Айрис Йохансен
Вихреният танцьор (4)

Четвърта глава

Cristo, какво, по дяволите, му беше влязло в ума?

Лион съзерцаваше Санчия отвисоко, обзет от безсилен гняв. Беше в плен на чувство, което почти надхвърляше желанието му, а пък то опъваше сякаш с лък всеки мускул на тялото му.

Мъждукащата светлина на свещта пробягваше по буйните кестеняви коси на Санчия и галеше кадифените й голи рамене над завивката. Лежеше на една страна, свита на кълбо, притиснала буза о възглавниците, с полуотворени порозовели устни. Защо да не я вдигне от сън и да й каже, че трябва да го приеме в тялото си, че трябва да се съгласи да я използва като предмет, за да се отърве от това разяждащо го желание? Та тя беше негова собственост. Беше му дала обещание, че ще му се подчинява във всичко. По тази причина трябваше и без излишни жалби, и оплаквания да му предаде тялото си.

Да му го предаде. Може би не трябваше тъкмо тази дума да му хрумва сега, тъй като тя събуди спомена за безчет градове, които се бяха предали на меча му. Изнасилване и грабеж били неизбежната последица, възнаграждението, което се полагало на една победоносна армия, го беше наставлявал баща му, с времето Лион беше свикнал с двете. Нямаше нужда от подигравателните задявки на Лоренцо, за да знае, че рицарството и благопристойността са звънки дукати само за глупците.

Ала не искаше Санчия да му се отдаде само защото беше негова собственост и нямаше друг избор.

Санта Мария, но какво му беше станало преди малко? Беше се оказал неспособен да пожелае Джулия, след като напусна Санчия, а тази засечка го възмути и озлоби. Беше изхвърчал от покоите, твърдо решен да удовлетвори желанието, което Джулия не беше в състояние да укроти. Мъжът се превръщаше в глупак, когато се отказваше заради угризения на съвестта да използва тялото на някоя жена, за да потуши огъня си. Тъй като неговото тяло жадуваше единствено за Санчия, щеше да е разумно от нейна страна да му даде онова, което искаше от нея.

Той смъкна надолу завивката, за да може да я разгледа от лъскавите коси чак до малките крачета. Като блестяща пеперуда тя се открояваше върху белите ленени постелки, цялата кадифена златиста плът и копринени виненочервени коси. Защо стройната й прелест му въздействаше далеч по-възбуждащо от пищната красота на Джулия? Досега винаги бе предпочитал по-пълни жени…

Не, тази тук беше по-добра. Кръвта биеше във вените му, напрежението в слабините му ставаше все по-непоносимо. В следващия миг щеше да се е простил със своята сдържаност…

Той се наклони над нея, насочил погледа си към розовите върхове на гърдите й. Наистина великолепни гърди… Само при мисълта да ги докосне сърцето му заби по-силно. Щеше да разпореди да й ушият рокли, които да излагат на показ хубостта им.

Санчия се размърда, въздъхна и се обърна по гръб.

Dio, колко малка беше! Изглеждаше като дете, ако не се смятаха възбуждащите гърди и меките косми, които покриваха срама й.

И все пак въобще не беше дете, спомни си той припряно. Беше казала, че е на шестнадесет години, възраст, на която повечето жени поне от две години са задомени. Майка му го беше родила на петнадесет години. Възрастта на Санчия следователно не бе достатъчна, за да се чувства виновен.

Санчия мърмореше нещо непонятно в съня си.

Погледът на Лион се плъзгаше по лицето й. Дългите мигли хвърляха тъмни сенки върху заоблеността на бузите и. Ала върху дясната й буза, съвсем горе, съзря още една сянка. После забеляза, че това е лека подутина, там, където Джовани я беше ударил. Представи си ясно как главата на Санчия се отметна рязко назад под силата на удара и изпита отново буйния гняв, който го обзе тогава. Най-добре да беше убил на място този мерзавец! Как смееше тази жалка твар да посяга на неговата собственост? Та нима не виждаше колко е малка и безпомощна Санчия? Колко е уязвима за ранявания и болки? Ако ударът беше малко по-силен, можеше да я убие или поне… Не, слава Богу, не желаеше да мисли колко е ранима, искаше да мисли само колко силно я желае. Преднамерено извика на помощ картините и чувствата, които го бяха връхлетели, когато смъкна надолу завивката и разголи тялото й.

Една сияеща пеперуда. Цялата в цвят и мека, кадифена направа…

Но пеперудите бяха най-нежните сред всички твари. Пеперудите можеха да се наранят с едно-единствено необмислено докосване на човешка ръка и да намерят смъртта си.

Ала той не беше Джовани.

Можеше да изчака, докато тя си отдъхне от това изнурително изтощение и се почувства по-сигурна при него.

В края на краищата, в качеството си на крадла тя беше от най-голяма важност за него. Щеше да му върне онова, което му бяха отнели, а пък всяко допълнително удоволствие, което можеше да му достави, беше на второ място.

Лион се изправи отново на нозе и против волята си придърпа завивката чак до брадичката на Санчия. Да, той можеше да изчака.

Може би.

Като се обърна, угаси пламъка на свещта.

Ала нямаше да може да се сдържи, ако легнеше в това легло… или останеше в стаята. На пръсти тръгна към вратата, докато премисляше възможностите, които му оставаха. Нямаше как да се върне при Джулия. Беше се разгневила до крайност, когато я остави. И тъй като беше късно, оставаше му само едно решение.

Направи гримаса, когато се сети, че стаичката на Лоренцо беше единственото му убежище и трябваше да се подложи на унищожителните му, заредени със сарказъм коментари.

О, да, Лоренцо със сигурност щеше страшно да се зарадва на затрудненото положение, в което беше изпаднал Лион.

 

— Събуждай се. — Ръката на Джулия върху рамото на Санчия беше всичко друго, но не и нежна, когато разтърси момичето. — Ставай. Вече те чакат долу.

Когато Санчия сънено отвори очите си, тя видя над себе си зачервеното лице на Джулия Марцо. Пак е разгневена, мина и през ума, почти толкова бясна, колкото и снощи, когато трябваше да ги остави насаме с Лион.

— Вече съм будна. — Тя седна. Подранилите слънчеви лъчи я заслепиха с яркостта си. — Колко е часът?

— Почти осем!

Осем часа! Санчия не можеше да си спомни някога да е спала след пукването на зората. Изтърколи се от постелята и трескаво се залови с дрехите, които беше оставила върху стола предишната вечер.

— Не исках да спя толкова до късно. Сърдит ли е вече господарят Андреас?

— Най-добре е ти самата да го попиташ. — Джулия тръгна към вратата. — Той съвсем не е човек, който обича да чака. — Тя хвърли поглед назад. — На масата има вино и плодове. Изяж набързо няколко залъка и слез след десет минути долу.

— След пет. — Санчия се обличаше през глава. — Мога да не ям. Лоренцо вчера ми купи хляб от фурната и плодове. Мога…

— Хапни нещо. — Съразмерните черти на Джулия изразяваха непривична за хубостта й твърдост. — Лион държи да закусиш преди тръгване. Пет минути забавяне няма да го разсърдят повече, отколкото вече е сърдит. — Джулия се усмихна злобничко. — Може би усещаш, че след последната нощ трябва да спечелиш благоволението му? Казвах му на Лион, че няма да намери удоволствие при теб.

Санчия се втренчи объркано в Джулия. Тази жена беше като оса, която се опитваше да я ужили с лоши думи, но как можеха да я засегнат тези слова, когато нямаха никакъв смисъл? В крайна сметка Лион беше прекарал нощта в леглото на Джулия.

— Аз му казах същото. Изглежда не вярва на думите ми.

— Безсрамие!

— Не, аз нямах предвид…

— Възможно е няколко седмици да събуждаш интерес у него, но скоро ще съжалява, че държи в постелята си дете, което няма повече плът върху костите си, отколкото измършавяло врабче. — В сините очи на Джулия проблесна надежда. — И после той ще върне пак във Флоренция, и то при мен. Ти никога няма да успееш да го задържиш!

— Този въпрос никога не е стоял така — каза Санчия тихо. — Навярно забравяш, че му принадлежа като робиня. Той е човекът, който ме задържа.

По непонятна причина изглежда нейният отговор още повече разпали гнева на Джулия. С една изсъскана мръсотия тя затръшна вратата подире си.

Санчия сви недоумяващо рамене. После нахлузи обущата си и закопча роклята си. Томителният й поглед падна върху нарязаните ябълки и чашата вино върху сребърния поднос. Истинска ябълка! Преди доста години беше изяла една подобна, но тази тук изглеждаше по-узряла и по-сочна. Навярно все пак трябваше да хапне малко…

С въздишка тръгна към вратата. Лион представляваше за нея прекалено голяма неизвестност, за да си навлича гнева му. Не вярваше на Джулия, че по-дългото чакане няма да го разсърди, тъй като това женище й желаеше злото.

Санчия спря като вкаменена на горния край на стълбището, когато дочу гласовете. Каприно стоеше в предверието и преговаряше с Лион. Вкопчи се по-здраво в мраморния парапет. Ала нейната уплаха и предпазливост внезапно отстъпиха място на огромно удовлетворение. Вече нямаше никаква причина да се бои от Каприно. Той не можеше нищо да й стори. И на Елизабет вече не можеше ниша да стори. Санчия невъзмутимо тръгна надолу по стълбището.

Каприно вдигна очи към нея, когато й оставаха още три стъпала.

— Ах, Санчия, изглеждаш очарователно! — Очите му я оглеждаха с възхита от главата до петите. — Нямах представа, че изкъпана си толкова прелестна, иначе щях да се поколебая да те подаря на magnifico.^[1] — Той размаха със самодоволна усмивка една кесия. — Боя се, че ще трябва да се задоволя с малката Елизабет. Възнамерявам да удостоя с посещението си Джовани, щом като ви пожелая добър път.

Санчия отвърна на усмивката му.

— Положително Джовани ще се зарадва да те види. Винаги съм смятала, че ви свързват много неща. Но Елизабет вече не е при Джовани.

Каприно замръзна. Погледът му се насочи от упор към нея.

— И къде е тя?

— При майстор Бенедето и стопанката му. Тъй като съм принудена да изоставя Елизабет, реших, че е по-благоразумно да уредя бъдещето й. — Подигравателната й усмивка засия още по-ярко. — Сигурно ще ме разбереш. Знам, че ти самият беше твърде заинтересуван да се погрижиш за бъдещето й. Още преди да изтече месецът, ще се ожени за Алесандро.

— Женитба ли? Но тя не може!… — Каприно се обърна като попарен към Лион. — Измамен съм. Парите, които ми изплатихте за Санчия, не са достатъчни.

— Преди две минути ти стигаха. — Гласът на Лион беше леденостуден. — Сделката е подпечатана, Каприно.

— Но аз мислех… — Каприно занемя, когато срещна погледа на Лион. Наложи му се да преглътне гнева си. Накрая той пак се обърна към Санчия: — Навярно смяташ, че си ми подложила динена кора?

— За това и дума не може да става. Намерението ми беше само да защитя Елизабет.

— От мен — разфуча се той.

— От всеки и от всичко. — Тя го погледна с открит поглед. — И наистина, най-вече от теб.

— Не бой се, Елизабет вече не ме интересува. — Гласът на Каприно беше толкова мек, че едва се долавяше заложената в него злоба. — Но ти и твоето бъдеще все още представлявате голям интерес за мен. Не обичам да ме премятат, когато държа да притежавам нещо.

Тръпки полазиха гърба й. Та той вече не може да ми стори нищо, на Елизабет също, успокояваше се тя, но чувството на застрашеност не изчезваше.

— Няма да узнаеш нищо за бъдещето ми. Напускам Флоренция.

— Мога да почакам. Умея да чакам дълго и търпеливо.

— Пръждосвай се, Каприно. — Лион сочеше с ръка към вратата. — Сделката ни е приключена.

— Приятен ден, magnifico. — Тонът на Каприно беше чиста преструвка. — Дано покупката ви донесе много радост. Нека Санчия ви даде всичко, което дирите. — Открехна вратата и им хвърли през рамо прощална усмивка. — Но ще постъпите добре, ако не отлагате дълго и я накарате незабавно да изпълни задачата си. Младите момичета са като нежни цветя, които понякога за една нощ вехнат и умират. — Възможността да му отвърнат им бе отнета, защото затръшна вратата подире си.

Напрегнатите до краен предел мускули на Санчия се отпуснаха. Наложи си да се отдели от мраморния парапет.

— Простете, че се успах, господарю мой. Готова съм за път.

Погледът на Лион се премести бавно от вратата върху лицето й.

— Стана ли ти ясно, че той току-що заплаши, че ще те убие?

Тя кимна и се спусна по последните стъпала.

— Каприно е зъл човек.

— И въпреки това ти не обръщаш внимание на заканата му, държиш се тъй, сякаш смята да ти направи подарък.

— Че какво мога да сторя? Той ще се опита да ми навреди и навярно ще успее. — Тя погледна Лион сериозно. — Но би ми навредил още повече, ако допусна да отрови с грижи и тревоги всичките ми часове.

— Интересна философия. — Той я изгледа изключително внимателно. — Значи ти препоръчваш да се живее ден за ден, не за бъдещето?

— Та какво друго ми остава, освен да живея ден за лен? Робинята има само онова бъдеще, което нейният господар й позволява да има.

Пронизващият му поглед я караше да се чувства неудобно. Усещаше притеснение в гърдите, което й отнемаше дъха. Той беше толкова грамаден, че значително я превъзхождаше по ръст, а простата му премяна — черни кожени панталони и един ръждивочервен къс жакет от сурови кожи — служеше сякаш единствено да подчертава силата на масивното му тяло.

— В такъв случай имаш право, че от всяка отделна минута трябва да извличаме най-доброто — каза Лион тихо, докато завързваше тежките си кожени ръкавици. — Кажи, липсвах ли ти снощи в леглото?

Сърцето й се сви още по-силно.

— Та как можехте да ми липсвате, когато все още не съм била с вас в постелята? Заспах тутакси и не помръднах, докато Джулия не ме събуди.

— Напомняй ми да те въвеждам в изкуството на ласкателството. От време на време мъжът изпитва потребност от лицеприятни лъжи. — В тъмните му очи проблеснаха дяволити пламъчета. — Държа робите ми да овладеят това изкуство.

— Но майстор Лоренцо каза, че съм единственият ви роб.

Той направи великолепен жест с облечената си в ръкавица ръка.

— Няма значение. Един стига, за да се наложи правилото.

Санчия установи с голяма почуда, че той се шегува с нея. От следобеда на вчерашния ден насам беше няма свидетелка на най-различните настроения на Лион, повечето от които обаче бяха обременяващи — гняв, неприязън, пренебрежение, желание. И сега той й изглеждаше леко окрилен, изпълнен с енергия и хумор.

— Днес сте щастлив.

— Признавам, че се радвам на нашето заминаване. Чакането не ми е по душа. — Той докосна бузите й. — Не забравяй това, Санчия.

Твърдата кожа на ръкавицата беше грапава на допир. Опита се да си представи топлината на пръстите под кожата и трепетна жар обля чак шията й. Неволно тя отстъпи крачка назад.

— Няма да забравя. — Тя прекара език по напуканите си устни. — Какво ви задържаше тук, във Флоренция? Когато чакахте?

— Теб, Санчия. — Той се обърна и понечи да тръгне. — Чаках теб.

Объркана, тя се втренчи в него.

— Мен ли? Но… — Тя спря насред думата, когато си спомни посещението на Каприно. — Каприно каза, че ме е продал на вас. Площадът…

— Беше мястото за проверка на твоите умения, която протече, признавам, твърде впечатляващо. — Лион отвори вратата. — Ела сега, Лоренцо чака отвън с конете. Купих от една жена тук някои дрехи за теб. Сложени са зад седлото на коня ти. — Той смръщи чело. — Успях да ти намеря доста кротка кобила. Яздила ли си някога през живота си?

— Не. — Тя тръгна към него, устремила изпитателен поглед в лицето му. — Една крадла. Ето защо ви трябвам. — Сега поне знаеше защо я бе купил. Отсега нататък нямаше да си блъска главата, какви цели преследва той.

— Когато те купувах от Джовани, бях убеден, че купувам само една крадла. — Лион разглеждаше съсредоточено лицето й. — Изглеждаш зарадвана. Впрочем наистина останах с впечатлението, че облекчаването на кесии не е съвсем по вкуса ти.

— Вярно сте забелязали. Краденето ме плаши. Ала ми е приятно да узная каква стойност имам за вас.

— За да намериш начин да ме подчиниш на волята си така, както си постъпила с Джовани?

Очите й се ококориха. Тя вдигна безпомощно поглед към него.

— Господи, не ме гледай така. Та аз няма да те напердаша. — Сломен, той вдигна рамене. — Че защо да не се опиташ да ме подчиниш на волята си? И аз ще направя всичко, което е по силите ми, за да те използвам, както намеря за добре.

— Но аз обещах да ви се подчинявам във всичко.

Тя няма никакво оръжие под ръка, беше казал Лоренцо. Да, тя изглежда напълно беззащитна, помисли си Лион. Как беше възможно да си толкова безпомощен като Санчия и в един изпълнен с несигурност свят да се бориш за мъничко достойнство и независимост? От тази мисъл го обзе удивление. Откъде идваше гневът му към нещастието й? Откъде идваше тази необяснима потребност да я утеши?

— Става дума за една кражба — каза той лаконично — Повече няма нужда да правиш нищо за мен. Щом веднъж завинаги свършим всичко в Солинари, никога повече няма да крадеш. Ще измисля нещо друго…

— Лион, caro mio — Джулия се носеше със сияеща усмивка надолу по стълбището. — Няма ли да дойдеш да ми кажеш сбогом?

— Мислех, че си казахме сбогом през нощта — отвърна Лион. — Ако правилно си спомням, ти ми пожела пътуване… — Той спря насред думата и направи ироничен поклон — до едно място с крайно горещ и неприятен климат.

Джулия отмина думите му със свиване на рамене.

— Бях се разфучала и разбесняла. Но ти знаеш, че лошото ми настроение бързо се изпарява. Прости ми, че ти крещях като аптекар на пъдар. Caro, толкова съжалявам заради язвителните си думи. Ела, нека се разделим като приятели. — Тя удостои Санчия с един пренебрежителен поглед. — Преди тя да дойде, нямаше никакви проблеми. Не я води никога повече и всичко ще бъде наред.

— Джулия, не обичам, когато ми поставят условия — ръката на Лион улови китката на Санчия и я повлече към вратата, — а пък още по-малко понасям свадливи женоря. Не вярвам, че някога пак ще удостоявам с присъствието си твоята casa.

— Но Лион, аз не исках… — Джулия занемя насред изречението. Вратата беше хлопнала зад него.

Джулия бавно сви ръката си в пестник. Не биваше да му додявам, мислеше си тя. Осъзнаваше, че е грешка да излива гнева си както последната нощ, но не можа да удържи пропитите с отрова думи. Ревност! Dio, та тя ревнуваше от кльощавото хлапе! Добре, че най-сетне се сложи край на това безумие с Лион. Каприно беше съвсем прав — жени в нейното положение не бива никога да губят разсъдъка си. Парите бяха важни, а не удоволствията… дори не удоволствията с Лион.

Тя обърна гръб на вратата и изтича нагоре по стълбището с развети фусти. Все пак… дължеше на Андреас една дреболия за сладките часове в леглото. Щеше да заплати този дълг, като по тъмно извика Каприно и му разкрие какво е подслушала, докато слизаше по стълбата. Каприно навярно щеше цял ден да си блъска главата, докато предприеме нещо. Но той й беше обещал седем дуката, ако надуши, какво трябва да открадне Санчия за Лион. В това отношение беше претърпяла несполука, ала названието на селището, където щеше да се състои кражбата, струваше най-малко пет дуката, помисли си Джулия лукаво.

Солинари. Названието й звучеше някак си познато. По какъв ли повод го беше чувала?

 

— Къде се намира Солинари? — попита Санчия, когато Лион я вдигна върху седлото на рижата кобила. Тя отчаяно се вкопчи в юздите, напрегнала всичките си сили да прецени на какво разстояние е от земята.

— Това е дворец в околностите на Пиза.

— И какво трябва да открадна там?

— Един ключ.

— Ключ, който отваря какво?

— Една врата. — Лион възседна своя вран жребец.

— Ох — Санчия помълча малко. — И какво се крие зад тази врата? — Тя улови сподавения смях на Лоренцо, който вече беше на седлото.

— Много си любопитна — Лион изглежда беше в лошо настроение.

— Та нали един ден все трябва да узная? — Тя непринудено продължи да разпитва: — Не ви ли допадат въпросите?

— Cristo, едва ли има нещо, което да ми е по-безразлично на този свят! Питай каквото искаш.

Отново дочу смеха на Лоренцо.

— Сигурно ще се възползва от тази възможност.

Лион му хвърли мрачен поглед.

— Лоренцо, за теб наистина съм сигурен, че винаги говориш каквото ти е на душата.

— Това трябва да е голяма утеха за тебе.

— Трябва да ми кажете как да ви угаждам — намеси се припряно Санчия. — Всичко тук е прекалено ново за мен. Когато имах за господар само Джовани, а пък той…

— За този човек не желая да слушам повече — заяви рязко Лион, когато обърна жребеца си Таброн на юг. — Всяко сравнение с него граничи с оскърбление.

— Сигурен съм, че Лион ще ти каже какво му носи радост — промърмори Лоренцо, — стига да е събрал кураж, разбира се.

По лицето на Лион се четеше смъртоносна заплаха.

— Навярно ми харесва да ти строша главата с някоя тояга и то в най-близко бъдеще.

Лоренцо изцъка укорително с език.

— Каква неописуема бруталност! Как можеш да служиш за пример на младежта, след като се държиш като варварин?

— Лоренцо, аз ще… — Лион не продължи мисълта си. — Санчия, въпросите си ще можеш да поставиш, когато днес направим почивка в кръчмата „При двата меча“. Сега бързам. — Той пришпори животното си. — Лоренцо, придружавай я! — Миг след това между него и другите двама се образува значително разстояние.

Санчия смръщи чело.

— Развалих му настроението.

Лоренцо поклати отрицателно глава.

— Самото положение възбужда негодуванието му, но му минава бързо. Чудя се, че издържа толкова дълго все пак. — Той приближи коня си към нейния и взе юздите от ръцете й. — Навярно не биваше да го дразня. Боя се, че ни чака тежка и бърза езда. Лион е израснал върху седлото и често пъти забравя, че други биха предпочели да пътешестват върху два крака вместо върху четири. — Лицето му се изкриви в гримаса, когато обърна коня си и поведе кобилата на Санчия в посоката, в която бе отпрашил Лион. — Dio, само как мразя да седя върху тези зловонни животни.

Язденето се оказа толкова изморително, колкото предсказа Лоренцо, и Санчия беше почти рухнала, когато при залез-слънце най-сетне спряха пред странноприемницата „При двата меча“. Стотици пъти беше понечвала да помоли Лион да спрат и също толкова пъти беше прехапвала устни, за да продължи да страда безмълвно. Та тя нямаше никакво право да се оплаква, отгоре на всичко рядко имаше възможност да се обърне с думи към него. През по-голямата част от пътя той беше яздил поне четвърт миля пред нея и Лоренцо.

Вътрешните помещения на малката странноприемница блестяха от чистота, в зиданата камина на общия салон гореше игрив огън, а от шишовете се вдигаше приятната миризма на печено заешко.

Гостилничарят ги прие със суетлива припряност и с широка усмивка върху мургавото лице.

— Добре дошли, благородни господарю, каква чест отново да ви приютя под моя покрив. Колко дълго възнамерявате да останете при нас?

— Утре, щом пукне зората, продължаваме, Антонио. — Лион свали кожените си ръкавици и ги пъхна в пояса си. — Имай грижата да се напоят и назобят конете и да ни стоплят вода за миене.

— Веднага, magnifico. Синът ми ще заведе конете в обора и ще ги нахрани. — Гостилничарят щракна с пръсти, в отговор, на което слугинята изостави шишовете и се приближи с покорна усмивка. — Стопли вода за господаря и свитата му, Летиция. — Когато погледът му падна върху Санчия, той набърчи чело. — Но вие наистина знаете, че имаме само две стаички за спане. Ако дамата…

— Дамата ще използва моята постеля — прекъсна го Лион. — Летиция да донесе незабавно вино и храна, след като се измием.

На Санчия не й убягна, че сянка на разочарование премина по лицето на слугинята, преди тя да изтича подир гостилничаря.

Лоренцо беше вече на стълбището.

— Ще ми се да полегна и да дам отдих на разглобените си кости. Извикай ме, щом слугинята донесе яденето. — Той напрани възкисела гримаса. — Наистина не мога да си обясня как тъй се оставих да ме продумаш да яхна едно от тези изчадия на ада, Лион.

— Защото си прекалено мързелив, за да вървиш пеш — отвърна Андреас сухо. — И защото се страхуваш, да не би да изтървеш нещо, ако останеш в Мандара.

— Всичко беше много по-просто и по-удобно, преди да решиш да ме избавиш от гъмжащия ми от пороци живот. — Лоренцо отвори вратата към горния край на стълбището. — В Неапол ми беше широко около врата, без да се налага да препускам от селище на селище в главоломна езда и да търпя несгоди и притеснения. — Той хвърли поглед надолу. — Би следвало да се погрижиш за своето улично хлапе. Ако не избягваше тъй старателно да я погледнеш, щеше да забележиш, че е пред припадък.

Погледът на Лион се насочи към Санчия.

— Не съм изморена — увери го тя припряно. — Може би съвсем мъничко. — Тя едва стоеше на нозете си. — Никога не съм яздила кон, а пък слънцето…

— Cristo! — Лион я хвана за лакътя и я поведе нагоре по стълбището. — Защо не каза нито дума… можехме да отдъхнем някъде.

— Вие казахте, че се налагало да бързаме.

— И затова се остави да те водя за носа, докато едва не се строполи от коня, така ли? Наистина, нямаш ли капчица мозък? — Лион отвори със замах вратата редом до онази, в която беше изчезнал Лоренцо и тласна Санчия в малка спалня. — Полегни тук, докато Летиция дойде с виното.

— Не трябва да лягам. Не съм болна.

Той я вдигна високо и я хвърли без повече обяснения върху постелята.

— И внимавай да не се разболееш. Нямам никакво време да те гледам, докато оздравееш.

Лионело Андреас в болнична стая — тази мисъл накара Санчия да се усмихне. Той беше толкова голям, неговата енергия и жизненост толкова неизчерпаеми, че човек и при най-доброто желание не можеше да го свърже с болест.

— Ще се постарая да надмогна всички страдания, само и само да не ви причинявам неприятности.

— Подиграваш ли ми се?

Тя сведе мигли, за да скрие дяволитото блясване в очите си.

— Как бих посмяла, господарю.

— И само да си посмяла! — Спря се и я огледа от горе на долу, преди да се обърне. — Отдъхни си. Отивам при Лоренцо да се подложа на неговия присмех. Със закачките му вече съм свикнал, но с твоите не съм.

Санчия се опря върху лакътя си.

— Закачки ли? Та аз си позволих само една малка шега. Ако не желаете да се смея, само ми кажете и…

Той вдигна ръка, сякаш да се зашити.

— Не преувеличавай покорството си. Не съм чак толкова надут, че да не търпя да се шегуват с мен. — Внезапно усмивка озари суровите му черти с необичайна топлина. — И обичам да получавам онова, което ми принадлежи.

Преди да успее да му отвърне, вратата се беше затворила зад гърба му.

Тя дълго се взира след него, после притисна буза във възглавниците и притвори очи. Колко е непредвидим, помисли си тя, изнемощяла от пътя. Характерът му беше толкова чепат, енергията — тъй брутална, но дланите му притежаваха невероятна нежност, когато докосваха именно нея.

И усмивката му беше толкова хубава…