Айрис Йохансен
Вихреният танцьор (5)

Пета глава

— Понеже утре в най-ранни зори пак ще трябва да яздя онази противна твар, сега се налага да ви пожелая лека нощ. — Лоренцо отмести стола си и се изправи на крака. Сянката на подигравателна усмивка заигра по устните му, когато погледна към Санчия, свита върху трикрако столче пред камината. — Още веднъж лека нощ… Да разпоредя ли Летиция да разтреби остатъците от богатата вечеря, за да… не ви смущава по-късно?

— Аз ей сега ще разтребя. — Санчия скочи на крака, облекчена, че има да свърши нещо и да разсее напрежението, която тегнеше след вечерята. — Не си правете труда, майстор Лоренцо. Радостна съм, когато…

— Седни, Санчия. — Гласът на Лион беше толкова отпуснат, колкото и начинът, по който седеше на стола срещу Лоренцо. — Кажи на Летиция да прибере съдовете.

— Но аз мога… — Санчия замлъкна, когато срещна погледа на Лион.

Помещението ненадейно стана тясно и душно. Задъхана, тя отново седна на трикракото столче и се втренчи в дървения съд с рубиненочервено вино.

Лоренцо им кимна от вратата.

— Ще се видим на развиделяване.

След като той излезе, настъпи потискаща тишина. Само цепениците от маслиново дърво пукаха и пращяха в камината. Санчия, която избягваше да поглежда Лионело в очите, усещаше погледа му върху лицето си.

Напрежението между двамата растеше, теснотата в гърдите й ставаше все по-потискаща. Защо не казваше нито дума? Когато мълчанието се проточи до безкрайност, Санчия разбра, че тя е човекът, който трябва да заговори.

— Защо не ме оставите да ви слугувам? То влиза в задълженията ми.

— Не съм те купил да ми прислужваш при храненето. Ще дойде и твоето време.

Неволно погледът й се стрелна към леглото. Той се засмя гърлено.

— И заради това не съм те купил. За нас двамата то ще означава само една допълнителна наслада.

— Не за… — Тя не продължи мисълта си. Щеше да е неблагоразумно тъкмо сега да разпалва недоволството му, когато изглежда беше в по-благодушно настроение от всякога. Трябваше да научи някои неща, ако искаше да го разбере.

— Какво се крие зад вратата? Зад онази, чийто ключ трябва да открадна?

— Нима това има значение за теб?

— За мен е важно да знам всичко, което влияе върху живота ми. Вие сте богат човек. Защо ви е тази кражба?

Лион се усмихна цинично.

— Скъпа моя Санчия, та нима не знаеш, че някои люде никога не могат да се наситят на богатства?

— Да, така е. Наистина, аз не ви познавам добре, но не мога да допусна, че сте един от тях.

— Аз не, но Франческо Дамари е такъв човек. — Столът изскърца, когато Лион се облегна назад и изпъна нозете си, без да сваля поглед от огъня. — Дори и всички градове — държави на Италия да му бяха подвластни, апетитът на Дамари няма да се насити. Той би желал да завладее целия свят. — Лион прехапа устни. — Ала няма да му позволя да използва „Вихрения танцьор“, за да купи още власт.

— „Вихреният танцьор“ ли?

— Една малка статуя, която принадлежи на семейството ми. — Отблясъците на огъня смекчаваха суровите черти на лицето на Лион, така че човек можеше да ги нарече почти прелестни. Озлобеният му тон беше в крещящо противоречие с тях. — Докато бях във Франция, той подкупи едного от слугите ми, Джузепе, да отмъкне статуйката за него. Сега Дамари съхранява фигурата в своя дворец в Солинари.

— Откъде знаете това?

— Ние, Лоренцо и аз, издебнахме Джузепе и му поставихме няколко неприятни въпроса. Той беше радостен да им отговори… след някое време.

Санчия се смрази от ужас. Тя отвърна погледа си от Лион, в чието лице се четеше смолена бруталност.

— Но ако фигурата ви принадлежи, защо просто не отидете там и не си я вземете обратно? Лоренцо каза, че сте били кондотиер.

— Навярно ще се стигне дотам. Но аз разпуснах войските си преди две години и ще ми трябва известно време, докато ги събера наново. Не ми се ще да виждам пред стените на Мандара войските на Дамари или дори на Борджия, докато нямам възможността да се браня. Мандара наистина е добре въоръжена, но не е достатъчно силна, за да издържи нападение на Борджия.

— Борджия ли? — Тя го погледна изненадано.

— Ах, нима не знаеш нищо за херцога на Валентиноа? — Лион изкриви лицето си в гримаса. — Но как така не знаеш? Цяла Италия познава великия Чезаре.

— О, чувала съм за него. — Във Флоренция името Борджия беше в устата на всички. Вече от години херцогът беше хвърлил око на града, а след като завладя Романя^[1], всяка седмина се ширеха слухове, че вече настъпва с войските си и в най-скоро време предстояла обсада. — Чувала съм, че Чезаре Борджия искал да се въздигне до владетел на цяла Италия, но кой е този Дамари?

— Дамари е един кондотиер, който сега служи под знамето на Борджия. Те имат сходни пели и също така сходни методи, за да ги наложат.

Санчия помълча известно време. Наемниците на Борджия бяха печално известни заради зверствата и жестокостите, жертва, на които бяха преди всичко невинни жени и деца.

— Защо не му оставите статуята? Бихте могли да си купите някоя друга.

— В целия свят няма втора като нея. Тя е част от нашата семейна история. — Треперещият му глас издаваше вълнението му. — Ние я пазим. — Той спря, за да си поеме дълбоко дъх. — И тя ни пази.

— Нищо не разбирам.

— Не е нужно и да разбираш. Нужно е само да проникнеш в двореца, да откраднеш ключа от стражата и да ми го донесеш.

— Звучи твърде просто.

Лион улови облегалките на стола си.

— Ние ще го подготвим да е просто. Обещавам ти, че нищо няма да ти се случи.

— Вашето обещание е голяма утеха за мен. Боя се впрочем, че евентуална среща с този Дамари не би била много приятна. За хора като него животът на един роб надали струва колкото глътка вода. — Тя вдигна рамене и ги отпусна многозначително. — По-малко даже, ако не е жаден.

— Прави само каквото ти казвам и дори няма да видиш очите на Дамари. Застлахме цяла пътека със злато, за да стигнем до двореца и да узнаем къде се намира съкровищницата на Дамари.

— И сте сигурни, че „Вихреният танцьор“ е там?

Той се усмихна криво.

— Да, там е. За Дамари статуйката е най-голямата от всичките му скъпоценности.

— Защо? — Санчия изпи последната глътка вино, преди да постави дървения съд върху перваза на камината. — Казвате, че тази вещ била от значение за вашето семейство, но от къде на къде и за него?

— Защото ми принадлежи — отговори Лион, изпълнен с омраза. — И той знае, че бих искал да я имам отново. Знае, че ще направя всичко, за да си я възвърна.

— Но защо Борджия би се съблазнил да се намеси заради фигурата?

— Папата в своята алчност се заслепява от всичко, което е старинно и класическо. Съкровищницата на папа Александър с всеки изминат ден става все по-пълна, защото Чезаре откарва в Рим плячката от завоевателните си походи. Докато Чезаре трупа такива съкровища, Александър ще закриля своя умен син и ще му обезпечава достъп до папските финанси за военните му походи.

— А „Вихреният танцьор“ стар ли е?

Лион се усмихна особено.

— О, да, прастар. Дамари се надява да спечели херцогство от папата, когато размаха „Вихрения танцьор“ под носа на Чезаре и Александър.

Санчия облещи очи.

— Толкова много положително няма да му дадат.

— Все пак е възможно. Александър е твърде суеверен, а около „Вихрения танцьор“ витаят множество легенди.

— Какви легенди?

Лион вдигна рамене.

— В тях винаги се разправя за власт. Така например се твърди, че „Танцьорът“ придава власт на оногова, който го притежава.

— Но вие не вярвате в това.

Той размисли.

— Не знам. Животът на семейството ми е бил от памтивека толкова обвързан с „Вихрения танцьор“, че ние не можем да погледнем безпристрастно на статуйката. В случай че фигурата притежава власт, ние никога не сме опитвали да я използваме.

— Че защо не?

— Заради едно семейно чувство. „Вихреният танцьор“ е част от нашия род. Ние, всички от семейство Андреас, наистина не се отказваме да манипулираме другите според целите си, но помежду си държим един за друг. Никога не бихме използвали някой от нас.

Тя поклати недоумяващо с глава.

— Но цяло херцогство за една статуйка…

— Та какво струва в днешно време едно херцогство в Италия? Само през тази година Чезаре заграби няколко малки държавици. — Той се навъси. — Но какво представлява днес Италия? Генуа и Милано са загубени. Неапол е разменна монета за французите и испанците. Флоренция блюдолизничи пред Франция и е трамплин за завладяването на Пиза. Всички останали държавици се борят да оцелеят и да не бъдат дадени от папата и Рим на империята, която се опитва да си създаде Чезаре. Докато Франция, Испания и Англия са обединени и имат собствени силни армии, ние все още използваме наемници, които се продават на по-богатия. Никак не е чудно, дето Борджия вярна, че цяла Италия била узряла за завладяваното си.

Тонът му издаваше някакво безразличие, което се стори на Санчия още по-странно, тъй като малко преди това беше говорил със страстна разпаленост за своето семейство и за „Вихрения танцьор“.

— Изглежда не ви е грижа… но това е и вашата страна. Мигар няма никакво значение за вас?

Той поклати отрицателно глава.

— Моята родина е Мандара. Докато ни прескачат всичките дребнави боричкания за власт, не ме интересува какво ще стане с останалата Италия. — Той сведе глава. В погледа му прозираше любопитство. — А нима за теб е важно?

Тя поразмисли.

— Един роб навсякъде е без отечество, мисля аз. — Тя замълча. — Но все пак предпочитам да живея в родината си. Само там мога да се… чувствам уютно.

Той я погледна с присвити очи.

— Толкова лесно ли се примиряваш с робската си участ?

— Винаги съм била робиня.

— И все пак ти притежаваш кураж. Помислих си…

Тя го погледна въпросително.

— Не бих могъл да го понеса — избухна той сприхаво. — Бих убил някого или избягал в страна, в която мога да бъда свободен. Никога ли не си желала това?

— Не съм мислила за тези неща. От най-ранното ми детство моята майка ми внушаваше, че трябва да се примиря с мястото си в живота и да направя най-доброто от него. — Тя се усмихна неуверено. — И не съм твърде смела. Понякога беше трудно да оцелееш от единия до другия ден. Не ми оставаше много време да разсъждавам, как ли бих се чувствала, ако бях свободна.

— А е трябвало да разсъждаваш — каза той с жар. — Джовани нямаше никакво право… Gran Dio^[2], какво говоря аз? Остава още в следващия миг да ти втълпя, че трябва да избягаш от мен. — Той се изправи на крака. — Не смей да опитваш. Длъжен съм да ти обърна внимание, че ще те намеря и ще бъда много ядосан. И не прави грешката да вземаш за чиста монета настроението, което предизвикват у мен топлината на огъня и големите очи, с които ме гледаш втренчено. Майка ти е имала пълно право. Примири се с това, че си моя собственост.

Объркването й едва ли можеше да бъде по-голямо.

— Но аз съм се примирила с това. Къде отивате?

— Ще нагледам конете. Синът на Антонио е страхопъзльо. При последния ми престой се боеше да свали седлото от Таброн.

— Затова ли искате сам да проверите дали конете са напоени и назобани?

— Един кон може да реши дали да живееш, или да умреш. Не е непременно признак на слабост, ако човек обръща внимание дали животното е добре нахранено. — Той я погледна навъсено. — На какво се усмихваш?

Лицето й бързо придоби сериозно изражение.

— На нищо.

— На нищо ли? Дойде ми до гуша да гледат на мен като на слаб човек — каза той със заплашителна мекота в гласа си. — Най-напред Лоренцо, сега ти. Трябва да сложа край на това. — Спря, за да си поеме дъх. — Бях толкова глупав да не взема веднага онова, което искам, но няма повече да чакам. Когато се върна, бих желал да те заваря седяща върху стола, необлечена в нищо друго, освен в отблясъците на огъня. Разбра ли?

— Да. — Атмосферата ненадейно се беше заредила със същата гореща страст, както и преди. — Разбирам, господарю мой.

— Добре. — Той затръшна вратата подире си.

 

 

Санчия побърза да каже нещо преди още Лион да е пристъпил прага.

— Летиция идва да разтреби и донесе ново вино. Добре ли е подслонен Таброн? — Тя държеше ръцете в скута си и нервно чупеше пръсти, докато погледът й беше неотклонно насочен към огъня. — Ще яздим ли направо към Солинари или се налага пак да спрем…

— Стани. Искам да те разгледам.

У Санчия всичко се скова, когато бавно се изправи. Обърна се с лице към Лион, но все пак избягна погледа му.

— Та вие одеве вече ме разгледахте. При къпането. Повече няма нищо за гледане.

— Длъжен съм да ти възразя. — Погледът му обхвана сякаш с длани голото й тяло и се спря на нежния килим от косми, който охраняваше женствеността й. — Винаги има какво още да се види и… оцени.

Гореща вълна обля Санчия, едно чувство, което нямаше нищо общо с огъня в камината. Ноктите й се забиха болезнено в кожата на дланите й. Пронизващата болка беше добре дошла. Тя разкъса вцепенението, което беше обхванало мускулите й.

— Да коленича ли?

— Не! — Остротата на тона му я принуди да отвори очи. Дъхът й секна и помисли, че ще се задуши, когато се взря в лицето му. Тъмните очи на Лион бълваха пламъци, кожата върху очертаните скули беше толкова опъната, че бузите му изглеждаха хлътнали. — Кога ще разбереш най-сетне, че аз не съм Джовани? — Той направи решително крачка напред, а тя долови чистия аромат на сапун и пролет, който го обгръщаше. — Аз се казвам Лион. Изговори го.

Тя усети горещината, която изригваше на вълни от тялото му, макар че той още не я докосваше. Мускулите й ненадейно натежаха, неспособни да носят тялото й.

— Лион. — Името излезе през устните й на пресекулки и неуверено. — Моят господар.

— Само Лион — той простря ръка в ръкавица, за да погали тънката й шия.

Тя пое дълбоко дъх, обзета от студени тръпки. Ръката му спря движенията си. Погледна я изпитателно.

— Кожата е студена — каза тя, като се улови за първия предлог, който й хрумна, за да извини моментната си слабост.

— Ах, така ли? — В усмивката му се четеше неприкрита чувственост. — В такъв случай трябва веднага да я затоплим, тъй като без ръкавици не бих могъл да те докосвам. — Той се обърна с лице към пламъците и простря ръце. — Знаеш ли какво ми хрумна, когато влязох и те видях да седиш гола-голеничка върху трикракото столче?

Погледът й беше вперен безпомощно в грубите, обезкосмени ръкавици, които излагаше на топлината на огъня. Те стигаха едва ли не чак до лактите, месинговите пулове блестяха в отблясъците на огъня, всеки пръст се открояваше отчетливо сред синьо-оранжевите пламъци.

— Не, госпо… Лион.

— Тъкмо си мислех каква щастлива случайност все пак ме отведе в работилницата на Джовани.

— Не беше щастлива случайност, беше Каприно.

— И че бих искал все така да те гледам. Бих искал да си спомням как огънят озарява кожата ти и пада върху косите ти, докато ти чакаш да дойда при теб. — Погледът му беше вперен в горящите цепеници. — Да дойда в теб.

Сърцето й подскочи и заби лудо. Мислите й се объркаха и тя съзнаваше само колко е уязвимо голото й тяло и колко силен е той под дрехите си.

Ала най-силно й въздействаха ръцете му в ръкавиците, които протягаше към пламъците…

— Ти си твърде малка. — Погледът му все още беше насочен към огъня. — Първия път ще те боли.

Тя не отговори. Вече почти предпочиташе да я сграбчи и да сложи край на безумното напрежение, което се беше натрупало между тях. Имаше чувството, че при следващото вдишване ще загуби самообладание.

— Ще опитам да действам много бавно… — Той спря насред думата и помълча малко, преди да продължи почти със заекване: — Желанието ми е огромно. Между другото то се изражда в буйство, в безумие. Не бива да се съпротивляваш, иначе бих могъл да те нараня. Не искам това.

— Няма да се съпротивлявам.

Лион стисна ръце в пестници.

— Знам. Ти ще се отдадеш, защото си моя собственост. — Усмивката му беше безгрижна, когато се обърна с лице към нея. — И защо ли не? Тъй върви светът. — Той обхвана гърдите й. — Защо спря да дишаш? Кожата вече не е студена, Санчия.

Кожата е топла, почти гореща, помисли си тя прималяла. Напук на своята твърдост и дебелите шевове тя й въздействаше странно възбуждащо.

Пръстите я притискаха нежно, докато той я гледаше изпитателно.

— Ръцете ми са още по-топли — каза той с дрезгав глас. — Но не смея да си сваля ръкавиците. Кожата ти ме възбужда, а ако я докосна, ще трябва веднага… ще трябва веднага да те имам… и ще те обладая. Ще ти бъде по-леко, ако не го направя. — Лявата му ръка се плъзна към срамните й косми. — Какво прелестно гнездо. — Гласът му сега беше по-дрезгав, ноздрите му се разшириха. — Бих искал да проникна в теб и да усетя тези къдрици по себе си. Разтвори бедрата си, Санчия.

Тя трепереше толкова неудържимо, та вече й се струваше, че няма да има сили да помръдне. Галещата му длан отприщи непознат огън между бедрата й.

— Санчия. — Нежният тон на гласа му не можеше да скрие, че това беше заповед.

Тя се подчини, насочила невиждащия си поглед към горната част на кожения му жакет.

— Още.

Погледът й се зарея нагоре към силния му загорял врат. Гледаше слисано как вената му пулсира все по-силно.

— Да, така е добре. А сега стой съвсем мирно.

Ръката му се плъзна между бедрата й. Тя усети топлината му през ръкавицата, която я галеше и милваше. Където я докоснеше, изпитваше онова изгарящо, сродно на болката чувство. Затвори очи, безпомощно олюляваща се, когато я заля порой смущаващи чувства.

— Бо… боли ме.

— Не. — Ръката му хващаше, стискаше… Това съвсем не е болка, а желание. — Гласът му трепереше от вълнение. — Това е желание.

— Не вярвам. — Отчаяна, улови мишницата му.

Той се вкамени.

— Не ме докосвай.

Тя тутакси го пусна.

— Простете, господарю, не исках…

— Лион — прекъсна я той, като скърцаше със зъби. — Още е твърде рано да ме докосваш. Ако го направиш, няма да мога да се удържа. — Вдигна я високо и отиде с нея до постелята. — Съществуват много видове глад. — Сложи я да легне. — Този е най-добрият. — Разтвори бедрата й, а показалецът му трескаво затърси. — И най-лошият.

Той намери онова, което търсеше и започна нежно да го притиска, и да кръжи около него.

Очите й бяха широко ококорени от уплаха, когато нададе тих вик.

Лион беше огромна, непрогледна сянка, която се навеждаше над нея, сериозен, с разтворени устни, сякаш широките му гърди се бореха за въздух. Лицето му приличаше на мутрата на дявол, тъй като огънят озаряваше само едната му половина, а другата оставяше в сянка.

Мрак. Огън. Ламтеж.

Тя прехапа долната си устна, за да потисне стоновете си, когато направо невероятни вълни от усещания потекоха от обвитите му в кожа пръсти към всяко кътче от тялото й. Това е гладът, помисли си тя отмаляла, един глад, по-страховит от всеки друг, който познаваше, едно непоносимо чувство. Инстинктивно понечи наново да стисне бедрата си.

— Не! — Той й попречи, като още повече разтвори краката й, докато тя се почувства напълно уязвима, напълно изоставена на произвола на съдбата. Пръстът му не преставаше да кръжи, натискът му не отслабваше, докато погледът му неотклонно я следеше. — Вих желал да те съзерцавам. — Гласът му беше гърлен. — Хубаво е… — Предпазливо вкара пръст от другата си ръка. — Боже, колко си тясна. — Вторият му пръст се присъедини към първия е известно затруднение, спря, за да си поеме дъх. — Кажи ми, какво чувстваш. — Шевовете на кожените ръкавици я притискаха, пръстите му проникваха в нея, изгарящото желание с всяка изминала секунда ставаше все по-натрапчиво. Тя безпомощно поклати глава.

— Аз… не мога. — Бореща се за глътка въздух, тя се надигна инстинктивно срещу него, когато проникна по-дълбоко, оттегли се и пак проникна. — Моля…

— Какво чувстваш? — искаше да знае той.

Главата й се мяташе насам-натам върху възглавницата.

— Огън. — Ноктите й се забиха в завивката. — Твърдост. Кожата на ръкавицата е… — Коремните й мускули се свиха, когато един трети пръст проникна в нея. — Пълнота.

— А глад? — Той движеше пръстите си в ръкавицата по-бавно, сетне по-бързо, сетне пак по-бавно. — Желаеш ли?

— Да. — Изрече съгласието си шепнешком. Слиса се, че въобще обели дума.

— Това наслада ли е?

— Да, струва ми се.

— Добре. — Пръстите му се изплъзнаха от нея, той се изправи и отстъпи крачка назад от леглото. — Да се надяваме, че скоро ще знаеш с положителност, тъй като не мога повече да чакам. — Свали с рязко движение ръкавиците си и ги хвърли настрана. — Santa Maria, как копнея да те усещам! — Когато докосна гърдите й, дългите му пръсти се движеха леко и нежно по плътта й. Побиха го тръпки. — Казах ти — шепнеше той. — Знаех си, че така ще бъде… — Мазолестата му длан, която обхващаше гърдата й, беше почти толкова твърда и грапава, колкото безчувствената кожа, ала беше съвсем друго. Плътта му беше по-топла и кипяща от живот. — Кожата ти не може да се сравни с нищо, което досега съм докосвал. Тя ме под… — Отметна глава назад и си пое дълбоко дъх, сякаш умираше за въздух. — Искам да ти покажа какво предизвиква у мен. — Повдигна я да седне и взе да се съблича.

Коленичила върху постелята, тя кръстоса ръцете си пред гърдите, полагаща усилия да потисне треперенето си.

— И вие ли се събличате?

Без да я поглежда, той изхлузи ботушите си.

— Колкото се може по-бързо.

— Джовани никога не се събличаше, когато майка ми… — Веднага млъкна под буреносния му поглед. — Не мога да се въздържа да не правя отново сравнение. Той беше моят господар. А сега вие сте моят господар. Не съм толкова близка с вас, че… — Отново изгуби ума и дума. Очите й се облещиха, когато стана видима неговата ерекция. Преглъщаше с мъка. Той беше толкова различен от Джовани. Лион беше целият железни мускули и жилеста сила. Триъгълникът от тъмни косми върху гърдите му рязко се изостряше надолу, покриваше плоския му корем и заобикаляше мъжеството му. Там, където Джовани беше мек и отпуснат, Лион изглеждаше изопнат и мускулест. Там, където Джовани беше дребничък, Лион изглеждаше…

— Виждаш ли? — попита Лион тихо, като проследи погледа й. — Това правиш с мен. Само като те погледна, като те докосна…

— Разбирам. — Тя не можеше да отвърне поглед. — Няма да се поберете в мен — изрече тя с най-голяма убеденост.

Той се засмя.

— И още как! Всяко женско тяло чудесно се нагажда. Подир първия път няма вече и да те боли.

Тя изпитваше огромни съмнения дали последното ще излезе вярно, ала тъй като не можеше нищо да направи, беше по-добре да не се тревожи предварително. Освен това все още усещаше тръпнещата възбуда между бедрата си, която обагряше страховете й с любопитство и желание.

— Изглеждате толкова напращял от сили.

— Прави ми впечатление, че не ме наричаш привлекателен. — Той хвърли панталоните си настрана. — Знам твърде добре, че съм един грозен мъжага. Но както правилно казваш, съм силен като бик, а последното при игра като тази може да се окаже предимство.

— Вие не сте грозен.

Той се усмихна саркастично.

— Ти бързо научаваш изкуството на ласкателството. Ала от благи думи попара не става, когато човек всяка сутрин се вижда в огледалото.

Той не ми вярва, помисли си Санчия.

— Не, действително, аз не исках… — Тя спря да говори, когато той коленичи срещу нея върху постелята, толкова близо, че зърната й се допираха до космите по широките му гърди.

Лион обхвана лицето й с ръце, докато я разглеждаше със странен израз, граничещ с гняв.

— Не го искам. Не ми харесва да обладавам девственици.

— Тогава се откажете.

— Лесно е да се каже. — Ръцете му се плъзнаха по раменете й и се притиснаха с томителна нежност в плътта й. — Длъжен съм да го направя. От мига, в който те видях, знаех, че трябва да те имам.

— Не от първия ви поглед обаче. Едва когато ме видяхте в банята, и забелязахте, че не съм толкова грозна, колкото си мислехте.

— О, Господи, трябва ли непрекъснато да ми противоречиш? — Ръцете му притиснаха по-здраво раменете й. — Повече ми харесваш, когато надаваш само стонове.

Тя млъкна покорно. Какво чака още питаше се. Усещаше непоносимото напрежение, което го изпълваше, и същевременно предугаждаше някакво колебание у него.

— И не ме гледай така. — Той я разтърси. — Не искам да ти причинявам болка, да му се не види… Никакво удоволствие не ми доставя, но аз трябва… — Блъсна я обратно върху постелята и легна между бедрата й. Мъжеството му стърчеше срещу нея. — Един тласък да направя и всичко ще мине — отрони се като мърморене от устните му. Сложи ръката върху устата й. — Един тласък…

Като си пое дълбоко дъх, той проникна в нея.

Болка. Изгаряща до бяло. Като светкавица. Викът й бе задушен от дланта му, очите й се облещиха от уплаха и болка.

— Затвори си очите — заповяда й той дрезгаво, когато проникна по-дълбоко в нейната теснина. — Не ме гледай.

Клепачите й се спуснаха, наоколо настъпи непрогледен мрак. Болката лека-полека се уталожи и отстъпи място на една възхитителна лекота, на едно чувство, сякаш е намерила наново нещо загубено. Усещаше нежното боцкане на космите по гърдите му, чуваше дъха му на пресекулки.

Той се движеше.

— Всичко мина. — Ръката му я галеше, оправяше косите й. — Dio, ти ме пое. Не бях сигурен дали ще успееш. Ти си толкова миниатюрна…

Пръстът му се посвети отново на онова омагьосано място, което преди вече беше милвал. Обля я гореща треска и тя усети как се напрегнаха коремните й мускули. Току-що се беше почувствала като набучена на шиш, привързана с вериги към тялото на Лион, доволна само да приема, а ненадейно изпита потребността от още повече.

— Мога ли… да се движа?

Той спря недоумяващо.

— Не мога да се сдържам. — Тонът му издаваше необуздана страст. — Ще се опитам да побързам, но не мога нищо да обещая.

— Нямам пред вид това. Бих искала само… — Тя прекъсна мисълта си, когато той се отдръпна и наново проникна.

Обзе я сладострастие. Това беше, което имаше той предвид, помисли си тя, когато наложи ритъм с диви тласъци. Това трябва да бе онова сладострастие, което мъжете изпитват, когато се отдават на плътски забавления с жените. Би желала Лион да не й налага да стои в непрогледен мрак. Искаше да види лицето му, за да разбере дали изпитва същата наслада като нея.

Ала тялото й сигурно доставяше голямо удоволствие, защото дъхът му излизаше на отривисти, граничещи с хлипане пресекулки. Бурността на неговото желание я замая и разпали собственото й желание, сякаш даваше все нова и нова храна на решимостта й да стигне връхната точка.

Наново той я милваше и притискаше с ръце.

— Поеми ме — мърмореше той. — Помогни ми. Искам те цялата.

Гласът му звучи като на човек, подложен на смъртни изтезания, помисли си тя с оттенък на майчинска нежност. Нима беше възможно да изпитва желание с такава трескава сила? Тя го притисна по-силно и дочу как Лион високо изстена.

— Сладката ми… да, точно чака. Дръж ме здраво. Само че малко по-дълго.

Тя се опита да го държи здраво, ала той беше прекалено див, необуздан и почти я вдигаше от постелята с мощта на своите тласъци. Ненадейно усети как нещо се натрупва във вътрешностите й, с всяко движение става по-силно, нещо своеобразно, сходно на огъня при треска.

Лион се движеше, отмести я, опита се да я обладае още повече. Треската, която я тресеше и обливаше, беше река от чиста наслада. Тя се сливаше с реката на Лион, за да образуват една-единствена същина, която се устремяваше по-нататък… накъде?

И после тя разбра!

Познанието я озари едновременно с избавлението от страст, когато, запъхтяна и тресяща се, се отпусна върху постелята.

Лион нададе дрезгав вик, сякаш се задушаваше от излишъка на наслаждението.

После тишината в стаята се прекъсваше само от пукането на цепениците в камината и учестеното дишане на Лион.

— Мога ли да отворя очи?

Тя чу, как той овладя дишането си и после тихичко изруга.

— Gran Dio! — После се свлече от нея. — Разбира се, можеш да си отвориш очите. Че защо не?

Отвори очи и го видя да прекосява помещението. Мускулите на стегнатия му задник играеха под кожата, когато отиваше към умивалника. Тя бавно седна върху постелята и въздъхна замислено. Той беше пак в лошо настроение. Би искала да има още няколко мига спокойствие, за да се наслади на този томителен копнеж, на блажения унес, преди да се върне в съзнание и да гадае коя ли е причината за неговото недоволство.

— Защото казахте, че не бива да ви гледам?

— То беше само защото не желаех да видиш… — Той прекъсна думите си, натопи края на една кърпа във водата и го изстиска. — Нямах предвид, че трябва да ги държиш затворени. Та нима нямаш капка мозък?

— Не ви познавам достатъчно добре, за да знам по всяко време какво искате от мен — гласеше откровеният и отговор. — Мислех си, че навярно удоволствието ви ще бъде по-силно, ако не ви разсейвам с моя поглед.

— Не, не беше така. — Той се обърна с лице към нея и се приближи с влажната кърпа в ръка. Отпусна се върху постелята и прокара кърпата между краката й. — Боли ли те още? — попита тихо.

— Да, мъничко. Но си мислех, че ще бъде по-болезнено. Имате право. Тялото на жената може добре да се нагажда.

— Да. — Ръката му беше като милувка, а тя усети топлината на плътта му през влажността на кърпата. — Никога не съм обладавал тяло, което толкова чудесно да се нагажда. Ти си толкова малка, та човек може да си помисли, че има работа с дете, ала си жена. — Хвърли кърпата настрана, сложи я обратно в леглото и се изправи. — Спи сега. Тази нощ няма повече да те желая.

Удивена, тя го погледна.

— И аз така си помислих. Джовани никога не обладаваше майка ми повече от един път дневно.

— Боя се, че твоята участ няма да е толкова лека. — Той отиде при камината и се втренчи отново в пламъците. — Вече ти казах, че аз съм друг.

И аз полека-лека изучавам различията, помисли си тя замаяна. Той даряваше наслада, правеше така, че и тя да се наслаждава като него, а тъй като от днес щеше да бъде негова възлюбена, тя се радваше на това. Щом като изучи всичко, ще изпълнява задълженията си толкова добре, както задачите, които й беше възлагал Джовани. За нея беше много важно да се гордее със собствения си успех.

Сънят вече затваряше клепачите й, но тя зададе още един въпрос:

— Нали все пак не сте много недоволен от мен?

Лионело мълчаливо се взираше в огъня, а когато заговори, гласът му отекна сподавено.

— Не, не съм недоволен от теб.

— Ще стана по-добра. — Тя затвори очи, обърна се и легна по хълбок. — Аз уча бързо. Покажете ми как, а аз ще намеря начин да ви харесам. Покажете ми…

Беше заспала. Нямаше нужда да се обръща, за да почувства това. Собствените му сетива бяха все още толкова силно свързани с нейните, че забеляза секундата, в която тя потъна в съня. Защо, по дяволите се, беше случило така, че досега с никоя друга не бе изживявал тази хармония? И пак по тайнствен начин беше усетил болката й, когато й отне девствеността, беше почувствал нейното отдаване и нейния отговор. Сякаш беше взел нещо от нея в себе си. Света Богородице, какво умопомрачение!

Покажете ми как, беше казала тя. Устните му се изкривиха в усмивка без хумор, когато размишляваше върху нейната молба. И дума да не става, той щеше да й покаже всички начини, по които мъж може да обладае жена. Дори сега беше твърд като камък, изпълнен с копнеж за нейната утроба, която го беше погълнала и то така, че не желаеше повече да я напусне. Отчаяно жадуваше да я събуди и наново да легне между бедрата й. Нямаше никаква причина да не го стори, рече си той. Тя искаше да му хареса. Нямаше да се оплаче, ако няколко пъти я използва тази нощ.

Нямаше да се оплаче, защото не й беше позволено да протестира.

Да му хареса — това беше за нея разнозначно на оцеляване.

Той се обърна светкавично, отиде до леглото и се отпусна до Санчия, като се стараеше да не я докосва. После се втренчи пред себе си, с напрегнати мускули и болящи слабини. Навярно утре щеше да уталожи терзанията, които изпитваше сега.

Щеше да лежи до нея и да си представя как ще да я обладае утре сутринта. Знаеше твърде добре, че тази нощ сънят ще му избяга.

 

 

— Солинари ли? — Каприно свъси замислено челото си. — Сигурна ли си, че той каза Солинари?

— Съвсем сигурна — Джулия се обърна, отвори капака на скъпо украсеното ковчеже от слонова кост и пусна пет дуката в кадифената му вътрешност. — Рядко се заблуждавам, когато играят дукатите.

— С тази новина не си се затруднила чак толкова много. Възможно е да не извлека никаква полза от нея.

Като избягна погледа му, тя седна до масата.

— Бях твърде заета.

— А може би прекалено мека? — попита той равнодушно. — Или дори е възможно да ламтиш за дукати, като същевременно се стремиш да осигуриш предимство за Андреас?

— Бях заета — повтори тя. Погледът й обхвана лицето му. — Знаеш ли кой е господарят на Солинари?

— Да, и ти също. Франческо Дамари. Името би следвало да ти е известно. Преди около девет месеца имахме търговска сделка с него.

— Ах, да, за Дамари си спомням, ала съм забравила как се казваше дворецът му. Ти тогава уреди преговорите и превоза. — Тя изкриви лицето си. — Ако подозирах, че става дума за Дамари, нямаше да пратя да те извикат. Ти беше обещал, че ще ми върне Лорета след шест седмици. Никак не беше лесно да я заменя с друга.

— Нещастия се случват непрекъснато. — Каприно отмина случилото се с вдигане на раменете. — Ти знаеше, че е много рисковано, когато му я предостави, но той заплати толкова щедро за удоволствията си, че съмненията ти се разсеяха.

— Прави ми впечатление, че ти не си му дал нито една от твоите курви.

— Дамари искаше да опита само от най-изисканото, като повечето от тези кондотиери, които се издигат от селското съсловие. Щеше да е цяло оскърбление, ако бях му пратил някоя от моите женоря. Освен това нямах под ръка някой, който да е така изключително подходящ, като твоята Лорета. Повечето жени за съжаление стават твърде дребнави, когато опира до това да изтърпят някоя и друга болка.

— Той нямаше никакво право да я убива. Както ти съвсем правилно каза, тя беше изключителна. — Жестът на Джулия издаваше нетърпение. — Но аз приемам, че няма начин да го принудим да възстанови щетите. В Солинари ли я прати? Наистина, веднъж съм чувала това име.

Каприно кимна с глава.

— Солинари се нарича дворецът, ала той притежава къща и в Пиза. Въпросът е къде се намира в момента? — Той трескаво размишляваше. — Най-напред ще изпратя Сантини с едно предупреждение до двореца, пък ако го няма там, ще трябва да го потърси в Пиза.

Тя го погледна смаяно.

— С едно предупреждение ли? Че нима някога си правил предупреждение, което не ти се е заплащало?

— Откакто не ми оставяш никакво време за преговори — изрече на един дъх Каприно. — Никога няма да ти го простя, Джулия.

— Ако не можеш да спечелиш нищо, защо тогава пращаш вестоносец?

— Ох, може да спечеля нещо. Дамари ще ми бъде задължен, а с човек като него, който е тръгнал стремително нагоре, това може да се окаже скъпоценно обстоятелство.

Джулия се засмя.

— Значи ти вярваш, че Дамари един ден ще изплати дълга си.

— Може би. — Той се усмихна. — Ала дори да не го стори, за мен вече е печалба, ако залови малката Санчия. И ти можеш да спечелиш, Джулия. Разправят, че не си била очарована, когато твоят любовник купил моята крадла. Какво мислиш, че ще стори Дамари с нея, ако му падне в ръцете?

Джулия знаеше твърде добре, какво може да причини мъж с перверзните наклонности на Дамари на една жена, която си е навлякла неговото недоволство. За миг тя изпита към робинята на Лион чувство, граничещо със състрадание. Гневът, който се беше надигнал у Джулия срещу Санчия, се изпари, щом като надмогна благосклонността си към Лион. Едното чувство не можеше да съществува без другото, а пък тя нямаше да допусне някое от тях отново да се вклини между нея и целите й.

— Толкова много ли я мразиш?

— Да я мразя ли? — Той изглеждаше удивен. — Тя не е достойна за моята омраза, но трябва да се накаже за назидание на останалите. В случай че тръгнат слухове, как ме е пратила за зелен хайвер, ще бера много ядове по улиците. Аз не съм Дамари, който се любува на изтезанията заради самите тях. За мен отмъщението трябва да преследва някаква цел, иначе то е без всякаква стойност. — Каприно се обърна с лице към нея. — Желая ти нощ без печалба, Джулия. Нека мъжът, комуто ще подариш благосклонността си, да има същите прищевки като Дамари. От закъснението на твоята новина съм всичко друго, но не и възхитен.

— Съжалявам, че трябва да те разочаровам, ала мъжът, който днес ще влезе под завивката ми, е нежен като девствен момък. Тръпки го побиват само като се намръщя. — Тя се изправи с обаятелна усмивка. — И на заранта ще ми подари накит, при чиято гледка ще изплезиш език като уличен пес пред месарски дюкян.

— Пълна противоположност на Андреас. — Каприно отвори вратата. — Какво щастие за теб.

Той си отиде, а Джулия постоя за миг с отпуснати ръце, преди да вдигне рамене, сякаш се беше освободила от някакво бреме. Каприно имаше право — истинско щастие беше, че се отърва от Лион Андреас.

Тя отиде до шнура на камбанката и го дръпна силно. Това беше знакът за камериерката й да въведе Гондолфо.