Хедър Греъм
Тлееща жарава (11)

Единадесета глава

След миг Спенсър осъзна, че стои полугола с гръб към басейна. Дано градинарите или Хенри не са там. Отрупаните с листа дървета, които ограждаха имението, се огъваха и накланяха от вятъра. Кристалночистата вода беше леко набраздена и отразяваше отблясъците на бледото залязващо слънце. Не се виждаше никой.

Спенсър изтича в стаята си и затвори вратата на балкона след себе си. Хвърли мокрия халат във ваната и грабна суха хавлиена кърпа. След това пусна и нея и влезе под душа. Застана неподвижно, докато струята обливаше тялото и. Хладката вода трябваше да успокои наранената й душа.

Сетне облече джинси и широк пухкав пуловер. С нервни движения среса мократа си коса, сложи си малко грим и отново излезе на балкона.

Чу, че Дейвид продължава да ругае на испански. Още ли и се сърдеше? Приближи се до стаята му. Дейвид стоеше пред огледалото на старинния гардероб и гледаше гърба си.

— Има ли нещо? — попита бодро Спенсър.

Ругатните спряха. Дейвид се обърна към нея. Той също беше облечен с джинси, но горната част на тялото му беше гола.

— Да, има. Ела тук.

— Това заповед ли е?

— Моля те — добави той.

Спенсър влезе и Дейвид й показа гърба си. Тя чак сега забеляза, че по него се стича тънка струя кръв.

— Ти си ранен! — възкликна Спенсър.

— Знам. Вътре има парченце метал. Усетих го, едва когато гърбът ми се опря във ваната. Понякога контактът с теб може да се окаже доста рискован.

— Какво искаш да кажеш… — започна тя, сетне гласът й заглъхна. — Вече си голямо момче! Не съм те карала да правиш това с пистолет, опрян в гърба.

— Не, Спенсър, ти само обичаш да съблазняваш мъжа, а после му натякваш, че се е изкушил.

— Ти по-добре внимавай — предупреди го тя. — Искаш ли да ти помогна?

— Виж дали можеш да направиш нещо.

— Седни на шкафчето. Там светлината е по-силна.

След минута Спенсър докосваше леко гърба му с натопена в кислородна вода марля и се опитваше да хване металното парченце, което се бе врязало в плътта му.

— Ох! — извика той. — Стига си чоплила.

— Налага се.

— Прави го по-внимателно.

— Ако престанеш да кървиш, няма да е толкова хлъзгаво.

— Съжалявам.

Най-сетне хвана здраво парченцето метал. Точно когато го извади, на вратата се потропа силно и след това рязко се отвори.

— Дейвид, Спенсър, къде сте?

На прага се появи Джо Монтгомъри, с разрошена сребриста коса и обезумели сини очи. Имаше такъв вид, сякаш всеки миг щеше да се хвърли да брани Спенсър, но после видя кръвта на гърба на Дейвид.

— О, Боже, ти си ранен! — ахна той.

— Само драскотина — успокои го Дейвид.

Ама и баща й беше един, помисли си Спенсър. Зад гърба му, разбира се, се показа майка й, която истерично крещеше името й и впери поглед в двамата. Видя кръвта, извика уплашено и се олюля.

— Майко, нищо му няма… — започна Спенсър.

— Ще припадне — отбеляза делово Джо.

Обърна се спокойно и хвана Мари Луиз, точно когато се свличаше на земята. Занесе я на леглото и внимателно я остави там.

— Ще донеса амоняк — предложи. Спенсър, изтича до стаята на майка си, върна се бързо и отвори шишенцето под носа на Мари Луиз.

Майка й бавно дойде на себе си, усмихна й се уморено, сетне протегна ръка към нея и тихо проплака:

— О, Спенсър, на пътя ни спря един симпатичен полицай и каза, че е станала катастрофа, и колата е смачкана, а ти…

— Майко, нищо ми няма — рече твърдо Спенсър и погали ръката й. Обзе я чувство за вина. Въпреки странния си характер, Мари Луиз я обичаше всеотдайно. — Мамо, съвсем честно ти казвам, нямам и драскотина по себе си. А Дейвид — само една раничка, но трябва да го превържа, преди да изцапа персийския ти килим.

— Спенсър, как можеш да се шегуваш! — започна укорително Мари Луиз, като се опита да стане. После погледна съпруга си. — Джо, наистина ли нищо им няма?

— Изглеждат ми здрави и читави — отговори Джо Монтгомъри, като оглеждаше дъщеря си.

Спенсър забеляза лека усмивка в ъгълчетата на устните му. Зачуди се за миг какво ли би станало, ако родителите й се бяха върнали преди половин час.

— Добре ли сте, госпожо Монтгомъри? — попита Дейвид.

Мари Луиз го погледна и кимна.

— Да, благодаря. Добре съм. Извинявам се, че бях такава… лигла.

— Виждал съм в полицията огромни мъже, които припадаха, когато трябваше да дават кръв. Някои хора не издържат при вида й, затова не се притеснявайте. Спенсър, мислиш ли, че можем да довършим започнатото?

Спенсър бе застанала неподвижно, удивена, че Дейвид говори така мило на майка й. Кимна и го последва в банята, където превърза раната му. Родителите й още седяха на леглото, когато излязоха оттам.

Бащата на Спенсър се прокашля и попита:

— Мисля, че двамата трябва да хапнете нещо. Искаме да ви заведем в едно от любимите ни заведения.

Дейвид отвори уста да каже нещо, но Джо вдигна ръка.

— Непретенциозно е. Можеш дори да си занесеш виното. Сервират омари върху дървени маси. Най-вкусните в Нова Англия.

Дейвид погледна Спенсър. Тя сви рамене едва забележимо.

— Добре. Звучи примамливо. Благодаря — отговори Дейвид.

— А сега ще се обадя на адвоката си — рече Джо.

— Защо? — попита Спенсър.

— Заради фирмата, от която сте наели колата.

— Полицията ще разпита хората там. Както и вашия шофьор и всички, които работят тук — каза Дейвид.

— Всичките ми служители? — попита стъписан Джо.

— Може някой да е видял нещо, да знае нещо — предположи Дейвид.

— Искаш да кажеш, че произшествието днес не е случайно? — попита Джо.

— Не! — възрази решително Спенсър, като погледна изпитателно Дейвид. — Знаеш какви са ченгетата. Чувстват се задължени да разпитат всекиго. Освен това, полицаят, който ни докара до тук, страшно хареса къщата. Вероятно търси възможност да я разгледа по-отблизо.

— Не го ли покани да влезе? — попита майка й.

— Разбира се, че го поканих, мамо. Но беше дежурен и нямаше време.

Мари Луиз стана и Джо я последва.

— Тогава отиваме на вечеря — заяви тя. — Този шофьор не ми харесваше от самото начало — добави тя с укор, отправен към съпруга си. — Има проблем е пиенето.

— Той е напълно излекуван алкохолик — възрази Джо.

— Съществува ли, такъв? — попита Мари Луиз.

— Да! — отговори решително Джо. — Ще проучим тази работа! — увери той Спенсър и Дейвид.

Джо и Мари Луиз излязоха от стаята. Дейвид се обърна, по Спенсър се бе върнала по същия път, по който бе дошла.

Той вдигна телефона и се обади в полицейския участък. Вече бяха започнали да проверяват изправността на спирачната система на колата.

— Трудно ще докажем нещо — каза дежурният сержант. — Има малка дупка в хидравличната линия. Може да е станала случайно. Може да е пробита умишлено. Да ти кажа честно, ако не беше ти, щяхме да приемем, че става дума за техническа неизправност и нищо повече. Но в агенцията за даване коли под наем са категорични, че всичките им автомобили са в изправност. И все пак, дупчица като тази, трудно се забелязва.

— Как тогава е изтекла толкова много спирачна течност, без да забележим?

— Може да е текло от Бостън до Нюпорт. Говорихме с шофьора на Монтгомъри и той се кълне, че не е пипал колата, само я закарал в гаража. Каза, че собствеността на Монтгомъри се охранява добре. Ще говорим и с другите, разбира се. Кажи ми, ако искаш да знаеш нещо повече.

Дейвид му благодари, затвори, после се обади на Слай. Разказа му за злополуката и за доклада на полицията.

— Ти какво мислиш? — попита Слай.

— Вече не знам какво да мисля.

— Мислиш като Спенсър, че съм стар глупак, който страда от мания за преследване?

— Никога не съм те мислил за глупак, Слай — отговори кисело Дейвид.

— В неделя ли се връщаш?

— Така пише на билета.

— Дръж ме в течение.

— Добре.

Дейвид понечи да затвори телефона, но чу изщракване и той изчака. Някой в къщата подслушваше.

Джаред и Сесили Монтийт бяха довели децата в дома на баща му, за да прекарат съботния следобед заедно.

Сесили не обичаше особено много тихите семейни сбирки. Не можеше да си криви душата — обичаше увеселенията на яхти, обедите, коктейлите, клубовете на Южния плаж. Благотворителните балове, балетните и театрални постановки с актьори от Ню Йорк бяха нейната страст.

Но къщата на свекър й не беше лоша. Намираше се досами водата и имаше дълъг пристан, който се врязваше навътре в залива. Можеше да се разхожда по него с децата и да гледат яхтите в залива. Освен това не идваха тук толкова често. Обичаше свекъра си; би могла да го обича и повече, ако беше малко по-практичен.

Джон Монтийт работеше за Слай, преди да получи два инфаркта един след друг. Сега Джон се чувстваше добре. Говореше, че скоро ще се върне на работа. Играеше голф със Слай най-малко веднъж на две седмици и постоянно ровеше в градинката си. Също като Сесили обичаше пристана. Имаше малка лодка, с която се разхождаше от време на време. Страстта му бяха внучетата. Сесили трябваше да признае, че се държеше добре с децата — седемгодишния Уилям и петгодишната Ашли. Хубави деца. Радваше им се. И двамата имаха тъмноруса коса и големи кехлибарени очи. А Джаред — независимо от недостатъците си — беше добър баща.

Тази вечер Джон печеше на скара ребърца, пиле, наденички и кренвирши.

Някои от кренвиршите свари, защото Ашли не обичаше „чернилката“ от скарата. Сесили се бе върнала с децата от пристана и всички се излежаваха около басейна, докато чакаха Джон да свърши с приготвянето на храната.

Сесили се бе изтегнала и размишляваше върху най-новата си дилема. Обичаше слънцето. Знаеше, че изглежда по-добре със слънчев загар. Но вече не беше дете. Слънчевите бани правеха бръчки, независимо с какви количества лосион и крем се мажеше.

Чу, че телефонът звъни.

— Аз ще вдигна, татко — каза Джаред.

Сесили понякога искаше да бъде на мястото на Джаред. Не го беше грижа дали е изгорял от слънцето, или не. Мъжете бяха устойчиви към капризите на времето. Те им придаваха характерен вид. Жените обаче се сбръчкваха.

— Стой спокойно, синко — отговори весело Джон. — Изпекох и последната наденичка. Аз ще вдигна.

Сесили завиждаше дори на Джон! Въпреки проблема със здравето, той беше хубав мъж. Висок и строен. Дори косата му не беше оредяла. Бяла, но гъста. Непрекъснато се къпеше в морето и се печеше. Слънцето изобщо не му се отразяваше. Майката на Джаред беше починала преди години сравнително млада и около Джон се въртяха няколко по-възрастни жени.

Джон влезе в къщата. След малко се появи на прага с отпуснати до тялото ръце. Гледаше ту Джаред, ту Сесили.

— Станала е злополука.

Джаред скочи и впери поглед в баща си. Сесили се стресна и също се изправи.

— Какво се е случило? — попита тя.

— По дяволите, татко, какво се е случило? — повтори Джаред.

— Станала е злополука в Роуд Айлънд. Спирачките на колата на Спенсър отказали.

— И… — едва не изкрещя Джаред.

— Делгадо е бил с нея.

— В колата?

— Да. Успели да спрат в някакъв храсталак.

Изведнъж чуха хленч, а после и тих плач. Ашли стоеше до нея, пъхнала ръчичката си в нейната. Чула бе разговора. Доловила бе напрежението.

— Ранена ли е леля Спенсър?

Сесили не можа да отговори. Само гледаше Джон е широко отворени очи.

— Нищо им няма. Слай каза, че и двамата са невредими.

Сесили продължи да гледа втренчено Джон, сетне затвори очи и усети, че й прималява. След това коленичи до подсмърчащата си дъщеря.

— Не. Нищо й няма. Нали чу какво каза дядо? Имала е малка неприятност с колата, но сега всичко е наред.

Дъщеря й още хлипаше, сгушена до нея.

— Не позволявай леля Спенсър да умре мамо. Моля те, не оставяй леля Спенсър да умре като чичо Дани.

Сърцето на Сесили като че ли заседна в гърлото й. Тя притисна Ашли до себе си и впери поглед в Джаред.

 

Имаше някои неща, които Спенсър искаше да свърши сама. Сигурна беше, че Дейвид е зает. Излезе от къщата и тръгна решително към гаража. Почука силно на страничната врата, която водеше към апартамента на шофьора.

Никакъв отговор.

— Господин Мърфи? — извика тя, но пак не получи отговор.

Бутна вратата.

Мърфи беше на около шестдесет години. Оплешивяващ, пълничък, с увиснал бял мустак. Седеше на един стар стол и имаше такъв вид, сякаш светът бе пропаднал. До него имаше бутилка уиски. Още неотворена.

— Господин Мърфи? — извика отново Спенсър.

Той впери в нея насълзените си очи. Вдигна едната си ръка и после я отпусна върху облегалката на стола.

— Госпожо Хънтингтън. Радвам се, че не ви се е случило нищо. Моля се на Бога, поне вие да ми повярвате!

— Благодаря. Разбира се, че ти вярвам — рече смутено тя. — Само дойдох да те попитам…

— Вие идвате да ме питате, полицията дойде да ме разпита. А баща ви дойде да ме уволни. — Той стана и се приближи до нея. Едва сега видя колко е едър. За малко да отстъпи назад, но не го направи. Спря пред нея и поклати тъжно глава. — Не бих дал и косъм да падне от главата ви. Вие сте добра и бих се заклел в това на смъртния си одър — само закарах колата в гаража и това е всичко, госпожо.

Спенсър се вгледа в него. От все сърце искаше да знае кой казва истината и кой лъже. Но Мърфи не лъжеше. Сигурна беше.

— Господин Мърфи, вие не сте уволнен.

— О, госпожо Хънтингтън.

— Дай ми уискито. Само един зрял човек може да се справи с алкохола. Остани такъв. Дай ми бутилката. А аз ще кажа на баща си, че или ще продължаваш да работиш за него, или ще дойдеш на юг и ще работиш за мен.

Отначало Мърфи не й повярва. Сетне се усмихна. Подаде й бутилката. По зачервените му бузи започнаха да се стичат сълзи.

— Господ да ви благослови, госпожо Хънтингтън.

— Аз съм виновна, че татко ти се е скарал.

— Но…

— Ще се погрижа за това — прекъсна го Спенсър. Сетне се обърна и се отправи към къщата.

Дейвид тръгна да говори с шофьора, после се поколеба и се върна, когато видя Спенсър. Тя не го забеляза и влезе в кабинета на баща си.

— Мърфи е невинен — заяви тя.

— Спенсър, ти не разбираш тези…

— Вече съм голяма, татко. Много добре зная кое е истина и кое не. Настоявам да върнеш човека на работа.

Джо помълча известно време.

— Добре.

— Аз ще говоря с мама и ще я убедя.

— Не. Аз послушах съвета й, както обикновено. Но решенията взимам сам.

Дейвид знаеше, че не е прилично да подслушва, но това беше част от работата на частния детектив. Нещо повече, остана много доволен, че е подслушвал. Излезе от къщата и тихо затвори вратата след себе си. Трябваше да поговори с шофьора.

 

За огромно облекчение на Спенсър, вечерята вървеше добре. Мари Луиз беше малко несигурна, но Джо водеше разговора. Разказваше как е израснал през тридесетте години и какво е било тук тогава.

— Странно е, като си помисля, че това беше едно нищо и никакво градче. Трябва да чуете разказите на Слай.

— Чували сме ги — казаха в един глас Спенсър и Дейвид и дори Мари Луиз се усмихна.

Омарът беше превъзходен. Дейвид бе донесъл вино. Майка й беше доволна, че Дейвид разбира от вина. Спенсър не се бе чувствала така спокойна от месеци.

Всичко вървеше добре, докато не се появиха някакви приятели на родителите й. Семейство Грешам — от елита на Нюпорт. Тя устройваше безброй благотворителни балове, той участваше в множество управителни съвети. Най-големият им син беше губернатор, по-малкият — биохимик, а дъщеря им — адвокат — се готвеше да стане сенатор. Мари Луиз изглеждаше смутена от тази среща и се запъна, докато ги представяше.

— Спомняте си дъщеря ми Спенсър и…

Тя млъкна, защото не знаеше как да продължи.

— Господин Дейвид Делгадо. Приятел на починалия съпруг на Спенсър — помогна й Дейвид.

— А, да! — каза госпожа Грешам, наклони посребрялата си глава и погледна Спенсър. — Мила моя, толкова съжалявам за тази трагедия.

— Благодаря — отговори Спенсър и погледна майка си. — Дейвид е мой приятел, госпожо Грешам — подчерта тя.

— Да, да, разбира се — рече смутено майка й и се усмихна.

Мари Луиз, Джо и Дейвид си поръчаха обикновено кафе. Спенсър реши да пие еспресо. Дейвид я наблюдаваше с любопитство. Искаше й се да му каже, че е в правото си да си поръчва каквото си иска кафе и че не се опитва да намеква за произхода му, тъй като еспресото и кубинското кафе си приличаха. Той изглежда се забавляваше.

Започна да харесва еспресо през последната си година в гимназията, след като за пръв път бе опитала приготвеното от него кубинско кафе.

Когато тръгнаха да се прибират, Дейвид и родителите на Спенсър имаха вид на хора, които напълно се разбират. Щом влязоха в къщата, Спенсър бързо ги остави, като каза, че е уморена. Чуваше гласа на Дейвид долу. Тази вечер разговаряше и с двамата. Спенсър облече пижамата си и се вмъкна в леглото. Задряма, но се стресна и се събуди, като съзря някаква сянка точно пред прозореца й на балкона. Седна в леглото.

— Добър вечер, Спенсър — каза той.

— Хареса ли ти вечерта?

— В сравнение със злополуката ли?

— Хареса ли ти?

— Не беше лоша. Нека да видим — представяш ме като свой приятел. Много по-добре, отколкото да кажеш, че съм твой враг, с който споделяш леглото два пъти на десет години — или напоследък веднъж седмично.

Спенсър запрати възглавницата по посока на гласа му. Чу гърления му смях, докато Дейвид изчезваше от балкона.

Подухна ветрец и разлюля пердетата. Спенсър легна отново и по устните й играеше лека усмивка.

Но щом заспа, пак й се присъни, че е в колата, че лети надолу по хълма, отчаяно се опитва да спре, но не може. Пред нея се простираха морето и небето, а тя се носеше с главозамайваща скорост. Появиха се голи, заострени скали.

Тя полетя от скалите в празното пространство. Знаеше, че долу я чакат назъбените брегове. Чуваше пляскането на студените вълни по тях…

Внезапно колата, скалите и океанът изчезнаха.

Пред нея застана Дани. От него капеше вода, целият беше покрит с водорасли. Усмихваше се спокойно и нежно. Точно както правеше винаги.

— Спенсър, не се измъчвай. Винаги си харесвала най-много него. Няма значение.

В този миг се събуди цялата разтреперана. Лежа будна часове наред, като се страхуваше да заспи отново.

Толкова се страхуваше, че Дани ще се върне. Не лош и отмъстителен, а мил.

Онзи Дани, който я обичаше и който винаги й бе вярвал.

Прииска й се да има смелостта да отиде в съседната стая, за да потърси утеха. Да поплаче над сънищата си. Да ги прогони. Да се почувства по-добре. Разбрана…

Трябваше да намери покой и разбиране, но сама. Дори Дейвид не можеше да й помогне.

Все още желаеше да отиде при него. Само да легне до него. Да усети нежното му докосване до кожата си, до душата си.

Но не можеше да го направи.

Не сега.

А може би и никога.