Хедър Греъм
Тлееща жарава (10)

Десета глава

Дейвид изви рязко волана надясно. Взеха завоя, като отнесоха половината колове от бялата ограда. Врязаха се в уличното движение. Слава Богу, че не беше много натоварено. Отвсякъде се чуваха клаксони, докато колата се накланяше ту наляво, ту надясно и се плъзгаше на две колела.

Пътят още беше леко наклонен. Достатъчно, за да поддържа движението на колата. Ужасена, вперила поглед в профучаващите край тях коли, Спенсър успя да вдигне ръка и да натисне с всичка сила клаксона. Колите се стрелкаха ту вляво, ту вдясно. Гуми скърцаха по настилката. Следваше завой, а след него — гъсти храсти.

— Отивам там — рече напрегнато Дейвид.

Спенсър отвори уста да протестира, но не можа. Той имаше право. Отвъд тях сигурно идваше друг завой, друга ограда. Сетне полет в бездната и щяха да се разбият долу в скалите.

Или да се блъснат в друга кола, автобус, мотоциклет. Все с нещо ще се сблъскат. Ще причинят смъртта и на други хора.

Спенсър мълчеше. Гърлото й беше пресъхнало. Завъртяха се рязко на следващия завой, но после Дейвид изправи волана и се озоваха в храсталака. Спенсър изпищя, като чу как клоните покрай тях пращят и удрят по колата. Стъклата се счупиха и се посипаха върху тях като смъртоносен дъжд. Спенсър инстинктивно затвори очи.

Като по някакво чудо колата спря. Спенсър остана неподвижна на мястото си, като се боеше да отвори очи. Почувства върху себе си тежест. Нещо топло. Дейвид. Мъртъв ли беше?

Осмели се да отвори очи, едва когато усети, че той се отмества от нея. Между тях се посипаха стъкълца.

— Добре ли си? — попита тихо той.

Спенсър седеше с широко отворени очи, но успя да кимне. Косата й беше пълна с парченца от стъкло. Протегна ръка, но той я хвана.

— Внимавай. Не мърдай. Аз ще изляза и ще те измъкна.

Дейвид отвори вратата. Заседнали бяха в храстите. Предното стъкло откъм неговата страна беше пробито от клон. Само на няколко сантиметра от главата му.

Задърпа нейната врата, изруга, сетне се хвърли с всички сили върху нея и отново я дръпна.

Спенсър чу сирените и моментално затвори очи. Мразеше воя на сирените. Винаги я караха да потръпва. Дори когато знаеше, че идват на помощ. Слава Богу, че на нея и на Дейвид им нямаше нищо.

Той успя да отвори вратата. Протегна ръце към нея. Лицето му беше напрегнато, красиво, делово.

— Имаш ли нещо счупено? Сигурна ли си? Врата, гърба…

— Нищо ми няма — успя да отговори Спенсър, без гласът й да потрепери.

— Внимавай! Бавно. Пази се от стъклата — предупреди я той.

Първа пристигна една полицейска кола, зави и спря до тях. Полицаят не изглеждаше на повече от двадесет години, но действаше светкавично. Подаде им ръка, попита ги дали са добре.

— Исусе, цяло чудо е, че сте невредими! — възкликна той, като се почеса по главата, загледан в колата. — Какво се случи, по дяволите?

— Спирачките отказаха — отговори Спенсър.

— Колата под наем ли е? — попита той.

Тя кимна.

— Наехме я снощи в Бостън — добави Дейвид.

Пристигна и линейка. Една лекарка с къса къдрава черна коса и гаменска усмивка хвана Спенсър под ръка и й каза, че имат специален вакуум, който изсмуква парченцата счупени стъкла от косата.

Спенсър се остави да я отведат да я почистят, а Дейвид остана да разговаря с полицая. Видя го как извади шофьорската си книжка и документа за наемането на колата, сетне забеляза, че ризата му е раздрана. Парченцата стъкло в черната му коса блестяха на слънцето.

— Как е? По-добре ли се чувствате сега? — попита младата лекарка. — Мисля, че и двамата трябва да дойдете в кабинета за спешни случаи, само за да се уверим, че нищо ви няма. Сигурно ще ви боли всичко — от главата до петите. В такива случаи човек инстинктивно се свива в очакване на удара. Гореща баня ще помогне. И се движете. Болките ще минат.

Спенсър кимна разсеяно, като не откъсваше очи от Дейвид. Той изглежда настояваше за нещо и ченгето отново се почеса по главата.

Пристигнаха още полицейски коли. Един по-възрастен мъж с цивилни дрехи дойде да разговаря със Спенсър, а лекарката с гаменската усмивка изчезна някъде.

— Вие ли шофирахте, госпожице?

Спенсър кимна.

— И казвате, че спирачките са отказали?

— Точно така. Внезапно отказаха.

— Независимо от всичко, шофьорът е отговорен за превозното средство. Ще ви глобим за нарушаване на правилника. Имате невероятен късмет.

— Ще ме глобите ли? — възкликна недоумяваща Спенсър. — Но ние наехме тази кола едва снощи! Глобете агенцията, която ги дава под наем!

— Сержант, почакай! — извика някой. Другият млад полицай, който бе разговарял с Дейвид, бързаше към тях. — Сержант, това е Спенсър Монтгомъри Хънтингтън.

По-възрастният мъж присви очи.

— Вие сте Монтгомъри?

— Да — отговори сухо тя, като погледна през рамото му към Дейвид.

— Ще видя какво можем да направим — рече начумерено мъжът и се отдалечи.

По-младият полицай й се, усмихна широко.

— С удоволствие ще ви помогна, госпожо Хънтингтън.

— Благодаря — измънка тя.

Пристигна камион влекач от пътната помощ. Дейвид поговори още малко с шофьора му и с ченгетата, после се приближи до Спенсър.

— Мислиш ли, че е нужно да ходиш в болницата? — попита я той.

Тя твърдо поклати глава.

— А ти?

— И дума да не става. Хайде. Полицаят ей там ни предложи да ни закара до дома на родителите ти. Бих искал да се изкъпя и да сменя дрехите си.

Младият полицай със страхотната усмивка ги покани да седнат отзад.

— Искаха да ме глобят — каза иронично Спенсър на Дейвид. — Едва не се пребихме, а те искат глоба.

— Такъв е законът.

— Но ти им каза, че съм Монтгомъри.

Дейвид се поколеба за миг, сетне поклати глава.

— Не им казах, че си Монтгомъри. Казах им, че си вдовица на полицай. Някой знаеше името — очевидно това е голям принос към всички вдовици на полицаи, които не носят името Монтгомъри, към тях и към децата им.

Спенсър усети, че се изчервява. Наведе глава и започна да разглежда пръстите си. До венчалния й пръстен имаше малка драскотина. Златната халка, която Дани й бе подарил.

— Дани и аз нямахме деца. Много от убитите полицаи имат. Майките им се мъчат да се справят с мъката си и да отгледат децата си сами. Те заслужават някаква утеха.

— Не е необходимо да ми го обясняваш. Аз бях ченге. — Той замълча, после смени темата на разговора. — Може би сега ще се вразумиш и ще признаеш, че животът ти е в опасност.

— Какво?

— Спенсър, едва не се пребихме…

— Спирачките отказаха! Не сме в Маями, а в Роуд Айлънд! Престани, Дейвид!

Той кимна и зачака да заглъхне ехото от думите й. После я погледна строго.

— Рики Гарсия е милионер. Трей Дилия командва стотици религиозни фанатици из цялата страна. А Жан Виши се наслаждава на парите на съпругата си. Не мислиш ли, че ръката на някой от тях може да се е протегнала до Роуд Айлънд?

— Глупости. Та аз не знам нищо.

— Но както непрекъснато изтъкваш, успя да тикнеш Трей Дилия в затвора — сряза я той. — Може би Гарсия мисли, че ще бъде следващият.

— Но както ти изтъкна, Рики Гарсия е изключително богат и властен. Ако наистина иска да ме убие, трябваше вече да съм мъртва.

— Да не мислиш, че ще те причака на улицата и ще те застреля ей така? Не, той е много по-хитър. Като например да инсценира автомобилна злополука!

— Тогава можеше да го направи в Маями.

— Няма да е толкова подозрително, ако загинеш в Роуд Айлънд.

— Ти си непоправим — каза Спенсър.

— Спенсър…

Тя изведнъж го сръга с лакът в ръката, но не забеляза, че той се сви от болка.

— Стигнахме. Кажи му да спре.

Дейвид стисна зъби, наведе се напред и посочи алеята пред къщата. Мъжът кимна и отново се усмихна. Спря пред портата, Спенсър излезе от колата да позвъни да им отворят и махна с ръка, като реши да върви пеша по алеята, за да се изчисти от останалите стъкла. А може би и да поразмисли върху думите на Дейвид. Когато стигна до къщата, двамата мъже бяха излезли от колата и я чакаха. Полицаят оглеждаше фасадата с неприкрито любопитство.

— Желаете ли нещо безалкохолно или чаша кафе? — предложи Спенсър, като тръгна към стълбите.

— Не, благодаря, дежурен съм — отговори той. — Но може би друг път.

— Тогава заповядайте друг път — каза Спенсър и стисна ръката му.

Полицаят се обърна към Дейвид.

— Ще се чуем с вас, господин Делгадо.

— Благодаря — отговори Дейвид.

— За какво ще се чувате?

— Ще ме уведоми за спирачките.

— Което означава?

— Ще се опитат да открият как и кога са ги пипали.

— Какво те кара да мислиш, че някой ги е пипал? Може да са се повредили.

— Да, възможно е. Колкото аз мога да летя — с малко магия. Да влизаме.

Той сложи ръка на гърба й и я бутна към стълбите. Хенри стоеше на вратата, а в очите му се четеше въпрос.

— Претърпяхме лека злополука с колата под наем — успокои го Спенсър.

— Да ви донеса ли нещо? Да направя нещо? — попита Хенри. — Родителите ви вече отидоха на обяда. Ще се върнат късно следобед.

— Добре — каза съвсем тихо Спенсър. Дейвид я чу и я изгледа. Тя не му обърна внимание и се запъти към стълбите. — Нищо не искам, Хенри. Благодаря.

— Аз бих желал едно голямо бренди — рече мило Дейвид.

— Веднага ще донеса, сър — увери го икономът.

Тя дълго стоя под горещата струя, като се надяваше, че ще измие всички останали стъкълца.

Дейвид грешеше. Сигурна е била някаква техническа повреда. Единственият път, когато действително се намираше в опасност, беше когато сама се изпречи на пътя й — на гробището. Признаваше, че постъпи глупаво. Но Слай сигурно започваше да страда от мания за преследване, щом мислеше, че падането на една греда е нещо повече от случайност. И спирачките отказваха, ставаха злополуки. Спореше с Дейвид тогава и може би несъзнателно е объркала нещо.

Още малко и наистина ще започне да мисли, че някой иска да я убие, помисли си тя.

Излезе от банята и облече пухкав хавлиен халат. Среса кожата си и впери поглед в бледото си отражение в огледалото. Остави решително четката за коса и излезе на балкона. Застана пред отворения френски прозорец на стаята на Дейвид. Чу го да пее в банята. Гласът му беше мелодичен.

Влезе предпазливо в стаята. Нещо дълбоко в нея се съпротивляваше, предупреждаваше я, че прави грешка и че ако някога си е навличала неприятности, това е сега.

Въпреки това влезе. Опита се да си представи лицето на Дани. Опита да си каже, че е дошла само да поговори с Дейвид. Двамата сега бяха възрастни и разумни хора. Достатъчно зрели, за да съзнават, че различията помежду им и десетина други бариери се издигат като висока тухлена стена.

Тъкмо реши да се върне в стаята си, когато чу гласа му.

— Кой е там?

Що за частен детектив е, след като не е чул стъпките й?

— Спенсър — отговори тя.

Е, стигна дотук. Отиде до вратата на банята и се облегна на рамката.

Бяха направили много подобрения в банята към спалнята за гости — мраморни стъпала, порцеланови кранчета със златни ръбове. Дейвид се бе потопил почти изцяло във ваната. Подаваше само ръка, за да разклати кехлибарената течност в чашата си. Хвърли на Спенсър поглед, който недвусмислено говореше, че нарушава уединението му.

— Ако се провалиш във всичко останало, можеш да се включиш в някоя рок група — каза му тя.

— Благодаря, ще го запомня — отговори той. — Какво искаш, Спенсър?

— Дейвид, ти и Слай трябва да се вразумите. Той се изплаши, само защото падна онази проклета греда. Нищо и никаква греда! — Забрави за миг колко странно се бе почувствала, когато влезе и го завари гол… Мокър. Приближи се до ваната и седна на ръба на мраморното стъпало. — Дейвид, нямам желание да си търся смъртта. Наистина искам да живея. Само че не мога да повярвам, че онова, което се случи тук днес, има нещо общо с убийството на Дани. Той беше ченге. Ченгетата имат врагове.

— А понякога вдовиците им мътят водата…

— Дейвид… — въздъхна тя.

— Какво правиш тук? — ядоса се внезапно той. — Наслаждавам се на горещата вода и спокойно си пия питието. Бъди така добра и излез. Какво ще каже майка ти, ако се прибере вкъщи и те завари с гол латиноамерикански бежанец?

Спенсър усети, че цялото й тяло се сковава от гняв. Но за Дейвид това изглежда нямаше значение. Гледаше я с присвити очи. Вената на гърлото му пулсираше.

— Нали защитаваше майка ми тази сутрин? — заяде се тя.

— Това е нейната къща — подчерта той. — Едва ли е предполагала, че си спала с мен навремето. Би се споминала на място само при мисълта, че един латиноамерикански бежанец е докоснал бялата ти като лилия плът.

— Върви по дяволите! — извика тя и стана. После промени решението си и взе чашата от ръцете му. — Щом говориш така за майка ми, махни устните от нейното бренди.

— И от дъщеря й ли? — попита учтиво той.

Спенсър се обърна. Дейвид улови края, на халата й и я дръпна силно. Тя загуби равновесие и нададе уплашен вик, преди да падне във ваната. Халатът й мигновено се намокри, когато се озова в скута на Дейвид и провеси крака навън. Ахна, когато установи, че той е твърд като стомана. Очите му пронизваха нейните с метален блясък.

— Да видим сега как ще ми прехвърлиш вината, Спенсър. Ти влезе в моята баня. Само по хавлия.

— Халат.

— Хавлия с ръкави.

— Дейвид…

— Дойде, защото искаше нещо ли, Спенсър? Всеки би си помислил това. Но ти никога няма да признаеш, че всъщност искаш нещо толкова първично, не и когато си вдовица само от една година. Добре, случи се веднъж. Но тогава само легна по гръб и замря. Сега искаш пак.

— Дейвид, пусни ме да стана! — запротестира тя.

Но той не я пусна. Измъкна чашата с брендито от пръстите й. Нямаше време да се чуди къде я сложи, защото той вече я целуваше. Тя затвори очи, когато усети устните му — влажни и гладки. Усети как парата ги обгръща и чу бълбукането на водата около тях.

Устата му сякаш поглъщаше нейната. Ръката му се плъзна към извивката на хълбоците й. Почувства допира му — дързък, решителен, неотстъпващ, търсещ, намиращ, даващ.

Парата като че ли проникваше в плътта й. Виеше се спираловидно между краката й, където Дейвид намери, погали и опита мъничката й, най-чувствителна пъпка. Спенсър отмести глава назад. Едва дишаше. Удоволствието ставаше почти непоносимо. В гърлото й се надигна стенание, но той впи устни в нейните и заглуши звуците, които биха се изтръгнали оттам. Тя започна да се извива под него в отчаяно желание да се освободи от страстта, да получи повече. Получи зашеметяващ оргазъм, който разтърси цялото й тяло. Усети, че Дейвид я намества върху себе си, бавно я наглася отгоре си, без да откъсва поглед от очите й.

Когато проникна в нея, тя беше още окъпана в приятно блаженство, лицето й беше зачервено и лъскаво, плътта гореща, сетне леденостудена, докато накрая отново започна бързо да се сгорещява. Не искаше да срещне погледа му и наведе глава, като зарови лице в рамото му отново почувства надигащата се вълна от наслада. Ръцете му се плъзгаха по тялото и — докосваха раменете, хълбоците й и я движеха, докато тя отново улови ритъма и страстта. Улови раменете й и я притисна към себе си. От устата му се изтръгна дрезгав вик, когато тялото му се напрегна, преди да се взриви. Тя се отпусна върху него, удивена от вълните, които цялата я разтърсиха, когато получи оргазъм едновременно с него.

Сърцето й туптеше лудешки. Чу учестеното му дишане и бълбукането на водата.

Отново започнаха да я измъчват угризения. Болка. Смут. Какво правеше? Слава Богу, че този път не бяха в леглото на Дани. Намираха се в дома на майка й, а Спенсър не се страхуваше от нея. Не се чувстваше виновна заради родителите си, но изпитваше вина заради Дани и защото…

Защото от време на време, дори когато Дани беше още жив. Спенсър си спомняше за времето, прекарано с най-добрия му приятел. А сега Дани беше мъртъв и тя действително беше с най-добрия му приятел, имаше нужда от него, мразеше го, желаеше го, ненавиждаше го.

Доста би затруднила някой психиатър, помисли си Спенсър.

Никого не мамеше. Беше вдовица. Дани не трябваше да умира, но беше мъртъв. Сърцето й се раздираше от терзания. Може би, ако не беше Дейвид…

Ако не беше Дейвид, тя нямаше да изпитва това желание, тази болка, тази потребност. Спомените нямаше да я измъчват. Враждебността нямаше да подклажда огъня; страстта й нямаше да бъде същата. Едно време бе обичала Дейвид. После той я намрази и тя също го намрази. Сега двамата и светът се бяха променили, но не съвсем.

Внезапно той изстена, вдигна я над себе си и се вгледа в очите й. Изправи се на колене, сложи я да седне на ръба на ваната и докосна лицето й. Спенсър усети, че плаче, едва когато Дейвид избърса сълзите й. Лицето му изведнъж стана много студено и сериозно. Сетне тихо изруга.

Той стана, като я вдигна със себе си. Мокрият й халат падна във водата, но той бързо го взе и го притисна до гърдите й, докато излизаше от ваната. Вдигна я на ръце и я занесе до френския прозорец, през който повяваше хладен ветрец. Той обаче не охлади гнева на Дейвид. Когато отново заговори, гласът му вече не беше нежен, а груб и гърлен.

— Спенсър, ако някога си готова да правиш любов, без да плачеш след това, кажи ми. Но дотогава стой облечена и не влизай в банята ми. Дойде тук, по свое желание, но винаги се преструваш, че нямаш нищо общо с онова, което става помежду ни. Правиш го, защото искаш, Спенсър. По-добре запомни това, по дяволите!

За нейна изненада, той я пусна на балкона, където тя притисна мокрия халат към гърдите си и зяпна с широко отворени очи, когато той се обърна, остави я там и изчезна в банята. Хладният ветрец галеше голото й тяло.