Айрис Йохансен
Вихреният танцьор (3)

Трета глава

— Къде ме водите? — попита Санчия, като подтичваше, за да не изостава от широките крачки на Лоренцо.

— Към casa на Джулия Марцо — отвърна той. — Там отсядаме при нашите престои във Флоренция.

— Чувала съм за нея. Тя е знаменита куртизанка и има много богати любовници. Богат ли е Лионело Андреас? Сигурно е богат, иначе нямаше да плати толкова много за мен. Той разправяше за някакво градче Мандара. Ще заминем ли за там? Още не съм си подавала носа извън Флоренция. Тригодишна съм пристигнала тук. Тогава бях купена от Джовани и…

— Млъкни малко! — прекъсна я Лоренцо. — Никога ли не спираш, за да си поемеш дъх? Откакто излязохме от дома на фурнаджията, устата ти работи като кречетало на воденица.

— Говоря винаги, когато изпитвам страх. — Усмивката на Санчия беше някак неуверена. — И тъкмо сега усещам непреодолим страх. Чувствам се толкова… особено.

— Но когато се препираше за зестрата на хубавата Елизабет, изглежда не изпитваше никакъв страх.

— То беше друго. Трябваше да се убеди майстор Бенедето, колко изгодна е за сина му женитбата с Елизабет. Работите в дюкяна му вървят твърде добре и той наистина можеше да избере много по-добра партия за Алесандро. Вече се тревожех, че няма да приюти Пиеро, в случай че Елизабет му донесе твърде малко. — Тя се обърна и го погледна. — Слава на небето, че бяхте там. Благодарение на вашата помощ се справих по-бързо, отколкото се надявах.

— На моята помощ ли? — От почуда той вдигна вежди. — Та аз не обелих нито дума.

— Знам, но това нямаше значение. Подействахте му така, че се чувстваше неуютно и му се искаше да изчезне час по-скоро. Струва ми се, че успявате да накарате повечето хора да изпитат несигурност и страх във ваше присъствие.

— Ти обаче май не се страхуваш — отбеляза Лоренцо сухо. — Мигар никой не ти е казал досега, че е неблагоразумно да си толкова откровена? Та кой би слушал на драго сърце, че присъствието му поражда неуютност?

Тя го изгледа удивено.

— Но вас това не ви тревожи. Вие отдавна сте свикнали и то е част от живота ви.

— Ти си твърде проницателна. — Той се втренчи изпитателно в лицето й. — Виждаш душите на хората като на длан. Забелязах го при майстор Арколо и после при Бенедето. Отгатваш отдалеч техните желания и страсти, и умееш да ги използват за своя изгода.

— Налагаше се — заяви тя направо. — Между другото, разсъдъкът е единственото оръжие, което ти е винаги под ръка. Не сте ли го изпитвали на свой гръб, майстор Лоренцо?

— Да. — Той помълча малко. После каза: — Но в никакъв случай не се опитвай да манипулираш Лион така, както добродушния фурнаджия. Може да се окаже опасно.

— Никога не бих го сторила. Аз му се заклех във вярност. — Тя се опита да се усмихне. — Но ще се почувствам много по-добре, ако ми разкажете нещо за Андреас. Не съм била собственост на друг, освен на Джовани, но то не беше точно робство.

— Така ли? Защото се отнасяше добре към теб, нали?

Тя поклати глава.

— О, не. Джовани е прекалено себелюбив, за да е добър. Никога не би могъл да бъде такъв, дори и да искаше. Като дете се разбунтувах срещу него, но когато забелязах какъв е лапнишаран, животът ми стана по-лек. — Тя сви рамене — Ако човек го занимаваше само с неща, които му носят наслада, той го оставяше на мира.

— Нова манипулация — измърмори Вазаро. — Да вземе при себе си три деца от улицата… това не е постъпка на егоист.

— Наложи се да го убедя, че ще бъде проява на чист егоизъм — обясни Санчия. — Бартоломео и Елизабет са брат и сестра, които живееха в съседната къща. Когато преди три години родителите им умряха от треска, те останаха кръгли сираци, а аз не можех да допусна да се окажат на улицата. По тази причина внуших на Джовани, колко ще му завиждат всички, ако вземе двамата при себе си в печатницата. В такъв случай щеше да има трима роби вместо само мен и то без да му се налага да харчи нито един дукат. Обещах му, че ще се погрижа да не създават ядове и че ще деля храната си с тях.

— Очевидно си удържала на думата си. Та ти си само кожа и кости.

Тя направи гримаса.

— Не стана както го предвидих, тъй като яденето никога не стигаше за всички ни. Когато после при нас дойде и Пиеро, вече знаех, че трябва нещо да се измисли. Като робиня можех да работя само за Джовани и колчем го молех със сълзи на очи за пари, той заплашваше да изхвърли децата навън.

— По тази причина се залови с кражбите. — Вазаро говореше напълно равнодушно. — Този вид благотворителност можеше да ти струва двете ръце.

Полазиха я тръпки.

— Знам, но това не беше благотворителност. — Канеха се да пресекат Понте Векио, където бяха главно дюкяните на богати търговци на коприна и златари. Санчия обаче не забеляза нищо от блясъка им, когато се вторачи в мътните пороища на Арно. — Тримата бяха моето семейство. Брах голям страх, но пак бих го сторила. Бях толкова самотна, преди да дойдат.

— И сега си пак самотна.

— Нищо не трае вечно — отвърна тя философски. — И без друго се налагаше да се измисли нещо за Елизабет. Тя е прекалено очарователна, а това за една жена крие само опасности. Джовани пиеше все повече и повече, а сделките му вървяха все по-зле. Последното означаваше, че Бартоломео ще трябва да си подири другаде работа.

— А Пиеро?

— Пиеро ли…? — Лицето й се промени. — Надявах се, че ще бъда по-дълго с Пиеро. — Тя разтърси глава и се опита е примигане да сдържи сълзите, които напираха в очите й. Колко глупаво щеше да е тъкмо сега да се разплаче, след като все пак се беше сбогувала, без да пророни сълза. Елизабет винаги ревеше, когато настъпваше промяна, а Санчия забеляза сълзи и в очите на Бартоломео, когато го остави при Арколо. Но Пиеро не се разплака. Само я гледаше с пронизващите си сини очи и толкова силно стискаше ръката й, че още я наболяваше, когато с Лоренцо напускаха фурната. — Но Пиеро ще бъде добре настанен при Елизабет. Тя е толкова любвеобилна и… — Гласът й отказа да й се подчинява. Наложи се да си поеме дълбоко дъх. — Те всичките са сега много по-добре, отколкото при Джовани.

— А с теб как е? — Лоренцо я изгледа изпитателно. — Мислиш ли, че и ти си по-добре, отколкото преди?

— Не знам. — Тя го погледна право в очите. — По-добре ли съм сега?

— На този въпрос и аз не мога да отговоря — лека усмивка заигра около устните му. — Лион още не е притежавал роби. Ще бъде интересно да се наблюдава как ще се държи.

— А пък вие обичате да наблюдавате, нали? Струва ми се, че ви е станало навик да стоите отстрани и да съзерцавате хората, сякаш са актьори на сцена. — След миг тя попита: — Защо ме е купил, след като не притежава други роби?

— Предпочитам той да ти обясни.

Санчия се усмихна мило.

— Не желаете ли да наблюдавате и моята реакция? Обещавам ви, че отговорът ми ще ви хареса.

Лоренцо се усмихна развеселен.

— Нима се опитваш и мен да манипулираш? Явно ти доставя удоволствие да предизвикваш съдбата.

— Моля за прошка. — Оживлението по лицето и се смени с дълбоко униние. — Сигурно вече ми е станало втора природа. Не че аз… — Тя спря насред думата, за да продължи със заекване. — Страхувам се. Той ми вдъхва страх.

— Лион ли? Че когато го застави да развърже кесията си и да даде значителна сума за твоите приятели, ти не изглеждаше чак толкова страхлива. Напротив дори, правеше впечатление на много смела.

— Само защото беше неизбежно. — Тя овлажни устните. — Той събужда у мен чувството… — Тя затърси трескаво подходящи думи. — Това е чувството, което ме връхлита винаги, преди да посегна към някоя тежка кесия. Тогава изпитвам панически страх, но същевременно и някаква странна възбуда.

— Хм, колко интересно.

— Помогнете ми! — Ръката й притисна по-здраво вълнения шал към гърдите й. — При Джовани нямах това чувство на безпомощност, но сега го изпитвам при Лионело Андреас.

— Че защо да ти помагам? Лион е мой приятел, а пък ти не значиш нищо за мен. — Последните му думи прозвучаха напълно безучастно.

Надеждите на Санчия бяха попарени.

— И аз не виждам защо трябва да ми помагате — разсъждаваше тя. — Но може пък да ви се стори по-забавно да ми облекчите малко живота. Някакво боязливо мишле, което щъка в краката на Андреас, би могло за момент да прикове вашето внимание.

Той потисна смеха си.

— Ти си всичко друго, но не и боязливо мишле. — Той поспря малко. — Лион е почтен човек. Служи му както подобава и той няма да се отнася зле към теб.

Заля я прилив на облекчение, когато й се стори, че е открила малка пролука в стената, която Лоренцо беше издигнал около себе си.

— Той се проявява като голям владетел. Много ли е богат?

Дълго време Лоренцо не отвърна нищо и тя реши, че въобще няма да й отговори.

— Той е господар на града — държава Мандара. Твърде състоятелен е, но притежава само това феодално владение. Баща му беше кондотиер и възпита Лион като свой приемник. Лоренцо ди Медичи даде на стария Андреас Мандара като награда за това, че той потегли на война срещу един съсед, от когото всички се бояха.

— Къде се намира Мандара?

— На юг, между Флоренция и Пиза.

— И сега Андреас е владетел на града?

Вазаро кимна.

— Откакто баща му почина преди тринадесет години Лион също стана кондотиер и поведе бащините си войски, докато преди две години реши да ги разпусне и да се оттегли в Мандара — Вазаро я погледна въпросително. — Е, изкопчи ли сега достатъчно, за да се разсеят опасенията ти?

— Не. — Тя въздъхна. — Навярно няма да се смилите и да ми кажете защо Андреас ме е купил?

Вазаро не даде никакъв отговор.

— Добре де и аз така си мислех.

— В такъв случай не би трябвало… — Той спря насред думата. — Санта Мария, какво ли пък е това?

Те пресичаха Меркато Нуово, където край застлани в зелено маси седяха банкери с тефтерите си и пълни кесии. Разбира се, не финансистите привлякоха вниманието на Вазаро, а един дебеличък, заобиколен от хилещи се зрители мъж.

— Или се лъжа или този шишко ще загуби гащите си.

— Ах, това е само един банкрутирал — обясни Санчия равнодушно. — За да се освободи от задълженията си, трябва с голия си задник три пъти да докосне този черно-бял мраморен кръг, който символично заменя бойната колесница на Флоренция.

— Колко недостойно. — Около устата на Вазаро заигра развеселена усмивка, когато продължи да върви по mercato^[1]. — Лион вече се боеше, че ще го докараш до просешка тояга. Трябва да го предупредя — ако ще банкрутира, в никакъв случай да не го прави в този славен град.

— Но аз не съм искала чак толкова много. Парите ми трябваха за…

— Тихо сега. — Лоренцо вдигна ръка. — Твоите протести и обяснения не ме интересуват. Подари ми малко тишина.

Повървяха известно време мълчаливо, докато най-сетне Лоренцо каза:

— Къщата на Джулия се намира зад ъгъла. — Той и хвърли един поглед. — Питам се съвсем сериозно дали въобще ще те пусне да припариш до вратата й. Знам, че мадона Джулия е твърде своенравна във всичко, което засяга къщата й.

— Аз няма да крада.

— Не намеквам за престъпните ти наклонности. — Той сбърчи нос. — Имаш остра нужда от една хубава баня.

— Аз съм чиста. Тази сутрин се къпах. Това е… — Тя и изведнъж млъкна, когато завиха зад ъгъла. Ококорена от възхищение, Санчия разглеждаше красивата двуетажна къща. — Каква прелестна casa! Великолепна като дворец! Невероятно е, че една блудница може да печели толкова много… Странно, че мъжете в своята глупост плащат купища пари само за да задоволят плътската си страст, макар че насладата е толкова кратка.

Около устните на Лоренцо заигра дяволита усмивка.

— На мен не ми е странно. Ала в края на краищата и аз принадлежа към тези глупави мъже.

Тя се обърна и го изгледа замислено. Държането му беше толкова студено, толкова дистанцирано, че човек много трудно можеше да си го представи с някоя от курвите в този разкошен дом.

— Наистина ли се отдавате на страстта с…

— Струва ми се, че сега-засега зададе достатъчно въпроси — прекъсна я той и я хвана за лакътя. Така я поведе към украсената с дърворезба порта. И без да я поглежда, промълви: — Ами че, естествено, от време на време и аз се отбивам тук.

 

— Ако желаеш малката ти робиня да остане тук за през нощта, по-добре ела с нас и се пребори с Джулия. — Лоренцо се облегна на вратата към покоите на Лион. С дългата си тясна ръка прикри дискретно една прозявка. — Подслоних овчицата Санчия в новата й кошара, но решително отказвам да разтървавам две каращи се жени.

— Къде е тя? — Лион се изправи и тръгна към вратата. Нотката на язвително злорадство, което се долавяше зад безразличието на Лоренцо, в повечето случаи предвещаваше ядове. Cristo, какво ли пак се беше случило? Откакто днешния следобед беше съзрял Санчия на площада, всичко вървеше с главата надолу.

— В покоите на Джулия. — Лоренцо го последва по коридора. — Едва-що пристъпихме прага, когато тя се появи в пруста и се… хм… подигра на необичайна миризма на твоята малка Санчия. — Лоренцо се стремеше да смекчи случилото се. — Тя настоя да извика прислугата си и да подготви баня за малката.

— От която Санчия несъмнено се нуждае.

— От която обаче Санчия категорично се отказва. Когато я видях за последен път, две от слугините я държаха здраво за ръцете, докато самата Джулия я събличаше. — Лоренцо отвори вратата към стаята на стопанката. — Ах, както виждам, вече са я натикал и в чебъра за къпане. Чудесен напредък!

— Защо не ме послушаш, глупава женска твар? Никаква баня не ми трябва! — кънтеше кавгаджийският глас на Санчия.

Лион престъпи прага и рязко спря.

— Боже мой, какво става тук?

Шал, риза, пола, елек сякаш под напора на вятъра бяха разхвърляни из цялата стая. Златистите коси на Джулия Марцо се спускаха в безпорядък по раменете й, бисерната огърлица, придържаща нейните плитки, беше скъсана, а зърната се търкаляха пръснати по пода. Елекът върху морскосинята й дреха беше разпран и всичко беше вир-вода. Две слугини държаха здраво Санчия в чебъра, докато господарката на къщата се мъчеше да я изтрие с четката.

Погледът на Санчия се насочи към Лион. Ненадейно тя прекрати съпротивата си.

— Тия не искат да ме чуят. Опитвах се да им втълпя, че това е безполезно.

— Тя вони — рече запъхтяна през зъби Джулия. — Лоренцо ми каза, че това дяволче било ваша собственост, но не желая да остава в къщата ми, преди да съм отмила отвратителната воня. — Джулия натопи една кърпа и взе енергично да трие шията на Санчия.

— Причиняваш ми болка. — Кехлибарените очи на момичето бълваха пламъци. — И няма никаква полза. Чиста съм.

— Тя действително изглежда чиста — отбеляза Лион развеселен.

Златистата кожа върху раменете на Санчия блестеше над размътената вода и беше невероятно нежна, което човек не би допуснал под грубите й дрехи.

— Кажете й да ме чуе най-сетне и… — Гласът на Санчия секна, когато срещна погледа на Лион. Очите й се уголемиха, вторачи се в него като омагьосана, докато нежна розовина обагри златистите й бузи. После тя преглътна и си пое разтреперана дъх. — Моля ви, господарю мой, кажете й да свършва.

Лион се втренчи безмълвно в нея.

— Моля ви… — Златистокафявите очи на Санчия го гледаха ококорени от триъгълното й лице.

— Харесвам жени, които казват „моля“.

В сдържания му тон се долавяше убеденост, която принуди Джулия да му хвърли изненадан поглед през рамо.

— Лион, не ми се бъркайте. Трябва да я изкъпя.

— Според усета ми тя е чиста. — Той се отпусна на застлан с възглавници стол на безопасно разстояние от чебъра и опъна крака. Внимателният му поглед тутакси се върна към увенчаните в розово гърди на Санчия, които се виждаха едва-едва под повърхността на водата. Самият бог Ерос не би могъл да извае по-възбуждащи и по-чувствени върхове на гърдите. — Все пак е жалко тази възхитителна кожа да се търка до зачервяване, когато не е необходимо, Джулия.

— Но миризмата идва…

— Идва от косата ми — прекъсна я възмутено Санчия. — Ако ме беше изслушала, щях да ти кажа. Всяка сутрин след банята я натривам с една смес. Косите ми вонят и трябва да се измият.

Джулия, която коленичеше пред чебъра, се втренчи недоумяващо в Санчия.

— Нима ти триеш косите си с нещо толкова вонливо?

Санчия кимна.

— Откакто навърших дванадесет години. Чесън, рибено масло и…

Джулия вдигна ръка сякаш да се брани.

— Спри. Не искам да знам.

— Но аз искам — намеси се Лоренцо от вратата. — Възхитително.

Лион я гледаше с присвити очи.

— Не ме интересува толкова много сместа, колкото причината за нейното изобретяване.

— Джовани има твърде развито обоняние — обясни Санчия без заобикалки. — Когато майка ми беше още жива, тя трябваше всяка сутрин да се къпе и парфюмира. После трябваше да коленичи гола върху пода на дюкяна, а пък той я обладаваше, както пес обладава някоя кучка на улицата. Когато майка ми умря, знаех, че скоро ще съм достатъчно голяма, за да ме използва Джовани по същия начин.

Лоренцо прихна.

— Избрала си необичайно средство за съпротива.

На Лион хрумването се стори по-малко забавно. Осъзна против волята си, че е в плен на множество силни чувства, които съвсем изненадващо го бяха обзели. Гняв и състрадание се обореха у него със странно чувство за вина, породено от една въображаема гледка — Санчия, коленичила гола-голеничка върху пода, как го гледа през рамо с големите си уплашени кафяви очи.

Прониза го горещо желание, което се концентрира изпепеляващо в хълбоците му, когато му стана ясно, че мъжът в неговата фантазия, онзи, когото тя гледаше през рамо и когото беше готова да приеме в тялото си, не беше Джовани Балано.

Мъжът беше той самият.

Надигна се внезапно.

— Измийте й косите — нареди той вече от вратата. — И сетне я доведете при мен.

Лоренцо последва Лион до покоите му. Приближи се до масата и наля в две чаши червено вино от една сребърна гарафа.

— Ето, пийни глътка вино… — Той се обърна и подаде на Лионело чашата, като при това погледът му се насочи подигравателно към долната половина от тялото му. — Струва ми се, че се нуждаеш от охлаждане.

— Затова ли настоя да се „намеся“ в къпането? — Лион седна върху огромния стол до прозореца. — Лоренцо, каква игра играеш?

— Не знам какво имаш предвид. — Лоренцо го гледаше с ангелска безобидност. — Твоето улично момиченце ужасно любопитстваше да узнае кой си и какъв си, а пък аз си помислих, че ще бъде проява на приятелска услуга да ви помогна да се опознаете взаимно. — Той се усмихна. — Какъвто и беше случаят. Нямах никаква представа, че Санчия е толкова съблазнителна. Гърдите й са възхитителни.

— Да. — Ръката на Лион стисна основата на чашата, когато го връхлетя споменът за Санчия, обвита само в пара и вода. — Но аз не съм я купил, за да спя с нея.

— Знам. Това обаче прави положението още по-пикантно. — Лоренцо се отпусна върху извезаните възглавници на стола и поднесе чашата към устните си. — Очаквам развоя на събитията между двама ви с най-голямо любопитство.

— Да не би да намекваш с това, че тържествуваш, задето се гърчим на шиша, на който желаеш да ни опечеш — каза Лион сухо. — Съмнявам се, дали ще ти доставим очакваното удоволствие. Дори не проумявам защо толкова любопитстваш дали ще спя със Санчия, след като през последните години съм имал повече жени, отколкото мога да броя.

— Да, ама в случая има разлика. Санчия е твоя собственост. Тя ти принадлежи. — Погледът на Лоренцо бе впит в лицето на Лион. — А нито един човек на този свят не обича повече от теб да притежава. Ти не понасяш някой да ти отнеме нещо, което ти принадлежи. Спомни си, че буквално обръщаш земята и небето, за да си възвърнеш „Вихрения танцьор“, а това все пак е само една статуйка.

Пръстите на Лион стиснаха още по-здраво чашата.

— Въпросът не е само в статуйката.

— Да, в твоето семейство може би. — Лоренцо вдигна рамене. — За вас тя е някаква светиня, реликва, която ви е предопределено да съхранявате и предавате от поколение на поколение. В моите очи предметът по-скоро прилича на хубава сирена, която мами хората към гибел.

— Санчия не може да се сравнява с „Танцьора“

— Не, ама като твоя собственост ще събуди същите инстинкти у теб. — Лоренцо сръбна от виното и се усмихна на Лион над ръба на чашата. — Какво мислиш, че ще се случи, ако я заведеш в Мандара?

— Няма да я водя в Мандара.

Лоренцо вдигна вежди от почуда.

— Тя каза, че смяташ да го направиш.

— То беше преди аз… — Лион не продължи мисълта си. Вместо това смръщи гъстите си вежди и потъмня като буреносен облак, докато отпиваше голяма глътка от виното.

— Преди ти да решиш да я вкараш в леглото си.

Лион издържа погледа му.

— Да.

Намерението, което смътно зрееше у него, откакто съзря Санчия в чебъра за пране, ненадейно се превърна в решение.

— Че защо пък не? Така или иначе тя е моя собственост, както сам каза.

— Няма причина да не я обладаеш. — Лоренцо надникна в рубинените глъбини на виното си. — Имаш моето пълно одобрение.

— Което би трябвало тутакси да ме направи подозрителен. Какво те засяга, че Санчия ще стане моя любовница?

— Аз й се възхищавам.

Лион впери слисано очи в него. Не можеше да си спомни кога за последен път Лоренцо се беше изказал доброжелателно за някого. Разбира се, възхищението не беше благосклонност, но въпреки всичко признанието му беше необичайно.

Вазаро забеляза удивлението на Лион.

— Да, вярно е. Напомня ми за мен самия, за времето, когато отраснах из улиците на Неапол. Тя се бори за оцеляване с всичките си оръжия и кове нови, когато старите вече не стават за нищо. — После недоумяващо сви рамене. — Истинска беда е, че е толкова добросърдечна. Това е една слабост, която в края на краищата ще я погуби.

— И защото й се възхищаваш, би искал да я видиш в постелята ми.

— По този начин би получила някакво оръжие в ръцете си. В момента тя няма какво да хвърли в боя срещу теб. Малката смехотворно вярва, че обещанията трябва да се изпълняват. Човек би помислил, че след живота, който е водила, би трябвало да има повече ум в главата.

— Тя не се нуждае от никакви оръжия — каза Лион нетърпеливо. — Нямам намерението да бъда жесток към нея.

— Напротив, напротив, тя ще се нуждае от оръжия. — Показалецът на Лоренцо премина по ръба на чашата му. — Ако я отведеш в Мандара.

Лион се вцепени.

— Не водя там любовниците си.

— Но Санчия ще заведеш. Защото тя е твоя собственост.

— Не, per dio^[2], ти знаеш, че аз никога…

— Този път да. — Лоренцо вдигна поглед от чашата си. — Вече потривам ръце от радост да видя какво ще излезе от всичко това.

За пръв път сарказмът изчезна от лицето на Лоренцо.

— Не за друго, а защо тази глупост в Мандара вече продължава твърде дълго. Крайно време е някой да промени хода на нещата.

— Лоренцо, стой настрана. Аз сам ще взема решение.

Върху лицето на Лоренцо отново се появи сарказъм.

— Повярвай ми, едва издържам. Последният ни престой в Мандара не ми достави и най-малко удоволствие. Тези велики добродетели и непорочна въздържаност… На човек може да му призлее от тях.

— Колко жалко. Боя се обаче, че ще трябва да се примириш. Никакви любовници няма да стъпят в Мандара.

— Ще видим. — Лоренцо изпи чашата си до дъно, постави я върху масата и се изправи на крака. — А сега ти пожелавам лека нощ. Ще ми разправяш най-подробно утре сутринта, как си се наслаждавал на малката Санчия. — Той се запъти към вратата. — Мислиш ли, че е още девствена? Никога не бих го допуснал, ако не ни беше разказала за гениалния си парфюм. — В сивите му очи проблеснаха лукави пламъчета, когато се обърна пред вратата. — Но ще е великолепно за теб, стига само да е вярно. Ами помисли си само, колко плътно ще те обхване и каква наслада те очаква, като чуеш сподавените викове на почуда и на новооткрит възторг. — Докато стоеше в рамката на вратата, той допълни тихо: — И това би я направило още повече твоя собственост, нали? — Когато понечи да притвори вратата подире си, Лоренцо неочаквано спря. — О, Санчия, изглеждаш прекрасно… — Сетне подуши недоверчиво въздуха. — И само как ухаеш. Влизай. Лион те чака. — Той отвори широко вратата и отстъпи крачка встрани. — Buona sera, дами.

Санчия и Джулия продължаваха да стоят на прага. Като изви глава и посочи момичето, Джулия попита:

— Е, сега харесва ли ви?

Погледът на Лион се плъзна бавно по изящното лице на Санчия. Беше му ясно като бял ден, че Джулия не беше очарована от тази натрапница и от неговото поведение. Бе сигурен, че е дала на момичето най-невзрачните дрехи, които могат да се намерят в дома й. Простата велурена рокля, която носеше Санчия, беше тъмнокафява и без украшения. Ала неугледният цвят позволяваше маслиненият загар на кожата й да проблясва златисто, а дълбокото деколте разкриваше грациозната линия на шията й и закръглеността на гърдите й, които опъваха съблазнително кожения корсет.

Погледът на Лион беше прикован към набъбналата златиста плът в деколтето й. Напрежението в слабините му беше толкова силно, че почти изпитваше болка.

— Да, харесва ми.

— Наложи се да й измием косите три пъти, докато премахнем миризмата. — Джулия прехапа устните си, когато забеляза, че Лион не сваля поглед от Санчия. — Предполагам, че днес няма да ви потрябвам?

— Да.

Джулия се завъртя из стаята, така че синкавите поли на дрехата й хвръкнаха нагоре.

— Вие сте се побъркали. Ако търсите разнообразие, мога да ви набавя десет хубавици, стократно по-възбуждащи от това… това хлапе!

Вратата се затръшна с гръм и трясък подпре й.

— Не мога да я търпя — простичко изрази чувствата си Санчия.

— В такъв случай сигурно не си изненадана, че неприязънта е взаимна. — Лион вдигна погледа си от нежните очертания на нейната шия. — Косите ти са още влажни.

— Истинско чудо. Тя и нейните две слугини едва не ме удушиха, докато ги подсушаваха.

Чак сега Лион забеляза, че косите и не бяха с оня матов кафяв цвят, който му се наби на очи в самото начало. Явно сместа, с която ги мажеше, им беше отнемала цвета и блясъка: Макар че бяха още тъмни от влагата, на светлината на свещта се долавяше огненият оттенък на медно кестеняви коси.

— Ела по-наблизо и ме остави да те разгледам.

В началото тя се поколеба, но после тръгна бавно към него — самата прелест, приповдигнала рамене, изправила гръб. Стойката на воин, влизащ в сражение, помисли си той.

Тя спря пред него.

— Права е. — Гласът й пресекна. — Не съм привлекателна за окото. Прекалено съм кльощава и не притежавам хубавата светла кожа на Елизабет или Джулия Марцо. Няма да изпитате голямо удоволствие с мен.

Лион се облегна назад.

— Лъжеш се. Както вече казах на Джулия, ти ми харесваш. — Наново погледът му се плъзна по гладката кожа на раменете й. — А пък цветът на твоята кожа… ми е приятен. Напомня ми за златото на… — Той не продължи мисълта си. Слисан, забеляза, че беше на път да я сравни с „Вихрения танцьор“. Забележката на Лоренцо трябва да го е навела на тази мисъл. Собственост. „Вихреният танцьор“. Санчия…

Той поднесе чашата към устните си.

— Знаеш ли защо си тук?

— Да. — Тя овлажни устните си. — Разбрах го, откакто забелязах вашия поглед в банята. Досущ като погледа, с който Джовани гледаше майка ми. Вие възнамерявате да използвате моето тяло.

Сравнението го озлоби.

— Аз не съм Балано — отвърна той рязко.

— Вие наредихте да ме изкъпят, вие наредихте да ме парфюмират. — Тя си пое разтреперана дъх. — Искате ли да се съблека гола и да коленича пред вас на пода?

— Не! — Бурното му несъгласие слиса както него, така и нея. — Има по-очарователни начини да се обладае една жена… не така, сякаш е разпасана кучка.

— Но напук на всичко представата ви възбуди — каза Санчия. — Видях, че вие…

— Ти виждаш прекалено много. — Ненадейно го осени една мисъл. — Мигар се опитваш да ме откажеш от намерението ми, като ме сравняваш с Балано? Лоренцо твърди, че си щяла да използват всяко оръжие, с което разполагаш.

— Тук нямам никакви оръжия — каза тя откровено. — Аз ви дадох обещанието си, че ще ви се подчинявам.

Санчия нямаше никакви оръжия. Лоренцо беше казал същото, както разярен си спомни Лион. Тя му принадлежеше като собственост. Имаше правото да използва тялото й както му скимне, било с всеотдайна нежност, било с бруталност. Тя го знаеше и се беше примирила. Защо тогава го терзаеше чувството, че трябва да се оправдава пред нея, че иска да я люби?

— Не трябва да е както с Балано и майка ти. Ще ти доставя удоволствие и…

— Не. — В ококорените й очи се четеше объркване. — Защо ме залъгвате? Винаги мъжът е човекът, който изпитва сладострастие. Жените са само съдове, поемат в телата си мъжете и тяхното семе. Нито веднъж майка ми не изпита удоволствие.

— Защото са се отнасяли към нея като към добитък. — Лион постави чашата си върху перваза на прозореца толкова рязко, че остатъкът от виното се изплиска върху полираното дърво. — Искам да ти покажа как… — Той спря насред думата, когато срещна погледа й, в който се четеше пълно неверие.

В този миг той се усмихна безсрамно.

— Ах, това вече е предизвикателство. Трябва ли да ти дам обещание, моя изтерзана от съмнения Санчия? Добре, ето сега ти казвам, че няма да те използвам като „съд“, докато сама не ме замолиш горещо за това. Докато не коленичиш доброволно пред мен, защото копнееш и жадуваш да ме усетиш вътре в себе си.

От погледа й се долавяше почуда.

— Че защо трябва да ми давате обещание? Не следва да се съобразявате с моите чувства. Аз ви принадлежа като робиня. Няма никакво значение, ако не изпитвам нищо, когато…

— За мен има значение. — В тона на гласа му се долавяше както раздразнение, така и едва прикрито насилничество. — Един Господ знае, че за мен има значение. — Той я улови за ръката и я притегли да коленичи пред стола му. — Навярно хиляди пъти ще съжалявам за това обещание. А сега ме погледни.

Санчия послушно вдигна глава и дъхът й секна, когато разгада израза на лицето му. В погледа на Лион си бяха дали среща тъмни, екзотични тайни, а налетите му с кръв устни свидетелстваха за неприкрита чувственост.

— Какво виждаш?

— Вие ме желаете.

— Да — огромните му ръце се стовариха с цялата си тежест върху тесните й рамене. — И винаги отсега нататък, когато те погледна, ще си мисля за онова, което искам да направя с теб. — Една мазолеста длан се отдели от рамото й и погали шията й… Кожата й беше толкова нежна, досущ кадифе, каквато и изглеждаше, и топла, толкова топла… Усети как го прониза горещо желание и мъжеството му набъбва още повече. — Ще те докосвам до насита. — Той отмести горната част на роклята от раменете й. — Когато ми харесва, ще разголвам тази хубава плът и ще те галя. Без значение къде се намираме. Нито пък кой ни гледа.

Тя се вторачи като омагьосана в него, докато пулсът на шията й лудо заби.

— Девствена ли си?

Тя овлажни устните си.

— Да.

— Добре. — Изпита примитивно удовлетворение, толкова дълбоко, че почти забрави думите на Лоренцо. — Слава на небето за онова отвратително мазило, какъвто и да е бил неговият състав.

— Състоеше се от рибено масло, чесън и кокоши изпраж… — Санчия прекъсна насред думата, когато ръката му се плъзна под корсажа й и една твърда длан докосна гръдта. Той усети нейното сърцебиене с върха на пръстите си. Санчия притвори очи.

— Сега ми хрумва друго. Но вие не искате да го знаете.

— Много повече ми се ще да знам защо гърдата ти толкова сладко набъбва в ръката ми.

— Не знам защо. Навярно се разболявам. Чувствам се съвсем особено.

— Не си болна. — Ръката му галеше гръдта й така, сякаш беше любимата му котка. — Ако те докосвам, винаги ще реагираш така.

Той я притисна нежно.

Санчия отвори очи, червенина обля бузите й. Погледна надолу към голямата му длан, която покриваше гръдта й.

— Това ви доставя удоволствие?

— Да, както и на теб.

— На мен не ми доставя никакво удоволствие. Облива ме жар и ме боли…

Отново Лион притисна гръдта й и прокара палеца си по розовото зърно.

— С мен е същото. Така идва удоволствието.

Палецът ни показалецът му взеха да придърпват набъбналата пъпка. Как ли щеше да се почувства в устата му, ако я засмуче и лекичко я захапе със зъби? Тази представа му подейства така, че пръстите му неволно стиснаха по-силно.

Тя потръпна. Погледът й се плъзна към лицето му.

Тутакси пръстите му се разхлабиха.

— Без да искам. Не желаех да ти причинявам болка.

— Вие не ми причинихте болка. Само се почувствах особено.

Лион я погледна отвисоко. Знаеше, че в момента е отишъл твърде далеч. Наистина не твърде далеч за мен, помисли си той разкаяно, но ако не я отпратеше сега, нямаше да я остави през цялата нощ.

Cristo, защо се отдели от нея, след като беше твърд като камък и копнееше да проникне в сладката й теснина? Не беше ли готов, нямаше ли да действа с нежност и… Прехапа устните си до болка, когато забеляза, че се навива сам. Желаеше я прекалено силно и нямаше да може да овладее желанието си, ако легнеше между бедрата й. Щеше да загуби и ума, и дума, и да проникне с необуздана страст в нея, така че в очите й щеше да бъде един уличен пес като Балано.

Мисълта за Балано го застави против волята му да отдръпне ръце от гърдите й и да ги извади изпод корсажа.

— Стани — каза той дрезгаво.

Светлочервени петна горяха по бузите й, когато го погледна.

— Стани. Мина ми. — Устните му се изкривиха в усмивка. — Поне засега.

Тя се подчини на волята му и отстъпи крачка назад.

— Повече няма ли да ме опипвате?

Той се изправи на крака и се запъти към вратата.

— Събличай се и си лягай.

— Ама къде?

Той посочи с ръка към леглото.

— Мигар вярваш, че като Балано ще искам от теб да спиш на една завивка върху пода?

— Но това е вашето легло — запелтечи тя.

— Още едно основание да претендираш за нето. Моето легло, моята робиня. Лоренцо твърди, че съм бил ламтяща за собственост натура. Ако отговаря на истината, би следвало да се зарадвам, когато те заваря сутринта в леглото си.

— Къде отивате?

— В покоите на Джулия. — В усмивката на Лион се долавяше жестокост. — Трябва ми жена, а Джулия е много любезна. За разлика от теб тя знае, какво е да изпитваш и даряваш удоволствие. На нея й е все едно какво ме възбужда, стига аз да я възбуждам достатъчно. Дори ще ти бъде и благодарна.

— Не вярвам — каза Санчия намръщено. — Сигурно само се преструва. Чувала съм, че курвите обикновено нравят така.

Той я изгледа недоумяващо. Тази възможност не му беше хрумвала. Дали Джулия наистина…

Санчия започна да се смее.

Cristo, малкото дяволче го дразнеше, отбеляза той с почуда. В началото тя беше демонстрирала най-предано послушание, а сега от лицето й струеше язвително злорадство. Смехът й беше толкова заразителен, че върху устните му се появи колеблива усмивка.

— Ще я попитам. — Той срещна погледа й. — Но задай си и ти въпроса, би ли постъпила някога по същия начин.

Смехът й секна, когато дългите й мигли се спуснаха над очите и.

— Аз ви казах…

— Че не ти доставя никакво удоволствие — довърши той вместо нея. — Помисли си добре, докато в мое отсъствие лежиш в постелята и ще си признаеш, че днес изпита удоволствие. — Гласът му се сниши с чувствена мекота. — И докато си лежиш, представяй си как дарявам на Джулия още по-голяма наслада — вълшебните усещания, които можеше да изпиташ ти. — Той се обърна и излезе. — Лека нощ, Санчия.

Ключалката щракна шумно след него. Озадаченият поглед на Санчия не се откъсваше от вратата. Какъв чуден човек беше все пак той! Смяташе да я обладае по същия животински начин, както Джовани правеше с майка й. Тя разбра това с кристална яснота, докато я наблюдаваше в банята. И защо не го беше направил? Жените са всеки момент лесна плячка за един мъж, били те свободни или робини. Понякога дори й се струваше, че животът на робините е малко по-лек. Господарят им в повечето случаи се грижеше за тяхното препитание и покрив над главата. Една свободна жена обаче, особено ако беше привлекателна, свършваше често в някой от публичните домове на Каприно. Ако пък беше грозна, твърде лесно можеше да пукне от глад на улицата.

Когато в дома на Джовани я събудиха и съзря Андреас на вратата на килера, уплахът й нямаше граници. Не само от страх заради справедливата му мъст, но и защото не беше в състояние да разбере що за човек е. Усещаше у него исполинска сила, но не успяваше да отгатне по какъв начин я прилага! Мотивите и целите му бяха за нея неразрешима загадка, а това й вдъхваше страх. Опитът й я беше научил, че разбирането е равносилно на завладяване или поне на оцеляване, но без разбиране тя беше безпомощна.

Бавно започна да се съблича, като погледът й все още беше насочен към вратата. Какво ли щеше да направи той, когато се върне обратно? Думите му бяха толкова странни. Тя не искаше да го предизвиква, както той си помисли. Или може би Лион преодоля желанието си, защото беше девствена? Странно, тъй като девствеността й за нея беше имала винаги твърде малко значение.

Тя знаеше, че загубата на невинността й е неизбежна. Или Джовани щеше да й я отнеме, или някой друг мъж, в чиито ръце ще попадне на улицата. Преди няколко месеца едва не се стигна дотам, когато беше отвлечена в една тъмна уличка от някакъв моряк, възбуден до такава степен, че миризмата й не му действаше. Знаеше, че виковете са безполезни. Изнасилването в страничните улички съвсем не беше рядкост и в най-добрия случай предизвикваше у минувачите възмутено повдигане на веждите и ускоряване на стъпките. Малко късмет и ритник между краката му й позволиха да офейка невредима.

Загубата на целомъдрието й изглеждаше по-малко значимо от крещящата несправедливост, че щяха да й го отнемат без нейното съгласие. Според Санчия непорочността прекалено се надценяваше. Наистина, чистотата на определена жена беше от значение, ако мъжът иска да е сигурен, че синът му е от нея, но щом като не става дума за венчило, глупаво е от страна на мъжете да отдават толкова голямо сладострастно значение на този факт. И Лионело Андреас се беше държал глупаво, когато узна, че е девствена; изражението на лицето му излъчваше толкова голямо удовлетворение, че беше усетила особено парливо чувство под лъжичката. Силните му ръце върху тялото й пораждаха същото тягостно усещане, нещо средно между болка и глад.

Глад ли? Тя разтърси недоумяващо глава, когато съблече роклята си, а после свали и ризата. Сгъна ги грижливо върху стола до масата. Защо й мина тъкмо тази дума през ума? Човек изпитва глад за ядене и сън, и за красивите слова в книгите, но не за мъжки длани върху тялото си. Сигурно умората й бе виновна за този странен копнеж.

Санчия притегли кадифената завивка и се мушна под нея. Бе твърде изтощена, за да се наслади до насита на мекотата на постелята и на чистия аромат на борова смола и дафинови листа, който се разнасяше от нея. Никога преди не беше спала в истинско легло и й се струваше, че можеше да си спести този разкош. Санчия се беше стремила непрекъснато да съхрани в паметта си миговете на наслада, защото не разчиташе да се повторят. В тежки времена човек можеше да подири утеха в спомена за красивия миг и да възприеме окаяното си състояние като не дотам непоносимо.

Сънят властно затваряше очите й. Трябваше още да стане от постелята и духне свещта, да не би Андреас да я вземе за немарлива и прахосница…