Хедър Греъм
Тлееща жарава (21)

Двадесет и първа глава

— Не беше нужно да стреляш по мен — оплака се Дейвид.

— Не стрелях по теб, а по него. Негодникът дори не е мъртъв. А ти имаш само една драскотина.

— Ами. Прасецът ми ужасно кърви.

— Държиш се като малко дете.

Седяха в къщата на Джон, увити в големи хавлиени кърпи и пиеха горещо кафе. Воят на полицейските сирени постепенно заглъхна. Джери Фрайд и Одри Виши най-сетне бяха откарани.

Одри беше жива. А Спенсър бе простреляла Джери в рамото. Той също нямаше да умре.

Сесили стоеше на пристана и сълзи се стичаха по лицето й, когато Спенсър излезе от водата. Джаред също беше там, както и чичо Джон и Слай, който обезпокои Спенсър повече от всичко друго, защото се уплаши да не получи сърдечен удар. Но Слай беше от стомана — съвзе се и я прегърна като всички останали.

Семейството й — децата, Сесили, Джаред, Джон. Всеки имаше прегрешения, но я обичаха и Спенсър се почувства невероятно щастлива.

— Някои неща още не са ми ясни — измърмори тя.

— Няма нищо сложно. Дани е подозирал Виши. Но не е можел да докаже, че е убиец, защото Виши не е действителният извършител. Одри е убила Дани. А тя е луда, Спенсър. Сигурен съм, че психолозите ще установят от какво точно страда, но явно е била изнасилена като дете. Не е могла да си позволи да намрази собствения си баща и вместо това се е влюбила в него. И е била готова на всичко.

— Но Джери…

— Джери е взимал пари от Виши за информация, свързана с Дани. Постепенно е затънал повече, отколкото е искал. Щом веднъж е започнал с рушветите, не е могъл да спре, защото би си навлякъл огромни неприятности. Съжалявам го. Не мога да ти опиша какво изпитват ченгетата към колега, съучастник в убийството на полицай.

— Цялата треперех, когато се целех в него.

— Не беше необходимо — възрази малко възмутено Дейвид. — Аз щях да спечеля битката.

— Вече загубих Дани. Не исках да рискувам. Достатъчно е да загубиш един съпруг заради такъв негодник.

Дейвид я погледна изумен.

— Аз не съм ти съпруг.

— Още не.

— О?

— Нали ще се ожениш за мен?

— Разбира се! — усмихна се Дейвид. — Съпруга, която вече и сълза не проронва, след като се люби с мен. Как да откажа на такова предложение?

Наведе се и я целуна.

— Обичам те, Спенсър. Винаги съм те обичал. Винаги ще те обичам.

Тя се облегна на рамото му.

— Най-сетне успокоихме духа на Дани, нали?

Дейвид кимна, облегнал брадичка на меката й коса.

— Той прошепна името ти, когато умираше, защото се страхуваше за теб. Искаше да ти помогна. Съжалявам, че се забавих толкова.

— Но вече всичко свърши.

— Да.

Той погали нежно косата й.

— Трябва да побързаме да се оженим, за да може майка ти да дойде на себе си, преди да се роди бебето.

— Само си помисли — видната членка на „Дъщери на американската революция“ ще си има внуче, във вените, на което ще тече кубинска кръв — изкикоти се Спенсър.

— Не бъди жестока с тъща ми.

Спенсър продължи да се смее. Чувстваше се толкова добре. Остави кафето, измъкна от ръцете му и неговата чаша, увиха се с нейната кърпа и тя се настани в скута му.

— Дейвид, обичам те. Държах се ужасно с теб, защото се страхувах, че продължавам да те обичам, когато се омъжих за Дани. Сега знам, че съм обичала и двама ви. А тази вечер разбрах, че искам да живея, а да живееш означава да обичаш. Ти имаше право. Дани би разбрал това. Той би го одобрил.

Очите му заискряха. Станаха тъмносини.

— Кажи го пак — рече Дейвид с плътен, дрезгав глас.

— Всичкото ли?

— Само, че ме обичаш.

— Обичам те — усмихна се Спенсър. — Господи, Дейвид, обичам те. От цяло сърце.

И започна да го целува.

Тя е моя, помисли си Дейвид и я прегърна. И това беше най-хубавата целувка…

Продължаваха да се целуват, когато Слай мина край тях. Той бързо свърна в друга посока, без да откъсва поглед от двамата.

Възрастен беше, но го биваше — успя да ги събере.

Подсмихна се и безшумно продължи пътя си.