Айрис Йохансен
Вихреният танцьор (17)

Седемнадесета глава

Санчия седеше на стъпалата пред църквицата, облегнала глава на стената, когато Дамари влезе на кон в двора.

Слънцето залязваше зад гърба му, така че в първия миг той се открои само като разплут тъмен образ на фона на кървавочервения кръг. Едва когато пристъпи по-близо, тя го позна. Пристигането му не я удиви. В това място на смърт и страдание, присъствието му й се стори съвсем естествено.

— Ах, Санчия, каква радост е пак да те видя. — Той скочи от седлото. — Сигурно ще ми простиш, че не се приближавам твърде. Известни мерки за предпазливост са неизбежни. Кажи ми, пипна ли те вече заразата?

— Сигурно. — Санчия разтърси апатично глава. — Не знам.

— А благородната Катерина?

— Помина се. Вчера. — Тя спря и се замисли. — Поне ми се струва, че беше вчера. Всички са мъртви. Марко, Бианка, Пиеро.

Той кимна.

— Отлично. Надявах се, че халата ще отнесе господарката на дома. Сега ме извини, но имам да свърша нещо вътре. Ей сегичка ще се върна.

Той прекоси двора, изкачи стъпалата и изчезна във вътрешността на замъка.

Санчия облегна отново глава о стената и притвори очи. В действителност следваше да отиде на площада и да огледа дали още жертви не са се стекли пред катедралата. Щеше скоро да тръгне натам, но в момента за нея беше утеха ей така да седи близо до параклиса. Близо до Катерина и Пиеро не се чувстваше толкова самотна.

— Събуди се и ми кажи сбогом, Санчия.

Тя отвори очите си и видя, че Дамари завързва зад седлото едно твърде познато махагоново ковчеже. „Вихреният танцьор“.

— Както виждаш, вземам го отново. Помниш ли как се зарекох, че ще го прибера при себе си?

Радостта му беше направо абсурдна, помисли си тя смаяна. Мигар вярваше, че загубата на статуйката още има някакво значение?

— Тогава ти не ми повярва. — Той я погледна и стегна въжето по-здраво. — Много се радвам, че си тук и си свидетел на моя триумф. Вече се боях, че никой няма да е останал жив, за да оцени по достойнство хитростта ми.

— Никой не остана жив.

— Е, така или иначе ти си още полужива. Ала това стига. — Той се усмихна. — Кажи ми, малчуганът веднага ли умря? Стори ми се вече болен, когато хората ми го оставиха в каруцата.

Пиеро. Той говореше за Пиеро.

— Не веднага. — Тя се опита да се съсредоточи върху онова, което беше казал. — Вие ли отвлякохте Пиеро?

— Един от моите хора. Това беше блестящ план. До ушите ми беше стигнало, че в някакво малко село по крайбрежието недалеч от Солинари избухнала чума. Трябваше ни само да пренесем заразата в Мандара. И кой беше по-подходящ за куриер от малчугана, когото толкова беше обикнала? Моят осведомител ми съобщи, че заедно с детето си намерила подслон в замъка. Трябваше ни само да отвлечем момчето, да го изнесем скришом от града и да го оставим във Фонтана. Там го държахме вързано два дни в къща с умрели от епидемията, за да сме сигурни, че ще пипне заразата.

Дамари значи беше сеещото смърт чудовище! Стъписването, което породиха словата му, изместиха нейната апатия и изтощение.

— Как човек може да извърши нещо толкова ужасно? — изрече тя поразена.

— Важно беше, естествено, планът да се проведе с изключителна прецизност и пълна съгласуваност във времето — продължи Дамари спокойно. — Върнах се обратно в Пиза, за да нападна корабостроителницата и подмамя в друга посока Лион и значителна част от добре въоръжената му войска от Мандара. После изпратих двамина от моите хора с нареждането да оставят каруцата на няколко мили пред града. След нападението се наложи отново да прехвърля моите мъжаги тук, за да възпират бягащите от града.

— Бягащите…

— Да, естествено. Не можеше все пак да се допусне епидемията да се разпростре надалеч. Чезаре Борджия и Негово светейшество се страхуваха от размирици, ако чумата се развилнееше в някой друг град. — Той се усмихна благо. — Аз ги уверих, че няма да се стигне дотам. Когато бегълците се юрнаха като стадо подплашени овце навън от града, ние дебнехме по баирите и ги пресрещнахме с град от стрели. Трябваше да внимаваме само войските ми да не се приближават твърде близо. Онези, които по моя заповед довършиха жителите на Мандара, също трябваше да бъдат очистени.

— Но вие сега сте тук…

— Е, и какво от това? Аз не се боя от епидемията. — Той прокара длан по покритата си с белези буза. — Ако ми беше писано да хвърля топа от епидемия, то сипаницата щеше да ме умори още като дете, когато Катерина, това жалко женище, придума мъжа си да ни прокуди с майка ми в едно село, в което върлуваше сипаницата. Ала не, аз бях пощаден, за да извърша велики дела, да предвождам армии и да създавам кралства.

Санчия поклати отрицателно глава.

— Вие ще умрете тук като всички останали. Всички издъхват в Мандара.

Израз на недоволство премина като сянка по лицето на Дамари. Убедеността в думите на Санчия го подразни.

— Не и аз. Аз имам друга съдба. — След като най-сетне завърза здраво въжето, той се метна върху коня. — Усещаш ли вече дима?

— Не.

— Аз обаче го усещам. — Той вдигна глава и подуши с нос. — Подпалих замъка и градината. Сега моите люде шестват из града с факли и довършват делото. Една допълнителна мярка за сигурност, за която настоя Негово светейшество. Разбира се, подпалихме и селцето Фонтана, след като изнесохме малчугана от мъртвия дом.

— Лион?

— Питаш ме защо допуснах Андреас да напусне града, след като съществуваше опасност и той да се е заразил? Е, наложи се да поема този риск. Трябваше да отвлека войските му чрез хитрост, за да проникна безпрепятствено в замъка. Ако си беше навлякъл чумата, щяхме да разпръснем слуха, че е избягал от епидемията и че по негова вина и други невинни са загинали от черната смърт. — Той се усмихна — Сега ще побързам за Солинари, за да го обезвредя окончателно.

Когато я изгледа от коня си, тя прочете в израза му съжаление.

— Щях на драго сърце да те взема със себе си, тъй като ми достави огромна наслада тогава в тъмницата. Жена с твоята смелост и издръжливост не се среща под път и над път. След като Андреас те измъкна от ръцете ми, аз дадох обет да си възвърна всичко. — Той тръсна глава. — Много, много жалко. Чезаре Борджия ще се разбеснее, ако научи, че съм оставил жив някой, който знае, че той и баща му са участвали в заговора.

— Ще ме убиете ли?

— Вече съм го сторил. Чудя се само дали да те оставя да се мъчиш още няколко дни ей така, заради самото удоволствие. Сбогом, Санчия. Ако имаш късмет, огънят ще сложи край на мъките ти, преди заразата да те отнесе. Както дочух, чумата влачела със себе си изключително неприятна смърт.

— Да. — Тя отново затвори очи и се помъчи да отпъди потресаващите картини, които думите му извикаха в спомените й.

Санчия дочу смътно как Дамари в тръс напусна двора. Веднага след това вятърът довя първите сажди на лютивия дим.

 

 

Седем мили преди Мандара се натъкнаха на първите мъртви.

Лион хвърли поглед към трупа на осемгодишно момче, който се въргаляше до една двуколка на пътя. Стрелата беше пробила тесните му гърди и го беше приковала към дървената част на колелото.

Лоренцо спря коня си до него.

— Мъж, жена и още две деца лежат малко по-нататък.

— Стрели ли?

Лоренцо кимна.

— Талигата е била натоварена с мебели и покъщнина. Изглежда така, сякаш всичко е нахвърлено през глава. Тръгването трябва да е станало с главоломна бързина и навярно за връщане не са мислили.

— И после са ги издебнали от засада и всички са намерили смъртта си. — Лион откъсна поглед от мъртвото момче, приковано към колелото. — Жени и деца също. Грабеж не е имало. Следователно защо са ги умъртвили?

— Да дам ли нареждане да ги погребат?

— Не. — Лион обърна своя жребец. — По-късно. Трябва да узнаем защо хората са избягали от Мандара. Бързо.

След миля отново се натъкнаха на двама мъртви, малко по-нататък на цяло семейство, което беше съсечено. След което Лион се отказа да брои мъртвите и се понесе към Мандара толкова бързо, колкото позволяваха силите на жребеца му.

Когато се спуснаха по хълмовете преди града, те забелязаха огнено зарево на нощното небе.

Лоренцо изпсува, а Лион не можеше да откъсне поглед от зловещата красота на гледката.

— Мандара. — Лоренцо гледаше с невиждащ поглед към горящия в далечината град.

В ушите на Лион бучеше глъчката на войниците му. Техните жени, приятели, семейства бяха там, в пъкъла, така, както и неговото собствено семейство. Санчия, майка му, Марко, Бианка…

— Катерина — дочу Лоренцо да казва. — Трябва да са взели и пленници.

Лион усети искрица надежда. Лоренцо имаше право. Не беше сигурно дали близките му се намираха в пламналия град. Той пришпори коня си и се понесе в стремителен галон.

— Лион — извика му Лоренцо, — ако е бил Дамари, къде са condotti?

Този въпрос измъчваше и Лион. Ако около града имаше нападатели, трябваше отдавна да забележат факлите и движенията им. Ала не се виждаше нищо подобно. Никакви войски. Никакви коне. Никакви катапулти или други обсадни машини. Нищо. Нищо, освен Мандара, която потъваше в пламъците на пожара.

Три мили преди града Лион съзря Санчия, която се влачеше едва-едва и като ослепяла из пътя. Ако пожарът не беше озарил със сиянието си цялата околност, групата конници щяха да я стъпчат с копитата си.

— Санчия! — Лион вдигна ръка и войскарите му спряха. — Dio, какао се е случило?

Изглежда не го чу въобще, защото продължи да върви, неотклонно втренчила поглед към нещо, което той не можеше да види. Кафявата й кадифена рокля беше разкъсана и изцапана, косите й бяха разчорлени и покрити със сажди.

— Санчия! — Той слезе от коня и тръгна към нея. — Ранена ли си?

Тя продължаваше да се тътри към неизвестната си цел.

Лион спря пред нея и я хвана за раменете.

— Отговори ми най-сетне! Ранена ли си? Празният й поглед най-сетне се спря на лицето му.

— Лион? — прошепна тя. — Смятах те за умрял. Мислех, че всички, освен Дамари са мъртви. Никак не е справедливо, че тъкмо той трябва да остане жив. Той не би трябвало да живее, след като всички на света са мъртви.

— Не всички са мъртви. Ти си жива, Санчия.

Тя го изгледа удивено.

— Не, аз вече не съм жива. Дамари ме уби като всички останали. Катерина, Марко, Пиеро, Бианка.

Обзе го безумен гняв и го прониза непоносима болка, когато впери взор над главата й в града.

— Всички ли са мъртви?

— Да, разбира се — отвърна тя, слисана от този въпрос. — Всички са мъртви.

Сълзи смъдяха в очите му, когато здраво разтърси Санчия.

— Ти не си мъртва. Ние двамата сме живи.

— Истина е, ти си жив. Вече ми го каза. — Ненадейно се смрази от ужас и очите й изскочиха. — Не! — Тя се отскубна от него и отстъпи панически назад. — Не ме докосвай! Да не си се побъркал? Чумата…

Лион усети ледени тръпки по цялото си тяло.

— Чумата ли? Ти каза, че Дамари…

Тя обаче му беше обърнала гръб и тичаше толкова бързо към Мандара, че полите на разкъсаната й рокля се развяваха подпре й.

Лион хукна след нея.

— Санчия, спри се! Никои няма да ти направи нищо лошо. — Той я беше настигнал и я претегли към себе си. — Санчия, cara!

— Ти нищо не проумяваш. — Тя отчаяно се мъчеше да се освободи. — Аз ще те убия, а не искам това. Искам само да убия Дамари. Пусни ме!

Лицето на Лион беше обляно в сълзи.

— Cara, не… — Той я взе отново в прегръдките си и погали опърлените й коси. — Шшт… тихо…

Неочаквано тя се отказа от съпротивата и се строполи в обятията му.

— И без друго е твърде късно. Ти ме докосна. Дори Дамари изпитваше страх да ме допре. Медуза…

Той я улови, когато се олюля и изгуби съзнание.

 

 

Лютивият пушек се беше вдигнал. Сега във въздуха се носеше миризма на дърво и някакъв тежък дъх на гнило.

Санчия отвори очи. Лион се наведе над нея и намокри челото й. Обгръщаше я здрач. Слънцето полека надникна през двете прозорчета високо горе и разкъса мрака. Прашинки затанцуваха в слънчевите лъчи. Санчия се загледа омаяна тази игра на светлината със сянката.

Два танцуващи слънчеви лъчи…

Лоренцо ли нарече така Бианка и Марко или някой друг? Ала онези два слънчеви лъча вече не танцуваха. Те лежаха притихнали и вкочанени в параклиса.

Но съществуваше ли още църквица? Устоя ли камъкът на огнената стихия, която обгърна Мандара?

— Огън… — гърлото й беше толкова обложено, че при говор я болеше. Крещя ли? Беше усетила как крясъците се надигат у нея, но същевременно си повярва, че ще успее да ги потисне.

— Не, това не е огън — каза Лион успокояващо. — Ти не си вече в Мандара.

— Къде тогава?

— Във винарницата. — Той оправи влажната кърпа върху слепоочията й. — Нима не си спомняш за винарската изба?

— Да. — Тя се взираше напрегнато в полумрака и разпозна неясните очертания на една огромна бъчва и няколко по-малки.

— Завий се. Тук вътре е хладно. — Той претегли завивката й по-нагоре. Едва сега забеляза, че беше гола отдолу.

И Лион беше без дрехи, както объркана осъзна. Странно.

— Знаеш ли кой съм аз? — попита Лион.

— Лион.

Той въздъхна с облекчение.

— И какво се е случило в Мандара?

Та как би могла да забрави? Онова, което остана зад гърба й, не можеше да се забрави.

— Чумата. — Ненадейно се разсъни съвсем. — Стой далеч от мен! — Тя се стресна, напрегнала всичките си сили да се отдръпне от него. — Чумата!

— Успокой се. Повече от седмица съм тук заедно с теб — отвърна Лион. — В случай, че ми е било писано да пукна от заразата, вече съм я пипнал.

Тя го погледна замаяна.

— Една седмица ли? — Тя затвори очи. — Боже милостиви, защо?

— Защо си останала в Мандара, за да се грижиш за семейството ми?

— Аз бях там.

— А пък сега аз съм тук. Отвори очи и ме разгледай. Изглеждам ли ти болен?

Тя отвори очите си. Въпреки бръчките от изтощение по лицето му той изглеждаше силен и енергичен.

— Някои се разболяват много по-късно.

— А понякога въобще не се разболяват. Всички ли се поболяха в Мандара?

— Така поне изглеждаше. — Тя разтърси в недоумение глава. — Имаше някои, които останаха здрави, но понякога просто трае по-дълго време. Не знам дали има оцелели.

— Смятам за напълно възможно някои да са се отървали, стига да не са станали жертва на пожара.

Огънят.

— Дамари и неговите наемници предизвикаха пожара. Наблюдавах като ням свидетел, но не можех да се помръдна от мястото си. После ми мина през ума, че Дамари, ако се спаси от заразата, не би могъл да повтори своето злодеяние. Не можех да допусна, че човек може да направи два пъти такова чудовищно, невероятно нещо. Толкова хора загинаха напразно… Разказах ли ти за Пиеро?

— Да, ти ми разказа всичко. — Очите на Лион проблясваха в полумрака на стаята. — Ти вилня и бесня, докато реших, че повече не мога да слушам и започнах да си запушвам ушите. Вече се страхувах, че ще полудееш.

— Навярно наистина не съм с всичкия си. Аз наистина още виждам…

— Не — изрече той разпалено. — Ти ще оздравееш и душевно. Не искам да те губя. Чуваш ли ме? Ти ще оздравееш!

Горещата му убеденост макара Санчия почти да повярва, че той е в състояние да победи смъртта и безумието, клетият Лион. Той беше загубил толкова много. Семейството си. Корабите си. Своето отечество.

Мислеше, че никога вече няма да изпита нещо подобно и сега усети с почуда как едно забравено вълнение се събужда у нея. Тя откъсна поглед от Лион.

— Защо сме голи?

— Изгорих твоите дрехи и всичко, което беше на мене, когато те намерих на пътя.

В отговор на въпросителния й поглед той продължи:

— Това ми се стори най-разумното, макар и да нямах никаква представа как да се защитя от чумата. Всеки ден се къпехме двамата в гореща вода, а каквито и да е дрехи щяха само да пречат. Това ми се стори най-добрата предпазна мярка. Когато загуби съзнание, помолих Лоренцо и войниците да стоят настрана и те подслоних тук във винарницата. Другите бивакуват отвън пред лозята. Лоренцо идва всеки ден, за да остави пред вратата храна и прясна вода. — Той посочи с глава към купчина завивки до стената. — Изварих ги във вряща вода и ги изсуших на слънцето. Стига да искаш, ще ти стъкмя рокля от някоя завивка.

— Добре, по-късно. — Санчия не възприемаше като противна и отблъскваща нито своята голота, нито голотата на Лион. Последните седмици й бяха отнели несравнимо повече от едни дрехи. — Още колко време ще останем тук?

— Още една седмица. Ако дотогава никои от нас не се разболее, ще може да се предположи, че не носиш в себе си чумата — поне така повелява разумът.

— Разумът… — Тя цялата се разтрепери, като го гледаше в упор. — Чудовището не признава никакъв разум или справедливост. То помита добрите, невинните, силните. Катерина… — Тя потисна хлипанията си. — Прощавай… трябва да е твърде болезнено за теб да говоря за нея. Тя ти е майка, а пък…

— Тихо. — Ненадейно той я взе в прегръдките си. Пръстите му бяха потънали в косите й, докато той нежно я полюляваше насам-натам, като че ли искаше да я приспи. — Знам, че майка ми не те посрещна дружелюбно. Но тя ти мислеше доброто…

— Не, ти не ме разбра. Аз я обикнах. През последните дни толкова се бяхме сближили, че при смъртта й се чувствах така, сякаш за втори път губех Пиеро. Обичах я.

— Исках да се сбогувам с всички — шепнеше Лион. — Трябваше да намеря време и да си взема сбогом от тях. Само ако знаех…

Санчия усети до слепоочието си нещо мокро и горещо. Ако. Вечната дума на съжалението. Ръцете на Санчия обгърнаха раменете му и двамата се притиснаха, черпещи утеха един от друг. Катерина беше говорила за покаяние и съжаление, послания, които Санчия искаше да си спомни, за да ги повтори пред Лоренцо и Лион. Но не сега. Болката беше още прекалено жива. По-късно щеше да има достатъчно време за това.

Гледай ти, та аз вече мисля за бъдещето, помисли си тя с почуда. Навярно и у нея мъждукаше надеждата, че Лион може по някакъв чудодеен начин да попречи на Медуза да ги унищожи двамата.

Ала тя не биваше да лелее прекалено големи надежди, защото чудовището беше лукаво и коварно… то даваше най-напред надежда, за да връхлети после още по-силно. Санчия не желаеше да се самозалъгва напразно, преди да е сигурна, че Медуза е минала и заминала, че няма да се обърне пак назад, за да ги повали със зловонния си дъх.

По-късно седнаха пред малкия огън, които Лион накладе в средата на винарската изба. Беше я загърнал в някаква дебела завивка и я държеше в прегръдките си, за да я сгрее още повече.

Тя гледаше в огъня, когато промълви:

— Обичам те, трябва да знаеш това.

Той видимо потрепна. Ръката му я стисна още по-силно.

— Не. Не го знаех.

— А пък аз го знам от оня миг, когато помислих, че и ти си заразен от чумата. Преди това не ми беше ясно, тъй като любовта се оказа толкова различна от всичко, което си бях представяла за нея. — Погледът й все още беше насочен към пламъците. — Тя не е сладка и нежна като любовта на Данте към неговата Беатриче.

— Не е.

— Тя те разкъсва, принуждава те да стенеш от удоволствие, после от нежност, но все пак си остава любов. Все си мислех, че любовта би трябвало… — Санчия размишляваше как да се изрази по-разбираемо — … тя би трябвало да е нещо възвишено.

— Навярно изглежда така при хора с по-лека съдба от нас.

— Навярно.

Настъпи тишина.

— Реших, че е важно да знаеш за моята любов, преди да се наложи да умрем — завърши тя. — Вярвам, че следваше…

— Ние няма да умрем.

— Да… но ако все пак? — Тя се облегна на гърдите му и затвори очи. — Не, това е нещо различно от чувствата, които описва Данте. Съвсем не мислех толкова често за теб, когато с Катерина се грижехме за умиращите в Мандара. Само понякога, когато ми оставаше свободен миг. — Тя спря да си поеме дъх. — Ала когато мислех за теб, то беше с много любов. Искам да знаеш това.

— Вече знам. — Гласът на Лион отекна дрезгаво. Той се притисна към нея. — Вече знам, Санчия.

— Добре. — Тя отвори очи и погледна право в огъня. — И все пак щеше да е още по-хубаво, ако в играта имаше и мъничко възвишеност.

 

 

Една седмица по-късно Санчия и Лион излязоха от полумрака на винарницата на дневната слънчева светлина.

Лоренцо ги очакваше — с юздите на двата коня в едната ръка и с вързоп дрехи за Лион в другата. Усмивката му беше предназначена за Санчия.

— Ах, колко… колко интересно изглеждаш… — Той плъзна поглед по косите й, а после и по грубото одеяло, от което Лион беше измайсторил дреха, като беше изрязал в средата отвор за главата на Санчия. — В тази дрешка определено има някаква варварска прелест, а като прибавим и буйните червени коси на Санчия, сякаш виждаме жената на Атила, краля на хуните. Какво ще кажеш, Лион?

Санчия погледна учудено Лоренцо. Неговото държание не беше се променило ни на йота. Всичко на този свят се беше променило… само Лоренцо си беше същият.

— Защо ме гледаш така? — попита той подигравателно. — Нима духът ти е дотам отслабнал, че вече не можеш да ме сложиш на мястото ми? Е, донякъде си извинена, като се знае колко много си изживяла напоследък, но искрено се надявам, че скоро ще надмогнеш всичко… иначе ще бъда принуден да те лиша от компанията си. Нали знаеш колко мразя скуката.

Той се обърна към Лион, който беше свалил своята завивка и забързано обличаше донесените дрехи.

— Позволих си да изпратя войските ти в Пиза и да дам нареждане на твоя наместник да се разплати с хората, за да могат другаде да започнат нов живот. — Погледът му се зарея към опушените руини на Мандара. — Тук за тях няма бъдеше, а и ти вече не се нуждаеш от помощта им.

Лион кимна.

— Действал си разумно. — Той обуваше ботушите си. — Успя ли да откриеш оцелели от пожара?

— Едва шепа хора. Подслонихме ги от немай-къде в една нива. Досега при тях не са се проявили никакви признаци на чума. — Той направи гримаса. — Цялата седмица правехме само едно — заравяхме мъртвите, които намирахме по хълмовете. Бяха осемдесет и седем души.

— Населението на Мандара наброяваше много повече от хиляда души — каза Лион. — Дамари взе прекалено висок данък.

— И какво ще правим сега? — попита Лоренцо. — Да си призная, дойде ми до гуша да клеча наоколо и да чакам вие двамата да възкръснете от гроба. Ще тръгнем ли най-после срещу Дамари?

— Още не. Отиваме в Пиза. Ала най-напред трябва да посетя оцелелите и да се погрижа за тях. — Лион се метна върху седлото на Таброн.

Неговото чувство за дълг и отговорност се събужда отново, помисли си Санчия. Мандара вече не съществуваше, но докато хората му имаха нужда от него, беше готов да ги закриля.

— Да дойда ли с вас?

Лион поклати глава.

— Наслаждавай се на слънцето и си почивай. Ние с Лоренцо скоро ще се върнем.

— През изминалите две седмици едва ли съм правила друго, освен да спя непробудно.

— Остани тук. Няма да ти навреди и ще ми спести тревогите. Лоренцо казва, че по всяка вероятност тези хора не са заразени. Въпреки това аз ще се пазя много, но искам ти да си на мили разстояние от тях.

Санчия кимна. Лион щеше да отиде там, както и да го разубеждава, а тя самата нямаше никакво желание да види бегълците от Мандара. Видът им щеше да събуди толкова много спомени за дните на ужаса.

— Ще чакам тук.

— Санта Мария, какво покорство и отстъпчивост. — Лоренцо се метна на седлото. — Къде останаха твоят дух на противоречие, твоята дързост? Санчия, ти ме разочароваш. И ти също, Лион. Вие двамата се държите като задомена двойка подир най-малко десет години брачни окови.

Когато Санчия срещна погледа на Лион, забеляза около устните му едва забележима усмивка. Имаше чувството, че Лоренцо е донякъде прав. По време на своето отшелничество те познаха само тревога и страх и потребността взаимно да се утешават. Връзката между тях се беше заздравила и при все това беше станала по-гъвкава, по-податлива — като фина кожа подир дългогодишна употреба.

Сякаш прочел мислите й, Лион кимна незабележимо.

— Скоро ще се върнем обратно — каза той и двамата с Лоренцо препуснаха по пътя.

Санчия се отпусна на пейката до вратата на винарската изба и със затворени очи изложи лицето си срещу слънцето. Въздухът беше чист и солен. Душата й лека-полека се умиротвори. Може би това идваше от упованието, че чумата повече няма власт над тях.

Като буреносен облак Медуза беше отминала нататък.

Лион се върна сам след няколко часа. Когато го попита, къде се е дянал Лоренцо, той сви рамене и спря коня си.

— Той запраши за Мандара, един Бог знае защо. Там не е останало нищо, освен прах и пепел. По Лоренцо каза, че искал още веднъж да огледа всичко, преди да напуснем местността.

— Прищявка ли? — Замислена Санчия устреми поглед в мержелеещата се в далечината Мандара. Не можеше да си представи, че някой би изпитал потребността да види тази обгорена пустош. И после изведнъж се досети защо Лоренцо се беше върнал. — И аз трябва да отида там. Ще дойдеш ли с мен?

— Не! — Лион я погледна, крайно учуден. — Защо, о, Боже, искаш това безумие от мен?

— Това не е безумие. Нито е някаква прищявка — заяви тя разсъдливо. — Аз трябва да се върна. Опасността е отминала. Дори чумата изгоря в този ад.

— Никаква сигурност за това не съществува.

— Да, но аз го усещам. — Тя се усмихна. — Заразата ни пощади, Лион.

— Ако трябва непременно да отидеш, в такъв случай ще дойда с теб.

— Не. — Тя протегна ръце, а той я вдигна върху седлото, като измърмори някакво проклятие. — Можеш да ме отведеш чак до някогашните градски порти. — Тя се облегна на него. — Ще ме чакаш там така, както аз те чаках днес тук.

 

 

Изправен на седлото си, Лоренцо гледаше почернелите развалини на розовата градина. Санчия предпазливо насочи Таброн през пепелището и руините и спря до него.

Сърцето й се сви, когато се огледа наоколо. Опустошението на града всяваше ужас и горест, ала мъртвилото тук я покруси много по-дълбоко. Вместо приказното великолепие на цветята сега се виждаха само повехнали храсти, почернели от дим и сажди водоскоци, пометени от огнената стихия пейки. Дървената дъга на сводестата алея беше погребала под себе си мраморната пейка, а от чудната, украсена с гирлянди люлка, на която беше видяла в оня първи следобед Бианка с Марко, не беше останала и следа.

Лоренцо въобще не я погледна.

— Не бих искал да си тук — отсече той.

— Но — каза Санчия тихо. — Тя ме нарече своя приятелка и ми подаде ръката си: „Ела с мен в моята градина, за да не умра сама“, каза тя. Хванахме се за ръце и останахме тук заедно, като си приказвахме за много неща, докато говорът й стана неясен. Но през цялото време стискаше ръката ми и не я пусна до самия край. Загърнах я в един чаршаф и я отнесох в параклиса при другите. Сковах ковчега и със собствените си ръце. Тя…

— Помълчи малко. Не искам да слушам всичко това — изрече с пресипнал глас Лоренцо. — Остави ме сам.

— Не мога. Онова, което тя каза в тази градина, е важно за всички нас. Тя каза, че не съжалява за нищо, което е сторила. Каеше се само, че не е отделила повече време, за да се грижи за хората около себе си и да им даде толкова обич, колкото на тази градина.

— Това ли е всичко, което каза?

— Не, но всичко беше в този дух. Човек трябвало да живее в розовата градина на живота, пълнокръвно и с цялата си душа, и да не обръща внимание на бодлите. — Тя помълча малко, пое си дъх и продължи развълнувано: — Каза още едно нещо, но то беше по-късно, когато болките почти й бяха отнели разсъдъка. Тя каза: „Обичам те, Лоренцо“.

Той потръпна, сякаш го удариха.

— Тя беше… изключителна жена и моя добра приятелка. — Гласът му хриптеше. — Ти, естествено, не бива да повтаряш тези думи пред никого, тъй като могат да ги разберат превратно.

— Няма нужда повече да я пазите, Лоренцо. И още по-малко от мен. Не бих го казала дори на Лион, но мисля, че вие имахте право да го узнаете. Защото ми се струва, че вие бяхте една от онези неразцъфтели градини, за която Катерина не успя да се погрижи.

Смълчан, той не откъсваше поглед от опожареното кътче.

— Сигурно смъртта й не е била лека?

— Да, никой не умря леко.

Ръцете на Лоренцо се сгърчиха върху юздите. — Тя ще бъде винаги с нас, докато я съхраняваме в паметта си.

— Да. — Лоренцо обърна коня. Прониза я състрадание, когато съзря отчаянието по неговото винаги толкова безчувствено лице. — В тази градина вече я няма. Мислех си, че може би ще е още тук.

Санчия понечи да го последва, но той спря жребеца си и хвърли един последен поглед към чернеещите се остатъци от мраморната пейка в сводестата алея. При това държеше главата си приведена, сякаш се ослушваше.

— Какво има? — попита Санчия удивена.

— Нищо. — Погледът му беше неотклонно насочен към същото място. — Стори ми се, че дочух нещо.

— Какво именно?

— Звънчета. — Той се обърна и бавно поведе коня си навън. — Трябва да е навярно вятърът, който брули изгорелите храсти, но бих могъл да се закълна, че чух едно звънче…