Айрис Йохансен
Вихреният танцьор (19)

Деветнадесета глава

— Простете, господарю, но чух, че давате под наем някаква стаичка!

— В такъв случаи сте чули погрешно. — Луиджи Сарпони имаше набръчкано лице с увиснали бузи, а изражението му, което сега наподобяваше навъсен облак, беше създадено, за да обезсърчава. — Нямам никаква стаичка за даване под наем, ала и да имах, едва ли щеше да ви хареса. Потърсете си друга сгряха. Много странноприемници са празни през това време на годината. Лете Рим не е най-здравословното място.

— Не сте ли Луиджи Сарпони?

— Същият.

— И не бяхте ли до април преди три години на работа в готварницата на Негово светейшество?

Луиджи кимна, като продължаваше да е нащрек.

— Да, бях.

— Тогава вие сте човекът, който ми трябва. Разрешете ми да се представя… аз съм Лоренцо Вазаро. — Лоренцо пристъпи крачка напред, така че светлината на горящата свещ върху масата озари лицето му. Луиджи инстинктивно отстъпи крачка назад. — Имаме да обсъдим някои неща. — По лицето на Лоренцо пробягна усмивка. — И след разговора вие ще откриете, че имате една стаичка за даване под наем.

— Говорите с недомлъвки. — Луиджи Сарпони наля вино на Лоренцо в огромната дървена чаша и седна срещу него до изподрасканата маса. — Какво искате от мен?

— Само онова, което вие самият искате. — Лоренцо се наведе над масата. Светлината на лоената свещ, която едвам мъждукаше, очерта сенки под високите му скули и засили кристалната студенина на очите му. — Онова, за което жадувате вече повече от три години.

— И то е?

— Смъртта на Борджиите.

Сарпони се вцепени като мумия. Погледът му се опитваше да прониже равнодушното лице на Лоренцо.

— Погрешно са ви осведомили.

— Само защото не сте давали воля на омразата си и не сте се клели под път и над път да отмъстите? Ако го бяхте сторили, нямаше да имам никаква полза от вас. — Лоренцо се усмихваше. — Ала ако все пак се лъжа и вие не изпитвате никакъв интерес към темата, няма повече да ви отегчавам. Да си вървя ли?

Сарпони заби поглед в чашата си.

— Защо сте избрали тъкмо мен?

— Поразпитах тук-там, твърде предпазливо, разбира се, слушах с две уши и получих някои отговори.

— Така си и помислих — каза Сарпони сприхаво. — Едва сте обърнали гръб на запитваните и те си плюят в пазвите, кръстят се и се молят на вси светии да не ви срещат повече на пътя си.

— Така е — изкикоти се Лоренцо. — Но вие комай не се боите от мен, Луиджи? Като че ли не съм се излъгал във вас… Казаха ми, че сте груб и недодялан човечец с избухлив нрав, който не се плаши нито от Господа Бога, нито от дявола.

Сарпони вдигна каната към устните си.

— Нито Господ Бог, нито дяволът могат да ми напакостят повече от онова, което вече ми сториха.

— На чия съвест лежи вашият син? — попита Лоренцо тихо.

Сарпони отпи голяма глътка. После остави празната чаша върху масата.

— На дявола. — Той погледна Лоренцо. — Какво знаете за моя Марцо?

— Знам, че една нощ бил убит от банда маскирани люде, които кръстосвали улиците на Рим. Маскираните умъртвявали и осакатявали, без да подбират жертвите си и го правели само за удоволствие. Знам, че малко след смъртта на Марцо сте се отказали от мястото си на втори готвач в кухнята на Негово светейшество, за да заемете далеч по-малко привлекателна длъжност при сеньор Обано. Без да съобщавате причините, сте обърнали гръб на Ватикана, затова всички са на мнение, че Обано ви е примамил при себе си с прилична сума златни дукати.

— Ала вие не вярвате в това?

Лоренцо поклати отрицателно глава.

— Носят се слухове, че Чезаре Борджия предвождал бандата, която убила вашия син. Разправят, че той и неговите телохранители и сега се развличат по този начин, но в действителност днес те имат още по-интересни забавления.

— Това не са само слухове — каза Сарпони дрезгаво. — Това си е голата истина. Ала какво значи ослепяването на един художник или убийството на някой юноша за Чезаре Борджия, за херцог Валентиноа? Той и неговият баща действат заедно. Александър държи папския престол и ние му целуваме краката, докато той допуска възлюбеният му син да извършва всяко злодеяние, което може да се измисли, и… — Той прекъсна възбудената си реч и си пое дълбоко дъх. — Марцо съвсем не приличаше на мен. По природа беше обичлив и намираше блага дума за всеки. Отиде да учи занаят при един обущар, макар че исках да стане готвач като мен, но той непрекъснато повтаряше, че докато на хората им се налага да ходят, никога нямало да умре от глад.

— Сигурен ли сте, че Борджия е човекът, който го е умъртвил?

— Нападнаха го недалеч оттук, а когато ми го донесоха, у него още мъждукаше живот. Осем удара с меч бяха направили тялото му на решето, но още не беше умрял. — Луиджи впери невиждащ поглед в димящото пламъче на лоената свещ. — Те играли с него ужасната си игра и се чувствали в пълна безопасност зад маските си.

— При все това той разпознал Борджия?

— Не, той разпознал неговия орден. Наметалото на Чезаре се отворило отпред, а пък Марцо видял ордена, връчен на херцога от краля на Франция. Борджия много се гордееше с този подарък и го носеше постоянно на гърдите си.

— И вие пред никого не обелихте нито думица?

Лицето на Луиджи се разтегна в болезнена гримаса.

— Та кому можех да кажа нещо? На Негово светейшество или може би на Микелото Корела, който минава за любимия убиец на херцога? Не, в такъв случай смъртта ми в Тибър щеше да е сигурна. Ала аз не исках да служа нито на оная змия във Ватикана, нито на покварената му издънка. — Погледът му се отдели от свещта и обгърна Лоренцо.

— Сега ще ме убиете ли?

— Че защо да ви убивам?

— Възможно е да сте един от наемните главорези на Чезаре…

— Но въпреки всичко вие разговаряхте с мен.

— Не давам пукната пара за живота си. Нямам жена, а пък синът ми е мъртъв. — Той прокара ръка по тила си. — Работя, връщам се вкъщи, спя. Нищо друго.

— В никакъв случай не възнамерявам да ви убивам.

Лекото натъртване върху думичката „ви“ от страна на Лоренцо предизвика искрица интерес в тъмните очи на Луиджи.

— Че кого тогава? Борджия ли?

— Двамата Борджии. — Лоренцо го гледаше усмихнато. — С ваша помощ. Не мислите ли, че това е план, който може да ви заинтересува?

— Възможно е — каза Луиджи, като продължаваше да е нащрек. — Ала как да се приближи човек до тях? Двамата постоянно са заобиколени от стражи.

— Не съм мислил непременно за нож между ребрата.

— В такъв случай значи отрова? Във Ватикана наистина няма опитвач на храната, но само защото просто няма никаква нужда от него. При приготвянето на ястията в готварницата постоянно присъства един от телохранителите, който също така придружава слугите в трапезарията.

— Хм, не знаех за това. Последното обстоятелство утежнява задачата ми.

— Утежнява ли я? — Луиджи прихна. — Телохранителят държи винаги всички под око. Не, това е съвсем изключено.

— Двамата Борджии ще умрат, преди да изтече един месец.

Луиджи понечи да възрази, но после се отказа и погледна Лоренцо изпитателно.

— Аз… аз ви вярвам.

— Ще ми помогнете ли?

Луиджи се колебаеше.

— Искате да постъпя отново на работа в готварницата на Ватикана?

Лоренцо кимна:

— Трябва да ме настаните там като помощник на готвача. Известно ми е, че откакто е дошъл от Романя, херцогът почти непрекъснато се храни с негово светейшество.

— Което ще рече, че сипаницата отново е избухнала и той не смее да си покаже носа навън. — Луиджи поклати глава със съмнение. — Вие не приличате на готварски чирак.

— В такъв случай трябва да ми помогнете да променя както подобава външния си вид.

Луиджи го подложи на критичен оглед.

— Може би ако не гледате толкова остро… Вашите очи…

— Погледът ми ще блуждае толкова, колкото кажете.

— И вие сте прекалено чист. Ръцете наистина трябва да са чисти, но малко мазнина и мръсотия по лицето и косите няма да е излишна. — Той се усмихна язвително. — И ще трябва да се откажете от къпането. Вие ухаете твърде приятно.

Лоренцо кимна подир грижливо обмисляне.

— Речено-сторено.

 

 

— Bellissima^[1]! — извика Лион, когато Санчия отвори в отговор на почукването му.

— Поне вече не мириша на кон. — Тя направи малка гримаса.

— Помислих си, че днес ще искаш да видиш Елизабет и Бартоломео. А пък можем да вечеряме в таверната на площада. Сигурно ще е по-приятно, отколкото да се храним тук.

Настроението на Санчия видимо се оправи.

— Ах, наистина ли? Мислех да ги посетя двамата утре, но разбира се, бих предпочела да ги видя веднага.

— И те ще искат да те видят.

Усмивката й помръкна.

— Ще трябва да им разкажа за Пиеро.

— Вече бях при тях, за да ги подготвя за посещението ти. Казах им, че Пиеро умря.

Топлина обля сърцето и от неговия такт и съобразителност. Лион я хвана за ръката и я поведе по коридора.

— Ти достатъчно пати и препати. Дойде време аз да поема бедите ти.

Пак започна старата си песен, помисли тя угрижено. Отнасяше се към нея сякаш беше безпомощна като Бианка. Трябваше да предприеме нещо, за да сложи край на тази заблуда.

След срещата си с Елизабет и Бартоломео тя беше безкрайно благодарна, че може да се уповава на силата му.

— Какво ти става? — Лион угрижено я погледна, докато прекосяваха площада. — В компанията на младоженците изглеждаше щастлива, а сега… — Той търсеше подходящите думи. — … сега си толкова меланхолична.

— А, нищо ми няма. — Тя отчаяно се бореше със сълзите си. — Глупаво е от моя страна, но изведнъж се почувствах… самотна. Елизабет и Бартоломео са твърде заети с новия си живот и изглеждат щастливи. Те навярно вече не се нуждаят от мен, нали?

— Не искаше ли точно това?

— Да, определено. Казах ти, че съм глупава. — Тя ускори крачките си, вперила поглед право пред себе си. — Разбираш ли, сега изпитах чувството, че те са също така загубени за мен като Пиеро.

— Санчия… — Лион хвана ръката й по-здраво. — Ти не си сама, ти имаш мен.

Тя преглътна горчивия хап. Отново тази негова пресилена нежност и милост, сякаш я смяташе за тежко болна, която човек трябва да щади, докато събере отново силите си. Навярно в очите му наистина съм такава, помисли си тя отчаяна. Ами ако страстта му се беше изпарила, ако чувствата за вина и за отговорност я бяха изместили в душата му?

Внезапно осъзна, че трябва да вземе нещата в свои ръце. Посоката й беше ясна.

— Точно така. Аз не съм сама. Имам теб и Лоренцо. — Тя закрачи по-бързо. — Не, не и Лоренцо. В момента никой не може да твърди, че Лоренцо е на негова страна. Като изключим теб. Мислиш ли, че е постигнал нещо в Рим? Не ми харесва как…

— Не става дума само за Елизабет и Бартоломео, ти се промени, откакто престъпихме прага на Джулия. Ако не желаеш повече да участваш в нашия план, кажи ми и аз ще измисля нещо друго, за да отмъстя.

— Но аз искам да участвам. Защо винаги си мислиш, че се страхувам? Не се боя от Дамари.

— От какво се боиш тогава?

— От нищо. — Тя се отскубна и затича. — И не съм гладна. Възнамерявам да се върна в casa и да си легна. Иди без мен в таверната.

— Трябва да хапнеш нещо. Не си слагала нито залък в устата си, откакто…

— Не съм гладна. — Сега тя тичаше още по-бързо, умело избягвайки минувачите — като някога, когато кръстосваше тези улици като крадла.

— Санчия!

Тя не обърна никакво внимание на вика на Лион и продължи да тича. Стъпките му отекнаха подире й по плочника, но той успя да я настигне едва по стълбището към втория етаж на casa.

Лион я сграбчи грубо и я обърна с лице към себе си.

— Какво, по дяволите, ти става? Да не би да си болна?

— Не, не съм болна. — Тя се отскубна и продължи да се изкачва. — Не съм слаба, нито страхлива. — Изтича по коридора към стаичката си. — И няма да се разпадна на парчета, ако ми се сопнеш или ми викнеш.

Отново я беше застигнал и я държеше здраво.

— Какво щастие, отсега нататък само ще ти викам. — Очите му блеснаха, когато я повлече към вратата на стаята й и я вкара вътре. — Не съм заслужил това, Санчия — Той захлопна вратата подпре си. — Знам, че състоянието ти е деликатно, но…

— Състоянието ми не е деликатно — изсъска тя през зъби. — Колко пъти трябва да ти го повтарям? Но сигурно искаш сам да си повярваш. За да можеш без угризение на съвестта да се забавляваш с Джулия…

— Не искам никаква Джулия! — извика той.

— Че защо не? Та ти ми каза, че нямало да ме докосваш, ако тя била наблизо.

— Това си беше една лъжа. Бях ядосан, защото събуди толкова чувства у мен.

— А сега събуждам у теб само съчувствие? И така защо да не искаш Джулия?

Ръцете му направиха жест, сякаш възнамеряваше да я удуши.

— Cristo, нима това е възнаграждението за моето търпение? Madre di Dio, дори във винарницата те желаех, когато беше безпомощна, смазана от нещастие и на ръба на безумието. И аз страдах и скърбях, ала тялото ми не преставаше да те иска. А ти ме пращаш при Джулия. — Той притегли Санчия властно към себе си. Ръцете й се плъзнаха по стегнатия му мускулест таз. — Толкова ти се сърдя, че ми идва да те удуша, но при все това те желая. — Той я притегли още по-плътно към себе си, така че тя усети неговата твърдост с плътта си. — Е, въздействаш ли ми, Санчия? — Без да й даде възможност да отговори, той я вдигна високо и я понесе към леглото. — Не искам никаква Джулия. Искам теб!

След като я хвърли в постелята, вдигна роклята й нагоре. Развърза кожените връзки на панталоните си и се провря бързо между бедрата й.

— Още ли смяташ, че само те съжалявам?

Той проникна дълбоко в нея и движеше разпалено хълбоците си, за да стигне колкото се може по-навътре.

С вик тя обгърна раменете му.

Той спря изведнъж.

— Заболя ли те? — Пръстите му уловиха теснината й, галеха я и я възбуждаха. — Твоя е вината. Какво има, заболя ли те?

— Не — прошепна тя. — Само че…

— Тогава ме поеми.

Наложи див, твърд, почти брутален ритъм. Главата й се мяташе насам-натам върху възглавницата, докато отчаяно се бореше да не закрещи, макар че наслаждението парализираше всеки мускул и нерв на тялото й. Опита се да му помогне, но трепереше прекалено силно. Виждаше като в унес как той тръпне, как диша с усилие и гърдите му се повдигат и спускат като след дълъг бяг.

Изпънал глава назад, той извика, сякаш го беше улучила стрела.

— Санчия, не мога вече да се сдържам…

— Тогава не го прави!

Собственото й наслаждение изригна като вулкан и се разля по тялото й, носещо избавление. Тя се отпусна и лежеше замаяна, останала без сили.

Минути по-късно усети как той пуска и грижливо оправя полите й, но все още беше твърде зашеметена, за да отвори очи. Нещо студено и металическо докосна устните й.

— Ето, пийни. Ще ти подейства добре.

Тя отвори очи и видя лицето му над себе си. Въпреки замайването си разбра, че й беше още сърдит. Надигна се на лакът и взе сребърната чаша.

— Точно от това имах нужда.

Той потръпна.

— Думите ти ме озлобиха.

— И аз така мисля. Не беше толкова нежен.

— Вината е твоя — отвърна той разпалено. — Но какво си мислиш? Аз съм просто мъж.

Тя отпи още една глътка вино.

— Още си спомням как веднъж ми каза, че трябвало да те приемам винаги, когато имаш нужда от мен. Този път поне не ме притисна о някой дънер край пътя.

Лицето му потъмня.

— Сега сигурно пак ще се опиташ да ме напуснеш. Е, няма да го позволя. Ако желаеш да скъсам договора, с който те купих, ще трябва да се омъжиш за мен. — Той избягна погледа й. — Животът ти няма да е никак лош. Стига да не ме ядосваш, ще бъда добър съпруг.

— Да се омъжа за теб?

— Защо ме гледаш толкова смаяно? Вече ти казах, че щях да те взема за жена, ако можех. Dio, дори отворихме дума за дечица.

Тя поклати отрицателно глава.

— Никога не съм мислила за брак. Струва ми се странно…

— В такъв случаи сега помисли за него. Никога няма да те пусна да си тръгнеш.

Тя кимна сериозно. Гъстите и мигли се спуснаха върху бузите и премрежиха златистия й поглед.

— Ще помисля.

Лион се намръщи.

— Достатъчно мисли дали да се омъжиш за мен. И, какво ще кажеш? Сега вече не съм толкова състоятелен както…

— Да.

— Съгласна ли си? — В погледа му се четеше неувереност. — Не ми ли се сърдиш?

Санчия се мъчеше напразно да потисне усмивката си.

— И каква полза, ако ти се сърдя? Ти няма да се промениш… слава Богу.

Той я изгледа подозрително с присвити очи.

— Грубите ми обноски не те ли смущават?

Тя поклати глава.

— Те са част от теб. Не мога да отделя грубостта от нежността. Не мога да кажа: „Да, тази страна на Лион Андреас искам да обичам, а другата му страна не ми харесва“. Аз обичам целия човек.

Лицето му се озари от усмивка.

— Наистина ли?

— Наистина — каза тя тихо. — Обичам наслаждението нежността, вироглавството и… какво правиш там?

— Събличам те. — Смехът му преливаше от веселие. — Ще ти дам още повече наслада, което сигурно обичаш, с всичко останало ще се занимаем по-късно. — Той срещна погледа й и добави тихо: — Този път няма да бързаме и няма да усетиш недостиг на нежност и милувки. — Направи гримаса. — Ако ми стигне мъжественост, разбира се.

Санчия се засмя заедно с него, когато се отпусна на леглото и го пое в прегръдките си.

 

 

— Защо го стори? — Лион галеше с обич проблясващата бяла къдрица върху слепоочието й. — Та аз не съм паднал от небето… зная твърде добре, че нарочно ме разгневи, когато исках да ти покажа, че мога да се отнасям към теб с почтителност и с благи думи.

— Исках да те спечеля отново, а пък това беше единственият начин, който ми хрумна. Забелязах как лека-полека в мен се надига жизнерадостта и пожелах да я споделя с теб. — Тя спря. — Навярно изпитвах и мъничко страх. Ти беше станал толкова различен…

— Повечето жени щяха да бъдат очаровани от тази промяна. Защо се изплаши?

С лек присмех тя плъзна устните си по голото му рамо.

— Аз съм робиня. На робините не се полагат нежност и благи думи. Всичко това ми се виждаше много съмнително. — Тя се замисли за малко. — Известно време дори се питах дали не се грижиш толкова всеотдайно за мен само от чувство за дълг… защото съм се трудила за болните в Мандара.

— Не от чувство за дълг… от любов. Уважавам те и те ценя за онова, което си сторила в Мандара, но преди всичко те обичам. — Той помълча за миг. — Ще се омъжиш ли за мен?

Тя вдигна глава и го изгледа смаяно.

— Ама разбира се. Нали вече казах…

— Още сега. Преди да дойде Дамари, имаме още време. Утре ще отидем при свещеника и ще уредим всичко.

Тя го погледна въпросително. Напрегнатото изражение на лицето му я принуди да изплюе камъчето:

— Защо бързаш толкова?

— Бих желал да си моя. Това не е ли достатъчна причина?

Той иска да съм защитена чрез името му, ако не успеем да убием Дамари, помисли си тя, а от това откритие я побиха студени тръпки. Лион искаше да я осигури, в случай че смъртта го отнесе. Тя притисна бузата си към трапчинката на рамото му.

— Това е достатъчна причина — прошепна тя. — Аз също искам да си мой. Да, нека утре потърсим свещеника.

 

 

— Защо сме тук? — поиска да узнае ядосан Луиджи. — Слънцето пече твърде силно, за да се разхожда човек с удоволствие из гората. И на мен съвсем не ми харесва тази безкрайна зеленина и чистият въздух.

— На вас не ви харесва нищо, което не можете да задушите в гърнето или в казана. — Лоренцо говореше разсеяно, тъй като напрегнато оглеждаше дърветата и храсталаците от двете страни на пътеката. — Ще ми се да знам как въобще сте се сдобили със син. Вие нямате слабост към нищо, било то мъж, жена или четириного.

— Е, все пак то се случи. Една вечер си приготвях изискано ароматизирано вино и изпих толкова много от него, че слугинята в кухнята ми се стори апетитна като печено прасенце сукалче с ябълка в муцуната. Девет месеца по-късно тя роди Марцо и го остави в една кошница в готварницата, за да офейка с някакъв моряк. И аз станах баща — на моите години! — Луиджи поклати угрижено с глава. — Когато видях хлапето, изпаднах в такъв гняв, че гъската ми изгоря във фурната.

— Трогателна любовна история. Тя събужда не само съчувствие, но и апетит. Сигурно сте били чудесен баща.

— А, с времето свикнах — отвърна сърдито Луиджи. — И лека-полека… дори започна да ми харесва.

Лоренцо му хвърли бърз поглед.

— На колко години беше юношата, когато го убиха?

— На седемнадесет. — Луиджи продължи да върви известно време мълчаливо. — Вчера разговарях със Симонедо за вас — каза той накрая.

— Ах, с най-прочутия майстор на кулинарното изкуство. И какво смята той за плана ми?

— Мисли, че не сте с всичкия си. Вие сновете насам-натам из готварницата като подплашен смок и не обелвате нито дума, рече той.

— Е, вие ме посъветвахте да не поглеждам никого. И тогава си рекох, че ще е най-добре, ако се преструвам още и на ням.

От страната на Луиджи се чу сумтене.

— Не сте ли съгласен с мен?

— Е, може да е така, тъй като езикът ви е отровен като жилото на скорпион. Симонедо казва, че сте твърде усърден. Той дори ми благодари, че съм ви препоръчал. А какво смятате за телохранителя, който надзирава приготвянето на ястията?

— Изключително зорко същество.

Луиджи кимна.

— Лараба има очите на ястреб. Самите Борджии достатъчно често са прибягвали към отровата, така че имат основателна причина да подберат човек с остър поглед за своята безопасност. За да сложите отрова в яденето и да останете незабелязан от Лараба, трябва да сте същински магьосник.

— Вярно е. — Лоренцо спря. Погледът му оглеждаше един висок, пищен храст, осеян с бледорозови цветове. — Нима не е прекрасно, Луиджи? Никак не бях сигурен, че ще намеря това великолепие тук, пред портите на Рим. В моя роден Неапол тези храсти се срещат твърде често, аз самият имам няколко в градината си. Ах, колко хубаво беше да се радвам на първите разпукнали се пъпки през пролетта… подай ми брадвата.

Лицето на Луиджи се навъси, когато даде на Лоренцо топора.

— Бих искал да знам защо тъкмо аз трябваше да влача сечивото.

— Най-разумното разрешение на въпроса. Вие имате телосложението на бик и разполагате със съответна физическа сила. Защо трябваше аз да играя ролята на мулето, когато вие сте далеч по-подходящ?

— И сега възнамерявате да вземете клони от този шубрак? Предупреждавам ви… няма да допусна да разсаждате издънки в малката ми градина. В нея има място само за моите билки.

— Луиджи, оскърбявате ме, като отказвате да разделите с мен вашето парче земя. — Лоренцо отсече ловко няколко дебели клона от храста. — Та кое е по-добро? Цъфтящо великолепие за очите или билки и треви за стомаха?

— Билки за стомаха. Вашите глупави цъфтящи клонаци нямат място в градината ми.

Когато Лоренцо върна брадвата на Луиджи, стори го с дълбока въздишка.

— Е, хайде, от мен да мине. — Той се наведе над отсечените клони. — Ще се наложи да им потърся друго приложение.

 

 

— Изпратих съобщението на Дамари — каза Джулия, когато Лион й отвори вратата. — Сантини ще отнесе моето послание. Каприно вече веднъж го беше пращал в Солинари. Дамари ще го познае и няма да се усъмни. — Тя се усмихна. — Сантини е една от придобивките, които ми донесе гибелта на Каприно. Той е сравнително надежден и заслужава доверие, стига да не му предложат прекалено много.

— А повече не може и да се очаква, нали? — попита Лион. — Подкуп или заплаха са еднакво подходящи за укрепване на разколебана преданост.

Усмивката на Джулия се стопи като сняг на припек.

— Какво ще рече това? Нима ме заплашвате?

— Само ако се окаже необходимо.

Погледът на Джулия се плъзна към Санчия, която все още лежеше в огромната постеля. Джулия прехапа устни.

— Виждам, че вече не ползвате втората стая.

— Да. Днес ще отидем при свещеника, тъй като смятаме да се изправим пред олтара преди края на седмицата.

— Брак ли? — Тя ококори очи. — Ще се жените за нея? Но защо… — Тя бързо овладя слисаното изражение на лицето си. — Ще постъпите така, както смятате за правилно. — С тези думи тя се обърна. — Щом като получа отговор от Дамари, ще ви се обадя.

 

 

— От клонки и вейки не се вижда подът — вайкаше се Луиджи. — Няма да ги събирам, добре да знаете.

— Скъпи мой Луиджи, знам прекрасно, че в тази мизерна дупка държите чисти само гърнетата и готварските си прибори. — Лоренцо изрязваше копиевидните листа на пъхнатия между коленете му клонак. — Безпорядъкът, който създавам, със сигурност не може особено да ви смущава.

— Не съм ви молил да наемате стая тук — не се предаваше Луиджи. — Марцо държеше къщата чиста. Когато се опитвах да му обясня, че това е нездравословно, той само се смееше и отвръщаше: „Татко, твоите изискани ястия ще развалят вкуса си, ако ги поръсите с прах. Ела, нека прекараме вечерта в миене и чистене“.

— И от смъртта на Марцо не сте правили нито едното, нито другото. — Лоренцо откъсна едно бледорозово цветче и се прицели с него в Луиджи, като го улучи по бузата. — Защо не си признаете, че в действителност се радвате на моята компания? Върху кого иначе щяхте да изливате лошото си настроение?

— Пет пари не давам за вашата компания. Че и защо ли? — Луиджи вдигна цветчето и го помириса. — Компанията на Марцо ми беше далеч по-скъпа. Та вие само унищожавате свещите ми, като четете по цели нощи изтънчените си книги, а ако разговаряте, то е само за да ме подигравате.

— Ала аз изяждам без остатък вашите изискани буламачи с почит, каквато не всеки божи ден ви се оказва.

— Това е вярно — трябваше да признае Луиджи. — Когато става дума за важните неща от живота, вие проявявате здрав разум. Сигурно заради това ви понасям.

— Сигурно. — Лоренцо пусна на пода оголения клон. — Подайте ми онзи клонак там, ако смея да помоля.

Луиджи му предаде клона през масата.

— От днес слагам край на разходките из гората. Щях да прекарам сутринта далеч по-добре.

— Знам, че беше голяма жертва от ваша страна.

— И за какво беше всичко това? — Луиджи се изправи и взе да събира клоните и вейките по земята. — За да има какво да дялкате. — Той отнесе наръч клони до огнището и ги хвърли върху камъните.

— Какво правите? — попита го Лоренцо.

— Съвсем определено няма да чистя подире ви — отвърна Луиджи. — Тази работа сам ще си я свършите. Мислех си само, че днес няма нужда да нося други цепеници за вечерния огън.

— Твърде практична мисъл. — Лоренцо впери поглед в клона между коленете си. — Ала на ваше място бих предпочел да не го правя.

— Че защо не?

— Ако подпалите тези клони, и двамата бързо-бързо ще хвърлим топа. — Лоренцо отново се зае с един обсипан с цветчета клон.

 

 

— Та ти трепериш. — Лион стисна ръката на Санчия, когато заизкачваха стъпалата към катедралата. — Няма причина да се боиш. — Той се усмихна. — След като си устояла на чумата, бракът едва ли ще ти се стори толкова страшен.

— Не става дума за страх. — Санчия овлажни устните си с език. — Не зная защо, но имам лошо предчувствие.

— Може би не си доволна от мене?

Тя поклати глава.

— Повече от доволна съм. Аз съм щастлива. Обичам те и винаги ще те обичам, caro.

Лион се наведе напред и помилва с устни слепоочията й.

— И аз винаги ще те обичам.

Когато влязоха в полумрака на катедралата, спря за миг.

— Почакай тук. Ще говоря със свещеника. — Той се поклони и тръгна бързо към вътрешността на катедралата.

Тя гледаше как се приближава към духовника, който се беше изправил пред олтара и ги разглеждаше с нескрито любопитство. Никога не бе дръзвала да мечтае, че ще срещне любов като неговата — толкова голяма и страстна. Защо все пак изтръпваше при мисълта, че ще свърже живота си с Лион?

Навярно беше чела твърде много истории за благородната рицарска любов и сега нейната й се виждаше прекалено земна и банална.

Сноп слънчеви лъчи проникна през пъстрите стъкла на високия прозорец и засия като дъга над главите на Лион и на свещеника, и одеждите му за литургия. Уханието на цветя, тамян и свещи се носеше под свода и на Санчия й се зави свят.

Лион се обърна към нея и й протегна ръката си.

Тя овладя треперенето си и тръгна към олтара.

Лион й се усмихваше и изведнъж я обзе чувство на лекота и радост, толкова лъчезарно, колкото светлината, която огряваше вътрешността на църквата. Просветлена и възвисена, Санчия повярва, че е част от светостта, която обгръщаше Лион и свещеника.

Боже милостиви, та всичко беше толкова просто! Защо не беше проумяла по-рано онова, което сега виждаше толкова ясно?

Както всичко в живота, любовта се състоеше от възходи и падения, от дълбока тишина и от тържествени звуци на тромпет. Болката и вълнението трябваше да съществуват… иначе как човек щеше да цени мигове като този.

Възвишеност.