Хедър Греъм
Тлееща жарава (18)

Осемнадесета глава

Виж го ти Дейвид, помисли си Спенсър. Първо я бе замъкнал на онази яхта, сетне я накара да си направи тест за бременност и накрая изтърси, че я обичал цял живот.

Когато вечерта слезе долу, Дейвид изобщо не спомена за теста, нито пък за онова, което засягаше само тях. Поиска единствено да види личните бележки на Дани. Тя го заведе в кабинета. Въпреки първото впечатление Дани беше много организиран човек. Често се шегуваше, че в безпорядъка му съществува стройна система и винаги е в състояние да намери онова, което търси.

— Тук действително няма нищо — каза Спенсър.

— Трябва да има. Някой се опитва да влезе тук поради някаква причина.

— Онзи долу само наблюдаваше къщата…

— Но Харис е видял човек, който е искал да влезе.

— В голям град това винаги може да се случи. — Погледна го и се поколеба, преди да продължи. — Освен това нали твърдеше, че някой се опитва да убие мен.

— Да, така е, Спенсър. Но освен това съм сигурен, че някой се опитва да влезе тук.

— Къщата стоя празна месеци наред след смъртта на Дани. Защо не се влезли тогава?

— Защото преди отново да започнеш да мътиш водата, не са виждали необходимост.

Дейвид взе няколко папки и ги пъхна под мишница.

— Ще започна с тези.

— Тръгваш ли си?

— Спенсър, целите ми дрехи са втвърдени от сол и съм много уморен. Пък и ти обещах, че ще те оставя на мира. Освен това, ако трябва да бъда откровен, в момента аз също искам да остана сам.

Бе казала на Дейвид, че й трябва време и наистина беше така. На моменти имаше чувството, сякаш бе изменила на Дани хиляди пъти — в сърцето си и в действителност. Друг път успяваше да се пребори с това чувство.

Всеки път, когато вихрено препускащите й мисли и чувства забавяха своя лудешки бяг, пожелаваше Дейвид. Искаше да го разтърси за раменете и да го попита какво е имал предвид, като й каза, че я обича. Между тях имаше връзка, която нито времето, нито разстоянието бяха заличили и която отново се взриви, когато обстоятелствата ги събраха.

Сутринта не беше в състояние да свърши никаква работа. Но по-късно, когато Санди й се обади, беше принудена да се замисли над един въпрос, свързан с покупката на новата къща. Беше използвала чек от личната си сметка, за да извърши плащането, но неизвестно защо в банката не го бяха приели.

— Не разбирам — каза намръщено тя на Санди.

Включи компютъра и прегледа сметките. Според екрана парите бяха там.

— Продавачът става нетърпелив — каза тъжно Санди. — Може би някой е прехвърлил тези пари другаде? Можеш ли да издадеш друг чек?

— Да, това ще направя.

Спенсър затвори телефона. Нямаше да е проблем да вземе пари от Слай, но първо трябваше да го попита. Запъти се към кабинета му, без да забележи, че Одри я гледа изпитателно.

— Слай, нещо не е в ред с една от разплащателните ми сметки. Моите данни не съвпадат с тези на банката и трябва да ида да проверя. Но дотогава ще ми е нужен голям заем.

Слай вдигна вежди и се облегна на стола си.

— Знаеш, че можеш да вземеш всичко, което искаш, Спенсър — каза й той. Сетне се намръщи. — Да не би да липсват парите от онзи фонд на Дани?

— Не, не съм ги пипала.

— Защо? Той ги остави на теб.

— Не са ми трябвали, Слай. Мисля, че няма да ги ползвам. Не съм решила точно какво да направя с тях, но вероятно ще ги дам на някоя детска болница и на фонда за деца на убити полицаи.

Слай кимна.

— Това са много пари, Спенсър.

— Никога не са ми трябвали много пари, макар и хората да си мислят друго — отбеляза спокойно тя.

Слай се усмихна.

— За какво те търсеше Дейвид вчера? — попита той, като я свари неподготвена.

— Аз… — започна тя и млъкна. Още не беше готова да сподели това с никого. Дори със Слай.

Може би особено със Слай. Макар че едва не се усмихна, като си представи изражението на майка си, когато й кажеше истината: „Знам какво мислеше тогава за брак с Дейвид, мамо, но не се тревожи. Няма да се омъжа за него — всъщност той дори не ми предложи. Само ще родя незаконно дете от него.“

— Срещнах Жан Виши в клуба.

— Случайно ли?

— Той ми се обади и поиска да ме види.

— Разбирам — каза Слай.

— Това ли е всичко? Няма ли да кажеш, че съм голяма глупачка?

— Трябва ли?

— Е, не, но не беше никак опасно. Само ми каза, че е невинен.

— Спенсър, да не би да очакваш някой да ти се обади и да се изповяда?

— Човек никога не знае — настоя тя. — Все нещо може да излезе отнякъде.

— Чух, че Дейвид е заловил някакъв тип в двора ти. Работел за Рики Гарсия.

— Така мисли Дейвид.

— Предполагам, че има право. — Слай се поколеба за минута. — Преди няколко минути говорих с него. Тази сутрин са намерили мъжа обесен в килията му.

— Трябва да тръгвам — прошепна Спенсър и усети, че й прилошава.

Отново мина покрай Одри, вмъкна се в кабинета си, затвори вратата и се облегна на нея, като опря буза на хладното дърво. Изведнъж по гърба й полазиха тръпки. Обърна се рязко.

В стаята беше Джаред.

— Джаред!

— Трябва… да говоря с теб, Спенсър.

Тя седна неспокойно и му посочи един от столовете пред бюрото си.

— Аз взех парите, Спенсър — рече мрачно той.

— Какво?

— Направих дългове на хазарт. Теб те нямаше. Не можех да кажа на Слай — не съм скъпоценната му внучка. — Думите му бяха пълни с горчивина. — Господи, Спенсър, съжалявам. Оттогава се опитвам да върна всичко до последния грош, но не ми стигна времето.

Спенсър се вдърви като от студ, вцепенени се. Сякаш я обляха огромни ледени вълни. Опита се да каже нещо, но не можа. Седеше неподвижно. Накрая успя да проговори.

— Искаше ли да ме бутнеш от балкона на къщата, когато отидохме да я разгледаме?

— Какво?

— Нали чу. Опита ли се тогава да ме убиеш, Джаред?

— За Бога, не, Спенс! — Той се наведе напред и притисна слепоочията си с длани. — Господи, не! Кълна се! Така ли помисли? За нищо на света не бих ти сторил нещо лошо, Спенсър.

Тя се облегна назад. Отчаяно искаше да му повярва.

— Защо не дойде и не ми каза, че си загазил? — попита с дрезгав глас тя.

— Спенсър, ти беше много нещастна тогава. Дани току-що беше починал. Не чуваше какво ти говорят. После замина. А аз не можех да взема парите ей така от сметките на Слай. Той може и да е възрастен, но има орлов поглед.

Джаред се изправи. Приличаше на стар и изтерзан човек.

— Отначало не казах на Сесили и едва не се разделихме — тя мислеше, че имам друга.

— Така ли беше?

— За известно време, да — призна с нежелание той. — Заради това започнах с хазарта. Казах на Сесили — само за хазарта — защото не исках да разруша брака ни. — Той пак седна. — Нали знаеш, годините минават, чувствата охладняват… Понякога търсиш нещо друго или се опитваш да възвърнеш младежките трепети. Но аз обичам съпругата си. Първо отидох при татко, но той е в пенсия. Не можеше да изплати дълговете ми. Щях да възстановя всичко в сметката ти, но ти реши да купиш онази проклета къща… Ако беше изчакала още няколко дни, всичко щеше да се уреди.

Спенсър седеше вцепенена, вперила поглед в него. Той стана, приближи се до нея, падна на колене и взе ръцете й.

— Спенсър, съжалявам. Кълна се. И още не мога да повярвам, че си помислила, че мога да ти сторя нещо лошо.

— Как успя да си набавиш парите?

— Продадох земята в Юпитер. Провървя ми, получих три пъти по-голяма сума, отколкото струва. — Той въздъхна и наведе глава. — Бръкнах и в спестяванията за образованието на децата, но и тези пари възстанових.

Джаред се изправи.

— Ще кажеш ли на Слай? — Той се усмихна малко тъжно. — Ще чакаш, докато компанията стане твоя и после ще ме уволниш?

Спенсър не можа да сдържи смеха си.

— Ще трябва доста да почакам. Слай може и да е над деветдесет, но дядо му доживя до сто и тринадесет години. Когато Слай си отиде от този свят, ние двамата ще бъдем стари и оглупели. Вероятно ще съм забравила какво си направил.

— Благодаря, Спенс — каза тихо той, тръгна към вратата, сетне се обърна. — Спенсър, кълна се, че винаги съм работил много тук. Справих се добре с вложенията ни, знам историята на архитектурата почти колкото теб и винаги съм влагал сърце и душа в делата на „Монтгомъри Ентърпрайзис“. Въпреки прегрешенията си, никога не съм искал да ти бъда в тежест.

— Знам това, Джаред.

Той кимна и отвори уста да каже още нещо, но изглежда не намери думи.

— Само две неща искам, Джаред. Ако някога пак загазиш, бъди честен е мен, по дяволите.

— Да — отговори е дрезгав глас той. — А второто?

— Върви си и не ми говори повече за това. И не се надвесвай над перилата, за да ме плашиш до смърт.

— Мисля, че станаха три-четири. — После преглътна с усилие и добави: — Благодаря, Спенс.

— Пето — престани да ми благодариш.

Той кимна и излезе. След като вратата се затвори зад гърба му, Спенсър наведе глава. Ръцете й трепереха. Дали й каза истината?

 

Дейвид седна зад бюрото си и се прозя. Отпи от кафето, започна да мига и погледна хартиите пред себе си.

Дани бе запазил десетки изрезки от вестници — някои за загадъчни смъртни случаи, други за кражбите от гробищата, приписвани на Трей Дилия и последователите му. Добре че поне Дилия още беше в затвора.

Дейвид отново започна да рови из книжата. Попадна на изрезка от списание, свързана с един случай на магьосничество по времето на Луи XIV. Замесена е била дори любовницата на краля Слънце. Играла си с различни смеси. Някои от нейните „средства за възбуждане“ се оказали отровни. Жената се измъкнала безнаказано, но десетки други изгорели на кладата.

Дейвид остави статията, после пак я взе и я препрочете по-внимателно, като се опитваше да разбере дали магьосниците са нападали гробища и са използвали човешки органи. Нищо подобно. Отново остави статията.

Имаше, изрезки за предполагаемите престъпления на Рики Гарсия. Ето други — този път за смъртта на богатата съпруга на Жан Виши. Намерена до камината от коралова скала в елегантната си спалня. Липсвали само диамантите. И никакви отпечатъци — освен тези на обитателите на дома. Била ударена със статуетката от полицата над камината, но убиецът явно бил с ръкавици. Върху статуетката били намерени само отпечатъците на госпожа Виши и на прислужницата. Жан Виши отсъствал от дома си.

Дейвид остави изрезките, потърка очи и натисна бутона на вътрешния телефон.

— Рива, би ли ми донесла кафе?

Чу тихия смях на сестра си толкова ясно, сякаш беше до него.

— Кубинско ли, братко? Нещо освежаващо?

— С много кофеин.

— Веднага.

— Благодаря.

Дейвид затвори телефона и отново се вгледа в изрезките, сетне прелисти собствените си материали по случая.

Виши бе убил съпругата си. Беше сигурен. Но престъплението беше съвършено. По време на убийството Виши е бил в яхтклуба. Десетки свидетели са го видели там.

Независимо къде е бил Виши, той беше организирал престъплението и бе платил за него. За съжаление го беше планирал толкова внимателно, че никой — нито полицията, прокуратурата и частните детективи, наети от семейството на Вики — не бе успял да докаже вината му.

Дейвид разтриваше врата си, когато Рива влезе с кафето.

— Приличаш на смъртник — каза тя, като седна на бюрото му.

Той взе кафето — гъсто като сироп кубинско кафе. Ще сгрее кръвта му. Услади му се. Изпи го на една глътка.

— Знаеш ли — започна Рива, — мислиш, че можеш да разрешиш случая за една нощ, но трябва да гледаш реално на нещата. Виж колко време мина от смъртта на Дани. Трябва да приемеш факта, че този случай може би ще остане неразкрит.

— На всяка цена трябва да намерим убиеца.

— Защо?

— Защото противен случай Спенсър няма да бъде в безопасност.

Рива се поколеба.

— Спенсър няма да е в безопасност или двамата няма да можете да уредите живота си?

— И двете — отговори той.

Когато Рива излезе от кабинета му, Дейвид се усмихна и отново се зае с работата си, но написаното бягаше пред очите му. Вдигна телефона и набра номера на Опенхайм.

— Какво има пак, Делгадо? Когато някой напусне екипа ми, обикновено повече не ме безпокои?

— Направи ми една услуга. Ексхумирайте Вики Виши.

— Защо? Тя умря от удар с тъп предмет. Оръжието беше намерено до тялото й, покрито с кръв и мозък, за Бога! Дори аутопсия не ни беше необходима.

— Но не сте се усъмнили в отравяне.

— Ако не намерим нищо, Жан Виши ще ни съди.

— Преглеждах личните бележки на Дани — обясни Дейвид. — Имам някакво предчувствие. Мисля, че той е попаднал на следа.

— Виши е платил на убиец. Това е ясно на всички. Само че не можем да го докажем.

— Но според мен го е направил, защото не е искала да умре достатъчно бързо по неговия начин.

— Ще си помисля, Дейвид.

— Мисли бързо.

Отговорът беше изщракване. Дейвид тъкмо остави слушалката, когато позвъни Рива.

— Уили Информатора на втора линия — каза припряно тя, защото знаеше, че Дейвид се опитва да го намери.

— О, Уили! Къде беше, по дяволите? — попита Дейвид. Настъпи мълчание. За миг си помисли, че Уили ще затвори. — Уили, там ли си? Висях няколко часа под онзи проклет мост, за да те чакам, затова по-добре не затваряй!

— Защо си ме търсил? — попита озадачено Уили.

— Нужна ми е информация.

— Чувам, че си близък с вдовицата на Дани. Тя знае как да ме намери.

— Какво?

Главата на Дейвид изведнъж започна да пулсира.

— Често се срещахме с Дани — продължи с дрезгав глас Уили. — Той й е казал как да ме намери. Може да му е помагала от време на време, знам ли.

— Свързвала ли се е наскоро с теб?

— Разбира се — отговори гордо Уили. — Откъде мислиш, че знаеше за онова гробище?

Дейвид изпъшка, доволен, че Спенсър не е наблизо. Искаше му се да я разтърси от главата до петите. Но това нямаше да е хубаво за нея и за бебето.

— Защо ми се обаждаш сега, Уили?

— А ти защо ме търсиш?

— Първо ти.

— Трябват ми пари — призна Уили. — И имам информация.

— Добре.

— Кога ще ми платиш?

— Знаеш, че ще го направя.

— Госпожа Хънтингтън плаща по-добре.

— Така ли? Ще ти строша зъбите, ако не ми кажеш нищо и не приемеш оскъдното ми възнаграждение — предупреди го Дейвид.

Уили се позамисли, сетне въздъхна.

— Убедителен си, Делгадо. Рики Гарсия е пратил човек да наблюдава къщата на Хънтингтън, откакто Спенсър се е върнала.

— Знам това, Уили. Човекът е мъртъв.

— Ти ли го уби?

— Не. Умрял е в затвора.

— Как?

— Обесил се.

— Аха, може би. — В гласа на Уили прозвуча страх. — Но трябва да знаеш, че Рики те иска мъртъв. Спомена го няколко пъти и нали знаеш какъв е.

— Ще се погрижа за себе си. Друго?

— Ами казват, че искал да говори с вдовицата на Дани. Че имал информация за нея, но не и за ченгетата.

— Аз вече не съм ченге.

— Няма значение. Рики не ти вярва. — Това ли е всичко?

— Да. Нали ще я държиш под око?

— Добре. Уили… — започна Дейвид, но връзката изведнъж прекъсна.

Внезапно изпита безпокойство, макар да знаеше, че Джими наблюдава Спенсър. Стана, събори половината неща от бюрото си и бързо излезе от кабинета, като каза на Рива:

— Отивам в „Монтгомъри Ентърпрайзис“. Не знам колко ще се бавя. Ако ти потрябвам и не ме намериш там, опитай клетъчния телефон в колата или номера на Спенсър.

Излезе и потегли с колата след секунди. Попадна в уличното задръстване. Когато стигна до „Монтгомъри Ентърпрайзис“, нито колата на Спенсър, нито тази на Джими бяха на паркинга.

Дейвид излезе бързо от колата и се втурна вътре. Спря пред бюрото на Одри.

— Къде е Спенсър?

— Господин Делгадо, не заслужава ли госпожа Хънтингтън малко уединение? Един от кучетата пазачи е подире й — каза Одри и се намръщи. — Случило ли се е нещо? Вероятно ще мога да я намеря, ако ми обясниш за какво става дума.

Слай стоеше на прага на кабинета си. Беше чул целия разговор и не му трябваха обяснения.

— Прибра се вкъщи да се срещне с агентката. Наложи се да промени някои от финансовите си планове.

— Благодаря — отговори Дейвид и тръгна към вратата.

— Дейвид! Случило ли се е нещо? — попита угрижено Слай.

— Не — усмихна се Дейвид. — Само мисля да поема дежурството и да дам малко почивка на Джими.

Появи се Джаред.

— Случило ли се е нещо, Дейвид? — попита и той.

— Не — отговори спокойно Дейвид, усмихна се и махна с ръка за довиждане.

С всяка крачка ускоряваше ход. Не вярваше в предчувствия, а в инстинкта си. А точно сега той го караше да бърза. По целия път до къщата на Спенсър руга уличното движение.

Стигна и сърцето му започна да бие оглушително, а дланите му се изпотиха. Завъртя волана, спирачките изскърцаха пред къщата и извади пистолета си.