Хедър Греъм
Тлееща жарава (17)

Седемнадесета глава

— Това е лудост! Не ти дължа нищо и не е необходимо да се съгласявам с всичко. В указанието пише, че трябва да се направи сутрин.

Стояха в кухнята на Спенсър. С голямо и подчертано неудоволствие тя бе взела пликчето от него и бе извадила кутийката и указанието. Сетне си наля чаша вино, но той я взе. Опита се да пийне минерална вода, но и това не му хареса.

— Може ли да пия вода?

— Знам ли? Има ли олово във водопроводните тръби?

— Ще престанеш ли?

— Не!

— Дори не знаем дали…

— Направи теста.

— Не вярвам на това нещо! — Тя грабна кутийката и тръгна към стълбите. Той тръгна след нея.

Спенсър се обърна.

— Ти си дотук. Няма да те пусна по-нататък. Сериозно ти говоря, Дейвид.

— Закълни се в Бога, че няма да излъжеш.

Тя се колебаеше.

Дейвид се върна и Спенсър се качи горе. Чуваше стъпките му, докато крачеше долу във всекидневната.

Трябваше да чака поне три минути за резултата от теста за бременност и тя залепи малкото бяло листче на огледалото. Вгледа се в бледото си отражение.

Затвори очи. Не можеше да определи какво точно изпитва. Чувствата й бяха страхотно объркани. Отначало се натъжи, като си спомни колко усилия бяха положили с Дани. Вероятността да е бременна беше прекалено иронична.

Страхуваше се и не знаеше точно защо. Вероятно защото любовта, която с Дейвид изпитваха един към друг, беше толкова силна, само унищожителна. В миналото помежду им съществуваха толкова много прегради.

А сега между тях стоеше само Дани.

Дори не знаеше какво всъщност иска Дейвид. Бе обещал, че няма да се бърка в живота й. Искаше да запази детето, но…

Дали мислеше, че ще успеят да забравят миналото и ще създадат ново бъдеще?

Спенсър се наплиска със студена вода.

Сетне чу ожесточено тропане на външната врата и гласа на Дейвид:

— Спенсър!

 

Дейвид излезе да обиколи къщата, сигурен, че е видял някой в храстите.

Не искаше да му чупи носа, но мъжът се бе обърнал точно, когато юмрукът се стовари върху лицето му.

Негодникът е тежък, помисли си Дейвид, докато влачеше мъжа към къщата. Беше в безсъзнание. Дейвид знаеше, че може бързо да дойде на себе си и докато чакаше Спенсър да отвори, върза ръцете му зад гърба с вратовръзката си.

Най-сетне вратата се отвори. Спенсър отмести очи от Дейвид и погледна мъжа е окървавеното лице. Ахна от ужас и отново впери поглед в Дейвид.

— Нашият господин Любопитко — каза той.

— Ще повикам полиция — рече задъхана Спенсър.

— Не! Чакай!

— Защо? — попита невярващо тя.

— Донеси студена вода и хавлиена кърпа с няколко кубчета лед…

— Господи, какво си направил с него?

— Носът му е счупен, Спенсър — въздъхна Дейвид. Тя продължаваше да го гледа ужасена. — Не исках да го счупя, но не забравяй, че този тип вероятно е искал да очисти един от двама ни, без да му мигне окото. Искам да говоря с него.

— Дейвид, махни го оттук.

— Спенсър, ще го вкарам само в преддверието. Моля те, донеси малко лед.

Тя се обърна недоволно и тръгна към кухнята. Дейвид подпря припадналия мъж на стената. Спенсър се върна с натрошен в кърпа лед и Дейвид го сложи върху лицето на непознатия.

Мъжът изстена. Секунда по-късно се опита да се изправи и отвори очи. Видя Дейвид, после Спенсър и отново изстена.

— Кой си ти? — попита Дейвид. — И защо ни шпионираш?

— Копеле! — измърмори човекът и изохка. Опита се да вдигне ръце към ранения си нос, но не можа.

— Госпожа Хънтингтън иска да извика полицаите — уведоми го спокойно Дейвид.

— Добре.

— Засега й казах да не го прави — продължи Дейвид. — Преди това обаче искам да разбера защо беше в задния двор. Боли ли те носът?

Мъжът се прилепи до стената. Беше висок около метър седемдесет и шест, чернокос, с черни очи и жълтеникаво лице. Бузите му бяха хлътнали.

— За какво могат да ме арестуват, а? За скитничество? Влизане в чужда собственост? Колко време мислиш, че ще стоя в затвора?

— Именно затова не бързам да извикам полицията. И така, пак те питам — какво правиш тук?

Мъжът измърмори нещо на испански. Някаква цветиста ругатня, помисли си Спенсър.

Мъжът не отговори. Дейвид замахна, като че ли да го удари. Човекът извика и отново се опита да предпази счупения си нос, но не успя.

— Чакай!

— Продължавай.

— Проговоря ли, ще умра.

— За кого работиш?

— Ти не разбираш. Проговоря ли, ще умра.

Дейвид се вгледа замислено в мъжа.

— Сега можеш да извикаш полицията — каза той на Спенсър.

— Но аз мислех, че искаш да разбереш…

— Разбрах вече. Той работи за Рики Гарсия. Обади се на полицаите, Спенсър. Да изпратят и линейка. Трябва да се погрижат за носа му.

Полицейската кола пристигна след минута. Този път не се наложи Спенсър да говори. Тя само стоя до Дейвид, докато той обясняваше, че е видял мъжа да наблюдава къщата и го е хванал. Дейвид беше сигурен, че е същият, който дебнеше от известно време там.

Щом откараха непознатия, едно младо униформено ченге застана на портата и започна да говори с Дейвид.

— Нали знаете, господине, че нямаме достатъчно доказателства срещу него, за да го задържим.

— Той и без това няма да бърза да излиза. А ако искаш все пак да имаш някаква причина, опитай се да го задържиш във връзка с убийството на Дани Хънтингтън.

— Мислите, че онзи тип…

— Не. Обади се на Опенхайм. Той ще измисли нещо. И ако все пак го пуснете, кажи ми.

— Добре. Господин Делгадо, госпожо Хънтингтън, лека нощ.

— Лека нощ. Благодаря — отговори тихо Спенсър.

В главата й се въртяха милион мисли.

Ченгетата отведоха мъжа, чието име се оказа Ернандо Бланке.

— Бързо дойдоха — отбеляза Спенсър, като затвори вратата. — Но откъде си сигурен, че работи за Рики Гарсия?

— Защото той беше сигурен, че ще го убият, ако проговори. А има и още нещо — добави след известно колебание той.

— Какво?

— Един тип, свързан с Рики, е работил по колата, която наехме в Бостън. Изчезнал е веднага след злополуката, но ченгетата там са намерили отпечатъците му и са го проучили.

— Но това…

— … е необикновено съвпадение — прекъсна я Дейвид.

— Значи мислиш, че Рики Гарсия е убил Дани.

— Или е накарал някой да го убие.

Спенсър навлажни устни, като се почувства едва ли не виновна заради облекчението, което изпита. Беше се молила да е Рики Гарсия, защото това би означавало, че Джаред е невинен. Не че някога бе допускала, че Джаред може да има нещо общо с убийството на Дани. Но той я бе изплашил почти до смърт в онази стара къща.

— А защо трябва да преследва мен?

— Защото мътиш водата. Трей Дилия е в затвора благодарение на теб. Може би Рики не иска да бъде следващият.

— Е, и сега?

— Пак ще говоря с Рики — каза тихо Дейвид. — Ще преровя отново папките. Дани държеше ли нещо тук?

— Занесох папките му на Опенхайм веднага след като го убиха.

— Има ли още нещо? Някакви записки, освен онези папки?

— Може би — отговори бавно тя. — Някои от нещата му — изрезки от вестници, бележки — са още в кабинета горе.

— Тогава ще започна оттам — каза тихо Дейвид и изведнъж впери поглед в нея. — Е?

— Какво?

— Тестът.

— Вярно! — възкликна тя, обърна се и тръгна към стълбите.

Той я изпревари.

— Да те вземат дяволите, Дейвид! Не е честно. Предупреждавам те…

Но той влезе в банята преди нея и намери бялото листче. Взе го и й обърна гръб.

— Дейвид, това е абсолютно… — Гласът й заглъхна. Той се обърна към нея. Сините му очи бяха съвсем тъмни, устните бели, а лицето изопнато и напрегнато.

— Какво?

— Резултатът е положителен — отговори той.

Спенсър още помнеше онзи ден преди повече от една година, когато си бе направила друг тест, който показа, че е настъпил моментът да забременее. Спомни си лицето на Дани много по-ясно от всякога.

И после той излезе да се срещне с Дейвид и целият й живот се промени.

Внезапно й премаля и пред очите й падна мрак.

 

Рики Гарсия обичаше Южния плаж. Нямаше друго място на света като него.

Кафенетата отваряха врати да пуснат дългоочаквания нощен ветрец. Океанът шепнеше, вълните леко се плискаха, а гребените им се нижеха един след друг.

Също като морето от хора. Подвижно, променливо, безкрайно. Хора, минаващи сами, по двама или трима, на групи. С къси коси, с дълги коси. Испанци, англичани, германци, канадци, туристи, местни жители. С кожи, с дантели. Вървяха под неоновите светлини, облечени в лилаво, розово, синьо. Слушаха музиката от клубовете, чийто ритъм денем звучеше по тротоарите и оживяваше баровете нощем. А жените… Толкова много жени…

Млади, възрастни. Руси, чернокоси, червенокоси. Красиви, високи, чернооки, хаитянки, бразилки, от Хондурас. Бледи севернячки. Жени с тесни панталони, с къси поли. Жени в обятията на любовниците си, жени, които искаха да забогатеят по-безскрупулен начин…

Рики се наслаждаваше на всичките. Обичаше нощта. Ритъма. Кафето. Често седеше сам на маса в някое заведение, спокоен, че двамата му яки телохранители са само на няколко крачки от него.

Понякога полицаите идваха да го тормозят, но не прекалено често. Бяха дошли след смъртта на Дани Хънтингтън. Започнаха отново да се интересуват от него, когато вдовицата му се върна в Маями.

Двама от тях дойдоха и тази вечер и седнаха наблизо. Пречеха му да гледа.

Тъкмо запали тънка пура, когато един от хората му дойде и прошепна в ухото му.

— Ернандо е в затвора.

Пламъкът от кибритената му клечка лумна и угасна.

— Ернандо е глупак — каза Рики. — Глупаците трябва да умрат. — Той махна някаква прашинка от ръкава на сивия си копринен костюм. — Ернандо е по-лош и от глупак. — Посочи към челото си. — Там нещо му липсва.

Другият мъж наведе глава и отстъпи назад. Беше разбрал всичко.

Видя едно момиче, чиито пищни форми се очертаваха под черния кадифен панталон. Имаше къдрава гарвановочерна коса и гладка кожа с бронзов загар. Кикотеше се малко досадно. Няма значение. Няма да бъде дълго с нея.

Тя вървеше по улицата. Рики вдигна ръка. Човекът му щеше да отиде при момичето. Да я покани в мансардата му. Да я изкуши с обещания и пари. И тя щеше да се съгласи.

Рики никога не грешеше по отношение на жените.

Не грешеше и по отношение на Спенсър Хънтингтън. Трябваше да предприеме нещо. Незабавно.

 

Сесили излезе от банята. Днес бе стояла на слънцето прекалено дълго. О, Господи, кога най-сетне ще се вразуми? Нямаше вечно да е красива. Взе лосиона и отиде пред телевизора в спалнята. Джаред се бе изтегнал на леглото и превключваше каналите с дистанционното управление.

— Ти си вкъщи! — възкликна изненадана тя.

— Да.

Сесили седна на края на леглото и впери поглед в съпруга си.

— Не оправи ли нещата?

— Не.

— По дяволите, Джаред! Тя не беше в офиса си почти през целия ден!

Той се претърколи на една страна и се вгледа в нея. Изглеждаше уморен. Съсипан. Но въпреки това хубав.

— Сесили, тя се върна следобед и се разфуча като торнадо. Прерови всичко с бясна скорост. Прегледа папките, компютъра. Ако днес бях направил нещо, щях да си навлека огромни неприятности.

— Трябва да го направиш! — настоя Сесили. — Джаред, животът ни зависи от това!

— Но животът на Спенсър…

— По дяволите скъпоценната малка Спенсър и нейния живот! Сега трябва да мислиш за нас. За децата. Мисля, че днес успях да й създам малка неприятност. Достатъчна, за да й отвлека вниманието за известно време, но ти на всяка цена трябва да се погрижиш за онова нещо!

Джаред изпъшка и зарови лице във възглавницата.

— Ще го направя, Сесили — рече глухо той. Гласът му прозвуча уморено. Като на човек на края на силите си.

— Джаред, след това нещата ще се оправят. Кълна се, че ще направя всичко…

Сесили се премести по-близо до него и той сложи глава в скута й. Тя разтри слепоочията му.

— Смешно, нали? — каза Джаред. — Но аз наистина те обичам, Сесили.

Тя се намръщи.

— Съвсем не е смешно.

— Може би е по навик.

— Искаш ли да чуеш нещо наистина смешно? — попита тя.

— Какво?

— И аз те обичам.

Той се усмихна, сетне протегна ръка и притегли лицето й към своето. Устните им се сляха.

Всичко ще се оправи. Да, животът му ще бъде наред. Само да свърши онази работа със Спенсър.

 

Спенсър отвори очи и видя, че лежи в леглото си. Главата й още беше замаяна. Дейвид седна до нея. Не я докосна, само я гледаше.

— Добре ли си? — попита той.

Тя кимна.

— Само не съм готова…

— Да, виждам. Аз Наистина не ти се отразявам добре. Правиш любов с мен, после плачеш. Забременяваш, сетне припадаш. Спенсър, ако не внимаваш, ще ти стане навик.

— Дейвид…

Той стана.

— Знам. Обещах да те оставя на мира. Само исках да се уверя, че си добре. Тръгвам си.

Спенсър се опита да се надигне.

— Ти не разбираш.

— Не, Спенсър, напротив — разбирам. Аз не съм Дани. Не мога да бъда Дани. И това не е детето на Дани. То е твое и мое и това е достатъчно. Не мога да не се радвам. Аз искам деца, Спенсър.

— Но при дадените обстоятелства…

— Изобщо не ми пука за обстоятелствата — рече тихо той и тръгна да излиза от стаята.

— Дейвид!

Спря се на прага, но не я погледна.

— Ти не разбираш. Аз… искам бебето.

Тялото му се напрегна. Боеше се да приближи до нея. Не искаше да я кара да избързва.

— Ако това ще ти донесе някакво успокоение, Спенсър, искам да знаеш… — Той замълча. Трябваше да си поеме дъх и да се опита да говори спокойно. — Аз те обичам. Обичах те през всичките тези години, никога не съм преставал да те обичам, обичам те и сега. Не го забравяй.

Излезе и затвори вратата след себе си. Целият трепереше.

Започна да слиза внимателно по стълбите. Влезе в кухнята, взе виното на Спенсър и го изпи на един дъх.

Спенсър ще има дете. Неговото дете. Ще стане баща. Ала тя може да промени решението си. Не, няма да го направи. Спенсър обожава децата и те я боготворят.

После изведнъж го обзе спокойствие. Беше й казал истината. Обичаше я. Винаги я бе обичал. Обичаше и Дани. Нямаше по-добър приятел от него.

Дани Хънтингтън никога не би завидял на тяхното щастие.