Айрис Йохансен
Вихреният танцьор (20)

Двадесета глава

— Защо сте избрали това място? — Дамари погледна подозрително Джулия. — Защо не вашата къща?

— Намираме се на безопасно разстояние от Флоренция, а пък и тази кръчма е много приятна. — Джулия обърна гръб на прозореца, от който дворът се виждаше като на тепсия. — Но вие сте повели цяла войска със себе си. Е, това влизаше в сметките ми.

— Не искам да ги изгубя отново, нито Андреас, нито онова момиче.

— Но вие не може да изгубите нещо, което нямате. — Джулия се колебаеше. — Или все още нямате.

— Ще ги имам.

— Зависи от цената. — Тя посочи мъжете в двора. — Всичките тези хора няма да ви стигнат, за да ми отнемете двамата. Мога да защитя собствеността си с трикратно по-голяма войска.

— Вие? Една блудница?

— Нима не познахте Сантини? Той отговаря за всичко, което наследих от Каприно. Скоро ще бъда най-могъщата жена във Флоренция. Каприно беше умен мъж. Наблюдавах го в течение на годините и научих много.

— С жени не правя сделки.

— Знам. Вие предпочитате да ги осквернявате. — Тя вдигна рамене. — Случаят с Лорета не е приключен за мен. Заради него цената ми се повишава.

Дамари още се двоумеше.

— При вас ли са? Не ме ли лъжете?

— Държа ги в ръцете си. Те дойдоха сами при мен и ме замолиха да ви примамя в клопка. Предложиха ми петстотин дуката. Казах им, че това е твърде малко, но Лион беше достатъчно глупав, за да ми повярва, когато в крайна сметка склоних.

— И на колко бихте склонили?

— Хиляда и петстотин дуката.

— Глупости. Ще вземете далеч по-малко.

Тя поклати отрицателно глава.

— Ако искате да получите Андреас и неговата блудница, ще заплатите моята цена.

Дамари вреше и кипеше от гняв. Тази алчна безсрамница…

— Къде са те?

— Добре скрити от вас. — Тя се усмихна. — Ала не и от мен.

Дамари сви дланите си в юмруци.

— Ще заплатя хиляда дуката, говняна пачавро.

— Не позволявам да ме обиждат. Цената ми се повишава на хиляда и шестстотин.

— Мръсницо, ти не можеш… — Дамари се опита да обуздае яда си, когато видя изражението на лицето й. — Плащам цената.

— Превъзходно.

— Естествено, не нося със себе си тази сума. Ще трябва да почакате с изплащането. Ще ви дам парите, щом се върна в Солинари.

Тя се засмя развеселена.

— Нима мога да ви се доверя? — Последва отрицателно поклащане с глава. — Върнете се обратно в Солинари, ала без онова, за което дойдохте тук.

— Вече ти казах, че не нося дукатите със себе си.

— В такъв случай се налага да измислим друго решение. — Тя млъкна и се замисли. — Ще ви ги доведа и двамата в Солинари. На самото място ще разменим стока срещу пари.

— И как възнамерявате да ги отведете там? Андреас не е глупак.

— Той ми се доверява… толкова много. Мъжът много трудно може да си представи, че жената, с която е изживял часове на наслада, би могла да го измами.

— Трябва да получа и онова момиче. За тази цена няма да се оставя да ме излъжат и да остана без нея.

— Момичето също е ваше — потвърди Джулия. — И без друго не мога да я търпя.

— И как ще стане всичко това?

— Както вие толкова любезно изтъкнахте, аз съм една курва и по тази причина съм добре запозната с много невинни прахчета и напитки, предназначени да направят жените в къщата ми по-отстъпчиви и услужливи. При една по-щедра доза Лион и неговата малка робиня ще проспят цялото пътуване до Солинари. — Тя вдигна високо едната си вежда. — Освен ако желаете да ги убия? На мен ми е все едно.

— Не, предпочитам ги живи.

— Така си и мислех. Е, скоро ще ги получите в Солинари и ще правите с тях каквото ви скимне.

Вълнението от сладострастното предчувствие, което обзе Дамари, беше толкова огромно, че почти стопи гнева му от арогантността на тази мръсница. Е, кой знае, навярно и курвата щеше да остане изненадана от онова, което я чака зад портите на Солинари. Предусещаше у нея желязна воля, сломяването, на която обещаваше да донесе известна наслада.

— Кога?

— Дайте ми ден-два, за да приспя тяхната мнителност. После ще им сипя от прашеца във виното. — Тя тръгна към вратата. — Повече не бива да се бавим, тъй като са нетърпеливи да получат вест от вас.

— В такъв случай след няколко дни, нали?

Тя кимна и отвори вратата.

— Ако всичко върви по мед и масло, ще може да си оправите сметките с тях идната седмица.

 

 

— Защо не скрием клоните сред дървата за огрев на спалните им? — попита Луиджи. — Вие казахте, че димът можел да убива.

— Методът не е достатъчно надежден — отвърна Лоренцо. — Сега сме август и твърде рядко се пали огън. Ще се наложи вероятно да чакаме със седмици. Но дори и да запалят камините, пушекът може само леко да ги разболее, ако не се доближават твърде близо до огъня. Не, най-доброто е клонът да се използва като шиш, върху който да се пече месото. Дървото ще отрови печеното.

Луиджи се наведе и вдигна един от по-дългите пръти, за да го разгледа захласнат.

— Що за храст е това, който наред с прелестните цветове носи смърт?

— Вид олеандър. — Лоренцо го погледна усмихнато. — Едно крайно полезно растение. В него всяка частица носи смърт. Едно-единствено листенце може да убие човек. Дори нектарът на тези „прелестни“ цветове може да вкара някого в гроба.

— И вие сте сигурен, че в месото ще проникне достатъчно отрова, за да ги убие?

— Не, но това е най-добрата от всички възможности. — Лоренцо вдигна чашата с вино към устните си и настойчиво погледна Луиджи. — Помните ли още какво ви казах?

— Че да не съм толкова тъп. Вие ми го повторихте сто пъти — отвърна Луиджи кисело. — Утре в ранни зори ще сложа клоните сред цепениците за готвене.

— А днес трябва да се погрижите коминът в магерницата да тегли добре, дори и ако се наложи сам да запретнете ръкави. Ако не го сторите, мога да свърша също като Негово Светейшество, защото аз ще въртя шиша.

— Но вие знаете, че най-често слугинята в готварницата върти шиша.

— Утре аз ще се нагърбя с това задължение. Измислете някакъв нов сос, с който трябва постоянно да се залива печеното и кажете на Симонедо, че не можете да поверите тази задача на слугинята. По такъв начин ще имате причина да държите и всички останали далеч от жаравата. Ще внимаваме да не би някой да вдиша пушека и да му се завие свят, преди печеното да е готово. Щом като набучат месото на шиша, вие ще напуснете готварницата под предлог, че не ви е добре. Аз пък ще офейкам, щом го отнесат в трапезарията и ще дойда тук. Бъдете готов незабавно да напуснете Рим.

— Нов сос не се измисля току-така за една нощ — обясни Луиджи, който се беше смразил от тези подробности. — Необходимо е страшно много време и безброй опити, докато се улучат съставките и най-доброто им съотношение. Който малко от малко отбира от изискана кухня, знае, че един сос не е…

— Това може да е вярно за обикновени готвачи, ала вие постоянно твърдяхте, че сте изключителен.

— Вие знаете, че съм изключителен.

— Докажете го тогава. Измислете някакъв нов сос до утре сутринта.

Луиджи го изгледа навъсено.

— Сигурно се смятате за много хитър. Е, аз отказвам да съгреша, като оскверня свое ястие. Ще убием Борджиите идната седмица.

Лоренцо поклати отрицателно глава.

— Известно е, че Чезаре иска да измъкне от баща си пари за нов военен поход. Идната седмица той навярно вече няма да е в Рим.

— Но аз не мога ей така просто да забъркам нещо… — Луиджи трескаво размишляваше. Жилите по слепоочията му се опънаха. — Мед… бих могъл да използвам мед с шипка канела…

Лоренцо се усмихна удовлетворен, облегна се лениво назад и изпъна крака.

 

 

— Защо Джулия е толкова любезна с мен? — попита Санчия и се обърна към Лион. — Разгледай тази рокля по-внимателно. Тя положително е сред най-хубави те в дрешника й, ала тя ми я подари и дори изпрати слугиня да я прекрои за мен. Не е ли странно?

— Очарователна рокля… особено ми допадат сините ленти върху елечето. Вероятно на Джулия не й отива бяло.

— О, тя изглежда възхитително във всяка дреха. И не смей да твърдиш, че не си го забелязал.

— Забелязвам само хубостта на собствената си жена, както подобава на един почтен съпруг. — В тъмните му очи просветнаха дяволити пламъчета. Но трябва да призная, че без дрехи си ми още по-скъпа. Възможно е гневът на Джулия да не е насочен към теб, а само към мен. — Той наклони глава и я огледа критично. — Санчия, наистина на теб има прекалено много дрехи. Свали тази рокля и ние ще…

Някой почука на вратата и прекъсна думите му. След миг Джулия влезе с един сребърен поднос, върху който бяха наредени три сребърни чаши. Тя се приближи усмихната към тях.

— Мадона Санчия, роклята ви стои приказно. На мен никога не ми е отивала толкова. — Тя остави таблата на масата и подаде на Санчия и Лион по една чаша. — В подземието открих онова вино от Мандара, което ми донесохте при последното си посещение. На вас то винаги ви се услаждаше повече и от най-прочутите флорентински вина. — Тя взе собствената си чаша. — Е, нека пием — каза тихо и усмивка озари хубавото й лице. — После ще ви кажа каква добра новина имам от Дамари.

 

 

Проклето огнище не теглеше добре!

Dio, само преди няколко минути пламъците весело и игриво извиваха езици, а сега кълба от дим се стелеха в готварницата!

Лоренцо обърна гръб на шиша, върху който се печеше намазаното е мед агне и си пое дълбоко дъх. Без да диша, той погледна нагоре в комина, за да разбере защо нямаше тяга.

— Какво става с агнето?

Лоренцо се извърна, Симонедо, майсторът готвач, стоеше зад него, нетърпелив и смръщен.

Лоренцо побърза да отклони поглед от комина и промърмори:

— Почти е готово. Само още няколко минути, но огнището…

— Какво има? Говори по-високо, глупако!

— Огнището тегли лошо.

— Ах, навярно пак някой гълъб. — Симонедо се обърна да си върви. — В комина има една чупка, в която от време на време се залутват птици. Утре някой коминочистач ще трябва да почисти там горе. Щом като се опече агнето, може да угасиш огъня.

Някакъв си гълъб, Света Дево!

С крива усмивка Лоренцо приседна пред огъня. С тялото си прегради пътя на дима към готварницата, като държеше лицето си извърнато и дишаше едва-едва.

Боже в небесата, ако пушеците продължаваха да преминават на кълбета в магерницата надвечер, освен агнето щеше да е готов и той.

 

 

Някой блъскаше настойчиво по вратата.

Когато Луиджи отвори, видя Лоренцо да стой на прага.

— Santa Maria, защо чукате? От онази първа вечер насам, когато нахално нахлухте в живота ми, вече не си давате труд да сте учтив. Къде бяхте? Трябваше да се върнете часове по-рано. Добре ли мина всичко? — Луиджи се усмихна криво. — Моят сос беше разкошен! Колко жалко, че херцогът и Негово светейшество не са имали повечко време, за да го оценят по достойнство. Изкушавах се да остана и да чуя възгласите им на възхищение. — Той прекъсна само за миг тирадата си. — Защо стоите така? Влезте де, за да ми опишете на чашка ароматизирано вино как Чезаре се е задушил от собственото си коварство. Мен ме посъветвахте да си обирам крушите, ала вие самият не сте устояли на изкушението и сте останали там. Точно според характера ви — да ми откажете удоволствието и да го запазите само за себе си.

— Не бях там.

— Че къде сте били тогава?

— Аз… аз се загубих.

— Загубили сте се? Как е възможно такова… — Луиджи протегна ненадейно ръка, за да дръпне Лоренцо вътре и да го разгледа на светлината на свещта. Онова, което видя, го накара да отвори уста ужасен. Челото на Лоренцо блестеше от пот, огромни, разширени зеници бяха погълнали сивото на очите му. — Какво се е случило?

— Някакъв си гълъб. Не е ли прелестно? Някакво си гълъбче… в огнището. За всичко бях помислил, но…

— Защо просто не си плюхте на петте или не загасихте огъня?

— Бяхме толкова близо до целта.

— Stupido, Jdiotto^[1]. — Тъмните очи на Луиджи блестяха на светлината на свещта. — На мен ми набивахте в главата, че трябвало да офейкам, ако се случи нещо, а после постъпвате така. Имате мозък на говедо и разсъдък на обезглавена кокошка.

— Престанете да ме ругаете. — Лоренцо се олюля, очите му се изцъклиха. — Това не е държание… — коленете му се огънаха — за пред умиращ.

 

 

— Мадона Джулия Марцо ви очаква с една каруца пред портите, господарю.

Дамари беше обзет от неимоверна възбуда.

— Вече я очаквах. — Той се надигна и направи знак на слугата да се отдалечи. — Пуснете я да влезе.

— Тя е пристигнала с отряд войници.

— Какво?

— Каза, че и през ум не й минавало да мине беззащитна през вашите порти.

— Колко са придружителите й?

— Петнадесет.

Тази гадина беше по-хитра, отколкото предполагаше. Петнадесет мъжаги не представляваха заплаха за двореца, но може би щеше да му се наложи да я пусне безпрепятствено да се върне във Флоренция.

Дамари изруга полугласно, излезе от двореца и тръгна към портите. Погледът му бе привлечен от горящите факли, които държаха в ръцете си въоръжените придружители на Джулия.

Под портите той се спря и извика:

— Носите ли със себе си обещаното?

Джулия Марцо, която яздеше край талигата, излезе напред. Заревото на факлите падна върху лицето й. Дамари забеляза, че тя се усмихва.

— Отзад в каруцата. Убедете се сам.

— Ей сега ще го сторя. Кажете на хората си да се дръпнат от там. — Той се обърна към своите стражи. — Отворете портите. Четирима от вас да ме заобиколят, докато се намирам отвън.

Миг след това той коленичи в сеното и разгледа Лионело Андреас и Санчия. Двамата изглеждаха потънали в дълбок сън, но все пак… трябваше да се убеди сам.

Дамари замахна с всички сили и удари оглушителна плесница на Санчия.

Тя не помръдна.

— Е, достатъчно ли е? — Джулия насочи коня си по-близо към каруцата. — Моите прахчета никога не ме подвеждат. Така, а сега парите.

— Елате с мен и ги вземете. — Той се усмихна. — На вашите наемници, разбира се, не мога да разреша да ви придружават.

— В такъв случай аз пък не мога да разреша да вземете стоката със себе си. — Лицето й доби решителен израз. — Страшно много усилия ми струваше да ги докарам тук, а сега вие ме ядосвате с врели-некипели. Може би е най-добре да върна двамата обратно във Флоренция. Сигурно Лион толкова много жадува за мъст, че ще ми даде повече от петстотин дуката.

— Не! — Дамари се отдръпна от каруцата. — Отворете портите! — извика той, когато си пробиваше път между наемниците.

— Един прекрасен ден, мадона Джулия, с най-голямо удоволствие ще ви запозная с моя приятел фра Луи. В момента той е в двореца и очаква пристигането на Андреас и Санчия. Жалко, че не можете да останете и да се присъедините към нас.

Той отстъпи встрани и наблюдаваше как каруцата и конниците минават през портите.

После пак се приближи до талигата и хвърли поглед върху лицето на Лион.

— Те не помръдват. Да не би все пак да сте ги убили? Предпочитах ги жи…

Ненадейно съзря, че към гърлото му е насочено острието на меч!

Тъмните очи на Лион мятаха искри, докато върхът на меча се доближаваше към Дамари. Как този курвенски син Андреас беше успял да измъкне изпод сеното меч и толкова мълниеносно да го насочи? Дамари инстинктивно понечи да се хване за собственото си оръжие.

— Не! — изрече Лион ледено. — С най-голяма охота ще ви прережа гърлото.

— Насам! — изрева Дамари. — Дръвници, бързо насам!

— В момента те са твърде заети — каза Лион, който отново допря гърлото на Дамари с върха на меча. — Първата ми заповед към наемниците на Джулия беше, след като влязат през портите, да опрат мечовете си в гърбовете на стражите.

С крайчеца на окото си Дамари се увери, че Андреас казва истината.

— В двореца има още много войници. Не можете да се справите с всичките. Ние ви превъзхождаме по сила.

— Но не за дълго. — Андреас даде знак на единия от наемниците. Мъжът подкара коня си към отворените порти.

И размаха три пъти факлата в огромен кръг. — В гората чакат над седемдесет души, които ще пристигнат тук всеки миг. Вярвам, че ще са достатъчни, още повече че вашите хора са също наемници като тези на Джулия. Те не ви дължат вярност и сигурно след вашата смърт първата им работа ще бъде да се пазарят за своя пай от богатствата на двореца. Скоро ще разберат, че не си струва да се бият за един мъртвец.

Санчия слезе от каруцата и застана до Лион. Червено петно гореше на лявата и буза, ала лицето й беше леденостудено.

— Buona sera, Дамари. Бяхте ми казали, че мечтаете да прекарате повече време с мен, затова избрах Солинари като най-подходящото място за среща.

— Изглежда си твърде доволна от себе си — изломоти Дамари. — Все пак трябва да те поздравя за твоята твърдост. Дори не трепна, когато те халосах.

— Очаквах го. — Санчия го гледаше невъзмутимо. — Аз следва да ви благодаря. Вие бяхте човекът, който ме научи на твърдост, Дамари.

— И на още много неща мога да те науча. Фра Луи те очаква в тъмнината. Спомняш си за фра Луи, нали?

— И още как. — Санчия поклати глава. — Не ви ли е ясно, че времето ви изтече. Вие ще умрете, Дамари.

Той се усмихна.

— На мен не ми е писано да умра от ръце като вашите. Аз съм предопределен за велики дела. В свитата на Борджия ще се сдобия с нечувана власт. Моите наемници ей сега ще ме спасят.

— Изглежда много не са се разбързали.

— Нека си оправим сметките. — Джулия приближи коня си до тях. — Насилието ми е противно.

— Ти ме измами, курво. — Лицето на Дамари беше изкривено от гняв. — Бяхме уговорили условията на сделката, а ти ме измами.

— Така, както вие щяхте да ме измамите — отвърна Джулия. — Честно казано, бях почти готова да се съглася с наивна сделка, но после се запитах защо трябва да се задоволявам с жалките хиляда и шестстотин дуката, когато дворецът ви крие истински съкровища. — По знак на Джулия от групата се отделиха половин дузина наемници. — Към лабиринта. Бъдете нащрек, той е въоръжен.

Тя гледаше как мъжете препуснаха с извадени мечове към южния вход на лабиринта.

— Санчия ни нахвърли една скица, а Лион още пазеше ключа за съкровищницата. Имахме дори каруца, за да натоварим ценните вещи. Единствено оставаше открит въпросът дали ще успея бързо да намеря наемници. За мое щастие този проблем се разреши от само себе си, когато неочаквано графа Гондолфо освободи войниците си. — Усмивката й беше подигравателна. — Предопределение, сеньор Дамари.

— Трябваше да вземете моите дукати. Така обаче ще спечелиш само изтезания в тъмницата ми.

— Аз ще получа половината от съкровищата. — Джулия нарочно направи пауза. — Но дори цената да не беше толкова висока, сигурно пак щях да се съюзя с останалите срещу вас.

— В такъв случай ти си не само курва, но и глупачка.

Тя поклати глава.

— Става дума за Лорета. Каприно казваше, че в деловия живот не бива да се понася загуба, без да се отвърне на удара с удар. — Тя изправи гордо глава и лицето й светна, когато и другите войници пристигнаха в лек тръс до отворените врати на Солинари. — Вие ме измамихте, но щом се разчуе какво се е разиграло тук, вече никой не ще посмее повторно да го стори.

— Стига приказки — обади се Лион, изгарящ от нетърпение. На водача на наемниците той подвикна: — Вържете стражите и завладейте двореца. — Сетне се обърна към Дамари: — А пък вие ще ни придружите до съкровищницата, за да се полюбувате отстрани как изнасяме скъпоценностите ви.

Един час по-късно, след като дворецът бе овладян, върху каруцата бяха натрупани в безпорядък картини, ракли с дукати, сандъци с накити и сервизи от чисто злато.

Дамари гледаше като вкаменен как отнасяха един след друг скъпоценните предмети.

— Няма да им се радвате дълго. Ще си върна всичко обратно. Така както си взех „Вихрения танцьор“. — Усмивката му излъчваше озлобление и злорадство. — Вашият „Танцьор“ ви се изплъзна завинаги, Андреас. Той се намира в частната съкровищница на папата и ще остане там.

— Не съм чак толкова сигурен в това. „Завинаги“ означава дълго време, а това ще рече, че „Вихреният танцьор“ ще се върне отново в моя род… все някога.

— Ха! Той завинаги е загубен. Ще видите.

— Да, възможно е, но вие няма да видите — каза троснато Санчия. — Съблечете се.

Дамари се обърна сепнат към нея.

— Какво?

Тя размаха факлата.

— Дрехите. Съблечете ги. Всичките.

— Няма да го направя!

Санчия пристъпи крачка към него.

— В такъв случай нека проверим дали вашето предопределение ще предпази кожата ви от изгаряния. — Тя приближи пламъка опасно близо до лицето му.

Когато отскочи назад, той усети меча на Лион в гърба си.

— Развратница! — Острието проникна през жакета и ризата на Дамари. Проряза го болка. Сега вече започна да се съблича… Една след друга смъкваше дрехите си в ритъм с изричаните проклятия. Накрая застана гол-голеничък между двамата.

— Занесете една факла на северния вход на лабиринта! — извика Лион през рамо.

Дамари видя, че един от заетите с товаренето на богатствата наемници взе факлата от свой другар и изтича към края на лабиринта.

— Така — каза Лион тихо. — Сега вътре, Дамари. Вярвам, че смъртта в лабиринта ще ви е по вкуса. Ако правилно си спомням, това е мястото, към което проявявате особено предпочитание.

— Възнамерявате да ме преследвате из лабиринта?

— Не. — Лион поклати глава. — Ще оставим това на пламъците. Миналия месец валя твърде малко дъжд. Живият плет сигурно ще гори като прахан… и огънят ще се разпространи твърде бързо. След няколко минути северният вход ще е в пламъци. — Той посочи към пролуката пред тях. — Щом влезете, ще подпалим този край на лабиринта.

— В случай че вляза.

— Това зависи от вас. Мечът или лабиринтът. Не ви ли звучи познато? Признавам, бих предпочел да изберете лабиринта. В това би имало известна справедливост. — Нищо не трепваше по лицето на Лион. — Ще наблюдавам с наслада как горите, тъй като и Мандара гореше.

— Навярно пламъците ще ви пощадят — каза Санчия язвително. — Както вие пощадихте хората на Мандара, както пощадихте клетата Лорета.

— Пламъците ще ме пощадят. Навярно си мислите, че сте ме надвили? — Дамари поклати глава. После се обърна и тръгна към входа. — Ще ви надживея всичките, за да ви видя мъртви.

Едва беше пристъпил в лабиринта, когато се разнесе дим и той чу зад се бе си пращенето на огъня в храсталака. Тази пачавра и Андреас не губеха нито секунда. Дамари видя как пред него небето се озари в червено. Северният вход гореше. Инстинктивно побягна, тръните се забиваха в голото му тяло, когато закачаше живия плет. Щеше да се изплъзне. Трябваше да се изплъзне. Неговото предопределение щеше да се изпълни. Тези дръвници бяха забравили, че освен входовете, които бяха подпалили, съществуваше още един път за бягство. Живият плет в западния край, през който Андреас и брат му бяха изсекли отвор, още не беше възстановен. Можеше да се провре през дупката и после вън да се скрие в шубраците, докато враговете му се оттеглят.

Задъхваше се мъчително. Проклетият дим ставаше все по-гъст и лютив, така че очите му сълзяха и горяха.

Слава Богу, дупката в живия плет беше наблизо!

Затича се по-бързо и се провря отчаяно през пролуката. От пресъхналото му гърло се изтръгна вик, когато тръните се забиха в краката, задника и слабините му. Щеше да ги избие всичките! Тъпкано щяха да му върнат за този позор!

— Стой, Дамари!

Той се озърна и замръзна на място. Убожданията на тръните и драскането на клоните… забрави всичко.

Санчия стоеше с факла в ръката пред отвора на живия плел. Тя поклати сериозно глава.

— Трябва да има справедливост. — Тя подпали клоните около дупката. — За Пиеро. — Възпламени лявата страна. — За Бианка. — Последва дясната страна. — За Марко. — Накрая подпали клоните най-отдолу. — За Катерина.

— Не! — чу собствения си вик Дамари, когато, гонен от пламъците, запълзя заднешком обратно в дупката.

Онова дяволско момиче стоеше отвъд огнената стена — бяло и крехко като камея.

— Остана едно нещо — каза тя тихо. Санчия хвърли факлата насред отвора. — За Мандара.

Живият плет лумна до небето като непреодолима огнена преграда. Пред Дамари се издигаше една пламтяща стена.

Загубен съм, помисли си той с помътнял разум. Не, това не можеше да бъде истина. Избяга от горящия жив плет и намери спасение на пътеката. Затича се по нея, което ставаше все по-трудно, тъй като димът му пречеше да вижда.

— Трябва да има изход. — Забеляза, че изкрещя думите с всички сили.

Сега вече беше заобиколен отвсякъде от горящи стени, а огънят приближаваше все по-близо и по-близо. Зави зад ъгъла.

Отново стена от лумнали пламъци!

Колкото и бързо да бягаше, огънят го настигаше. Пламъците лизнаха с горещите си езици голия му гръб. Предсмъртният страх го накара да завие като куче… кожата му се възпламени светкавично като въз сухия плет.

Не, не можеше да бъде. Той имаше предопределение…

 

 

Лоренцо отвори очи. Когато съзря над себе си намръщената физиономия на Луиджи, преглътна с мъка и овлажни напуканите си устни.

— Предполагам, че все още съм на този грешен свят, тъй като вие никак не приличате на ангел небесен.

— А защо си въобразявате, че небето ви е в кърпа вързано?

— Защото убих два архидемона.

Луиджи поклати глава.

Лоренцо изкриви лице в болезнена гримаса.

— Не са ли умрели?

— О, не сте се провалили напълно. Папата може всеки миг да се пресели в отвъдното. Вчера трябва да е взел последното си миро. — Луиджи поднесе чаша е вино към устните на Лоренцо. — А пък Чезаре навярно ще трябва още да почака. Прислугата му разправя, че не бил ял от агнето толкова много като баща си, но лежал сериозно болен, в лечебницата на Борджиите.

— Колко време мина оттогава?

— Бяхте в безсъзнание пет дни.

— И все още сме във вашия дом? — Погледът на Лоренцо търсеше лицето на Луиджи. — Нали ви казах да напуснете по най-бързия начин Рим.

— А защо трябваше да последвам съвета на човек, който е достатъчно тъп и загубен, че да се отрови сам?

— И сте останали, за да се грижите за мен?

— Останах, защото нямаше нужда да бягам. Тези глупаци вярват, че папата и неговият син са станали жертва на причиненото от лошия въздух заболяване, което връхлетя половината Рим. — Той се усмихна криво. — Та нали ви бях казал, че през лятото тук не е най-здравословното място.

Лоренцо се засмя отпаднало.

— И никой ли не намира за странно, че и двамата са се разболели в един и същи ден?

— Шепа люде шушукат нещо за отрова, но имат предвид банкета, в който са участвали Александър и херцогът на пети август в лозята на кардинал Адриано Корнето. Носят се слухове, че в действителност Борджиите възнамерявали да отровят Корнето, но съдовете за пиене били подменени. А Корнето — сякаш по поръчка — също е болен.

— Боже милостиви, този слух е точно толкова глупав, колкото и другият. Никога не ми се е удавало да забъркам отрова, чието действие да настъпи едва след две седмици. — Лоренцо се замисли, преценяващ предимствата на подобно вещество. — Ала би било предизвикателство да се изнамери нещо такова. Тъй като Чезаре е все още сред живите, може би трябва да помисля.

— Помислете по-добре как да заспите отново, за да възстановите силите си.

— Ах, вие сте загрижен за мен?

— Дали ще живеете, или ще умрете, ми е все едно. — Луиджи му наля още една глътка вино и накрая изтри устните на Лоренцо с една удивително чиста кърпа. — Че защо да ме е грижа? Дойде ми до гуша да чистя повърнатото от вас и да слушам стоновете ни. Коя е впрочем Катерина?

Лоренцо не отговори.

— Спестявате си отговора. Не че бих искал да науча нещо повече за вас. — Луиджи остави чашата върху пола и се изправи. — Продължавайте да спите, а ако пак повърнете, ще си го почистите сам.

— Луиджи.

Той го погледна.

— Аз… аз ви благодаря.

Луиджи извърна бързо погледа си.

— Човек по-лесно ще се отърве от вас, ако сам изчезнете вдън земята и не чакате да изхвърля вонящия ви труп от къщата.

— Никога ли не съм споменавал колко ми е приятно да слушам нежните ви думи? Същински мехлем за душата. — Лоренцо затвори очи и се обърна на хълбок. — Сега ще дремна няколко часа. После ме събудете. Трябва да свърша още нещо.

— Въобще нищо не може да свършите. Немощен сте като полумъртво от глад котенце, което мяука за цицките на майка си.

— Срам и позор! — Лоренцо продължаваше да лежи със затворени очи. — Ако не мога да се справя сам със задачата, ще трябва да ми помогнете. Събудете ме…

 

 

— По-високо фенера! Тази уличка е тъмна като комин на огнище. Нима искате да цопна в Тибър и да се удавя? — Луиджи се хвана още по-здраво за стройното тяло на Лоренцо. — Но си знам, че не се боите от нищо. Вие ще изплувате над водата. Неслучайно разправят, че дявол дявола закриля.

— Скъпи мой Луиджи, вече е достатъчно унижение, дето трябва да ме влачите със себе си като кърмаче, спестете ми поне обидите. Далече ли сме още от Ватикана?

— Ей сегичка ще стигнем — дишаше на пресекулки Луиджи. — А пък вие тежите повече от кърмаче. По-скоро сте като пълнен глиган или като някоя телешка половина, преди да я набучат на шиша и…

— Стига. — Гласът на Лоренцо беше измъчен. — Ясно ми е като бял ден, че вместо да ми съчувствате, вие злорадствате, но поне престанете да ме сравнявате с вашите ястия. — Той се опита да проникне с поглед в стелещия се пред него мрак, но успя да види само топлите изпарения, вдигащи се от реката. — Ако се държите така, ще продължа сам и ще ви лиша от мимолетното чувство на превъзходство.

— И ще се строполите като чувал с картофи на земята, както при опита да станете от постелята — изръмжа Луиджи.

— Мога да вървя. — Той спря, когато дочу презрителното изпръхтяване на Луиджи и призна малко по-тихо: — Малко. Тепърва трябва да свикна с мисълта, че крайниците ми са като тесто. Сигурно ще съумеете да оцените по достойнство това сравне… а ето че стигнахме.

Луиджи спря.

— Непрогледен мрак. В този късен час нямаме никаква работа тук. Швейцарските гвардейци ще ни пръснат черепите с алебардите си като презрели дини. Позволете да ви отнеса обратно вкъщи.

— След като се наложи да изтърпя обидите ви ли? Разбира се, ще продължим. — Лоренцо направи пауза. — Или по-скоро аз ще продължа. Впрочем, не вярвам, че положението е толкова опасно, колкото ни се струна, но ние може спокойно да ме оставите, а аз ще отида сам.

Проклинайки, Луиджи се насочи към портите.

— Мозъкът ви е колкото на вироглав паун. Папата може да лежи на смъртния си одър, но все още е папа.

Ватикана ще се охранява по-строго от всеки друг дворец из цяла Италия, а пък стражите на Чезаре са направили здрав кордон около своя господар, докато той предана Богу дух. В момента няма никаква възможност да се приближите до него и да го убиете.

— Знам добре, че не мога да го убия. Трябва да изчакаме друга подходяща възможност. Не това е причината за нашето идване.

— Вси светии в небесата… какво тогава търсим тук?

— Папата притежава нещо, което бих искал да взема, а сега е най-удобният момент да грабна предмета от съкровищницата му.

— Вие сте замислили грабеж с взлом в папската съкровищница? — Луиджи поклати недоумяващо глава. — Не си давате сметка колко е трудно това.

— Изобщо няма да е трудно, ако действаме благоразумно. — Лоренцо впери поглед в мрака, който цареше в двора на двореца. — И моментът е страшно подходящ. Къде са швейцарските гвардейци, Луиджи? Къде са многобройните войски, които пазят Негово светейшество?

Погледът на Луиджи се зарея из празния двор.

— Ама аз не знаех…

— Точно това очаквах: суматоха, размирица и безпорядък. След сгромолясването на една голяма къща остават само хаос и страхотии. Отведете ме към портите на Борджия.

— Към частните покои?

— Най-напред трябва да узнаем дали папата е мъртъв. Чезаре никога не би пристъпил към действие, докато съществува и най-малката възможност баща му да е още жив.

— Чезаре лежи болен на легло и е почти толкова слаб, колкото и вие.

— И все пак аз съм тук. Нима вярвате, че херцогът е по-малко решителен от мен? А дори той самият да не е тук, неговите довереници ще обсадят папските покои като лешояди.

Луиджи не преставаше да кълне и проклина, когато се отправи към портите на Борджия. Едва бяха прекрачили прага към папските частни покои, когато дочуха силен грохот и възбуден смях.

— Ако се съди по всеобщото веселие, може да се заключи, че Александър е мъртъв — отбеляза Лоренцо. — Сложете ме да седна върху този стол и вижте какво може да се научи от клетите хорица, които обслужват Негово светейшество. Със сигурност мъката ги е лишила от разсъдъка им, иначе нямаше да тържествуват, вместо да плачат.

Луиджи го сложи да седне на високия, постлан с възглавници стол, който му беше посочил Лоренцо.

— Ще издържите ли тук?

— Ама разбира се. Ще си седя и ще се наслаждавам на прелестните стенописи на Пинтурикио. Та това е най-хубавото, което е сътворил през живота си.

— Стенописи! Вие съзерцавате хубави картини, докато швейцарската гвардия може да нахълта всеки миг и да ни отсече главите като на пилета?

— Какво друго да правя? — Лоренцо се облегна удобно назад. — Мога да си представя, че човек ще срещне един-двама гвардейци в спалнята на папата, ала все пак се съмнявам, че го охраняват. — Той постави фенера на масата до себе си и разгледа критично стенописа. — Александър трябва да е позирал за всяка фигура във „Възкресението“. Не намирате ли, че Пинтурикио е постигнал прилика?

Луиджи вдигна отчаяно ръце, обърна се и напусна помещението, сподирян от усмивката на Лоренцо.

Едва ли бяха минали и пет минути, когато готвачът се върна обратно.

— Папата е мъртъв, камериерките му плячкосват покоите. Буркард, неговият церемониалмайстор, е единственият сановник тук и не може да сложи край на суетнята. Целият Ватикан е изпаднал в шемет. Всички се опитват да грабят каквото им попадне пред очите, преди да се е разнесла вестта за смъртта на Александър. — След като спря да си поеме дъх, той продължи: — Точно преди половин час Микелото Корела поискал от името на Чезаре да му дадат ключа за папската съкровищница.

— Аха, значи сме пристигнали навреме. — Лоренцо изправи снага върху стола си. — Сега трябва по най-бързия начин да стигнем до съкровищницата.

— Боях се, че тъкмо зова ще кажете. Вие съвсем сте се побъркали. Корела е оръдие на Чезаре, негов наемен убиец, който изпълнява безпрекословно заповедите му. Носят се слухове, че удушил втория съпруг на мадона Лукреция, както си спял безпомощно в постелята.

— Никога не съм имал високо мнение за удушвачите. Липсва им усет и фантазия. Разчитат единствено на физическата сила. Убеден съм, че ще успеем да надхитрим този празноглавец. — Лоренцо си наложи да се изправи. — Тръгваме ли?

— Смятате да надхитрите Корела, а се олюлявате като пиян кръчмар? — Луиджи си позволи една безкрайно дълбока въздишка, преди да изправи Лоренцо. — Ако това е безумие, не отричам, че в него има здрав смисъл.

Вратите на съкровищницата бяха широко отпорени. Мъжаги в чернено жълтите униформи на Борджия излитаха от там. Те тътреха със себе си предмети от сребро и злато и огромни ракли е дукати.

— Нали ни казах, че е чисто безумие — шепнеше Луиджи и се скри с Лоренцо в един тъмен ъгъл на коридора. — Прекалено много са.

— Нужен ми е само един — рече Лоренцо и продължи да дебне зад ъгъла. — Този гвардеец има приблизително моето телосложение и след него не идва никои. — Той посочи с жест мъжа, задаващ се по дългия коридор и посегна към ботуша си. — Дръж сандъчето с парите, което носи. Навярно е претъпкано с дукати, а не бива да се разпилеят по пода като орехи по могила.

— Защо трябва да го…

Гвардеецът се изравни с тях, когато Лоренцо ловко изскочи пред него, хвана врата му изотзад и го притегли зад ъгъла. Камата му се заби със смъртоносна точност. Жертвата издаде само лек стон, когато острието прониза сърцето й.

Луиджи хвана сандъчето с парите, когато то се изплъзна от ръцете на мъртвеца.

— Maraviglioso^[2]. Вие сте направо човек на изкуството! От вас би могло да излезе превъзходен касапин!

— Отнесете го в тази стаичка и го съблечете. — Лоренцо се облегна на стената изнемощял. — Бързо!

Десет минути по-късно с помощта на Луиджи Лоренцо навлече със сетни сили гвардейската униформа, а готвачът скри голия мъртвец в някаква ниша.

— Сега какво ще правим? — прошепна Луиджи.

— Сега ще се отправя към съкровищницата и ще взема плячката, заради която бих пътя дотук.

— Та вие не можете и крачка да направите, без да се олюлявате.

— Корела явно толкова бърза, че е запалил само няколко факли. Коридорът е полутъмен и на никого няма да му направи впечатление дали се клатушкам като пиян моряк или не.

— Корела ще познае, че не сте от неговите хора. Той ще ви удуши.

— Е, в такъв случаи ще отпадне нуждата да ме влачите обратно до вкъщи. — Лоренцо тръгна с неуверени стъпки. — Стойте и чакайте тук. Ако до десет минути не се върна, напуснете Ватикана без мен.

— Тъкмо така ще сторя — закле се Луиджи. — Че защо трябва да залагам на карта живота си заради някакъв безумец? Само да изчезнете в съкровищницата, изчезвам и аз.

На Лоренцо съкровищницата му се стори толкова далеч, колкото пъкълът от небето. Оттам излезе един гвардеец, олюляващ се под тежестта на камара златни чинии, които мъкнеше със себе си. Лоренцо бързо отвърна лице, ала мъжът мина като хала покрай него, без да го погледне.

Dio, подът се люлееше под нозете му! С всяка крачка силите му се стопяваха, а когато стигна до вратата към съкровищницата, крайниците му трепереха като лист.

— Някъде тук трябва да е. Негова милост изрично настоява да му го занесем. — Огромен мъжага местеше насам-натам ракли, пълни с ценни предмети и накити, в другия край на помещението. — Продължавайте да търсите. То представлява едно невзрачно махагоново ковчеже.

Корела, помисли си Лоренцо, когато видя навъсеното лице на убиеца от засада. Изпита огромно облекчение, че не различава добре нито чертите на Корела, нито на двамата гвардейци. Само няколко мъждукащи свещи озаряваха огромното помещение, а щом той не виждаше добре Корела и неговите, хора, то с пълна сила трябваше да важи и обратното.

Той се притисна по-плътно в сянката отляво на вратата, приведен, сякаш търсеше като останалите гвардейци между раклите и сандъчетата. При това така му се зави свят, че се облегна на грамадна ракла, докато погледът му отново се избистри.

— Ей го там! — Корела сочеше ковчежето от махагон, което се подаваше зад висока пет стъпки златна ваза с релефно изображение на Тайната вечеря. — Вземете го!

Когато Лоренцо се изправи и изтича към указаното място, един набит гвардеец се втурна от противоположния ъгъл на помещението.

Света Дева Мария, мина през главата на Лоренцо. Едва местя крака, а трябва да се надбягвам с разни гвардейци!

Лоренцо пристигна пръв на мястото, грабна ковчежето, обърна се и понечи да тръгне към вратата.

— Почакай!

Лоренцо се смрази. Гърбът му остана обърнат към Корела.

— Сигурно можем да сипем още малко от тези монети в ковчежето. Колкото повече, толкова по-добре. Отвори го и виж дали има още място.

Лоренцо постави сандъчето на пода, отвори ключалката и вдигна капака. Смарагдовите очи на „Вихрения танцьор“ му намигнаха, като че ли намираха опасното му положение за крайно забавно.

— Няма повече място — изрече той дрезгаво. Притвори капака и с треперещи пръсти щракна ключалката.

После вдигна високо ковчежето и тръгна с неуверени стъпки към вратата.

— Толкова ли е тежък? Само да не го изтървеш, иначе ще ти отрежа coglios, stupido.

— Тежи — изпъшка Лоренцо и премина с олюляване през вратата. Пот изби по челото му, усещаше страхотно гадене. Няколкото крачки до завоя на коридора му изглеждаха като цяла миля.

Нямаше да успее.

Не можеше повече.

Успя!

Две ръце го притеглиха зад ъгъла, поеха ковчежето от ръцете му.

— Santa Maria, какво вироглавство. — Луиджи взе сандъчето под лявата си мишница, а с дясната си ръка улови Лоренцо през кръста. — Защо не се отказахте? — Той го подкрепяше, докато вървяха по коридора. — Сторихте го, за да направите живота ми още по-непоносим, отколкото и без друго вече е, нали?

— Казахте, че ще си тръгнете.

— Но се сетих, че не бързам за никъде. След като влачих разнебитените ви кости из Рим, трябваше да си поема дъх.

— Разбирам. — Лоренцо се усмихна. — Какво щастие за мен. Може ли да разхлабите малко прегръдката си? Наистина ще ми строшите ребрата. От детството ми в Неапол никой мъж не ме е стискал така. Сигурен ли сте, че зад това не се крие някаква романтична наклонност към мъжкия пол?

— За тази обида на честта ми заслужавате да ви пусна, за да се строполите безпомощно в краката ми. — Той побърза да прибави. — И щях да го сторя, ако не трябваше пак да ви изправям на крака. Ако ви оставя да лежите тук, някой ще си спомни, че съм ви препоръчал в папската готварница и ще свърша дните си в тъмницата при падналите ангели. Какво ще възразите, малко ме е грижа.

— Положително. — Влажният нощен въздух облъхна приятно лицето на Лоренцо. И когато дворецът остана далеч зад тях, той си пое дълбоко дъх. — Никога не бих допуснал нищо друго.

— В такъв случай добре. — Силната ръка на Луиджи хвана още по-здраво Лоренцо. — Човек трябва да е кръгъл глупак, за да се тревожи за съдбата на някакъв побъркан, който заради кражба от папската съкровищница рискува Корела да му извие врата. Какво съдържа това сандъче, та се изложихте на толкова опасности, за да го вземете?

Лоренцо видя спокойните проблясващи води на Тибър пред себе си. Усети безкрайно облекчение, защото зад гърба им не се чуваха припрени стъпки на преследвачи. Per dio, бяха успели!

— В сандъчето има един подарък. Един много специален подарък за един много добър приятел.