Хедър Греъм
Тлееща жарава (8)

Осма глава

Къщата на семейство Хънтингтън беше потънала в тишина. Безличният мъж в синия седан я наблюдаваше от девет часа сутринта, паркирал на улицата пред една съседна къща. Мъжът знаеше, че няма да обезпокои съседите. Тези хора бяха като часовници. Той я целуваше за довиждане в осем и потегляше с тъмнокафявото волво. Тя излизаше с детето в осем и половина.

В петък тя се прибираше чак в осем и половина вечерта, облечена в тесен лъскав спортен екип. Петък беше ден за гимнастика. Той се връщаше чак около девет — абсолютно всеки петък водеше детето при баба му.

Човекът със синия костюм знаеше за тях почти толкова, колкото и за Спенсър Ан Монтгомъри Хънтингтън.

Тя не беше нито точна, нито предсказуема. Понякога работеше в кабинета си, понякога на строителния обект. Но обикновено се прибираше около пет часа. Знаеше, че уличното движение след този час става наистина ужасно. После отново излизаше след седем, ако имаше да пазарува или да върши някаква друга работа. През последните няколко месеца не се срещаше почти с никого. Обичаше да плува нощем или рано сутринта. Имаше най-малко десет бански костюма и мъжът харесваше всеки един от тях. Особено сините бикини. Обикновено ги обличаше в петък. Гмуркаше се, плуваше. Лежеше върху голям надуваем дюшек, вперила поглед в небето. Виждаше я през процепите на дървената ограда около басейна зад къщата. Излизаше от колата, за да я гледа, когато знаеше, че плува. Листата на дърветата наоколо бяха гъсти — едно от нещата, които наистина харесваше на Коконът Гроув. Можеше да я гледа, без тя да знае това.

А у нея имаше какво да се види! Толкова красива, толкова тъжна. Страдаше ли от самотата? Липсваше ли й господин Хънтингтън? Полицая Хънтингтън?

Както обикновено обаче става, напоследък се бе появил един неприятен досадник. Дейвид Делгадо, уважаваното ченге, което бе станало частен детектив. Сигурно щеше да забележи, че наоколо паркират непознати автомобили. Можеше да чуе пукането на клонките на храстите около басейна. На два пъти му се наложи да се разкара заради Делгадо.

Накрая щеше да го открие, колкото и да внимаваше. Засега всичко беше спокойно и Делгадо можеше да реши, че някой параноик е преследвал госпожа Хънтингтън и да се откаже от задачата си. Но можеше и да не го направи. Трябва да изчака…

Когато Спенсър не се появи в пет, мъжът не се притесни кой знае колко. Трябваше да я следи цяла нощ, но дори и Спенсър Хънтингтън може от време на време да попадне в задръстването по улиците.

Стана пет и половина, после пет и четиридесет и пет.

Мъжът вдигна телефона в колата и набра някакъв номер.

— Някой да каже на шефа, че нашата русокоса сексбомба още не се е прибрала вкъщи.

— Добре. Стой там. Ще ти се обадим.

Телефонът звънна почти веднага.

— Прибирай се. Напуснала е града за почивните дни.

— Тръгвам.

Мъжът затвори и включи двигателя. Жалко. Обичаше да гледа как съпругата се прибира у дома в спортен екип. Стоеше й изключително добре.

Както и петъците, в които Спенсър си слагаше сините бикини. И това щеше да му липсва.

 

На Спенсър не й мина през ума, докато не седна в първа класа на аеробуса за Бостън, че това е нещо, което е правила и преди. И тогава избяга в Нюпорт. Израснала бе в Маями, но родителите й бяха запазили къщата в Нюпорт като място за спасение. И тя я бе използвала именно за тази цел — преди много години.

Беше минало много време — и все пак, затвореше ли очи, си спомняше случая съвсем ясно. Спомняше си отвратителните неща, които бе наговорила. Ужасните думи, които бе изрекъл Дейвид. Никога нямаше да забрави изражението на лицето му.

Беше побягнала. От гнева му и от собствения си гняв срещу него и срещу родителите си. Бягството й се струваше единствения изход.

Този път не беше решила да бяга умишлено. Но кабинетът й изведнъж й се стори потискащ. Нямаше нови обекти, а работата около старите вървеше гладко. Едва бе затворила вратата след себе си, когато Одри почука весело и влезе с купчина папки.

— Спенсър, господин Матсън се е отбил в къщата си и видял, че камината му е почистена и реставрирана. Изпратил ти е рози. Обади се твоята агентка за недвижими имоти и беше много развълнувана. Иска да видиш една къща, която току-що са обявили за продан, но това може да стане чак след седмица, защото собственикът иска първо да настани някъде майка си. Каза, че трябва да я видиш на всяка цена! Ами, това май е всичко относно работата. — Тя се метна на края на бюрото на Спенсър и се намести удобно. — За пръв път се виждаме насаме от онзи случай в гробището. Какво всъщност стана там? Разкажи ми. В края на краищата, аз ти подхвърлих идеята!

Спенсър седеше в удобния, въртящ се стол зад красивото златисто дъбово бюро и се опитваше да скрие усмивката си, но едва се сдържаше и за пръв път от дълго време изпита желание да се засмее. Одри беше олицетворение на думата „сладурана“. Беше висока около метър и шестдесет, леко закръглена, подстригана съвсем късо. Усмихваше се бързо и често; можеше да се справи и с най-досадния клиент само с едно махване на ръката. „Сладурана“ обаче не означаваше, че е глупава и Спенсър знаеше много добре, че мисълта й непрекъснато щрака. Бе говорила за смъртта на Дани повече с Одри, отколкото, с когото и да е друг, включително близките си.

— Стана точно това, каквото пише във вестниците — отговори Спенсър, като прелистваше папките. Намръщи се. Искаше й се днес да има много работа, а тук нямаше нищо, което не търпеше отлагане.

— Спенсър! — започна отново Одри. — Не е справедливо! Миналия петък Слай не се отдели от теб. После цялата седмица работи навън. Тази пък непрекъснато имаше съвещания. Вчера аз ходих на зъболекар. Това е първата ми възможност да си напъхам носа в живота ти!

Спенсър вдигна глава и се засмя.

— Съжалявам, Одри! Не си струва да си пъхаш носа в моя живота.

— В момента си струва — отбеляза Одри. — Спенсър, искам да чуя всичко, докато е прясно в паметта ти! — Прекалено много неща бяха пресни в паметта й. — Не умря ли от страх, когато пристигнаха онези типове? А преди това — съвсем сама в тъмното като в рог гробище? Аз бих очаквала от земята да се покажат ръце — кални, протягащи се да те уловят! Бих си представила „Нощта на живите мъртви“ и…

— Признавам, че прекарах ужасни мигове — отговори Спенсър, но се усмихна замислено. — Дани е погребан там.

— Знам, но…

Спенсър сви рамене. Имаше чувството, че всичко това е било много отдавна.

— Вандалите ме надушиха, започнах да бягам и една ръка наистина се появи от гроба.

— Сигурна щях да умра на място!

— Не, нямаше! — възрази с иронична усмивка Спенсър. — Щеше да я удариш. — Одри се ухили. — Честно казано, това е. Знаеш останалото. Оказа се Дейвид Делгадо. Обади се в полицията…

— Обадил се е в полицията от гроба? — попита недоверчиво Одри.

— От клетъчен телефон. Той винаги е подготвен за всичко — добави бодро тя.

Винаги. С изключение на онова, което се случи на следващия ден. За това изобщо не беше подготвен. Нито пък тя.

— Значи още се виждате?

— Да се виждаме ли?

— Да, с Делгадо. Господин Секс. Господин Мъжественост — отговори Одри. — Мургав, мъжествен, висок, красив. Страхотен глас. Всичко му е както трябва.

— Не знаех, че го познаваш.

— Идва няколко пъти тук тази седмица. Признавам, че сърцето ми се разтуптя.

— О, сърцето ти се разтуптява, всеки път, когато минеш покрай някой строеж.

— Има разлика — увери я с усмивка Одри. — Виждате ли се?

— Не.

— Но едно време сте ходили.

— Много отдавна. Преди да започне летоброенето.

— Хм. Е, знам само, че миналия петък си се прибрала много късно. Къде бяхте?

Бях с един стар любовник в леглото на Дани, помисли си Спенсър. Точно онова, което Одри искаше да чуе…

— О, знаеш ли къде ходих. Бях в затвора, за да се срещна с Дилия — отговори Спенсър и сви рамене.

Одри кимна и изведнъж стана сериозна.

— Видя ми се много нервна, когато дойде след това. Толкова ли е ужасен, колкото изглежда?

— До известна степен. Но мисля, че не е убил Дани. Разбира се, според мен на Дилия мястото му е в затвора. Полицията не е чак толкова възторжена от моето участие, но…

Тя сви рамене и млъкна. Не можеше да издържа повече тук и да отговаря на въпроси.

Седмицата беше тежка. Сега беше още по-лошо. Знаеше, че Дейвид я следи. Непрекъснато. От разстояние. Е, не можеше да го вини за това, след като се бе държала по такъв начин. Въпросът беше, че не искаше да го вижда и същевременно искаше. Само че не желаеше да си го признае.

— Това е всичко, честна дума — каза тя на Одри. — Права беше, че последователите на Дилия действат по предварителна схема.

— То беше очевидно — отговори скромно Одри.

— Е, за момчетата от участъка не беше чак толкова очевидно и въпреки че се зарадваха, че са пипнали Дилия, им стана малко неудобно.

Одри се засмя и тръгна към вратата, сякаш разбра, че Спенсър иска да остане сама.

— Ако ме осени някаква друга идея, ще ти кажа — обеща Одри.

— Благодаря! — отговори Спенсър.

Взе папките от бюрото си и започна да ги прелиства. После ги остави, стана и започна да се разхожда из кабинета. На стената висеше снимка от тридесетте години на един от хотелите, който реставрираха по крайбрежието. Обичаше този хотел, но не можеше да започне веднага работа по него — строителните инспектори трябваше да се убедят, че хотелът може да бъде преустроен. Слай също настояваше за това. Откакто проклетата греда бе паднала онзи ден, той бе станал невероятен диктатор. Винаги са били предпазливи. Сега ставаха направо смешни.

Можеше да отхвърли някоя и друга дребна работа. Да напише писма. Да отговори на купчината покани на бюрото си.

Ала нямаше никакво желание.

Добре е да отиде някъде за почивните дни, реши Спенсър по-късно следобед. В Нюпорт. Дейвид вероятно няма да я следи чак до там; поне няма да има причина да го прави. Дани беше убит тук. Освен това Дейвид мразеше родителите й.

Спенсър натисна бутона на вътрешния телефон.

— Одри, виж дали можеш да ми намериш билет за самолета до Бостън?

— Отиваш да видиш майка си и баща си ли? — изненада се Одри.

Е, Спенсър обичаше родителите си, но тази любов беше примесена с толкова много други чувства.

— Ще отида да подишам малко чист въздух — отвърна й Спенсър.

— Нали скоро се върна оттам!

— Този път няма да стоя толкова дълго.

— Аз… — започна Одри, после изведнъж млъкна.

Спенсър се зачуди дали Одри се канеше да я попита дали заминаването й има нещо общо с Дейвид Делгадо, а след това се отказа от намерението си.

Одри беше най-деловият човек, когото Спенсър познаваше. Едва бе свършила с преглеждането на папките, когато Одри влезе да й каже, че й е запазила билет за полета в шест и тридесет и пет вечерта.

Чудесно. Можеше да тръгне направо оттук. Държеше в кабинета си чанта с най-необходимите неща за непредвидени пътувания. Ще отиде направо на летището. Дейвид може да я проследи, но ще спре до там. Едва ли ще иска да ходи чак в Нюпорт.

Джаред подаде глава, като почука на вратата.

— Хей, братовчедке.

— Здрасти — поздрави го Спенсър и зачака.

— О, не. Какво си намислила сега?

— Нищо, честна дума.

— Одри приготвя чантата ти. Само обещай, че няма да ходиш из гробищата.

Тя кимна и се ухили.

— Никакви гробища.

Той също се усмихна, но сетне красивото му лице помръкна.

— Спенсър, сериозно ти говоря. Трябва да внимаваш.

— Ще внимавам.

— Кажи сега, какво си намислила?

— Нищо. Повярвай ми. Всъщност отивам при родителите си за събота и неделя.

— Така ли? — вдигна недоверчиво вежди той.

Спенсър кимна.

— Слай знае ли?

— Току-що реших.

— Как така?

— Не знам. Иска ми се да замина някъде.

— Идеята може би е добра, но… защо в Нюпорт? Една седмица на Бахамските острови би било много по-добре.

— Мисля, че още не съм готова за това — искам да кажа за цяла седмица на Бахамските острови.

— Да — рече иронично той. — Още страдаш! И родителите могат да ти причинят страдание.

— Джаред! — възрази Спенсър, но си помисли, че той може би има право.

— Само се шегувах. Е, добре де, всъщност не се шегувах, но ти знаеш какво имам предвид. Лично аз смятам, че седмица на Бахамските острови ще ти се отрази добре. Но пък майка ти и баща ти ще се радват да те видят. Знаеш ли, и на нас със Сесили ни липсваш. Децата са луди по теб, Спенсър. Пък и не сме те виждали често, откакто… — Гласът му постепенно заглъхна и той сви рамене. — Откакто Дани почина.

— Да, знам. Ще наваксам пред тях.

— Нямах предвид това. Не е необходимо да наваксваш за нищо пред никого, само ни… липсваш. Татко непрекъснато пита за теб. Иска да отидем с децата да половим риба. Ще дойдеш ли?

Искаше да му каже, че вече не става за компания на никого, но реши, че може би е време да направи някакво усилие и да започне отново да се събира с хора.

— Да, разбира си.

— Между другото, как е Дейвид?

— Кой?!

Не може да бъде! Сърцето й се разтупка лудешки от самия въпрос, сякаш изпита някаква вина.

— Дейвид Делгадо. Сесили винаги го включва в списъка на поканените. Децата на Рива играят на топка в същия парк с нашите, но Дейвид не го виждаме често.

Подиграваше ли й се? Или само бе изпаднал в носталгични спомени? Спенсър не беше сигурна.

— Изглежда… добре — отговори тя.

— Хубаво е, че отново е тук. Също като едно време. Само че сега…

Сега Дани го нямаше. Думите увиснаха във въздуха между тях — неизречени.

— Е, да те оставям да не закъснееш. Целуни леля и чичо от мен. Аз ще държа положението тук — заедно с дядо Атлас — докато се върнеш.

Той вдигна палец нагоре и излезе. Спенсър погледна часовника си. Трябва да побърза, ако иска да стигне навреме на летището.

Но не можеше да замине, без да каже на Слай какво е наумила. Влезе в кабинета му. Той говореше по телефона и тя седна на края на бюрото му да го изчака. Усмихна й се и тя му отговори със същото. Слай не изглеждаше на повече от шестдесет години, при това имаше изключително жизнерадостен вид. Тя се наведе и го целуна по бузата. Той закри с ръка слушалката и попита:

— Това пък защо?

Спенсър чу, че някой продължава да говори от другия край.

— Заминавам. За събота и неделя. Нещо съм притеснена, пък и нямам никаква работа. Бих те помолила да храниш котката, само дето нямам такава.

— Къде отиваш?

— В Нюпорт.

— Искаш да отидеш в Нюпорт сега?

— Слай, знам, че си накарал Дейвид да ме следи и не е необходимо…

— В онова гробище беше необходимо.

— Ще бъда с мама и татко. Какво би могло да ми се случи, освен да ме задушат от обич или да се удавя в минерална вода? — Тя се приближи до вратата и му махна с ръка. — Обичам те. Ще изпусна самолета.

— Какъв самолет… — започна Слай, но тя затвори вратата, сякаш не го беше чула.

Тя не беше вече малко момиче, в края на краищата отдавна бе навършила пълнолетие.

 

Едва когато самолетът се приготви за излитане, Спенсър се запита защо, по дяволите, отива в Нюпорт. Обичаше родителите си, но времето, прекарано с тях, можеше да бъде истинско мъчение.

Майка й бе станала малко по-разбрана през последните няколко години. Слай Монтгомъри бе положил труд за богатството, което бе натрупал и с което бе изпратил баща й в най-елитните училища, където бе срещнал майка й.

Майка й беше член на дружеството „Дъщери на американската революция“, при това един от най-видните му членове. Тя все още считаше пристигналите преди сто години ирландци в Бостън за новодошли. А испанско говорещите латиноамериканци в Южна Флорида така и си останаха за нея „чужденци“, дори и онези, които бяха родени в Америка.

Спенсър въздъхна и се облегна назад. Стюардесата мина и предложи шампанско преди излитане. Спенсър прие чашата с усмивка. Щеше да й се отрази добре, но не трябваше да пие много, защото трябваше да вземе кола под наем до Нюпорт. Затвори очи и почувства как из тялото й се разлива топлина. Изглежда не можеше да престане да се самоизмъчва.

Беше се любила с Дейвид Делгадо. Само при самата мисъл дланите й се изпотяваха и дишането и се учестяваше. С изумителна яснота си спомняше всяка незначителна подробност. Спомняше си дори уханието му на мускус, допира до него. На света нямаше нищо по-хубаво от това! Нищо по-пламенно и страстно. Нищо по-жизнено. Чувствата помежду им не се бяха променили и това я ужасяваше. Дори след онази вечер, когато го бяха арестували…

Никога нямаше да забрави какво се случи. Целия кошмар. Майка й бе обещала да оправи отношенията си с Дейвид и Спенсър се съгласи да отиде на танцовата забава с Брад. По дяволите, мразеше Брад! Още от самото начало. По собствените му думи малко хора можели да се сравняват с него — първокласен играч на поло и голф, превъзходен ветроходец. Баща му беше вестникарски магнат, а майка му — член на дружеството „Дъщери на американската революция“. Вече му бяха връчени нотариалните актове на три от семейните къщи. Бъдещето му беше осигурено, независимо дали щеше да си направи труда да работи, или не.

Родителите й я молеха да бъде мила с него — тогава не подозираше, че те бяха сигурни, че ще започне да харесва „подходящото“ момче, ако двамата прекарат известно време заедно. На танците за пръв път той прояви известна човещина, като призна, че се хвали толкова много от страх, че няма да оправдае очакванията.

Нямаше намерение да го целува. Пък и целувката беше толкова жалка — липсваше й всичко онова, което предлагаха устните на Дейвид.

Когато се прибра вкъщи, майка й не обели дума за Дейвид. Явно дори не бе минал след работа, както обеща.

А би трябвало да се досети, че майка й ще направи всичко възможно, за да прекъсне връзката й с Дейвид.

Само че беше много млада. Наивна. И наскърбена, че Дейвид не е дошъл.

И така, пи горещ шоколад с Брад и поиграха на „Монопол“. Той се държа свястно и накрая тя се развесели.

После чу суматохата долу и погледна през прозореца, точно когато полицаите откарваха Дейвид. Започна да протестира, но никой не й обърна внимание.

Чак след това разбра, че Дейвид я е гледал как танцува и е решил да не й даде възможност да му обясни какво е станало. Спомняше си колко се ядоса, когато разбра за това. Спомняше си също така начина, по който я бе държал в прегръдките си, поведението му, яростта му, която беше едновременно ужасяваща и възбуждаща…

До самия край. Докато я нарече мръсница, отмести я от пътя си и излезе от собствения си дом — и от живота й.

Горката Рива. А Спенсър беше толкова разстроена, че нарече Дейвид е всички възможни обидни имена, които й дойдоха на ум. Бежанец. Мръсен испанец. Гаден латиноамериканец. Рива пребледня като платно и Спенсър веднага съжали за думите си. Ала тогава не беше в състояние да й се извини, защото сърцето й се късаше.

Затова избяга… В Нюпорт, помисли си иронично тя.

Чудесно! — хрумна й в пристъп на истерия. Изглежда всеки път, когато се люби с Дейвид Делгадо, трябва после да бяга от себе си. Всеки път…

Не! Следващ път няма да има! Защото този път беше в леглото на Дани, което й напомни, че се бе омъжила за Дани с пълното съзнание, че никога няма да го желае така, както е желала Дейвид. Така както продължаваше да го желае. О, Господи, трябва да престане. Обичала бе Дани. Може би по различен начин от Дейвид. Беше добра съпруга и животът им беше хубав…

Животът е толкова странен, по дяволите. Предишния път бе избягала, защото беше сигурна, че е права. Той не й бе дал възможност да му обясни. Може би не можеше да даде смислено обяснение за онази целувката, но Дейвид трябваше поне да я изслуша. Вместо това я бе обвинил в нещо много по-лошо — че е правила любов с Брад.

Дейвид беше за нея всичко на този свят. Беше се научила да гледа на света през неговите очи, да разсъждава като него. Започна да харесва кубинското кафе и кухнята им.

Отначало помисли, че той ще я потърси. Че ще я моли да му прости.

Но той не направи това. И след известно време разбра какво му е било тогава — когато са го влачили из двора и са го хвърлили в затвора. Нямаше да я потърси. Тя го бе унижила и той я мразеше. Предпочел бе да отиде в армията, отколкото да я види отново.

Същото лято в Роуд Айлънд се появи Дани. Бяха приятели. Излизаха заедно. Никога не говореха за Дейвид. Не се и сближиха. И двамата знаеха, че образованието е от съществено важно значение и всеки пое своя път. После Спенсър обиколи Европа с група приятели от колежа. След това се върна вкъщи и започна да работи за Слай. Беше прекарала няколко години у дома, работеше, ходеше на плаж, събираше се понякога с приятели в клуба, когато отново срещна Дани и разбра колко много я обича той. Осъзна, че Дани е подходящ за нея и че животът им можеше да бъде идеален.

После Дейвид му стана партньор…

Заболя я главата. Бе изпила шампанското прекалено бързо. Притисна слепоочията си с пръсти и се опита да премахне болката.

Някой седна до нея и тя с неудоволствие въздъхна. Надявала се бе да се разполага сама на седалката през цялото пътуване.

Егоистка! — присмя се тя над себе си. Не можеше да тормози хората в самолета, само защото има лични проблеми.

Спенсър отвори очи, като реши да бъде сдържана, но учтива със съседа си.

Но в мига, в който ги отвори, поздравът замръзна на устните й и зяпна в почуда. Невъзможно.

До нея седеше Дейвид. Гледаше я. Чакаше реакцията й.

Спенсър изпъшка и отново затвори очи. Пак ги отвори, но той не си беше тръгнал. Този път изглежда щеше да я придружи до Нюпорт. В края на краищата Слай му плащаше.

— Накарал си дядо ми да плати за първа класа? — попита разярено тя.

— Точно така — отговори той с мрачна усмивка.

Стюардесата му предложи шампанско заедно с ослепителната си усмивка. Той прие питието и й върна усмивката. Тъмносините му очи заблестяха и на лявата му буза се появи малка трапчинка. Заболя я отвътре, като я видя. Дощя й се да го удари. Да изпищи. Да избяга.

По дяволите, нали се опита да избяга!

Но макар отчаяно да желаеше това, тази привилегия очевидно й бе отнета. Отново срещна демона от миналото си и по всичко личеше, че двамата заедно поемат пътя към ада.

— Отивам в дома на майка си.

— И на мен така ми казаха.

— Съмнявам се дали ще си добре дошъл там. Родителите ми не са сред най-големите ти почитатели. Никога не са били.

Той вдигна вежди.

— Какво прозрение. Макар че ти отне доста време да стигнеш до него.

— Нямаш право да ги съдиш.

— А те какво право имат да ме съдят?

Тя не отговори на въпроса му и продължи:

— Няма да ти позволят да останеш. Ти не си човекът, с когото биха искали да ме виждат.

— Вече си голяма, Спенсър. Би трябвало сама да избираш приятелите си.

— Какво те кара да мислиш, че те имам за приятел?

— Добре тогава. Аз съм врагът, с когото обичаш да се чукаш веднъж на десет години.

Тя стисна здраво зъби и почувства, че тялото й се стяга.

— Защо не заминеш някъде? — попита тя.

— Мога и да замина, Спенсър — отговори тихо той. — Навремето отидох в армията. Видях Близкия изток. Накрая Европа. Заминах и дълго време ме нямаше. Дори когато се върнах и отидох при най-добрия си приятел в полицията, правех всичко възможно да стоя далеч от теб. Мисля, че се справих адски добре, но белезите, които носих през всичките онези години, облекчиха малко задачата ми. После Дани умря — и ти реши да играеш ролята на детектив. Да, ще замина. Но след като всичко свърши.

— И кога ще бъде това? — попита тихо Спенсър.

— Предполагам, че след като убиецът на Дани бъде заловен.

— Това може да продължи дълго. Още никой не е открил нищо.

— Но нещата вече не стоят така. Забрави ли, че Дилия е в затвора благодарение на теб?

— И някой може би е доволен от това?

— Много хора са доволни. И много хора знаят, че ти изведнъж реши да се ровиш в живота им заради Дани. Може би ти си катализаторът, който ще ни задейства, Спенсър. Но ако това е така, ти си в опасност.

— Значи ще ме охраняваш. Дори в дома на родителите ми. Заради Слай.

— Много си проницателна тази вечер.

Тя понечи да стане, но той я задържа.

— Спенсър, това е самолет. Не можеш да избягаш оттук.

— Сигурен ли си, че имаш билет за първа класа?

— Ето, това е най-гадното. Всеки може да си купи билет за първа класа. Дори чужденците.

Спенсър се обърна към него и блъсна с юмрук по възглавничката, която й бяха дали.

— Жалко — рече само тя.

Усети как той се вцепени. Вената на врата му сигурно пулсира. Единственото, което издаваше гнева му, бяха очите — те ставаха почти черни.

— Кучка! — рече на испански тихо той.

Тя стисна зъби, облегна глава назад и затвори очи. Някога, много отдавна, бе научила много неща за неговия свят. Изучила бе всичко за Кастро и Куба. Научила бе всичко за баща му. Научи се да харесва кубинската храна, научила бе и много думи. Тази със сигурност я знаеше.

Миналото наистина не бе приключило. А Дани се бе появил помежду им, настанил се бе сякаш между тях.

Усещаше топлината, която Дейвид излъчваше. Долавяше уханието му. Неволно си спомни, как я бе докоснал и как я бе накарал да забрави, че светът съществува.

Колко много го бе обичала някога. Колко страстно. Дори сега можеше да я накара да забрави…

Да забрави Дани.

Трябва да намери убиеца му. На всяка цена. Не го ли направеше, вечно щеше да живее с чувството, че Дани не й е простил.

Господи! Само да можеше да избяга.

Но Дейвид имаше право. Намираха се в самолет, на девет хиляди метра над земята.

Нямаше къде да отиде.