Айрис Йохансен
Вихреният танцьор (14)

Четиринадесета глава

— Защо си дошла? — Катерина Андреас се облегна назад в своето подобно на трон кресло пред огъня. — Знаеш добре, че в замъка няма място за теб. Не искам да те виждам тук.

— И аз не бих желала да съм тук. За всичко това вече говорихме. — Санчия впери хладнокръвно поглед в майката на Лион. — Но днес се налага да обсъдим нещо друго. Искам незабавно да напусна Мандара. Ще ми помогнете ли?

Катерина я изгледа безмълвно.

— Защо ти е потрябвала моята помощ? — запита тя накрая.

Санчия се засмя от сърце.

— Наистина, защо ли? Аз съм робинята на вашия син, който не ми разрешава да си тръгна. Нима не се нуждая от помощ?

Устните на Катерина се изкривиха в гримаса.

— Когато лежи в прегръдките ти, нашепни му в ухото, че искаш да те освободи. В такива мигове един мъж е слаб и послушен като овчица.

— Аз не спя с него. Все още не.

Тръпка на интерес оживи лицето на Катерина.

— Та той те посещава всеки следобед, връща се вкъщи едва с падането на мрака и ти отгоре на всичко твърдиш, че не спял с теб?

— Все още не — повтори Санчия. — Той… той ме привлича, не искам да го крия от вас. Ако не си тръгна сега, не знам дали по-късно ще бъда в състояние да го сторя.

— Разбирам. — Катерина разглеждаше лицето на Санчия подробно, милиметър по милиметър. — В такъв случай трябва да се погрижим тъкмо за това Лион повече да няма възможност да те възбужда и привлича.

— Ще ми помогнете ли?

Катерина кимна категорично.

— Искам да си вървиш.

— Лион е дал разпореждания на всички караули да не ме пускат през нито една от портите. Можете ли да отмените неговите заповеди?

— Чак дотам ли се е стигнало? — Катерина изглеждаше смаяна. — Е, ти трябва да си обзета от непреклонна решителност.

— Можете ли?

— Не. Лион властва над Мандара. Ако не беше в града, навярно началникът на караула щеше да ме послуша, но не и когато Лион е тук.

— Възможно ли е да измислите начин да напусна града, без той да научи?

— Положително е възможно. — Катерина размишляваше напрегнато. — Ала трябва време, за да се скрои план и да се извършат приготовленията. Може би една седмица.

— Трябва да стане веднага. Най-късно утре.

— Казах ти, че не може. Ти трябва… — Катерина изостави мисълта си, прочела отчаяние по лицето на Санчия. — Значи толкова те привлича? Не би ли могла да се съпротивляваш още няколко дни?

— Не знам — прошепна Санчия.

— Остави ме да помисля. — Катерина опря главата си на високата облегалка на стола. — Седни. Трябва заедно да намерим разрешението.

Санчия седна върху трикракото столче и скръсти ръце в скута си. Това беше раболепно държане, но в този миг тя не се чувстваше като робиня.

— О, измислих го. — Катерина се приведе напред. В тъмните й очи се отразяваше огънят в камината. — Това решение много добре ни подхожда и на двете, и обръща думите на милия Лоренцо против самия него.

Санчия отбеляза с почуда споменаването на Лоренцо, но се наведе напред и наостри уши, когато Катерина започна да говори.

 

 

— Лион!

Лион, който възнамеряваше да тръгва, се обърна, когато дочу гласа на майка си. Тя тичаше запъхтяно надолу по стълбището.

— Сега не бива да ходиш никъде. Настоявам днес да останеш за вечерята. — Катерина беше стигнала до последното стъпало и там се спря, за да си почине. Обсипаните й с пръстени ръце проблясваха върху перилото. — Имаме гости и би било крайно неучтиво, ако не ги почетеш с присъствието си.

— Гости ли?

— Само половин дузина. Гуидо Ралцо и фра Ди Бресгано, Лукреция Монтаньо и щерката й Мона, както Дела Роза и неговият син, който съвсем наскоро се е завърнал вкъщи от университета във Ферара.

Лион присви очи подозрително.

— Мамо, какво си намислила? Знаеш, че такива развлечения не са ми по вкуса. Дори не си спомням кога за последен път някой е идвал за вечеря.

— В такъв случай е крайно време, не смяташ ли? — изрече Катерина с усмивка. — Това е мое задължение спрямо гражданите на Мандара. И твое също, Лион.

— Трябва да вървя.

— Да, знам. От завръщането ти насам почти не сме ти виждали очите. — Тонът й беше станал по-остър. — Не смяташ ли, че ще е добре да седнеш поне веднъж с майка си на трапезата?

Лион се поколеба.

— Ако ми беше казала, че си поканила половината Мандара на гости, щях…

— Само неколцина гости и дума не може да става за половината град. — Тя се усмихваше многозначително. — За идната седмица тъкмя по-голямо тържество, на което възнамерявам да поканя пет пъти повече гости. Понеже ти съобщавам отсега, вярвам, че на драго сърце ще участваш в него.

— Ще видим.

— Да, ще видим. — Катерина се приближи и постави с обич длан върху ръката му. — Убедена съм, че ще се съгласиш да изиграеш ролята на домакин. Това е наистина отговорна роля, но мисля, че няма да те затрудни особено.

Лицето му омекна, когато я погледна отвисоко.

— Не, няма да ме затрудни много. Но ти управляваш Мандара много по-добре от мен.

— Глупости, аз хвърлям време и усилия само там, където се налага. Ако се откажеш от суетните си с корабостроенето и се върнеш на мястото, което ти принадлежи, двамата с теб бихме направили чудеса в Мандара.

— Но защо искате да надминете съвършенството? — попита Лоренцо, който слизаше по стъпалата. — Освен това — какво още би могло да се направи тук? Всичко е вече сторено. Ако Мандара беше по-голяма и по-могъща, щеше да има и повече сиромашия и корупция. — Той се усмихна и спря пред Катерина и Лион. — Не, Лион има право, благородна госпожо. Под вашето доброжелателно владичество Мандара изживява истински разцвет.

— Понякога се чувствам всичко друго, но не и доброжелателна — каза тя към Лоренцо. — И сега е един от тези моменти.

— Сигурен съм, че скоро ще преодолеете този пристъп и отново ще се върнете към обичайната си добронамереност. — Лоренцо се поклони подигравателно. — Лион, върви само по своя път. В присъствието на една домакиня, която толкова елегантно оглавява трапезата, ти си излишен като на тъпан пръчката.

— Не — изрече Катерина, като скърцаше със зъби. — Лион, остани поне на трапезата. Ако по-късно решиш да си тръгнеш, няма да възразя.

Слисан, Лоренцо я погледна.

— Компромис ли? В такъв случай на човек му е на езика да попита…

— Ще остана — прекъсна го Лион нетърпеливо. — Но веднага след вечерята тръгвам.

— Щом безусловно се налага. — Катерина стисна ръката му. — Колко е хубаво, че си сред нас, макар и толкова за кратко. Благодаря ти, Лион.

— Както правилно каза Лоренцо, никой няма да забележи моето присъствие на трапезата, но щом ти доставя радост, аз ще…

Отгоре се чуваше възбуденият, подобен на чуруликане смях на Бианка. Лион вдигна очи и я съзря върху стълбищната площадка.

— Ах, Лион, нима не е чудесно? — И през рамо извика: — Забавляваме се прекрасно, нали?

— Да, великолепно.

Лион замръзна на мястото си, когато съзря кой се спуска по стълбището подир Бианка.

Санчия спря, за да срещне слисания поглед на Лион.

— Господарю мой. — Тя кимна и отново се обърна към Бианка, която я хвана приятелски под ръка.

Лион изръмжа полугласно проклятие, а после се засмя неуверено.

— Не е ли чудесна изненада? — Бианка теглеше със себе си Санчия по стълбището. — Майка ти настани Санчия до моята спалня, така че ще я наглеждам, докато излекува раните си, а пък сладкият малък Пиеро обитава съседната стаичка. Целия следобед Санчия и аз бъбрихме и кроихме планове.

— Чудесно. — Той се втренчи в Санчия. — И отгоре на всичко тази изненада.

Санчия отвърна смело на погледа му.

— Как бих могла да отклоня любезното предложение на вашата майка?

— Да, нима? — Чу се да казва Лоренцо. — Тъкмо ставаше дума за това, колко очарователна и доброжелателна може да бъде господарката на този дом.

— Време е Санчия да заживее сред хора, които да се погрижат за нея така, както подобава. — Катерина пристъпи напред, за да вземе ранената ръка на Санчия в своята. — Да живееш сам наистина си има своите предимства, ала тук при нас ще й бъде много по-добре. Тъй като, за съжаление, Санчия няма фамилно име, аз реших да й дам едно. Казах на гостите си, че при мен отскоро живее една близка на име Санчия Салмона. Запомни го добре, Лион. А сега ела, скъпа моя, ще те представя на нашите гости. Изпратих ги в градината, за да се порадват на хубостта й, докато не е залязло слънцето. Много се гордея с моите рози.

— Мамо, аз ще придружа Санчия. — Лицето на Лион остана безизразно, когато пристъпи напред. — Както се полага на един внимателен и отзивчив домакин.

— Ще дойда с вас. — Усмивката на Бианка излъчваше похвално усърдие. — Ще ти покажа сводестата алея, където Марко нарисува портрета ми.

— Да, разбира се — каза Катерина, — покажи на Санчия всичко, скъпа Бианка. Тя трябва тук да се чувства съвсем като у дома си и да усеща колко е желана от нас.

Лион удостои майка си с леден поглед.

— Ела, Бианка — настоя той пред своята съпруга.

Усмивка озари лицето на Катерина, когато гледаше подир тримата, които тръгнаха по пътеката към градината.

— Едни дързък ход.

Тя погледна Лоренцо.

— Това беше твоето предложение… ти желаеше да я поканя в дома си.

— Защото вярвах, че ще събуди твоята неприязън. И защото не бях премислил всички последици.

— Аз също, преди тя да ме потърси.

— Ах, Санчия дойде при теб? Страшно интересно. Мога ли да допусна, че става дума за съзаклятие?

— Да.

— Ти, естествено, знаеш, че този шахматен ход таи в себе си твърде рискован елемент? Та ти си тласнала Санчия в обсега на действие на Лион.

— Тя ще бъде непрекъснато под погледа на Бианка, на Марко и на мене… нека не забравяме и половин дузина гости.

— Ти дори не спомена, че гостите ти ще останат за по-дълго.

— Възможно е да съм забравила. — Тя изглеждаше самата невинност. — Защо да не отпразнуваме завръщането на Лион у дома с неколцина приятели?

— Не бих могъл с нищо да възразя срещу идеята ти.

Тя изкриви лице в гримаса и се приготви да последва останалите в градината.

— Поне се престори на разочарован и разгневен.

— Но аз не съм ни най-малко. Възхищавам се от твоя ум и от твоята фантазия. — Той я последва. — Вече се питах кога ще предприемеш нещо, за да овладееш ситуацията. В последно време се държиш прекалено отстъпчиво и резервирано.

— Намираш ме резервирана ли? Трябва да изясним това в подходящо време.

— От една жена с твоите качества, Катерина, на драго сърце бих се поучил.

До градинската порта тя неочаквано спря.

— Наистина не ми се сърдиш, нали?

— Не ми е приятно да те разочаровам, но не бих могъл да бъда по-радостен — каза той. — Това малко забавяне не променя с нищо края на историята.

— Въпросът е само, кой край е предопределен.

Лоренцо поклати отрицателно глава.

— Между тях властва страстно влечение, а то в края на краищата ще преодолее всички прегради. Ти затрудни сбъдването му и само го направи хилядократно по-желано. Една от слабостите на човешката природа.

— Аз направих сбъдването му невъзможно.

Той се засмя с пълен глас.

— Е, това е наистина голямо предизвикателство, което приемам с радост, макар че Лион е всичко друго, но не и очарован от намесата ти.

— Е, аз се намесих изцяло на страната на Санчия.

— Сигурно така си въобразяваш. Но една част от самата нея ще съдейства на Лион да осъществи намеренията си, тъй като на женската природа се пада да помага за продължението на човешкия род.

— Та какво знаеш ти за женската природа? Ние жените имаме потребности и извън раждането. Ние не искаме да сме само съд за…

— Спести ми това поучение, моля те. Аз имах предвид женския пол изобщо, а не теб лично. Всички ние знаем добре каква изключителна жена си. — С тези думи той й отправи любезен поклон. — Сега трябва да се смеся с гостите и да те оставя да играеш ролята на велика дама. Много дълго се задържахме заедно.

Катерина дълго гледа подире му, връхлетяна от чувство на апатия. Ненадейно градината й се стори пометена от всичките си великолепни цветове. Тя самата се чувстваше празна и сякаш безцветна. В компанията на Лоренцо смяташе себе си за умна, духовита и привлекателна жена.

Колко глупаво… та тя беше духовита, умна и привлекателна. Съвсем сигурно не се нуждаеше от никакъв мъж, който да й внушава това самочувствие. Тя изобщо не се нуждаеше от никакъв мъж.

Откъсна погледа си от Лоренцо и бавно се запъти по пътечката към сводестата алея, където откри Лион и Санчия. Двамата стояха там и гледаха как Марко тласка една украсена с гирлянди люлка, в която седеше Бианка.

 

 

— Какво си въобразяваш… какво търсиш тук? — попита Лион с гняв в гласа си, докато погледът му безучастно следеше Марко и Бианка.

— Наслаждавам се на слънцето — отвърна Санчия.

— Наслаждавай му се върху балкона на къщата си на площада.

— Тук то е по-красиво.

— Санчия, аз няма да… — Като си пое дълбоко дъх, той се помъчи да овладее яда си. — Не желая да си тук.

— Но аз желая да съм тук, вашата майка желае да съм тук, дори Бианка го желае.

В началото той занемя от изненада. Ала когато наново отвори уста, тонът му беше леденостуден:

— Гледаш да се отървеш от мен, нали?

— Това ми изглежда най-доброто. Аз ви казах…

— Дойде ми до гуша — прекъсна я той. — Не трябваше да бягаш от мен. Щях да ти дам време. — Лион я погледна. — Но сега вече времето ти изтече. Ти направи своя избор. Така да е.

Той се обърна внезапно и тръгна по пътечката. Срещна майка си, която беше спряла на сводестата алея. Щеше да мине покрай нея с кратко кимване, ако не беше сложила ръка върху рамото му.

— Така е най-добре, Лион — каза тя тихо.

— Санчия използва същите думи. — Лион отстъпи настрана, така че ръката й се плъзна по ръкава му. — И двете ме убеждавате, че сте прави. Ти си решила, че трябва да дойде тук. Кой съм аз, че да възразявам?

— Лион, ти все пак не искаш…

— Ти не знаеш какво искам. Твоите честолюбиви цели те правят сляпа. Точно така, сляпа е истинската дума, защото не виждаш какво си сторила днес! — Той замълча за миг. — Цели тринадесет години избягвах да ви уязвявам, теб и Бианка, но днес слагам край. Няма да се оставя ти и Санчия да ми натрапите волята си, мамо.

Тя хвърли притеснен поглед към една двойка, която слисано ги гледаше до един розов храст.

— Шшт, някой би могъл да те чуе.

— Нека да ме чуят, вече не ме е грижа.

— Бианка.

— Ти самата създаде опасност за Бианка, като си предложила подслон на Санчия току до моята прелестна съпруга. Сега на теб се пада да отблъснеш заплахата. — Той си пое дълбоко дъх. — Но, слава Богу, няма да успееш.

 

 

— Бианка е много щастлива, че си тук.

Санчия откъсна поглед от Лион, който се отдалечаваше с бързи стъпки и погледна към приближаващия се Марко. Бианка все още седеше в люлката, зареяла замечтан поглед в клоните над себе си. Марко й се усмихна през рамо. После се обърна към Санчия.

— Би било твърде приятелско от твоя страна, ако не я разочароваш.

— Марко, исках да разговарям с вас. Знам, че обещах да напусна Мандара. Все още го искам, но бих желала да ви обясня как…

— Няма нужда от обяснения. Положението е ясно — ти си дошла, за да избягаш от Лион, а не за да го преследваш. — Той направи гримаса. — Аз не съм глупак, макар и майка ми, и Лион да ме смятат за завеян мечтател. Що се отнася до мен, тук си добре дошла, докато не направиш нещо, което би могло да засегне Бианка.

— Аз не ви смятам за глупак. — Неволно погледът й се стрелна към Бианка.

Той поклати глава.

— Не, в моите чувства към Бианка няма нищо глупаво. — Той се усмихна тъжно към детето — жена на люлката. — Тя е най-добрата част от моето аз. Когато ме погледне, ставам такъв, какъвто искам да бъда. В действителност не съм никакъв велик живописец. Бездарен съм дори в сравнение с чираците на един Да Винчи или Ботичели. Ала работя усърдно, уча непрестанно и един ден може би… — Той вдигна рамене. — Ала дори да не стана по-добър, дори ако никога не постигна великото вдъхновение, аз пак ще стигам на Бианка. Така, както тя винаги ще ми стига.

Санчия не отговори нищо на изповедта му и той кимна замислено.

— Това ти се вижда странно, нали? Да, аз знам твърде добре, че тя никога няма да бъде повече от дете — макар и в началото да хранех надежда, че ще порасне. — Той търсеше подходящите думи. — Тогава, когато дойде в Мандара, за мен Бианка беше най-прелестното, най-очарователното момиче в цяла Италия. Тя трогна сърцето ми и ме накара да повярвам, че около нас ще цъфти вечна пролет, когато сме заедно.

— Тя е чаровна.

— Да. — Погледът му се премести върху Бианка. — Накрая проумях, че тя никога няма да се промени, че няма да се превърне в жена, която да утоли моите… — Той въздъхна. — Навярно си мислиш, че никога не бих нанесъл обида на собствения си брат, но все пак… съществуваше една нищожна мъждукаща надежда. А после, съвсем ненадейно, тази надежда умря. Никак не ми беше леко тогава.

Санчия изпита съчувствие.

— Марко, не говорете така пред мен.

— Напротив, трябва да говоря. Аз те ценя и ти се възхищавам и бих искал да разбереш защо изглеждам толкова безчувствен към съдбата ти. — Той отново вдигна рамене — Но да оставим това. Тя става неспокойна. Трябва да отида при нея — каза той, щом хвърли поглед към Бианка.

— Марко… — Санчия се поколеба с въпроса си. — Вие казахте, че не ви било леко. Защо решихте да останете при нея?

— Ти все още не проумяваш… за мен беше твърде късно. — В усмивката му се четеше меланхолия и любов. — Макар и да знам, че лятото никога няма да настъпи, утешавам се с това, че едва ли някому е дадено да живее във вечна пролет.

Санчия се загледа след него. Чу смеха, с който го посрещна Бианка. Слънчев лъч падаше косо през короната на дървото и огряваше двойката с лъчисто сияние, когато Марко улови люлката с гирляндите от рози. С нежна сила той оттласна Бианка, така че, тя се отдели от земята и сякаш литна към небето.

 

 

— Послание ли? — попита Чезаре Борджия и се отдели от прозореца, за да погледне Дамари. — Защо е нужно да пиша на баща си?

— Просто предпазна мярка — Дамари се усмихваше подкупващо. — Убеден съм, че намерих начин да си възвърна „Вихрения танцьор“, без да възникват разходи за вас или Негово светейшество. За съжаление, съществува рискът всички ние да си навлечем гнева на народа, ако се разбере нещо за плана ми. То се знае, войници като нас не разчитат на любовта на народа, но един папа трябва да проявява предпазливост.

— Сигурен съм, че вашата загриженост за положението на моя баща няма да му се понрави. — Чезаре Борджия се отпусна на един стол. Погледът му беше вперен подигравателно в Дамари. — Но положително може да бъде придуман да поеме известен риск, ако се очаква съответстваща придобивка. Значи, какво следва да му съобщя с моето послание?

— До ушите ми стигна, че известни обстоятелства в селцето Фонтана биха били от полза за нашите кроежи. — Бързо и твърде убедително Дамари очерта контурите на своя план. След като приключи с изложението си, напрегнато зачака отговора на Чезаре Борджия.

Борджия мълчеше и размишляваше. Накрая кимна.

— Да, така бихме могли да постигнем нашата цел. Ала за вас това е свързано с определена опасност.

— Склонен съм да поема риска. Както вече ви казах, вярвам в своето предопределение.

— Е, в такъв случай вашата вяра трябва да е твърде силна, щом като се впускате в толкова рискована игра. Все пак — би могло да стане.

— За мен не съществува никакво съмнение. — Дамари се стараеше да изглежда безразличен. — Ако обаче смятате предлаганите средства за твърде опасни за вас и Негово светейшество, то ще се подчиня на вашата присъда. Лично аз обаче мога да се справя, господарю.

— Дързостта на плана подкупва — кимна Борджия. — Смятам да пиша на моя баща и да му го изложа.

— Незабавно ли? Времето е от изключително значение, както сигурно разбирате.

— Веднага. — Борджия се надигна и отиде при шнура за звънеца. — Ще наредя на пратеника да чака незабавния отговор. Вие ще останете тук, в Чезена, докато пристигне съгласието на баща ми.

— Вярвате ли, че ще склони?

Борджия се усмихна.

— Когато хвърля око на нещо, и аз мога да бъда доста убедителен.

Дамари се успокои. Чезаре Борджия ламтеше толкова силно за статуйката, че щеше да поеме риска, а целият свят знаеше, че влиянието му върху баща му с всеки изминат ден ставаше все по-голямо.

— Навярно бихте могли да му обърнете внимание върху легендарната мощ на „Вихрения танцьор“?

— Няма да има нужда. Той мисли само за това как ще получи фигурата. В последното си писмо до мен споменаваше за някаква конна статуя на Понте Векио във Флоренция. Там трябва да е убит Буонделмонти и оттам започва раздорът между гуелфи и гибелини. Той е убеден, че съдбата ни е свързана е „Вихрения танцьор“. — Борджия седна зад писалището и извади лист пергамент от средното чекмедже. — Не, той действително изгаря от желание да притежава статуйката, но е мъж в напреднала възраст и с годините е станал предпазлив. Трябва да изтъкна, че вашият план може да се осъществи, без да се разчуе неговото участие. — Той хвърли поглед през рамо. — Планът ви не е напълно съвършен. Дамари. Бих могъл да го допълня с някои по-тънки моменти, които да харесат повече на папата и на мен. — Посегна към гъшето перо и го потопи в ониксовата мастилница. — Вие сте съвсем прав. Стане ли известно, че има пръст в плана да се унищожат жителите на Мандара, ще го изгонят от Ватикана. — Той започна да пише. — Ето защо никой не бива да знае нищо за нето.

Един слуга влезе, а Чезаре Борджия нареди, без да го поглежда:

— Пратеник трябва незабавно да отнесе това на Негово светейшество и да се върне с отговор.

Дамари се облегна отново на стената и кръстоса ръце с доволна усмивка. Планът му беше направо гениален и щеше да му достави твърде голямо удоволствие и удовлетворение. Цяла беда беше, че трябва да чака отговора на треперливия, престарял развратник в Рим. Бе силно изкушен да действа без знанието на Чезаре Борджия, но беше измислил нещо още по-добро. От най-голяма важност беше двамата Борджии да участват и да са колкото се може по-дълбоко оплетени в деянието.

— Вие сте твърде доволен от себе си. — Чезаре Борджия вдигна очи и го погледна с едва доловима усмивка. — И наистина с право. Аз самият не бих могъл да измисля по-действен метод.

— Голяма похвала, magnifico.

— Това е истината — Чезаре Борджия продължи да пише. — Миналата зима на гости ми беше един млад флорентинец, който щеше страшно много да се възхити на вашата фантазия. Не бива да забравям при следващия удобен случаи да ви запозная със сеньор Макиавели.

 

 

Лион не изпускаше от очи Санчия.

След първия бегъл поглед тя се обърна и удостои с усмивка по-младия де Ла Роза.

— Никога не съм виждала по-великолепна гледка. — Движението на ръката й обхвана голямата зала, огряна от полилеи със стотици свещи, в светлината, на които се хранеха изискано облечените гости, а слуги в ливреи сновяха насам-натам и доливаха вино в сребърни чаши. — Толкова пъстрота. А музиката…

— Вие говорите така, сякаш никога не сте присъствали на празник като този — каза Бернардо де Ла Роза. — Наистина, господарката на дома ръководи трапезата превъзходно, но във Ферара съм вечерял още по-обилно, а тази музика е… почти непоносима.

— В моите уши тя звучи чудесно — гласеше отговорът на Санчия. — И е истина, че никога не съм присъствала на празник като този. Цялата минала седмина беше за мен като хубав сън. — Тя отметна глава назад и се засмя весело, преди да отпие голяма глътка вино. — Струва ми се, че прекалявате, като казвате, че музиката била непоносима. На този свят едва ли има музиканти, които да изтръгват по-сладки мелодии от инструментите си, Бернардо.

Той погледна замислено сияещото й лице, преди да признае:

— Е, възможно е да съм прекалено взискателен. Във Ферара музикантите са…

— Не искам да слушам нищо за Ферара. Искам да мисля само за Мандара, за музиката и… — Тя постави празната чаша върху таблата на профучаващия край тях слуга. — Pavane. Придружете ме до залата. Бернардо. Искам да танцувам.

— Вие искате да танцувате? — Той остави чашата си и я улови за ръката. — Допускам, че сега ще ми разкажете как никога не сте танцували, преди да пристигнете в Мандара? Във Флоренция сигурно сте водили живот под строг контрол. Нима са ви възпитавали в манастир?

— Не, не съвсем. — Какво ли би казал, ако му признаеше истината? Можеше да си представи гримасата му на отвращение и погнуса, незабавното му оттегляне. Санчия Салона, щерка на добро семейство, роднина на благородната Катерина, беше подходяща за ухажване, за флирт и разни суетни забавления, но Санчия, робинята и крадлата тя заслужаваше само безмилостен съд, а може би и убиване с камъни. Не, тя не желаеше да се поддава на тези мисли, с напускането на Мандара дните на богатството и разкоша щяха да свършат за нея и затова искаше да се наслади на всеки миг.

Санчия и Бернардо се присъединиха към дамите и господата в средата на залата и затанцуваха в достолепно грациозната стъпка на pavane. Това наистина не беше любимият танц на Санчия, ала музикантите извличаха от струните на инструментите си омайващи до блаженство звуци, движенията бяха нежни и ритмични, а Бернардо де Ла Роза я зяпаше така, сякаш я намираше за хубава.

Съвсем ненадейно в редицата пред нея се озова Лоренцо:

— Днес изглеждаш пленително. Същинска Цирцея. Трябва винаги да носиш зелено.

— Лоренцо, още не съм ви виждала да танцувате. — Тя плъзна поглед надолу към нефритовозелената си рокля, чиято пола беше украсена с блестяща златна бродерия. — И роклята би трябвало да ви е позната. Та вие самият казахте на шивачката как точно да я ушие. Не си ли спомняте за първите дни в Мандара?

— В паметта ми са се врязали само трудностите преди нейното ушиване. Ти наистина грееш като звезда. — Той направи малка пауза. — Но на твое място бих приглушил малко пламъка си, когато гледам младия де Ла Роза. Съвсем не ми се нрави изражението на Лион.

— Бернардо ми харесва. В неговата компания се чувствам млада и безгрижна. Никога не съм имала възможност да танцувам и да се веселя. — Тя направи гримаса. — Лоренцо, престанете да намирате недостатъци на всичко, днес съм щастлива.

— Въобще не знам защо си правя труда да те спасявам. Отгоре на всичко ще е още по-добре за мен, ако Лион изгуби търпението си в играта, която вече цяла седмица играете. — Той протегна крак и поведе Санчия нататък със съвършена грациозност. — При все това се колебая да те изложа на ненужно насилие. Не е ли странно?

— Много странно. — Тя хвърли неспокоен поглед към ъгъла, където стоеше Лион. Някакъв гост се беше приближил до него, така че вече не гледаше право в нея. Обзе я облекчение, а после веднага се разгневи на самата себе си. Лион не можеше да й стори нищо с погледите си, а пък от онази първа вечер в градината той не правеше нищо друго, само я гледаше. Катерина се беше погрижила през цялата седмица да не остава сама и незаета, и да прекарва всяка вечер в покоите на Бианка. — Но не се безпокойте. Лион няма… — Дъхът й секна, когато видя Лион и срещна погледа му през цялата дължина на залата.

С горящи бузи тя се обърна.

— Виждаш ли? — попита тихо Лоренцо. — Не го гневи повече, иначе ще загуби самообладание. — Той се усмихна. — Но навярно ти се стремиш да постигнеш тъкмо това с твоите закачки с де Ла Роза. Навярно те боли, че трябва да се лишаваш от игрите, в които те въведе Лион.

— Не! — В усмивката й се четеше непреклонна решителност. — Не се лишавам от нищо. Не ми липсва нищо. И не искам… ах, оставете ме на мира, Лоренцо. Нека поне днес да съм щастлива и да се държа така, сякаш нямам повече грижи от онези момичета край камината, които бъбрят и се заливат от смях при всяка дума.

— Както заповядате. — Той сви рамене. — Ала ти не си като тези момичета. Четиринадесет дни и целият този маскарад ще ти омръзне до гуша. Ти прекалено дълго се блъска със суровата действителност, за да понасяш този лицемерен свят.

В следващия миг танцът изискваше смяна на партньорите и Лоренцо изчезна сред гостите. Бернардо отново я улови за ръката.

Санчия не искаше да мисли за думите на Лоренцо. Той се заблуждаваше. Въобще не желаеше Лион да се приближава до нея и не изпитваше никаква страст към него. Всяка мисъл за близост помежду им я потискаше и с всеки изминат ден щеше да го чувства все по-чужд. Скоро дори нямаше да й прави впечатление дали я гледа настойчиво или не. Музиката започна с бодрите звуци на тромпет и тя оживено се обърна към Бернардо:

— Това беше превъзходно! Ще бъдете ли така любезен да отидете при музикантите и да ги помолите да свирят moresca? Харесвам много по-бързите танци.

Бернардо кимна и понечи да тръгне към галерията, където седяха музикантите.

— Спрете! — Ненадейно Лион застана до тях. — Ще потанцувате по-късно. Сега е време да отдадем дължимото на трапезата. — Той се усмихваше насмешливо. — Да не разваляме плановете на майка ми. Със сигурност е намислила нещо особено.

Бернардо вдигна вежди въпросително.

— Но още не е даден никакъв знак.

— Това ще стане на мига. — Лион махна на един слуга и тутакси отекна гонг. Той се обърна към Санчия. — Позволи ми да те заведа до мястото ти.

— Тази чест вече ми беше обещана — побърза да възрази Бернардо.

Лион не му обърна никакво внимание, взе ръката на Санчия и я поведе към трапезата.

— Но, сеньор Андреас, на мен ми бе… — Бернардо прекъсна протеста си, когато Лион се обърна и го изгледа студено. Момъкът продължи разколебано: — Разбира се, просто не исках да лишавам любезната ви съпруга от вашата компания.

— Моята съпруга си има компания, а мадона Санчия има, както виждате, ранена ръка. Като домакин смятам за свое задължение да разделя с нея радостите на трапезата и да й оказвам всякаква помощ.

— Не се нуждая от никаква помощ. — Санчия се опита да изтръгне ръката си. — Научила съм се да се справям и сама.

— Виждате ли как протестира? — Лион вдигна удивено рамене. — Каква наистина благородна лама, която скромно и безмълвно понася изтезанията на телесния си недъг. Но аз няма да допусна да се жертва чак дотам.

Той настани Санчия на дългата, повдигната на подиум трапеза, седна до нея и даде знак на Бернардо, че е време да се маха.

— Желая ви добър апетит, де Ла Роза.

След кратко колебание Бернардо се обърна и се отправи гордо към един стол на другия край на масата.

— Вие отивате твърде далеч — изсъска Санчия през зъби. — Искате да предизвикате скандал ли? Какво ще си помислят гостите?

— Това, че съм внимателен домакин, твърде любезен към своята гостенка. Какво друго може да си помислят? На Бианка положително не й липсва моето внимание.

Санчия крадешком плъзна поглед по дългата трапеза към Бианка и Марко, които разговаряха оживено.

— А вашата майка?

Лион надзърна към Катерина, чиито мрачен като облак поглед пресрещна с безобидна усмивка.

— Ще се направи, че не ни забелязва, щом посвикне малко, а пък гостите ще последват нейния пример. В края на краищата тя очаква подобно нещо вече цяла седмица. — Той се обърна, за да потопи ръцете си в един леген с розова вода, който слугата държеше пред него, после си избърса дланите в бяла ленена кърпа, поднесена му от втори слуга. — Също както и ти, и Бианка.

— Аз не съм очаквала. — Тя се отказа, щом срещна погледа му. Не желаеше, да лъже. През цялото време беше разчитала той да се опита да се приближи до нея, а когато това не стана, напрегнатото й очакване стана непоносимо. — Нямах много свободно време, та да го пилея в мисли за вас.

— Защото трябваше да играеш на любов с този глупак де Ле Роза. — Той наведе поглед, когато лакей сложи пред него сребърен супник и после отмина, за да обслужи Санчия. — Нима в твоите очи той е привлекателен мъж?

— Достатъчно привлекателен. — От инат прибави: — И има много приятен глас. По-късно ще ни зарадва с една песен.

— Ум, хубост, талант. — Той взе лъжицата си. — И изглежда запленен от теб. Кажи, да не би да търсиш съпруг?

— Вие знаете, че той никога не би ме взел за жена.

— Не съм толкова сигурен в това. Майка ми ще се зарадва, ако успее да те задоми. Положително ще ти събере дори прилична зестра, даже да й се наложи да разпродаде накитите си.

Санчия се усмихна неуверено.

— Обичате да се шегувате.

— Не, но ме радва, че ти е приятна самата мисъл. — Той поднесе усмихнат лъжицата към устните си. — Защото се съмнявам, че твоят годеник ще стигне жив до олтара.

Тя се смрази на мястото си и стисна по-здраво дръжката на лъжицата.

— А ако оцелее, още преди падането на нощта ще му сложа рога. Ето защо на твое място не бих обмислял сериозно идеята за женитба. — След кратка пауза той отбеляза: — Но ти нищо не ядеш. Опитай поне супата… направо е превъзходна.

Тя машинално поднесе лъжицата към устните си, без да усети вкуса на ястието.

— Не обелваш нито дума. Какво означава това? С онова натруфено конте не спираше да бъбриш.

— Защо правите всичко това? — попита тя дрезгаво. — Защо се опитвате да ми причините болка?

— Не ти ли е минала мисълта, че и аз мога да се почувствам засегнат? — Попита той със сподавен тон, но разгорещено и необуздано. — Каза ми, че изпитваш добри чувства към мен. Мислех си вече, че ти… — Той спря насред изречението. — Затова не ми говори за горест и болка.

— Вие ме принудихте да отида при майка ви.

— Не съм те принуждавал за нищо. — Лявата му ръка, която лежеше върху масата, се сви в пестник. — Не ми беше никак лесно да демонстрирам въздържание и нежност. През целия си живот познавах само насилието и цената, която струваше насилието. С теб исках да е другояче. Стремях се да спечеля твоето доверие.

Тя не знаеше какво да отвърне. Съчувствие, вина и страх я връхлетяха като морска вълна, заляха мислите й, удавиха гласа й. С голямо усилие успя да промълви.

— Да се доверяваш на онези, които имат власт над теб, е опасно.

— Много по-опасно е обаче да им се подиграваш или да им отвръщаш с неподчинение. — Той бавно разтвори пестника си и погледна надолу към болната ръка на Санчия, която лежеше в скута и. — Колко хубаво украсена шина. Изглежда така, сякаш Бианка се е погрижила за нея.

— Така е. Тя използва пръчките от слонова кост на едно старо ветрило и прати Марко при кроячките, за да вземе ивици зелено кадифе. От тези ивици направи малките ленти. Беше много мило от тяхна страна.

— Да, те са извънредно мили и обичливи. Побързай със супата си. Вече разнасят второто блюдо.

— Готова съм. — Тя гледаше апатично, докато слугите прибираха чиниите за супа и отбелязваше със същото равнодушие как върволица лакеи маршируваха с блюда подбрани рибни ястия. При други обстоятелства би била въодушевена като останалите гости от гледката на гарнираното с ябълки и рози печено диво прасе и от фазана, от които устата им се напълниха със слюнка. Връхната точка на този парад на лакомства обаче представляваше една огромна торта, точно копие на замъка на Мандара, измайсторена с всичките отбранителни съоръжения и дори с една миниатюрна градинка. Зрелището беше посрещнато с възторжени възгласи и бурни ръкопляскания, а след като слугите преминаха с тържествена стъпка през залата, те оставиха кулинарните чудеса на дългата трупана трапеза, за да могат гостите да се полюбуват на великолепния им вид. Междувременно донесоха още розова вода за измиване и доляха вино в чашите, а после сервираха нарязаното месо и сосовете. Беше обичай гостите да делят блюдото по двойки и Санчия се втренчи унило в яденето, което беше сервирано между нея и Лион. Макар да твърдеше обратното, щеше да й бъде доста трудно да си служи с ножа и лъжицата само с едната си здрава ръка. Когато понечи да вземе ножа, Лион я спря.

— Ако те храня като малко дете, ще става по-бързо — каза той и поднесе високо къшей хляб. — Отвори си устата.

Преди да се усети, тя действително си отвори устата, пое хляба, после парче месо и още малко хляб. Но този начин на хранене й се видя твърде интимен и тя отчаяно зачака момента, когато вечерята най-после ще свърши.

— Още една хапка.

Палецът му погали долната и устна, когато й поднесе късче месо. Устната й пламна и тя инстинктивно се отдръпна назад.

— Стига! Не искам нищо повече.

— Не ти вярвам. — Той се усмихна. — А аз определено искам още. — Той взе един грозд, откъсна едро зърно и го притисна към устните й. — Нещо сладко и прекрасно закръглено. — Погледът му се плъзна към дълбоко изрязаното й деколте. — И твърдо.

Тя пое гроздето и усети сладостта му с езика си. Съзнаваше, че трябваше да мести погледа си. Парливата тръпка между тях се разгаряше все по-силно. Долавяше, че меката батиста на ризата й започва да дразни възбудените върхове на гърдите й.

Санчия сведе очи към масата. И това беше грешка. Той все още държеше грозда в голямата си длан и ненадейно я връхлетяха спомени — неговите широки, силни пръсти, си играят с нефритовата фигурка, пръстите му в дебели кожени ръкавици я галят, пръстите му в трескава припряност разкъсват на парцали деколтето на роклята и, за да разголят нейните гърди…

— Бузите ти са зачервени — каза Лион тихо. — Да не ти е топло, cara?

Не само топло. Горещо, до премала горещо. Санчия имаше чувството сякаш кръвта й тече като разтопен метал направо под кожата й. Задъхана, тя посегна към чашата си и отпи дълбоко глътка.

— Каква жега. Сигурно ще става още по-горещо. Искаш ли още едно зърно?

— Не, не искам. — Тя постави чашата си върху масата, а един слуга тутакси я доля. — Няма ли пак да започнат танците? Струва ми се, че вече седим твърде дълго на масата.

— И на мен ми стана скучно. — Той остави чепката грозде, после отпусна небрежно ръка върху коляното си. — Ако не станем скоро от трапезата, ще трябва да си измисля някакво развлечение. Знаеш ли какво си представям, Санчия? — Ръката му изчезна под плътната покривка от дамаска и стисна бедрото й.

Тя замръзна и го погледна уплашено. Той седеше с най-невинно лице, само учестеният пулс на слепоочието му издаваше неговата възбуда.

Топлината на дланта му изгаряше плътта й през слоевете кадифе и сатен, и Санчия неудържимо се разтрепери. Тя побърза отново да посегне към чашата.

— Махнете си ръката от роклята ми — изсъска тя. — Махнете я!

— Че защо? Тя ти е приятна. Ти цяла трепериш като лист. Да вдигна ли роклята нагоре и да докосна плътта ти, да погаля нежните, гъсти къдрици? Никой няма да види. Масата и покривката скриват ръката ми. Бих могъл да те милвам и да ти доставя още повече наслада. — Дланта му се преместваше предпазливо. — Ще ти хареса ли?

— Не. — Гърлото й беше така пресъхнало, че гласът едва се чуваше.

— Напротив, ще ти хареса. Разбира се, накрая ще трябва да сподавиш вика на наслада. — Ноздрите му тръпнеха, червенина обагри бузата му. — Защо не опитаме дали няма да ти доставя удоволствие? Разтвори бедрата си, cara, а аз ще…

— Moresca! — Катерина се беше изправила и даде знак на музикантите и гостите. — Нека видим дали още имаме сили да станем, след като хубавичко се натъпкахме.

Смях и шеговити възклицания последваха нейните думи, докато музикантите подеха първите тактове на дивата, необуздана moresca.

Ненадейно Бернардо застана отново пред Санчия.

— Мога ли да ви поканя, мадона Санчия?

Лион я стискаше още по-здраво за бедрото… един горещ, силен натиск.

Натиск, пред който не трябваше да отстъпва.

— Да — пръстите й още трепереха, когато остави чашата си на масата. Дали Лион щеше да си махне ръката и да я пусне? — Аз обичам moresca. Не ви ли го казах?

Ръката на Лион се отдели от бедрото й и той се облегна назад.

Санчия задъхано скочи, изтича покрай дългата трапеза към стъпалата, които водеха от галерията към залата за танци. Тя му се беше изплъзнала. Ами ако той сам беше пожелал да му избяга? Хвърли трескав поглед през рамо. Лион не беше помръднал от мястото си и в своя черен велурен жакет с пъстри цепки имаше чувствен и малко застрашителен вид. Лицето му изразяваше ленива надменност, сякаш всеки момент щеше да заповяда да започнат представление единствено за негово удоволствие.

Бернардо взе четири кожени гривни със звънчета от препълнената табла, поднесена им от един слуга и надяна две на китките й, а с другите две окичи себе си. Залата ехтеше от веселия ромон на звънчета и дайрета, от музика и безгрижен смях.

Бернардо се нареди при господата, а пък Санчия зае мястото си при дамите. Бианка се смееше от все сърце и дори в тъмните очи на Катерина искреше веселие, когато слагаше каишките върху китките си, приглаждаше червените си кадифени поли и даваше знак на музикантите.

Санчия вдигна ръцете си над главата — едно движение, съпроводено е подрънкването на звънчетата върху китките й. При това тя се улови, че се смееше също толкова весело и възбудено като Бианка. Не, все пак мъничко по-различно. Възбудата й идваше не само от танца, а и от погледите на Лион, от пулсирането на кръвта й, докато се въртеше, подскачаше и отново се въртеше. Факлите, закрепени по стените, затанцуваха пред очите й като синьо-оранжеви пламъци, а звънчетата и дайретата отекваха не само в ушите й, но и в сърцето, и в цялото й тяло.

Възбудата й нарасна, когато всички се хванаха за ръцете и все по-бързо заскачаха в кръг, за да се разделят после отново и да продължат да танцуват поотделно. От смях гърлото й беше прегракнало, но тя вече почти нямаше дъх, за да чуе странния си глас. Тълпата наоколо се превърна във въртележка от танцуващи фигури във виолетово, червено, синьо и златисто.

Някаква ръка я сграбчи за китката и я изтегли от развилнялото се множество зад една каменна колона.

— Какво… — Съвсем замаяна от възбуда, тя отвори очи и видя надвесено над себе си лицето на Лион. — Не, не искам…

Устата му се притисна към устните й, облада ги и ги засмука. Сподавен стон и той проникна с езика си. Мощното му тяло я притисна към колоната. Тя усети напрежението на мускулите му и неговата мъжка възбуда. Лион вдигна глава.

— Това е, което искаш. — Той се притисна сластно към нея. — Не е ли така, Санчия?

Обля я гореща вълна и тя обви отчаяно раменете му. Разсъдъкът й заплашваше да я напусне. Звънчетата, дайретата, музиката, кръвта, бушуваща във вените й… всичко звънтеше, туптеше, ечеше в главата й и я замайваше.

— Не, някой ще ни види…

— Всички са увлечени в танците… — Устните му я обсипваха с бързи, твърди целувки по слепоочията и бузите. — Тук никой не ни вижда. Отвори си устата. — Тя осъзна, че е отстъпила пред настояването му едва когато езикът му изпълни устата й и взе да си играе с нейния. — С най-голямо удоволствие щях да го сторя на трапезата — мърмореше той. — Така щях да те храня с любовта си, както птичка своята рожба.

Санчия се постара да потисне един стон, който напираше да се изтръгне от нея, но той го дочу и я погледна.

— Ела с мен. Имаш нужда от мен. Ще ти дам онова, от което и двамата имаме нужда. — Той вече я влачеше след себе си към вратата.

Тя не биваше да отива с него, но се запрепъва подире му, като в ума й се въртеше само едно възражение.

— Ще забележат, че ни няма.

— Ти знаеш, че moresca трае вечно — Вече бяха навън в коридора и той я избутваше нагоре по стълбището. — И какво от това, ако забележат, че ни няма. От години подозират, че Марко е любовник на Бианка. Ще се приеме за съвсем естествено, ако и аз си потърся удоволствия. — Той я взе на ръце и я вдигна високо, когато заизкачва сгъналата. — И това е естествено. Санчия Естествено, хубаво и правилно. Нима не знаеш това?

Тя вече нищо не знаеше. В главата й всичко се въртеше, сякаш все още бе във вихъра на танца, а сърцето й биеше до пръсване. Трябваше да отблъсне Лион и насладата, която я обливаше. Беше пълно безумие да се оставя доброволно и безпомощно в обятията му.

Ала тя не беше безпомощна. Стига да искаше, можеше твърде добре да се брани от нея.

Внезапно й стана безнадеждно ясно, че нямаше да му окаже никаква съпротива. Не и този път.

Тя прошепна името му и затворила очи, притисна лицето си до черния велур на жакета му.