Хедър Греъм
Тлееща жарава (19)

Деветнадесета глава

Не й се стоеше в кабинета. Особено след изповедта на Джаред. Мислеше само за папките на Дани у дома.

Според Дейвид книжата бяха важни, но не ги бе взел всичките. Може да й хрумне нещо, ако прегледа останалите.

Обади се на Слай и Одри, сетне излезе на паркинга, където я чакаше Джими.

— Здрасти, Джими. Прибираме се у дома.

— Добре.

— Не ти ли е скучно да ме охраняваш по цял ден?

— Не — ухили се той. — Имал съм много по-тежки случаи.

— Така ли?

— Налагало се е да следя някои наистина грозни жени.

— Аха — отговори Спенсър.

— Само се пошегувах — побърза да я увери Джими.

— Добре тогава. Да тръгваме.

Спенсър се включи в уличното движение. Пред нея имаше училищен автобус и трябваше да кара бавно. Зад нея се появи още един. Джими остана някъде назад.

Най-сетне успя да свие в тихата уличка за дома си. Зави по алеята в двора и се намръщи, като не видя Джими. В този момент отзад се появи черен мерцедес последен модел и прегради пътя.

Спенсър се огледа. Кварталът беше притихнал. Нямаше деца да играят навън. Съседите й бяха още на работа.

Впери поглед в мерцедеса, сетне започна да отстъпва към къщата. Ключовете бяха в ръцете й, но нямаше да успее да стигне до вратата, да се прибере и да я заключи навреме.

От колата слязоха двама мъже и тръгнаха бързо към нея. Спенсър започна да вика, после се обърна и хукна да бяга.

Мъжете я хванаха за ръцете. Съпротивляваше се, но те я обърнаха и тя се озова пред трети мъж — слаб, добре облечен. Изглеждаше порядъчен, но в него имаше нещо мазно.

— Не се страхувайте. Дойдох само да поговорим, госпожо Хънтингтън — каза той. — Аз съм Рикардо Гарсия и знам, че сте чувала за мен. Сега ще влезете в колата.

— Не! — извика Спенсър. Тресеше се като трепетлика на вятъра и коленете й започнаха да се огъват. Но не можеше да направи нищо. Ако възнамеряваше да я убие, щеше да го направи, без да му мигне окото.

— Госпожо Хънтингтън, искам само да разговаряме. Искам да ви помогна, а след това да ме оставят на мира да си гледам работата.

— Работата ти е да убиваш.

— Понякога хората трябва да умрат — каза със съжаление той. — Но не и вашият съпруг.

— Къде е Джими? — попита тя.

— Младият мъж, който ви охранява ли? Малка неприятност с колата.

Тя преглътна с усилие и в очите й започнаха да парят сълзи.

— Ако си му направил нещо…

— Малка злополука, госпожо Хънтингтън. Воланът му блокира. Колата му само излезе от шосето. Няма му нищо. Ето, доверих ви се. Сега ще дойдете ли с мен? Моля.

— Няма да… — започна тя, но млъкна, когато Гарсия се приближи до нея.

— Казах „моля“ — добави тихо той. Внезапно извади голям револвер и го насочи към слепоочието й, като направи знак на хората си да се дръпнат встрани. — Идвате с мен!

Другите двама отидоха бързо до колата, единият отвори предната врата, а другият — задната. Гарсия я буташе към тях.

Точно когато щяха да я вкарат в колата, Спенсър чу изсвирване на гуми. Колата на Дейвид зави по алеята пред дома й и той изскочи от нея, като насочи пистолета си към Рики Гарсия.

— Пусни я! — изкрещя той.

Гарсия се спря и каза съвсем тихо нещо на испански. Двамата мъже насочиха пистолетите си към Дейвид.

— Ще те убия, Делгадо — каза също толкова тихо Рики Гарсия на английски. — Алфонсо ще прати куршум в главата ти. Луис ще изтръгне сърцето ти. Махай се от пътя ми.

— Пусни я! — повтори разярен Дейвид.

— Ще умреш!

— Да, но и ти няма да останеш жив. Познаваш ме добре. Ще натисна спусъка, докато твоите тъпанари още се канят. Ще те уцеля право между очите и прекрасно знаеш, че ще го направя.

— И все пак ще умреш.

— Изобщо не ми пука! Пусни я! Веднага!

Спенсър не смееше да си поеме дъх. Рики я притискаше към себе си, опрял пистолета в слепоочието й.

Изведнъж Гарсия я пусна и я блъсна към Дейвид. Спенсър трепереше толкова силно, че едва пристъпяше, но събра сили, защото знаеше, че не бива да се бави. Дейвид я прикри с тялото си, като продължаваше да държи Рики на прицел.

— Ако имаш да казваш нещо, Гарсия, кажи го сега! — настоя той.

— Добре, ще ти кажа, каквото знам — процеди през зъби Гарсия, после се усмихна и погледна Спенсър. — Не съм убил съпруга ви, госпожо. Но животът ми се превърна в истински ад, откакто той умря! Особена, след като вие се върнахте в града. Да, следях ви. Внимателно. Съпругът ви беше умно ченге. Искате да знаете кой е убил Дани ли? Потърсете убиеца сред своите. — Рики се обърна и се качи в колата си. Другите двама държаха Дейвид на прицел, докато се вмъкваха в черния мерцедес. Двигателят на колата изрева и мерцедесът се стрелна по шосето.

— Добре ли си? — попита Дейвид с дрезгав глас.

Спенсър кимна. Господи, всеки път й се притичваше на помощ.

— Аз съм добре, но Джими… — добави задъхана тя. — Гарсия каза, че е жив, но…

— Да влезем вътре — предложи Дейвид.

Спенсър се опита да отключи, но ръцете й трепереха. Дейвид посегна да вземе ключовете от нея, но тя успя да отвори и влязоха.

Той взе телефона.

— На кого се…

— На Джими, в колата! Никой не отговаря. По дяволите!

В този миг на вратата се потропа. Спенсър отвори и видя Джими — задъхан, с рана на бузата и струйки пот по лицето.

— Тичах — каза той. — О, Господи, да знаеш само как тичах…

— Всичко е наред — успокои го Дейвид.

— Как се сети да дойдеш? — попита Джими, вперил недоверчиво очи в Дейвид. — Не можах да ти се обадя. Телефонът е разбит. Ако имаше някой с мен…

— Ще се обадя в полицията — рече Спенсър. — Те ще намерят Гарсия.

— Рики Гарсия ли беше? — попита още задъхан Джими.

— Всичко е наред! — успокои го Спенсър. — Направил си възможното.

— Не беше достатъчно.

— Джими — промълви тя. — Ще извикам ченгетата.

— Аз ще се погрижа за това — намеси се Дейвид и взе слушалката от ръката й. — Вече са свикнали е обажданията ми.

 

По-късно Дейвид отново започна да преглежда папките и Спенсър направи същото. Почти не разговаряха.

Джими отиде с ченгетата да изтеглят колата му и да даде показания. Дейвид им бе съобщил за случката с Рики Гарсия. Попаднал бе на Джери Фрайд. Гласът му прозвуча уморено и тъжно.

— Мога да го арестувам за нападение, но той има добри адвокати. Няма да мога да го държа дълго.

— Знам. Само направи, каквото можеш.

— Още съм в отдел „Убийства“. Този случай не е за мен.

— Но това е убийство! Става дума за смъртта на Даниел Хънтингтън.

— Според закона, Делгадо, това се води нападение.

— Както и опит за отвличане — озъби му се Дейвид. — Фрайд, постарай се. Само не забравяй, че тогава убиха партньора ти.

Свечеряваше се и Спенсър и Дейвид бяха сами. Спенсър се схвана да седи на пода, но това беше най-добрият начин да разстеле книжата пред себе си.

— Какво е това? — попита ненадейно Дейвид.

— Кое?

— Тук върху тази изрезка на рецензия за някакво благотворително балетно представление пише нещо. Присъствала е Вики Виши. Не мога да го разчета, а до него е написан номера на телефонната централа на „Монтгомъри Ентърпрайзис“.

Спенсър стана и впери поглед в изрезката, заинтригувана и изпълнена с надежда. После въздъхна разочаровано.

— Пише само „Одри“. Секретарката ми. Сигурно ми се е обаждал. Това е служебният ми телефон и чрез Одри се свързват с мен.

— Аха. — Дейвид остави изрезката и се протегна. Сетне се наведе напред и разтърка очи.

— Дейвид… Бях ужасена, когато Рики Гарсия днес опря пистолета в главата ми. Но нещо повече — никога не съм се чувствала толкова безпомощна.

— Спенсър, кълна се, че повече няма да те оставя сама нито за миг.

— Никой не може да обещае такова нещо. Няма да е честно. Аз… Искам да ме научиш да стрелям.

— Спенсър, ти никога не си държала пистолет в живота си. Опасно е, ако не знаеш…

— Точно затова. Искам да се науча, Дейвид, необходимо ми е, моля те.

Той стана. И без това доникъде не стигна с папките.

— Добре. Да вървим. Имаш ли оръжие?

— Пистолетът на Дани. Трябваше да го върна, но напуснах града…

— Вземи го.

Мислеше да я заведе на полицейското стрелбище. Може би щеше да успее да я вмъкне. После промени решението си и я заведе в един клуб.

Справяше се добре. Но това, което правеха, хич не му харесваше.

— Детето може да се роди с увреден слух — пошегува се той, докато се опитваше да я разубеди.

Спенсър обаче продължи да се прицелва и да стреля.

— Но поне ще има възможността да се роди.

— Рики Гарсия каза да огледаш внимателно хората около теб — изведнъж се сети Дейвид. — Кой от тях може да има нещо общо с убийството на Дани?

Този път Спенсър не улучи и поклати глава.

— Рики Гарсия е убиец и крадец. Защо да му вярвам?

— Не знам. Тогава защо му повярва? Не съм! — възпротиви се тя.

Дейвид взе пистолета от ръката й, провери дали е пуснат предпазителят и я поведе навън. Придружи я до тях и заключи вратата.

— Може би тази седмица не трябва да ходиш на работа.

— Не мога да отсъствам цяла седмица. Имам срещи. Слай се нуждае от мен.

— На него му трябваш жива и здрава.

— Но ако престана да издавам признаци на живот, убиецът на Дани ще е постигнал своето.

Той не отговори. Въздъхна дълбоко и тръгна към дивана.

Спенсър го последва.

— Има спалня за гости — рече тихо тя.

— Тук ми харесва. Лека нощ — повтори решително той.

 

Седмицата беше дълга и досадна. Спенсър настоя да ходи на работа и Дейвид я следваше навсякъде. В сряда я съпроводи до Южния плаж, стоя и слуша, докато тя обясняваше на група господа с костюми, кое може и кое не може да бъде запазено в хотела им и колко ще струва. Отначало изглеждаха мрачни, но тя им каза, че плочките в коридора са донесени от испански замък и са на стойност почти колкото целия хотел.

Слай мълча, докато Спенсър говореше. Сетне се облегна на стената до Дейвид.

— Заслужаваш си цената в злато — каза му Слай. — Бих искал да ми позволиш да ти платя. Отнемам ти толкова много време.

— Дани беше най-добрият ми приятел — отвърна му Дейвид.

— А Спенсър?

— И тя ми е приятелка.

Слай изсумтя и се изправи, като видя, че мъжете си тръгват.

— Ожени се за нея.

— Не мога. Не още.

— Защо?

— Защото тя няма да ме вземе.

— Накарай я. Направи я поне щастлива, ако нищо друго не излезе!

Дейвид се ухили.

— И това ще стане. Нека първо намеря убиеца. Дани всъщност още не е погребан. За никого от нас.

 

Всички обядваха в едно кафене на плажа и наблюдаваха кънкьорите, мускулестите безделници, полуголите красавици и възрастните граждани, които се наслаждаваха на слънцето. Слай гледаше мълчаливо Спенсър като ястреб. Дейвид реши да се обади на Опенхайм.

— Е, арестувахме Рики, но не за дълго.

— Така и предполагах. Какво става с ексхумацията на Вики Виши?

— Действам по въпроса. Ще ти се обадя.

— Благодаря.

Върна се на масата. Беше късно, когато си тръгнаха. Пътуваха мълчаливо.

— Братовчед ти върна ли всичките пари? — попита изведнъж Слай.

— Той, хм…

— Върна ли ги или не? — повтори нетърпеливо Слай.

— Да. Откъде знаеш?

— Какво? — заинтересува се Дейвид.

— Ами Джаред е взел малък заем — обясни му спокойно Слай. — Сигурно е мислел, че аз не знам. Двамата със Спенсър трябва да уредят този въпрос.

— Уреден е! — каза решително Спенсър и се обърна намръщена. — Слай, нали няма да го уволниш?

— Щях да го направя, ако не си беше признал. Напук на майка ти, баща ти и цялото проклето семейство! Само че си призна. Позволявам на хората само една грешка. Винаги е ставало, каквото кажа. Една грешка и възможност да я поправят.

— Поправена е — каза неспокойно Спенсър, като срещна очите на Дейвид в огледалото. Бяха тъмносини, присвити. Гневни.

А онази проклета вена пак пулсираше.

Първо закараха Слай. После Дейвид я заведе до дома й и влезе вътре — зловещо мълчалив. Сетне избухна:

— По дяволите, колко пъти трябва да ти казвам? Не мога да успея, ако криеш всичко от мен. Защо не ми каза за Джаред?

— Нямаше нищо за казване — отговори тя и отиде в кухнята.

— Както и за Уили! — озъби се той.

— Уили?

— Да. Попаднала си случайно на гробището, а? Свързала си се с информатор, който може да ти навлече истински неприятности и едва не причини смъртта ти. И пак не ми каза…

— Не си ме питал за Уили!

— Нали те питах кой е източникът на информацията ти? — Той замълча, после отсече: — Искам да знам какво е направил Джаред.

— Взел е назаем пари.

— Много ли?

— Да.

— Без да пита?

— Но той ги върна. Не е убил Дани! Те бяха приятели. Роднини. Децата на Джаред го наричаха чичо Дани!

— Някои хора убиват дори собствените си майки!

— Не и Джаред — настоя Спенсър.

— Кога е взел парите?

— Преди около осем месеца.

— В такъв случай… — въздъхна Дейвид и поклати глава.

— Какво?

— Може би имаш право. Нещата са започнали преди убийството на Дани. Отивам в кабинета му. Лека нощ.

Спенсър го гледаше как се изкачва по стълбите. Ами ако и аз прегледам папките? — помисли си тя. Едва не изрече това на глас. Но не го направи. Само прехапа устни и отиде да си направи чай. После се отказа и си легна.

 

В четвъртък сутринта дойде Сесили. Нахлу в кабинета на Спенсър с широка усмивка.

— Да не забравиш — поканени сме у свекър ми утре вечер.

— Добре — отговори Спенсър, като я гледаше сърдито.

— Какво има? — попита предпазливо Сесили почти шепнешком. — Ако ми се сърдиш заради парите, които взе Джаред…

— Не се сърдя заради парите, Сесили. Бясна съм, защото нямаш право да се бъркаш в живота ми, както си направила, и да намекваш на Дейвид за… положението, в което смяташ, че съм!

— Не съм му намеквала — нацупи се Сесили. — Казах му го направо — съвсем ясно!

— Сесили…

— Спенсър, права съм, нали? Повярвай ми, разбирам от тези неща. Нали са ми минали през главата!

— Защо си казала на Дейвид?

— Аз… — въздъхна Сесили и се отпусна на един стол. — Мислех, че ако се разправяш с Дейвид или си по-често с него, няма да забележиш какво става със сметката ти.

— Сесили!

— О, Спенсър, знам, че беше глупаво. Но всички бяхме в паника — Джаред, Джон, аз… Не разбираш ли?

— Добре, Сесили — въздъхна дълбоко Спенсър.

— Няма да обидиш Джон, като не дойдеш утре, нали? Веднага след работа.

— Ще дойда.

— Благодаря… за проявеното разбиране. Джаред не е съвършен, но не е лош.

— Приключихме с въпроса, Сесили.

Сесили стана, тръгна към вратата, сетне се спря.

— Е? — попита тя.

— Какво?

— Познах ли?

— Изчезвай, Сесили.

Влезе Одри.

— Извинявай, Спенсър, но Санди чака на трета линия.

— Благодаря.

— Знам, че съм права — ухили се Сесили, махна й с ръка за довиждане и излезе.

 

Спенсър работи до късно. Успя да забрави за малко личния си живот, но когато вдигна очи, видя Дейвид на прага.

— Не мислиш ли, че не трябва да работиш толкова много? Дай на бебето малко почивка, за Бога.

Спенсър усети, че се изчервява.

— Би ли говорил малко по-тихо?

Той вдигна ръце.

— Защо? Тук няма жива душа.

Тя погледна часовника си. Беше почти осем.

— Трябва да храниш това дете.

Спенсър не можа да скрие усмивката си.

— Това означава ли, че ти си гладен?

— Разбира се.

— „Тауърс“? Близо е, вкусна морска храна и става бързо.

Той кимна. Спенсър затвори папките и стана, после грабна чантата си и извади ключовете, за да заключи кабинетите.

— Слай не каза „лека нощ“.

— Каза, но ти беше заровила нос в книжата.

 

Дълъг ден. Прекалено дълъг с проблемите, които създаваха онази смахната Спенсър Хънтингтън и Делгадо.

Телефонът иззвъня. Той вдигна слушалката. От другия край вече говореха.

— Утре ще има вечеря в къщата на Джон Монтийт. Аз ще бъда там. Ти също трябва да дойдеш. И каквото и да си намислил да правиш, гледай да няма много кръв. Ще има малки деца. Направи така, че да прилича на нещастен случай.

— Писна ми и съм уморен…

Гласът му заглъхна, като чу зловещия дрезгав смях.

— Направи го. Защото ако не успееш, ще си имаш големи неприятности!

Връзката прекъсна.