм.

— Не бъди глупава. В Генуа ще бъдеш в пълна безопасност. Дамари никога няма да измине такъв дълъг път, за да те залови, а аз ще се погрижа да си добре подслонена, преди да отпътувам.

— А ако дойдете отново? — Санчия поклати отрицателно глава. — Щом искате любовница, върнете се при Джулия Марцо и ме освободете.

— Никога няма да те освободя!

— В такъв случай ще трябва да оставите някой да ме пази. Когато се върнете, няма да съм вече там. — Тя го гледаше умолително. — Защо не искате да ми подарите свободата? Та вие казвате, че за вас самия робството би било непоносимо и сте щели да избягате от него.

Той изглеждаше непреклонен.

— Знаеш ли наказанието, което бих могъл да ти наложа за подобно престъпление?

— Мигар мислите, че се боя от наказание? — Тя се усмихна горчиво. — Научих се да живея с болката. Дамари беше добър учител. А вие никога няма да ми причините болка.

— Много ли си сигурна?

— Да, ето защо не трябва да ме заплашвате с онова, което никога няма да направите, Лион. Повече не се боя от вас.

По лицето му бяха изписани гняв и разочарование.

— Навярно ще трябва да променя държанието си. Моите методи очевидно са станали твърде прозрачни. — Той се обърна и тръгна по палубата. — Ти си мъчна жена. — Лион извика на кормчията: — Вземи обратен курс… връщаме се в Пиза!

Пиза! Санчия беше толкова слисана, колкото и кормчията, който изпълни заповедта на Лион.

— Намираме се само на един ден път от Генуа.

— И ти току-що ми съобщи, че ще избягаш от там, щом като замина. — Той прехапа устните си до кръв. — В такъв случай ще те задържа при мен.

— В Пиза ли?

— В Пиза корабът хвърля котва. Не мога да остана там, тъй като бих искал да се уверя, че Дамари не е нападнал Мандара.

— Но Лоренцо каза, че това било твърде невероятно.

— Мандара ми принадлежи. Трябва да съм съвсем сигурен в делата си.

— Следователно ще ме вземете със себе си в Мандара?

— Ти не ми оставяш никакъв друг избор.

Лунната светлина падаше право в лицето му. Никога Санчия не беше виждала това лице по-навъсено.

— Да, ще те взема със себе си в Мандара.

 

 

— Ей там е Мандара, Санчия. — Лоренцо обузда коня си, наведен напред на седлото и посочи укрепения със стени град насреща. Неговото иначе толкова равнодушно лице показваше необичайно оживление.

— Не е толкова далече, колкото изглежда. Половин час езда и ще сме пристигнали.

Лион го удостои с мрачен поглед през рамо:

— Едно обстоятелство, което сигурно те кара да ликуваш.

— Да, честно казано, чувствам се почти щастлив. — Този път тонът му беше лишен от всякаква ирония. — Макар и съвсем да не съм сигурен, че думата щастие означава нещо. — Той вдигна рамене. — Ала в края на краищата има много думи, които са без значение за мен.

— Колко е красиво!

От височината на хълма Санчия можеше да разгледа опасаната с крепостни стени Мандара и част от разпрострелите се в долината на север лозя. Погледът й се върна обратно към крепостта, която властваше над града, неволно дръпна юздите и кобилата й с пръхтене отметна грива назад. Санчия си наложи да се успокои. Мисълта за предстоящата среща с майката на Лион не биваше да я плаши. Тази жена не представляваше никаква опасност за нея. Лион беше казал, че няма да настанят Санчия в замъка, а в някоя малка къща в града. Майка му щяла тутакси да разбере, че Санчия е прекалено незначителна особа в живота на Лион и щяла да я остави на мира.

Трябваше да намери начин да напусне Мандара. Това беше новата й натрапчива мисъл, но я завладя прилив на разочарование, когато погледът й отново падна върху високите стени на града. Откакто бяха тръгнали от Пиза по суша, не се бяха появили никакви възможности за бягство. А в Мандара, върху територията, където господстваше Лион, бягството й изглеждаше почти невъзможно.

— Санчия, откажи се.

Тя се обърна и видя, че Лион я следеше с очи.

— Ти няма да напуснеш Мандара.

— Не се заблуждавайте. Ще намеря начин. — Тя отново погледна към замъка. — Забравяте, че съм опитна крадла. Ще ви бъде трудно да ме държите под ключ.

— Това не е необходимо, тъй като тук ключовете и резетата са излишни. Ще видиш, че рововете, подвижните мостове и градските порти се охраняват от мои лични войници. — Усмивката му беше достойна за любов. — И ще се погрижа недвусмислено да предупредят стражите, че ще бъдат скопени, ако допуснат да направиш дори и една крачка извън градските порти.

— Мисля, че това ще подейства доста убедително — чу се мекият глас на Лоренцо. — Лион е прав. Откажи се от помислите си за бягство, Санчия.

Вместо отговор тя пришпори коня си и той се понесе в тръс надолу по полегатия склон.

Портите на Мандара се разтвориха широко, когато конниците бяха още на цял хвърлей разстояние. Двама конници излязоха насреща им от града. Ездачът на едрия кон със сиви петна веднага пое ръководството и препусна стремително срещу тях.

— Отрежда ни се честта да имаме личен ескорт — промърмори Лоренцо. — Благородната Катерина.

Санчия се втрещи. Погледът й се съсредоточи върху фигурата, която се носеше право към нея. Поради значителното разстояние не можеше да различи чертите на жената, но без никакво съмнение се касаеше за една illustrissima^[3], за една дама с положение и авторитет. Яздеща изправена върху седлото, с непоколебимата си стойка, със своята сила и грация тя напомняше за сина си. Ръстът й не можеше да се прецени, но изглеждаше едра и стройна, с широки рамене под пелерината от аленочервено кадифе.

— Само кураж, Санчия. — Погледът на Лоренцо беше вторачен в приближаващата се ездачка. — Оставила си е копието вкъщи.

— Санчия въобще не се нуждае от кураж — каза Лион, преди да пришпори коня си. — Майка ми няма да й стори нищо.

Лоренцо се задоволи само с едно презрително изсекване на носа.

Катерина Андреас обузда своя сив жребец точно пред сина си, а Санчия се подготви неволно за предстоящата среща. Майката на Лион не се нуждаеше от никакви оръжия, за да вдъхна респект, дори страх и ужас.

Чертите на Катерина бяха твърде изразителни, за да може да се нарече хубава; долната половина на лицето й беше твърде удължена, челюстта й — прекалено здрава, а веждите й бяха женският вариант на дебелите черни греди на Лион. В резките й разпоредителни маниери имаше нещо мъжко, което контрастираше с високите й, сякаш изваяни с длето скули, а също така и с огъня, проблясващ в благородните тъмни очи. В блестящите й черни коси се провиждаха посребрени нишки, но лицето й беше стегнато и почти гладко.

Внимателният поглед на Катерина заопипва лицето на Лион.

— Ти си здрав и невредим?

Лион кимна.

— Какво стана с Дамари?

— Не е потеглил срещу Мандара. — Тя сви на рамене. — Този негодник никога не би се осмелил. Той предпочита да купи други хора, които да вършат мерзостите му. Марко е оставил съгледвачи в Пиза. Дамари е напуснал града и се отправил към Борджия, след като узнал, че ти си на път за Генуа. — В очите й заиграха весели пламъчета. — Ще трябва да бъде много убедителен пред Чезаре, за да обясни защо не носи „Танцьора“. Да можех да чуя отнякъде какво ще му каже, за да прикрие факта, че не е успял да се справи само с трима мъже.

— И с една жена — добави Лоренцо тихо.

Погледът на Катерина го стрелна. Тя кимна официално.

— Лоренцо.

Той приведе главата си в подигравателен поклон.

— Дона Катерина.

После дамата се обърна към Санчия.

— Ти ли си робинята Санчия?

Санчия се изправи като свещ.

— Аз съм Санчия. Но вече не съм робиня.

Катерина погледна Лион.

— Подарил си й свободата? Марко ми каза, че си нямал такива намерения.

— Не съм сторил нищо подобно. Тя изглежда вярва, че то ще стане истина, ако само го повтаря достатъчно често.

— Сметката ни е уредена — каза Санчия. — Аз съм свободна.

— Какво става тук? — попита Катерина. — Та ти възнамеряваше да я оставиш в Генуа. Марко каза…

— Тя е тук и ще остане — възрази Лион грубо.

Катерина присви очи.

— Няма ли да я подслониш в замъка?

Лион поклати отрицателно глава.

— Ще се настани в града.

— Освен ако не желаете да я почетете с някоя покана — подхвърли Лоренцо. — Положително Лион би отстъпил пред вашите настоявания, благородно госпожо. Той е толкова предан на дълга си син.

— Не! — каза Лион. — Лоренцо, стой настрана. Това не те засяга.

— Нашият скъп приятел Лоренцо твърде рядко се спира пред подобен аргумент. Това ваша работа ли е, Лоренцо? — Попита тя със заплашителна мекота в гласа си.

Вместо отговор Лоренцо й се усмихна широко.

— Защо е всичко това? — Катерина се обърна отново към своя син. — Ако си благодарен на Санчия за услугите й, подари й свободата, дай й пари и я остави да върви по своя път. В Мандара няма място за нея.

— За нея има място там, където аз реша. Мамо, откажи се.

— Аз няма да… — Тя спря, когато дочу приближаващ се тропот на копита. — По-късно ще се заема с това. Въпросът далеч не е приключен.

— Никой не е и допускал такова нещо — каза Лоренцо.

Катерина му хвърли унищожителен поглед, преди да обърне коня си, за да посрещне младата жена, която препускаше към тях.

— Бианка, колко много се забави! Ако не покажеш повече усърдие, Лион може да реши, че ти не се радваш достатъчно да го срещнеш.

— Лион знае много добре, че винаги съм щастлива да го видя — отвърна Бианка. — Ти забравяш, че не се чувствам толкова уверено на седлото, за да яздя с твоята главоломна бързина. — Тъмносините й очи, насочени към Лион, бяха изпълнени с любов, в усмивката и се четеше топлина. — Добре дошъл в Мандара, господарю мой. Липсваше ни.

Бианка беше най-хубавата жена, която Санчия беше виждала през живота си. Слънцето сякаш правеше магии със златистите къдрици в светлокафявите й коси, навити на плитки около красивата глава и подчертаващи съвършенството на чертите й, с които би се гордяла някоя статуя на Афродита. Не, не на Афродита, поправи Санчия картината, която й се натрапваше. Ликът на тази жена беше прекалено невинен, за да се сравнява със светската богиня на любовта. В своята детска чистота тя напомняше по-скоро Психея.

— Ти също ми липсваше, Бианка. — Усмивката на Лион беше мека и блага. — Изглеждаш отново разцъфтяла и по-жизнена, отколкото при предишната ни среща.

— Да, наистина съм добре. Марко ме заставя с часове да му позирам за неговите картини в градината. Миналата седмица съвсем изгорях на слънцето.

— Марко трябва да се грижи по-добре за теб.

— Е, сега вече си вкъщи, Лион и не е работа на Марко да се грижи за нея — каза Катерина остро. — Ти можеш…

— Не искаш ли да представиш Санчия на Бианка, Лион? — прекъсна я Лоренцо. — Къде останаха добрите ти маниери?

— Това ли е Санчия? — Усмивка озари чертите на Бианка. — Марко ми разказа колко си била смела, когато трябвало да се вземе обратно „Вихреният танцьор“. Гордея се да се запозная с теб. Сигурна съм, че скоро ще станем приятелки.

Откритото държане на Бианка стопли сърцето на Санчия. Усмивката на младата жена й напомни със своята мекота за нежното уязвимо лице на Елизабет.

— Чувствам се особено щастлива, че се запознах с вас, благородна госпожо.

— Но вие още не сте се запознали — каза Лоренцо. — Струва ми се, че трябва да се нагърбя с това приятно задължение. Санчия, мога ли да те представя на Бианка, съпругата на Лион?

Защо се чувствам като паднала от круша? — питаше се Санчия отчаяно. Това, че никой не беше споменал за брака на Лион, още не означаваше, че не е женен. С една бърза усмивка тя се помъчи да прикрие стъписването върху лицето си.

— Благородна госпожо…

— Бианка — настоя жената на Лион усмихната. — Трябва да ме наричаш Бианка.

— Бианка… — повтори Санчия беззвучно. Избягна да погледне Лион. Не желаеше да забележи болката, която я обзе, след като се уталожи първото слисване. Чувстваше се излъгана… повече, отколкото в тъмницата, когато беше повярвала, че Лион я е оставил на произвола на съдбата. Колко глупаво и неразумно беше да се допускат такива чувства! Обстоятелството, че Лион имаше жена, не биваше да я засяга.

— А пък аз ще те наричам Санчия — Бианка се обърна към Катерина. — Не бихме ли могли да й дадем стаичката до моята. Аз на драго сърце ще…

— Тя е робиня, Бианка — прекъсна я рязко по-възрастната жена.

— Все още ли? — Върху гладкото чело на Бианка се появи бръчка. — Сигурна съм, че Лион не е догледал тази формалност. Той е срещу робството. — Тя се обърна към Лион. — Нали така?

Лицето на Лион остана безизразно.

— Както казваш… съществуват известни формалности. Ала нейното положение в момента не е толкова важно. Санчия няма да остане в замъка.

Когато Бианка понечи да възрази, Лион я спря с един жест.

— По-късно ще видим. Санчия е страдала много и се нуждае от отдих. Наредих да приготвят за нея една къща недалеч от двореца. Там тя ще може да си почине и събере сили.

Бръчките по челото на Бианка изчезнаха, когато погледът й спря върху превързаната ръка на Санчия.

— Разбирам всичко — каза тя тихо. — Ти си съвсем прав. Тя се нуждае от спокойствие, за да може да подири Господа и да го моли да й върне наново здравето. — Бианка кимна. — И аз ще се моля за това, Санчия, за да ти кажа час по-скоро добре дошла в замъка.

— Благодаря — отрони вяло Санчия.

— И ще ти донеса възглавници и завивки от нас — продължи Бианка. — Навярно ще доведа и една слугиня. Какво мислиш, Лион?

— Слугиня ще потърся сам — каза той. — Няма нужда да се тревожиш излишно, Бианка. Аз нося отговорността за Санчия и аз ще се погрижа също така за нейното здраве.

— Положително за Бианка е духовна потребност да прави добрини — заяви Лоренцо. — Милозливостта е волята Божия, нали Бианка?

— Лион има право, дете мое. — Катерина стрелна с гневен поглед Лоренцо. — Не ти приляга да се противопоставяш на желанията му.

— Да се противопоставям ли? — Очите на Бианка се разтвориха учудено. — Никога не бих сторила такова нещо. Лион, ти ме разбираш, нали?

— Стига вече, стига вече. — Търпението на Лион се изчерпваше. — Майка ми беше прекалено груба в подбора на думите си. Подчини се в този случай на волята ми.

— Но разбира се, както желаеш, така ще бъде — каза Бианка облекчено. — Мога ли да й пратя по-питателна храна от нашата кухня?

— Прати й каквото искаш — изрече през зъби Лион, преди да пришпори Таброн. — А сега слагаме край на нашето дърдорене и влизаме в града. Трябва да разпитам Марко за Дамари и да поговоря със стражите на портите.

 

 

Боядисаната в бяло къща, към която я водеше Лион, беше твърде малка, но посвоему очарователна. От балкона, отрупан с червени мушката, се откриваше изглед направо към двореца.

— Тази къща ми е позната — каза Катерина подчертано бавно. Тя вдигна поглед към покритата със завеска балконска врата. Сетне се обърна към сина си.

Лицето на Лион омекна, когато срещна погледа й.

— Нямах никакво време да подиря друга къща. Или тази къща, или замъкът.

— Не съм против решението ти. Дори го намирам за твърде подходящо.

— Мамо, това не е мое решение. Аз щях…

— Нямам време да стоя повече тук. Предполагам, че имаш ключ?

— Откакто къщата е необитаема, собственикът на дюкяна малко по-надолу съхранява ключа.

— Е, в такъв случай всичко е уредено по най-добрия начин. Хайде, Бианка, трябва да побързаме и да се погрижим за вечерята. — Катерина обърна коня си и се понесе в тръс, следвана по петите от Бианка.

Лион изръмжа полугласно проклятие, преди да се обърне към Лоренцо.

— Нали ще вземеш ключа и ще настаниш Санчия в къщата, преди да дойдеш в замъка? Трябва да поговоря с майка си.

Лоренцо кимна. Погледът му все още не се откъсваше от изправената като свещ на седлото Катерина.

— Допускам, че къщата е принадлежала на баща ти и е служела за обичайните цели?

Лион кимна.

— Боже Господи, защо и тя трябваше да ме посреща? Въобще не биваше да узнава, че Санчия сега е в къщата.

— Възнамерявахте да ме скриете ли? — попита Санчия. — В случай че ви създавам неудобства, има решение.

Лион й хвърли изпепеляващ поглед.

— Санчия, не подклаждай моето недоволство. И без твоите остроумия вече ми се събраха достатъчно ядове.

Погледът на Лоренцо все още беше вперен в гърба на Катерина.

— Да, настигни я с коня си, разчувствай я с нежни думи. Тя страшно се нуждае от тях, както ми се струва. — После той се усмихна на Санчия. — Ние с теб ще се оправим добре.

— Много добре — подчерта Санчия.

Лион я удостои с мрачен поглед, обърна коня си и препусна подир майка си и Бианка.

Лоренцо слезе и пристъпи към коня на Санчия, за да я свали от седлото и да върже двете животни за желязната ограда, която опасваше къщата.

— Почакай тук, докато донеса ключа.

Няколко минути по-късно той се върна на същото място с ключа и една глуповата на вид, дебеличка млада жена, чиято лъчезарна усмивка бе леко помръкнала от хладните обноски на Лоренцо.

— Това е Роза Ланцио, най-малката щерка на копринаря отсреща. Тя ще те обслужва.

Роза приклекна и измърмори нещо за поздрав.

Санчия разглеждаше слисана младата жена. Умът й не можеше да побере, че тя, която през целия си живот е била робиня, сега стои пред човек, който ще я обслужва.

— Нямам нужда от никаква слугиня.

— Лион не е на същото мнение. — Лоренцо отключи входната врата на къщата. Той сбърчи гнусливо нос, когато вратата се отвори широко. — Ела, Роза, цялата къща трябва да се проветри и да се сложи в ред.

Роза го погледна страхливо и изчезна безмълвно в къщата.

— Поне не бъбри непрекъснато като гъска — каза Лоренцо. — Страшно ме отвращават дърдорещи жени. — Той погледна Санчия. — Макар че и от теб не мога да се оплача. Откакто ти представих Бианка, сякаш си глътна езика.

— Аз бях… смаяна.

— Така си и помислих. Прелестно дете е тази Бианка, колкото добра, толкова и хубава.

— Да.

— Направи ли ти впечатление колко е мил и търпелив Лион с нея?

Санчия усети болезнено убождане под лъжичката.

— Е, не е толкова необичайно един мъж да посреща мило жена си. Той сигурно много я обича.

— О, да, всички обичат Бианка.

Санчия го погледна право в очите.

— Досега не искахте да зная нищо за нея, нали?

— Смятах, че ще е по-добре да не знаеш нищо колкото се може по-дълго време.

— По-добре за кого?

— За всички замесени. Ще го разбереш, щом опознаеш по-добре ситуацията. — Той я погледна пронизващо. — Но ми се струва, че в момента и без друго имаш доста неща за премисляне.

— Аз няма да остана дълго тук, за да има нужда да научавам повече за Лионело Андреас и семейството му.

— Напротив, ще останеш. Лион ще вземе всички предпазни мерки, за да е сигурен, че няма да му избягаш. Подир всичките вълнения и тревоги наистина няма да гледа със скръстени ръце как му се изплъзваш. — Той се усмихна. — Защо просто не се радваш на живота? Прелестна къщурка, слугиня на твое разположение, никаква работа, само безделие. Утре ще идем да разгледаме платове, а аз ще ти поръчам рокли, от които Джулия Марцо да се пръсне от завист. Е, нима това не е никаква съблазън?

— Не е.

Лицето на Лоренцо помръкна, но мигом отново се разведри.

— Забравих, че не си възпитана да се наслаждаваш на обичайните женски радости. Книги! Ще ти набавя книги от замъка, с които ще можеш да прекарваш времето, докато ти поръчам собствени. Тук в Мандара живее някакъв чевръст млад писар, който работи бързо и добре. Можеш да избереш кои творби да ти препише.

— Книги ли?

Гласът на Санчия издаваше интереса й. Собствена книга! Каква радост щеше да бъде да притежава магията на словата не само в паметта си, но и върху финия пергамент, за да я докосва с любов и съхрани завинаги.

— Подвързани във фина червена кожа — продължи да я съблазнява Лоренцо. — С позлатени ръбове на страниците.

Санчия не можа да сдържи усмивката си.

— Лоренцо, вие със сигурност сте пратеник на сатаната.

Той кимна.

— Постоянно казвам същото на Лион, но той предпочита да не ми вярва. Значи ти ще вземеш книгите и…

— Книгите няма да ме откажат от бягството — побърза да заяви Санчия. — Трябва да ви го кажа откровено.

— Е, в такъв случай съм предупреден. — Лоренцо сви рамене. — А сега ела с мен в trattoria^[4] на отсрещната страна на площада. Нека се подкрепим с вино и сирене, докато чакаме Роза да изчисти къщата ти. Тази миризма е непоносима.

— Това не е моята къща — каза Санчия, която вървеше в крак с него.

— Би могла обаче да е твоя, ако вместо да мислиш само как да избягаш, потърсеше начини да се харесаш на Лион.

Санчия прехапа устни.

— Той има съпруга, която да му се харесва.

— Разбира се. Очарователната, нежна Бианка.

Санчия вървеше мълчаливо до него, преди внезапно да попита:

— Отдавна ли са женени?

Лоренцо кимна с глава.

— Бяха женени още преди да срещна Лион. Струва ми се, че той е бил на шестнадесет, а Бианка на четиринадесет години. Името й е Бианка Гарлондо и е близка родственица на Балиони. Обвързването с това семейство се смяташе в Мандара за голяма привилегия. Бракът бил уреден от бащата на Лион, както си му е редът. Те се видели едва когато брачният договор бил подписан.

— Имат ли деца?

— Не. — По устните на Лоренцо се мярна усмивка. — Скръб и печал в рая. Мандара няма наследник. Ала Бианка е прекалено хубава, за да погрознява от едно майчинство. — Той погледна Санчия с присвити очи. — Кажи ми какво беше първото ти впечатление, когато я съзря?

— Психея — отвърна тя, без да се замисля.

Той я погледна изненадано, а после се разсмя от душа.

— Отново и отново ме изненадваш. Интересно сравнение.

Като стигнаха пред trattoria, той й предложи стол да седне и с щракване на пръстите извика прислугата.

— Тукашното vino е превъзходно. Заради него славата на Мандара непрекъснато расте. — Той се отпусна върху стола срещу нея. — Нека сега разговаряме върху една тема, която и на двамата ни се услажда. Кои книги мечтаеш да притежаваш?