Айрис Йохансен
Вихреният танцьор (15)

Петнадесета глава

— Изглежда търсиш някого, любов моя. Мога ли да ти услужа с нещо?

Катерина се огледа бързо и видя Лоренцо насреща си.

— Ти твърде добре знаеш кого търся, изчадие на сатаната. Къде са те?

— Лион и Санчия ли? Нямам никаква представа. Колко стотин стаи и стайчета има в този замък? Но където и да са, вече не ги застрашава опасността да ги смути някой. Лион е твой син и положително е взел мерки срещу тази възможност.

Катерина сви дланите си в юмруци.

— Ти видя ли ги, когато напуснаха залата?

— Успях да им хвърля един-два погледа, когато за миг свалих очи от тебе. Ах, впрочем ти танцуваш отлично moresca. Твоята енергия придава на стъпките една чудесна…

— Не биваше да танцувам. Трябваше да съм на тръни, след като съзрях какво се разигра между двамата в началото на вечерта.

— Наистина ли вярваш, че щеше да успееш да удържиш Лион? Ти просто имаше късмет, че не започна да действа по-рано. И двамата знаехме, че е само въпрос на време, докато се освободи от твоите окови. — Той се усмихна чистосърдечно. — Не, ти трябваше да сториш тъкмо това, което стори: да се смееш, да танцуваш и да ни ощастливиш със своята радост.

Тя го погледна слисано:

— Да ощастливявам ли?

Той самият изглеждаше изненадан.

— Това ли казах? Колко типично за мен. — Той се замисли. — Ала навярно това е най-близко до чувството, което изпитвах, като те съзерцавах.

Тя сбърчи недоверчиво чело.

— Искаш да отклониш вниманието ми, нали?

— Нима някога съм те лъгал?

— Не — каза тя бавно. — Никога.

— И никога няма да го направя. — Той се обърна. — А сега бих предпочел да се поразтъпча из твоята прекрасна градина. Искаш ли да ме придружиш или предпочиташ да хукнеш из замъка и да търсиш из всички стаи и стаички своя изчезнал хубостник? Няма да е от полза и освен това няма да ти подхожда.

Катерина хвърли колеблив поглед към препълнената зала.

— Никой няма да забележи липсата ти, докато музиката свири и виното се лее като река. Но на мен ти ще ми липсваш, ако не дойдеш, Катерина — завърши той тихо.

После се обърна и скоро изчезна в множеството.

Катерина стоеше като вкаменена. В залата ненадейно стана прекалено горещо, музиката беше прекалено шумна, компанията — толкова блудкава и отегчителна, че едва я издържаше.

Щеше да му липсва, ако не отидеше с него… Лоренцо досега не беше показвал, че компанията й означаваше толкова много за него.

Пробиваше си бавно път през залата, кимаше и се усмихваше и отново, и отново избягваше заобикаляше танцьорите, докато вървеше към градината, където я чакаше Лоренцо.

 

 

Лион сложи Санчия да седне, преди да се обърне и захлопне тежката дъбова врата. Дишащ на пресекулки, той се облегна на стената срещу нея.

— Dio, имах чувството, че сърцето ми ще се пръсне. Та ти си по-тежка, отколкото изглеждаш.

В началото тя го наблюдаваше удивено, а сетне избухна в непресторен смях. Такъв си беше Лион — прям и откровен в езика.

— Не трябваше да ме носите по тези безкрайни стъпала. Сигурно се намираме някъде под покрива на замъка.

— Правилно. — Той се обърна и залости вратата с резето. — Намираме се в кулата, в която се съхранява „Вихреният танцьор“. — Той се обърна и я погледна и изпитателно. — Боях се да не ти хрумне нещо, ако те оставех да изкачиш сама многото стъпала. — Той отиде при камината и коленичи там. За да запали нагласените цепеници. — Съжаляваш ли вече?

Сухите дървета се подпалиха и пламъците лумнаха нагоре чака, че широките очертани скули на Лион и проблясващите му тъмни очи се смекчиха в топлата светлина, тя си пое дълбоко дъх.

— Да съжалявам ли? Та аз нямах време да се опомня.

— Тъкмо това беше целта ми. — Той стана на крака и тръгна към нея. — И ще се погрижа така да бъде и по-нататък.

Стъписана, тя отстъпи крачка назад.

— Лион, това не е…

Ръцете му обхванаха бузите й, той повдигна лицето й, за да може да я гледа в очите.

— Довери ми се, cara.

В черния му поглед съзря пламъци, навярно отражението на огъня. Санчия усети как излъчващата се от него омая я правеше съвършено безпомощна.

— Нима е толкова трудно да ми се довериш?

— Да. Аз… струва ми се, че прекалено много пих.

— Не, ти не си пияна. — Устните му, леки като перце, се плъзнаха по слепоочието й. — In vino Veritas^[1].

Така ли беше наистина? Чувствата й представляваха същински хаос. Беше й горещо, беше възбудена и й се виеше свят като при moresca.

— Харесва ми роклята ти. Знаех си, че в този цвят ще изглеждаш чудесно. — Той я отмести малко от себе си и отстъпи крачка назад. — Нефритова дамо, да започваме ли нашата партия?

— Но вие винаги печелите.

— Този път не. — Той сви черния си велурен жакет и го хвърли настрана. — Този път има двама победители. Спомняш ли си още как настоях да се съблечеш в плевника?

Тя усети как гърдите й се стегнаха.

— Да.

— Ти се страхуваше. — Лион разкопча тънката си бяла риза и я хвърли върху жакета. Застана пред нея само по стоманеносиви панталони и черни ботуши. — Исках да изпитваш страх. Ти трябваше да изпитваш толкова голям страх, че никога да не забравяш кому принадлежиш.

Тъмните косми върху гърдите му изглеждаха толкова меки… Тя усети как ръцете й сами се повдигат. Искаше да го докосне, да прокара пръсти през къдриците, да усети мускулите, чиито контури се очертаваха на гърдите и раменете.

Той свали ботушите и разтвори панталоните си.

— Сега обаче ти съвсем не си наплашена.

И все пак тя се боеше. Повече, отколкото тогава в обора, когато се подчиняваше на разпорежданията му. Защото знаеше, че сега няма да й заповяда нищо. Каквото правеше, ставаше по нейната собствена, свободна воля.

Ненадейно той се оказа съвсем гол.

— Ела при мен, cara.

Тя не можеше да се помръдне от мястото си. Погледът й се плъзна от гърдите му надолу към плоския му корем. И после още по-надолу…

— Нали няма да си свенлива? — Лион стоеше пред нея широко разкрачен, съвсем възбуден, същински първообраз на неустрашимата мъжественост. — Санчия, премини в атака. Аз съм беззащитен.

— Но не и невъоръжен — промърмори тя. Погледът й го изучаваше смаяно.

— Тогава нека скрия оръжието си в теснината ти. — В очите му неочаквано проблесна хумор. — Както си му е редът. Да дойда ли при тебе? — Той простря ръката си. — Cara?

Санчия направи една стъпка, после още една и ненадейно застана плътно пред него.

Той взе дясната й ръка и бавно я поднесе към устните си. Целуна с наслада дланта й, без да откъсва погледа си от нея.

— Първи ход, нефритова дамо. Съвсем не беше трудно, нали? — Той постави ръката й върху гърдите си, а Санчия усети неговото сърцебиене.

— Аз ти принадлежа — каза той съвсем тихо. — Кажи го.

Тя облещи очи.

— Какво?

— Вярно е. Аз ти принадлежа, както ти ми принадлежиш. Кажи го: ти ми принадлежиш.

— Ти… ми принадлежиш.

— Завинаги.

Слисано и безмълвно тя се втренчи в него.

Той притисна по-силно ръката й към гърдите си. По тайнствен начин изглежда неговото сърцебиене се предаваше и на нея.

— Завинаги, Санчия.

— Това не може да бъде.

— Ще говорим за това по-късно. — Той прокара ръката й бавно по тялото си надолу и я принуди да обгърне мъжеството му. Сякаш я разтърси земетресение. — Боже милостиви, не мога повече да чакам. Ще ме вземеш ли в себе си?

Лицето му беше изкривено от болка, а Санчия почувства прилив на нежност, която разсея последните й задръжки. Защо сега се колебаеше, щом още при напускането на залата знаеше, че нейното отдаване е неизбежно?

— Струва ми се, аз… трябва.

— Слава на светиите. — Той свали ръката й от себе си и пристъпи напред, за да хване роклята й. — Съблечи се бързо или ще се наложи да ти вдигна фустите и да те обладая както върху купата сено в плевника. Cristo, какво бих дал сега за една постеля!

Стаичката в кулата беше съвсем гола, както й показа един бегъл поглед. Някакъв килим пред камината беше единственото в нея.

— Хайде, бързо, не мога повече да чакам и ръцете ми треперят толкова силно, че не мога нищо да държа.

И нейните ръце трепереха, но все пак се овладя, за да съблече роклята си и свали фустите. Тя се наведе, за да изуе обущата си, когато усети ръката му върху хълбоците си. Вдигнаха я нависоко.

— Прегърни ме — мърмореше той. — Твоите бедра…

Нейните бедра се увиваха около хълбоците му, а той се притисна с отчаян натиск в нея. Беше постигнал целта си.

Тя отметна шията си назад, когато нададе тих вик. Пълнота. Дълбоко. Толкова дълбоко…

Той обгърна таза й и я притисна към себе си. Чу как мърмори нещо полугласно. Някакво проклятие, някаква молитва… не можа да различи.

— Дръж ме по-здраво! — Той мачкаше като тесто нежната й плът, докато стоеше със затворени очи и ноздрите му се издуваха широко с всяко поемане на дъх. — По-здраво.

— Не мога… — Въпреки всичко се опита да изпълни молбата му и дочу стенание дълбоко от гърлото му, сякаш се намираше в предсмъртна борба.

После падна на колене и обърна Санчия така, че голият й гръб лежеше върху килима, докато той проникваше отново и отново в нея в мощен ритъм.

Осъществяване. Сливане. За да не закрещи, Санчия прехапа долната си устна. Когато я милваха, пръстите му я притискаха и кръжаха по голата и плът.

— Санчия, аз трябва… — Хълбоците му се движеха в една последователност от къси твърди тласъци напред и назад. — Мога ли да ти дам? Моля те, остави ме…

Той я умоляваше горещо, един факт, който я изпълни с почуда. Движеше се с бясна, сляпа чувственост, вземаше и даваше, а напук на всичко горещо я умоляваше да му подари пълнотата си.

— Дай… ми… — Думите й бяха изречени шепнешком, когато бедрата й обвиха още по-здраво хълбоците му. — Дай! — Тя се изопна насреща му, когато наслаждението се изля в нея — болезнено и насилствено.

Той отново я притегли към себе си и се отдаде на върховната наслада.

Люлееше я напред и назад, дишаше на къси пресекулки и й шепнеше любовни думи в ухото. Устните му се движеха томително по бузите й чак до крайчеца на устата й.

— Санчия, не ти ли го казах? Трябва да го правим. Как бихме могли да живеем без тази наслада.

В момента тя наистина не можеше да си представи как би живяла без нея. Тя беше част от Лион. Той беше част от нея. Наслада… Обладание… Страст… Нищо никога не й беше изглеждало по-естествено от това да усеща Лион вътре в себе си, да чувства ръцете му, които галят голия й гръб, да долавя вкуса на устните му върху своите.

Той вдигна глава.

— Благодаря ти, cara. — Гласът му като че ли звучеше съвсем сериозно.

Тя притисна бузата си към космите върху гърдите му, докато пръстите му се рееха из косите й.

— Защо не казваш нищо?

— Не знам какво да кажа. Аз съм толкова изпълнена от… — Тя прекъсна мисълта си, когато усети, че Лион се задави от смях и осъзна неволната двусмисленост на думите си. — Е, това също.

Той помръдна лениво под нея.

— Заблуждаваш се, ако мислиш, че вече те напускам. Прекалено дълго чаках, за да вляза в това пристаните. Ще те напусна отново едва тогава, когато и двамата се наситим. — Отмести я малко от себе си, за да й се усмихне с любов. — Мисля, че тази игра ти говори много повече от шаха. Искаш ли да разиграем някое друго начало? Съществуват още много стратегии, които си струва да се опитат.

— Все още не. Съвсем не проумявам как стигнах до това положение.

— Аз обаче знам. — Ръцете му обхванаха гърдите и. — И vino няма пръст в това. Аз те съблазних. Струва ми се, че постъпих добре, като се има предвид, че никога преди не съм се опитвал да примамя жена в леглото си. Природата ми в повечето случаи е прекалено нетърпелива, за да съблазнявам. Сигурно нямаше и да успея, ако и ти не ме желаеше толкова силно, както и аз. — Ръката му се плъзна върху корема й. — Мислиш ли, че е възможно да съм заченал дете? — Той се засмя сдържано. — Усещаш ли как отново се възбуждам? Само мисълта, че детето ми в тебе би могло… — Той спря да говори, когато усети как тя се вцепени. — Санчия?

— Не помислих за дете. Аз имах… — Обзе я паника. — Как можах да съм толкова глупава? — Тя искаше да се отскубне от него, ала той я държеше като в клещи. — Остави ме да си вървя, Лион.

— Не — възрази той бурно. — Ти искаш да си тук. — Той погали тялото й. — И ти искаш моето дете в себе си. Аз не използвах никакво насилие, а ти пое доброволно моето семе.

— Детето би било копеле, а аз блудница. Откакто съм се родила на този свят, водя онеправдан живот, а пък ти сега искаш от мен да обрека на несправедливост и детето си. — Тя отблъсна раменете му от себе си. — Не биваше да правя това. Не биваше да допускам, че ти…

— Нима не вярваш, че щях да се оженя за теб, ако можех? — Той обхвана раменете й с болезнена сила. — Трябва ли например да убия Бианка, за да те взема за жена?

Тя отвори ужасена очи.

— Не, не исках да кажа…

— Не мога да анулирам брака си. Бих го сторил, стига да можеше, Бог ми е свидетел. — Очите му мятаха светкавици. — Не мога да те направя моя жена. Мога да те направя само моя любима.

— Любима ли? Мигар говориш за любов?

— Трябва да е любов. Вече ти казах, че изпитвам към тебе някакво особено чувство. Какво друго би могло да бъде?

— Ти не си ми казвал нищо за любов.

— Думата трудно се отронва от устата ми. — Ръцете му се разтвориха и се кръстосаха върху раменете й. — Никога не съм изричал тази дума. — И после избухна неудържимо: — Никога не бях го изпитвал. И не мога да твърдя, че ми харесва. То въздейства така, че нещо се свива у мен и ми идва да троша.

— Това не звучи като любов.

Сприхавото изражение изчезна от лицето му, когато погледна надолу към нея.

— То събужда у мен обаче и желанието… да се грижа за теб, да те закрилям и браня. — Той бавно я отмести от себе си. — И желанието, освен удоволствие ти да изпитваш и нещо друго към мен. Знам, че мога да те възбуждам дотам, че да легнеш с мен, но… защо не казваш нищо?

— Объркана съм. Никога не съм очаквала от теб, че ще изречеш тези думи.

— И аз самият никога не съм очаквал, че някога ще ги кажа. — Той я погледна от упор. — Не изпитваш ли към мен никаква любов?

— Не знам. — Побиха я тръпки. — Господи, не искам и да се надявам.

Болка помрачи лицето му.

— Поне си откровена. — Той вдигна рамене. — В такъв случай ще трябва да разчитам на това, че удоволствието ще те върне отново при мен. На повече не съм се и надявал, — удоволствието и навярно детето ми в твоята утроба. — Той обърна лице към огъня.

Тя трескаво взе да търси дрехите си.

Той я погледна през рамо.

— Изглежда много бързаш… Нима си помисли, че съм възнамерявал да те заключа тук в моята стаичка в кулата и да те използвам за развлечение?

— Разбира се, че не. — Треперещите й пръсти напразно се опитваха да приведат в ред косите й. — Заради теб вече бях веднъж в един затвор. Няма да наредиш да ме хвърлят в някоя тъмница. — Тя тръгна към вратата.

— Освен ако и аз не се затворя с теб в същия затвор.

Санчия дръпна резето и отвори вратата.

— Никога няма да извършиш такава глупост. Защото прекалено много обичаш свободата си.

— Санчия!

Тя спря, без да го погледне.

— Вярваш ли ми, като ги казвам, че те обичам?

— Не знам. — Тя се обърна и го погледна. — Задавам ти сега един въпрос: Нима само затова ме подмами да дойда тук, за да ми направиш дете?

— Как мислиш?

— Смятам, че не си способен на такава мерзост.

— Имаш пълно право. — Усмивката му беше изпълнена с горчивина. — Способен съм на много неща, дори и на насилие, но предполагам знаеш, че не са ми присърце коварство и измама.

Отново долови болка под твърдостта, която носеше като броня, и отново у нея се събуди съчувствие, толкова пронизващо, че пристъпи инстинктивно половин крачка към него.

— Знам, че си почтен мъж. Не исках… — Тя уморено поклати глава. — Казах го, без да се замисля. Никога не бих повярвала, че ще бъда толкова слаба и ще допусна отново да ме обладаеш. Познанието, че не съм толкова силна, колкото си мислех, ме плаши. — Тя изпъна гръб и го погледна. — Ала никога повече няма да се случи. Отсега нататък ще бъда нащрек.

— Ще се случи отново. Отново и отново. Ще те издебна в градината, ще те отмъкна в някое празно помещение. Ще се случва отново и отново, докато си признаеш, че го желаеш повече от храна, от вода и от сън. Докато се съгласиш да те отведа оттук, за да живееш с мен.

Той вярваше в онова, което казваше. Санчия отново усети, че я обзема растяща паника. Стих вик, който отекна полуотчаяно, полупротестиращо, тя се обърна и изхвърча по извитата стълба.

Като стигна долу, тя се спря като закована и притисна бузата си о студената каменна стена. Сега не можеше да се върне в залата и да погледне в очите Катерина и Бианка. Беше измамила подло и двете. Беше измамила и самата себе си. Усещаше като пареща жарава сълзите в очите си, когато изтича по коридора към покоите на Бианка. Искаше да избяга от всички и всичко в леглото си. Искаше да спи и да не мисли за Лион, дори и за това как беше и изглеждал, когато й призна любовта си, или как беше реагирала тя самата на думите му. Между тях не можеше да съществува никаква любов. Не носеше ли любовта радост? Марко и Бианка се обичаха и радостта светеше от лицата им. Ако тя обичаше Лион, не трябваше ли все пак да чувства нещо подобно?

Сълзите потекоха по бузите на Санчия, когато спря пред покоите на Бианка. Беше съвсем забравила, че Ана, камериерката на Бианка, щеше да чака господарката си. Санчия не биваше с глупавите си сълзи да разпалва любопитството на Ана; момичето без съмнение щеше да разкаже всичко на Бианка.

Обърна се обратно и изтича към стаичката на Пиеро, тихичко открехна вратата и се шмугна вътре. Огънят в камината догаряше, но оранжево-червената жарава още искреше. Слабият отблясък падаше по светлата коса на Пиеро върху възглавницата. Санчия пристъпи до огромното легло край стената и сякаш някаква хладна, успокояваща ръка легна върху сърцето й. Тук цареше любов без болка, любов, която й даваше достойнство и независимост. Приближи се повече и погледна към Пиеро. Дългите му мигли се извиваха като нежни дъги върху закръглените бузи. Сега, когато не се виждаха будните му сини очи, изглеждаше по-малък от своите шест години.

Още не беше довършила мисълта си, когато той твори очи и я погледна. Мигом дойде на себе си.

— Санчия!

— Шшт, всичко е наред. Исках само да видя дали вече спиш. — Тя притегли завивката му още по-нагоре и я подпъхна по-добре от всички страни. — Беше великолепно празненство. Утре ще ти разкажа всичко най-подробно.

Той се изправи на лакът.

— Защо плачеш?

Тя прокара припряно опакото на ръката по очите си.

— Няма никаква причина. Просто съм капнала от умора.

— Та ти никога не плачеш, когато си уморена. Да не би да те боли ръката?

— Не. Идната седмица ще мога да сваля шините и всичко отново ще е наред. — Тя го помилва по косата. — А сега спи. Ще остана малко при теб.

Пиеро изпитателно разглеждаше лицето й. Поклати отрицателно глава.

— Легни при мен. Ще ми се да ме прегърнеш здраво, докато заспя. Санчия, ще го направиш ли?

След кратко колебание тя легна при него.

— Защо трябва да те държа здраво. Боиш ли се от тъмнината?

— О, не, не се боя от нищо. — Отрицанието му звучеше твърде решително. — Мислех си само, че ще бъде… мило. — Той уви ръцете си около нея и я притисна здраво. — Лека нощ, Санчия.

— Лека нощ, Пиеро — прошепна тя. Гърлото й се беше свило толкова много, че едва говореше. Беше й ясно, че не лежеше тук, за да утешава, а за да я утешат. Пиеро с инстинктивно придобитата в ранно детство мъдрост беше отгатнал нейната болка и сърдечна горест и се опитваше да я утеши по единствено познатия му начин. Сърцето й преливаше от нежност, когато се сгуши до малкото му топло тяло.

Да, това беше единствената любов, която искаше в живота си. Това беше най-добрият начин да обичаш.

 

 

— Превърнала си тази градина в същински рай. — Погледът на Лоренцо обхвана с почуда безкрайните лехи с прелестни цветя, докато бавно вървяха към сводестата алея. — Винаги ми е било приятно да се разхождам сред твоите рози.

— Ти намери точната дума. Повече от тридесет години с пот и труд извличах от тази земя покой и забрава. — Гордият поглед на Катерина проследи взора на Лоренцо. — Когато дойдох тук като млада булка, паркът беше буренясал, същински хаос от бодли и тръни. — Тя спря, за да докосне листенцата на една пищно разцъфтяла роза, преди да продължи. — Замъкът беше в малко по-добро състояние, отколкото градината. Бащата на Карло беше живял над десетина години без жена, а без строгия надзор на господарка домашната прислуга се беше разхайтила и мързелуваше. Тук всичко приличаше на кочина. Но аз запретнах ръкави и скоро всичко стана така, както исках.

— В това съм убеден. — Лоренцо се усмихвате. — Просто те виждам как препускаш като хала из замъка с метла в едната ръка и камшик в другата.

Тя поклати отрицателно глава.

— По онова време бях друга. Бях точно на тринадесет години, когато ме омъжиха за Карло, а в бащината ми къща всичко беше съвсем различно от Мандара.

— В какъв смисъл различно?

— Добре поддържано, благопристойно. Майка ми никога не би допуснала немарливост, каквато заварих тук, а при вида на кухнята със сигурност би паднала в безсъзнание.

Лоренцо се подсмихна.

— Искаш да съчувствам на тринадесетгодишната невеста ли? Та ти не си като майка си. И да не беше ти се изпречило това предизвикателство на пътя, щеше да яхнеш коня и да тръгнеш да го търсиш.

— Що за коравосърдечен тип си ти наистина. — Тя се засмя. — Но си прав. По онова време щях да се побъркам, ако нямах толкова много работа. Още си спомням как коленичех на земята и забивах лопатата в почвата, копаех ли, копаех. Така си изливах гнева и подхранвах и поях тази градина с моите горести и моята самота. Истинско чудо е, че въобще нещо поникна и израсна.

— И все пак ти си създала такава красота.

— Да, странно колко е безразлична природата. Не я е грижа по каква причина я подхранват. Тя цъфти, връзва и ражда, сякаш сме я обсипали с любов, вместо с омраза или отчаяние. — Катерина беше потънала в размисъл. — И един прекрасен ден се оглеждаме около себе си, съзираме тази хубост, на която сме помогнали да разцъфне и ненадейно любовта се появява. Не е ли странно това, Лоренцо?

— По този начин природата ни подлъгва да се подчиним на волята й, с децата е съвсем същото. Природата прави дечурлигата очарователни и достойни за любов въпреки всички грижи и тревоги, които създават на злощастните си родители.

— Лион беше ужасно дете, ала Марко беше уравновесен и кротък като ангелче.

— При все това си предпочела Лион.

— Не съм казвала такова нещо. — Те повървяха известно време мълчаливо. — Лион толкова приличаше на мен. Буен, неудържим, див, изгаряш от любопитство. Съвсем естествено е, че се чувствах твърде близка с него.

— Да, съвсем естествено е. Вие все още твърде си приличате.

Тя поклати отрицателно глава.

— Ние се отчуждихме един от друг, когато Карло ми го отне. — Тя седна върху мраморната пейка под свода на алеята. — Лион беше едва на седем години, когато Карло го взе със себе си на война. Още почти бебе, както се казва. Твърдеше, че момчето трябвало да изучи военния занаят толкова рано, колкото той самият го бил изучил от баща си. Аз крещях и беснях, но нямаше никаква полза.

— И какво направи?

— Разчистих още един къс земя и разширих градината си. — Тя посочи с ръка мястото отляво на розовите храсти, където блестяха с красотата си тъмночервени рози. — Цели два месеца копах и рових земята като къртица от пукването на зората чак до залез-слънце и всеки път, когато забивах мотиката в земята, си казвах, че заравям сърцето му. Когато после през пролетта се върна вкъщи, ми призна колко бил щастлив, че съм намерила толкова нежно женско занимание, което да ме държи надалеч от мъжките работи.

Лоренцо се засмя високо и се отпусна на пейката до нея.

— Какъв глупак е бил този мъж!

Тя посочи с ръка грациозния мраморен водоскок в средата на градината.

— Марко нахвърли скиците на фонтана, когато беше на петнадесет години. Той беше… — Тя спря да говори и отпусна ръка в скута си. — Как става така, че съм тук вън и бърборя за цветя и водоскоци? Трябваше да предприема нещо. Лион е някъде там и…

— Моя скъпа Катерина, Лион беше дотам възпламенен, когато повлече със себе си Санчия, че онова, от което се боиш, сигурно вече е извършено. Той е страстен като майка си. Откъде идва прелестният звън, който току-що чух?

Тя погледна надолу към лявата си ръка.

— Ах, забравих да сваля една от гривните със звънчетата. — Когато я изтегли от китката си, тя отново звънна с кристалночист глас. Катерина държеше кожения пръстен в дългите си изящни и нервни пръсти и го въртеше разсеяно. — Бързо ли се предадох?

— Ти въобще не си се предала. Още утре ще кроиш планове и ще плетеш козни и интриги как наново да разделиш двамата.

— Да, обаче трябваше да предприема по-рано нещо. Не мога да разбера защо съм толкова нерешителна. Остарявам ли Лоренцо?

— Не, Катерина, никой не е по-млад от теб.

— Косите ми тук-там са побелели.

— Затова пък душата ти е от кремък.

— Струва ми се, че днес сутринта видях в огледалото една бръчка край устата си.

— Не може да бъде. Трябва да е било пукнатина в огледалото.

В началото тя премълча, а после се засмя с висок глас.

— Какви опашати лъжи ми разправяш, макар да твърдеше, че винаги си щял да казваш истината.

— Аз казах истината. Нима градината ти например е по-хубава само защото е цъфнала за пръв път преди тридесет години? — Той поклати глава. — Тя само се е променила, пораснала е и е достигнала зрялост. Наказвана е била от свирепи зими и от коравата ти десница и все пак всяка пролет се подмладявала. Ти си като градината си, Катерина. — Той хвърли поглед към широката, покрита с цветя площ. — Може би ти си тази градина.

Удивена, тя погледна към него, преди отново да заразглежда звънчетата в дланта си.

— Това аз наричам причудлив комплимент. Ти ме сравняваш не само с една-единствена роза, а и с цяла градина.

— И с благодатната земя, която я подхранва, и с острите тръни, които я пазят.

— Лоренцо, аз… — Тя поклати глава. — Аз ценя много нашето приятелство.

— Приятелството е нещо прекрасно.

— Толкова ми е приятно да седя с теб в градината.

— С мен няма нужда да водиш учтив разговор според етикета. Та аз съм само Лоренцо. Можеш просто да седиш и да се разтоварваш.

Тя кимна и погледна нагоре към нощното небе. Толкова много звезди, далечни, недосегаеми, които озаряваха със студения си блясък един свят обхванат от смут и безпокойство. Ала в тази градина не цареше нито смут, нито безпокойство. Съществуваха само Лоренцо, лунната светлина, уханието на розите и чистият като сребро звън на гривната със звънчетата, която бавно въртеше в ръката си.

 

 

— Трябва да замина — кача Санчия, едва пристъпила прага на покоите на Катерина на следващия ден. — Сега. Днес.

Катерина я удостои с хладен поглед и натопи гъшето перо в мастилницата от слонова кост.

— Не бях сигурна дали не си променила намерението си. Вчера изглеждаше така, сякаш въобще не бързаше да напускаш Лион.

Бузите на Санчия се обагриха в тъмночервено.

— Допуснах грешка. Та аз ви казах, че той ме… е, тъкмо затова трябва на всяка цена да се махна, преди отново да се случи. Вие ми казахте, че бихте могли да ме изведете тайно от града. Повече от седмица съм тук. Положително сте открили някаква възможност да избягам заедно е Пиеро.

Катерина кимна замислено.

— Вдругиден търговският керван на сеньор Каландо тръгва за Венеция. Той ще пренася вино от нашите лозя, ще наредя да извикат този човек и ще видя дали не би могла да напуснеш града с неговите коли. Но пък керванът пъпли толкова бавно, че Лион ще го настигне много лесно. По тази причина ти трябва заедно с Пиеро по някое време да напуснеш шествието и да се скриеш, докато Лион претършува околността. После би могла наново да се присъединиш към търговците, преди те да пристигнат във Венеция. — Тя спря наставленията си. — Можеш да оставиш Пиеро при мен. Много го обикнах.

— Той няма да се съгласи. Наумил си, че сме като брат и сестра, неразделни — обясни Санчия. — Ала ако се окаже, че не мога да му предложа приличен живот. Въпреки протестите му ще го върна обратно. Вие сте твърде любезна да му предложите покрив над главата.

— Аз не съм любезна. — Катерина се изправи и затвори огромната книга, в която отбелязваше разходите и приходите. — Пиеро е добре дошъл за мен, защото обичам малчуганът да се върти наоколо. — Тя срещна погледа на Санчия. — Както при други обстоятелства и ти щеше да си добре дошла тук.

Санчия разтвори широко очи. Но не успя да отговори, тъй като Катерина посегна към някакво чекмедже и извади от него мека кожена кесия.

— Ето тук имаш сто дуката и едно рубинено украшение, което струва десетократно повече. Това би трябвало да ти помогне известно време, докато си намериш работа, с която да се препитаваш. — Тя й подаде кесията. — Ето, вземи парите. Нима си предполагала, че ще те изпъдя без нищо по широкия свят, за да просиш или крадеш?

Санчия протегна механично ръката си към кесията.

— Благодаря. Ще върна парите обратно, когато…

— Това е подарък, а не отпуснат заем. — Катерина настоя. — Просто ги вземи и да не говорим повече за това. — Тя излезе иззад писалището си и тръгна към вратата. — Приготви си нещата. Ще се постарая още днес да изпратя багажа ти при Каландо. — Отвори вратата и изчака, докато момичето мине. — Това е най-умното, което можеш да предприемеш, Санчия.

— Знам.

На излизане Катерина я задържа, като сложи длан върху рамото й.

— Ако ти потрябва нещо, дай ми знак. Не искам да ме мъчи съвестта, задето те гоня.

Усмивката на Санчия излъчваше откровена топлота.

— Това е мое решение. Няма защо да се упреквате.

Катерина я погледна толкова настойчиво, че напомни Санчия за предизвикателния поглед на Лион. Да не би й майката да използваше същата защитна броня?

— Благодаря ви за вашата помощ и съжалявам, ако съм ви причинила тревога и болка. Благодаря ви, мадона Катерина.

— Това още не е сбогуване. Може да тръгнеш чак утре вечерта. — Катерина се поколеба. — Днес ще правя посещения на болните. Навярно би могла да поотложиш събирането на вещите си и да ме придружиш. — После припряно добави: — По такъв начин ще можеш да избегнеш Лион.

— Ще дойда на драго сърце с вас. — Отново Санчия почувства ясно, че между тях се е зародило приятелско чувство, почти обич. — В случай че няма да преча.

— Ако мислех така, нямаше да настоявам да дойдеш с мен — отвърна Катерина рязко. — Щом камбаната на църквицата удари, ще се срещнем в двора. — Тя пусна ръката на Санчия и й направи знак да си върви. — И не ме карай да чакам.

Вратата се захлопна, а Санчия се обърна и изтича по коридора. Майката на Лион беше за нея още по-непроницаема, отколкото самият Лион, но тези двама души я омайваха. Нямаше да навреди, ако през този последен ден в Мандара опознае по-добре Катерина. Беше малко вероятно някога да види отново майката или сина.

Никога ли няма да види Лион? Пареща болка я прониза, но тя си пое дълбоко дъх, за да потисне предателските си чувства. Обаче Лион никога нямаше да се откаже доброволно, а пък тя нямаше да има сила да се съпротивлява, ако останеше тук в Мандара.

Да, с Пиеро трябваше да напуснат колкото се може по-бързо града и Лион.