Хедър Греъм
Тлееща жарава (7)

Седма глава

Когато Спенсър слезе долу, Дейвид беше още там. Седеше във всекидневната и разлистваше вестник.

Без да му обръща внимание, влезе в кухнята и изпи две чаши вода. Някъде в шкафа имаше успокоителни таблетки, които й бяха дали, когато Дани умря. Позамисли се дали да не вземе няколко. Но това нямаше да накара Дейвид да си тръгне, нито пък щеше да успокои чувствата, които разкъсваха сърцето й.

Върна се в хола. Беше си облякла копринен костюм с висока яка и без ръкави и бе обула най-високите обувки, които имаше. Нямаше да му позволи да я гледа отвисоко.

— Може и да ти плащат да седиш по цял ден — каза тя с възможно най-хладния тон, — но аз трябвала отивам на работа.

Той я изгледа изпитателно, ала загорялото му от слънцето лице не издаваше никакви мисли или чувства. Въпреки това Спенсър успя да забележи известно презрение в погледа му. Познато й бе отпреди. И може би го заслужаваше.

Не искаше да мисли за това. Ще се преструва, че нищо не се е случило. И каквото и да стане, няма да му позволи да разбере, че се вълнува, че мрази него и себе си. Че не може да престане да го желае. Тук в къщата на Дани. В леглото му.

— Ще те закарам — рече той равнодушно.

Сякаш вече е забравил какво се бе случило. Сякаш то изобщо нямаше значение за него. Е, може би наистина е така. Спенсър не знаеше почти нищо за живота му. Двете с Рива бяха почти прекъснали връзките си след гимназията. А като се омъжи, с Дейвид се виждаха колкото е възможно по-рядко. Той си имаше свой собствен живот. Караше я чудесно без нея. Сексът за него беше нещо естествено — като дишането.

Спенсър се изчерви. Какво й ставаше, по дяволите? Дори не й мина през ум да вземе някакви предпазни мерки. Искаше й се колкото може по-бързо да бъде неин. Изгаряше от срам. Легна с него, а сега иска да забрави това. Споменът я измъчваше, Дейвид беше студен като лед и я гледаше с някакъв странен блясък в очите. Подигравателно? Презрително?

— Ще отида с моята кола. Знам, че не мога да те спра да не ме следиш, но поне ще те изкарам от дома си.

— Искаше да кажеш от дома на Дани? — попита тихо той.

Не знаеше какво да му отговори. Обърна се бързо и тръгна към външната врата, като потракваше с токчета по мраморния под в преддверието. Преди да стигне вратата, отвън се позвъни. Тя трепна и замръзна на мястото си.

Дейвид извади пистолета си, мина пред нея и надникна през шпионката. Намръщи се, прибра бързо оръжието и отвори вратата.

— Фрайд! Какво правиш тук?

Джери стоеше смутен на прага, облечен с избеляло кафяво вълнено яке. Изненада се, че го вижда тук, сетне впери глуповато поглед в нея.

— Отбих се да видя Спенсър. — И почти веднага добави: — Всъщност, Делгадо, радвам се, че си тук. Исках да опитам да я вразумя малко.

Дейвид отвори по-широко вратата и скръсти ръце на гърдите си. Поглеждаше ту към Джери Фрайд, ту към Спенсър.

— Влизай. Хубаво е, че дойде.

— Заповядай, Джери — покани го уморено Спенсър.

Той влезе и се огледа, а Спенсър се зачуди дали харесва старата къща, уюта и елегантността й, или се възмущава от факта, че колегата му е живял тук. Двамата не се разбираха много добре, но вероятно това е било по вина на Дани. Дейвид беше първият му партньор, а според Дани никой не можеше да се сравнява с него.

— Искаш ли кафе, Джери? — попита учтиво Спенсър.

— Шегуваш ли се? Какво кафе в такава жега!

— Нещо безалкохолно? Газирана вода, чай с лед?

Джери поклати глава. Сетне пристъпи към въпроса.

— Спенсър, искам само да ти кажа, че обиждаш всички ни.

Тя се намръщи.

— Защо да ви обиждам?

— Хайде, Спенсър, достатъчно дълго си живяла с ченге. Знаеш, че правим всичко възможно. Денонощно дебнем пред вратата на Дилия. Проверихме всичко, с което се занимаваше Дани, преди да умре. Не сме се отказали. Ще открием убиеца. Трябва само да ни дадеш възможност.

— Но аз не ви преча! — възрази Спенсър.

— А защо тогава обикаляш из гробищата посред нощ!

— Имах предчувствие.

— Така ли?

— Добре, Джери, не биваше да ходя там. Но предчувствието ми се оказа вярно и вие натикахте Дилия в затвора.

— Да, радвам се за това. Само искам да повярваш, че правим всичко възможно. Кажи й го, Дейвид, моля те!

Дейвид, който продължаваше да стои със скръстени ръце и наблюдаваше размяната на реплики помежду им, сви рамене.

— Спенсър, това е вярно и ти го знаеш. Ченгетата си гледат работата. Нали съзнават, че всеки един от тях може да е следващият!

Спенсър вдигна ръце в знак, че се предава.

— Джери, повече няма да обикалям из гробищата. Обещавам.

Той се отправи към вратата. Сетне отново се обърна към нея.

— Спенсър, ако знаеш нещо и го криеш от нас, трябва да ни го кажеш. Чуваш ли какво ти казвам?

— Аз… Не знам нищо — смотолеви тя.

Дейвид отново бе вторачил поглед в нея.

— Довиждане, Спенсър. И внимавай. Кълна се, че ще ти съобщавам всичко, което науча — рече Джери.

— Благодаря — отговори тя.

Дейвид я изгледа строго, сетне изпрати Джери Фрайд до колата му. Полицаят се отпусна на седалката и поклати глава.

— Не знам. Струва ми се, че крие нещо от нас. Сигурно има някой информатор, за когото не знаем. — Той изгледа Дейвид. — За Бога, трябва да престанем да се занимаваме с този случай! Не разполагаме с никакви данни. Няма отпечатъци, нито пък оръжието, с което е било извършено престъплението, е намерено. Никакви свидетели. Нищо. По дяволите, какво ли не бих направил, за да разкрия този случай. Съжалявам, Делгадо. Знам, че ти беше приятел. Добър човек и партньор. Но мисля, че знаеше неща, които не споделяше с мен и това ме вбесява!

Дейвид сви безучастно рамене.

— Дани беше добро ченге.

— Да — измънка Джери. — За нея ли работиш сега? — Дейвид поклати глава. — За стария Монтгомъри ли?

— Работя заради Дани и себе си. Довиждане, Фрайд.

— Довиждане.

Фрайд потегли, а Спенсър вече се качваше в малката си мазда. Дейвид се приближи до мустанга си и седна вътре, точно когато тя включи двигателя на колата си.

— Кучка! — изруга тихо Дейвид.

Гумите му изсвириха, докато завиваше от алеята пред къщата, за да последва Спенсър.

Нямаше да се откачи от него. Освен ако той не решеше да я изостави. Караше толкова близо зад нея, сякаш двете коли бяха закачени една за друга и внимаваше да не опита да му се изплъзне. Но тя изглежда наистина отиваше на работа.

Дейвид вдигна слушалката на телефона в колата си и набра номера на Слай.

— Спенсър паркира отпред. Аз ще прескоча до офиса за малко.

— Благодаря — отговори Слай.

— Обади ми се, ако излезе сама.

— Добре — обеща Слай. — Мислиш ли, че ще можеш да я следиш през цялото време?

Дейвид отвори уста да отговори. Спенсър никак нямаше да бъде доволна, че ще бъде непрекъснато по петите й. Какво го интересуваше? Той ще стои отвън, на улицата. Не можеше да му попречи.

— Да, Слай. Няма да я изпускам от погледа си. През деня е твоя, а аз ще я следя, кога влиза и излиза. Бъди внимателен. Мисля, че сега вече нещо може да се случи. Гледай да я държиш под око през деня, аз ще използвам това време, за да се видя с някои стари приятели — и врагове.

— Обещавам — рече Слай и затвори.

 

Старецът удържа на думата си.

В неделя Дейвид я проследи до църквата и обратно до дома, като се държеше на разстояние. Дори и да беше разбрала, че продължава да я следи, то с нищо не го показваше.

Цял следобед Спенсър седя край басейна си. Сетне поплува и Дейвид отново изпита копнежа и болката, които бе събудила отново у него. Присмя се на себе си, но не откъсна очи от Спенсър. Започна да се смрачава, а тя седеше на стола и притискаше с пръсти слепоочията си. Пак плаче, помисли си той. Е, Дани е мъртъв, а той вероятно е жалък негов заместник. Или пък не може да си прости, че желае заместника.

Делничните дни минаха малко по-леко, но нервите му бяха обтегнати до скъсване, когато наближи петък. Още нищо не се бе случило. Хуан — един от служителите на Дейвид — го осведомяваше какво прави Рики Гарсия, макар че напоследък престъпникът се криеше от полицията.

Дейвид бе използвал връзките си, за да се увери, че служители от компанията за алармени системи са ходили у Спенсър, уж за рутинна проверка, а всъщност да прегледат основно инсталацията. Всяка вечер лично проверяваше вратите.

Имаше предчувствие, че всеки момент ще се случи нещо. Затова беше толкова напрегнат и седмицата бе минала мъчително бавно.

Защо не стоя настрана от Спенсър…

В петък я проследи на дискретно разстояние до работата й. Все още не беше сигурен дали тя знае, че е непрекъснато по петите й. По дяволите, какво значение има това!

Дейвид паркира пред офиса си и влезе вътре. Рива седеше зад бюрото.

— Как върви работата? — попита той.

— Марти работи върху онази злоупотреба със застраховката. Обади се да ми каже, че сме на вярна следа. Хуан се опитва да разбере нещо за Рики Гарсия. Обадиха се за един развод.

— И ти отказа.

— Да, братко, отказах, макар че можеше да спечелим доста пари!

Дейвид сви рамене, влезе в кабинета си и извади папката с досието на Дани. Рива го последва.

— Кафе?

— Пих вече.

— Обяд? Мога да стопля във фурната черния фасул с ориз, който сготви Тия Ана.

 

Той отново поклати глава.

— Не съм гладен.

— Спенсър Монтгомъри се отразява зле на апетита ти. Нещо ново, откакто я води да види онзи тип в затвора?

Той преплете пръсти и погледна сестра си.

— Аз ходих втори път.

— Е, и?

— Не вярвам Дилия да е убил Дани. Мисля, че е напълно откачен и съм сигурен, че е пречукал някои от последователите си. Но не е убил Дани.

— Отделяш цялото си време на този случай.

— Ей! Аз съм шефът.

— Отказа да вземеш хонорар от Слай Монтгомъри, нали? — попита Рива.

Дейвид се вгледа в нея.

— Да, отказах да взема парите му.

— Знам, Дейвид. Той плати нашето образование. Знам, че няма да приемеш нищо от него.

— И без това се занимавам с този случай от една година.

Рива стана и се приготви да излезе от кабинета му.

— Дейвид?

— Да?

— Само внимавай със Спенсър. Тя вече ти причини достатъчно страдания.

— Рива, никога през живота си не съм стоял със скръстени ръце.

— Не, не си. Справяш се добре; постигна почти всичко, което искаше. Само че си сам.

— Рива, петъчните ми вечери са чудесни.

— Да, знам. Една седмица англичанка, другата — испанка. Фотомодел, съдия, барманка, адвокат. Никой не би те обвинил, че имаш предразсъдъци. Но къде е домът ти, Дейвид? Семейството? Сякаш се отказа от всичко това, когато се разделихте със Спенсър. Не искам да те виждам отново нещастен, както тогава, Дейвид. Времето мина, но нито ние, нито Монтгомъри са се променили!

Дейвид скочи на крака.

— Слай е най-свестният човек, когото познавам след Майкъл Маклауд, Рива. Как можеш да забравиш, че…

— Не съм забравила! — възрази сериозно Рива. — Знаеш, че обичам Слай! Само че обичам повече теб, Дейвид. Искам да бъдеш щастлив.

— Щастлив съм.

Рива го погледна.

— Прави каквото искаш — каза тя и се обърна към вратата. — Но не забравяй, че ако пак имаш неприятности, няма да се поколебая да ти кажа, че съм те предупредила! И намесят ли се отново родителите й, не очаквай, че ще платя гаранцията, за да те пуснат от затвора!

 

Не че Спенсър бе направила нещо ужасно. Само че…

Кубинците са известни с ревността си. С чувството си за собственост. А той обичаше Спенсър.

Всичките им съученици знаеха, че се харесват. Имаше чувството, че живее само за миговете, когато ще бъде с нея. Не че бе зарязал останалите неща. Трябваше да бъде добър ученик заради Слай и паметта на дядо си. Майкъл бе починал предишната година. Дейвид трябваше да се грижи за по-малката си сестра. Само Рива му бе останала и твърдо бе решил да не позволи на властите да я приберат в някое сиропиталище.

Започнал бе да учи в колеж, докато чакаше Спенсър да завърши гимназия. Бяха се сближили от онзи ден в дома на Слай. Всеки петък ходеха на кино, в събота и неделя — на плаж. Или на пикник с другите. Почти бе повярвал, че в Америка всички са равни. Ходи на обяд у Спенсър и родителите й бяха достатъчно сърдечни, макар че веднъж чу майка й да говори за него като за „онзи бежанец, когото Спенсър доведе у дома.“ Това не го притесни. Знаеше, че Слай го харесва и му вярва. Пък и само Спенсър имаше значение за него — влюбен беше в нея.

В продължение на една година любовта им беше силна и страстна. Понякога, разбира се, се караха. Спенсър се заяждаше, че е погледнал Тери — Сю, а той беше готов да й издере очите, защото е заговорила някое момче в коридора. Но препирните само усилваха чувствата им. Крадяха време да останат сами. Веднъж отидоха в туристически хотел на Северния плаж. Друг път — на самия плаж, при залез-слънце, когато светът изглежда като изтъкан от кафяви, червени и златисти сенки.

Когато Майкъл почина, Дейвид преживя смъртта му, само защото Спенсър беше до него. Отначало искаше да бъде сам. Но се оказа, че в тази нощ се нуждаеше от Спенсър повече от всякога и я люби по-пламенно от друг път — почти като обезумял. Тя знаеше, че той обича Майкъл, макар да не разбираше напълно какво означава да си сам на този свят. Когато майка му почина, Дейвид бе съвсем малък: беше дете, когато напусна родния си дом и избяга със сестра си. Беше едва осемгодишен, когато Майкъл Маклауд му съобщи новината, че баща му е починал в кубинския затвор, където бе прекарал последните си месеци в писане на позиви против комунистите. А сега и дядо му си бе отишъл. Остана съвсем сам.

Дейвид знаеше какво е тежък труд. Работеше, откакто се помнеше. Обичаше Спенсър, имаше нужда от нея, но тя изобщо не знаеше какво е да си сам и да се страхуваш от бъдещето. Родителите й се грижеха за нея, Слай я обожаваше, закриляше я. Беше богата, в безопасност.

Може би Дейвид пръв издигна стената между тях, когато погребаха Майкъл. Възможно е да бе започнал да издига тази стена още в нощта, когато я бе държал толкова пламенно в прегръдките си.

Ала отчуждението настъпи, когато родителите й доведоха гост от Роуд Айлънд. Брадфорд Деймън.

Той беше на годините на Спенсър. С английско потекло. Богат като крез. Бе прекарал живота си на яхти. Играеше голф. Оценките му не бяха отлични, но учеше в престижно училище благодарение на щедрите дарения на баща си.

Отначало двамата със Спенсър се подиграваха на Брадфорд. Тя се оплакваше, че трябва да забавлява госта и се извиняваше надълго и нашироко всеки път, когато не можеше да отиде на среща с Дейвид, защото трябвало да се погрижи Деймън да не скучае.

Тогава Дейвид работеше в училището — правеше декори за театралния кръжок. Един петък след работа отиде да я вземе от тях. Майка й го отпрати категорично. Била на танцова забава с Брад и нямало да се върне преди полунощ.

— Това е частно увеселение, Дейвид. Ще ти бъда благодарна да не ходиш там и да не създаваш неприятности — беше му казала тя.

Дейвид не създаде никакви неприятности, поне според него. Отиде в клуба и наблюдаваше всичко отстрани. Спенсър наистина беше там с Брадфорд Деймън. Оказа се, че Брадфорд никак не е за съжаление. Беше висок, строен, русокос. Облечен в скъп костюм. Танцуваше почти легнал върху Спенсър и непрекъснато се смееше. Най-лошото бе, че Спенсър също се смееше.

Брад я целуна и тя като че ли отговори на целувката му.

Това беше достатъчно. Дейвид си тръгна, но до полунощ обикаля из улиците.

След това се върна в къщата на Спенсър. Събра няколко камъчета и застана под прозореца й. Замръзна на мястото си, когато чу смеха на Спенсър и Брад.

Хвърли едно камъче по прозореца й. След секунда тя погледна надолу. Беше бледа, а косата сияеше като златист облак около лицето й. Носеше пеньоар, който подчертаваше закръглените й гърди и извивките на бедрата. Погледна го стъписана.

В този миг той чу сирените. Продължаваше да я гледа, когато полицаите дойдоха да го арестуват. Озова се зад решетките. Стана обект на подигравки на разни отвратителни типове с всякакъв цвят на кожата, с избити предни зъби и с белези от спринцовки по ръцете.

Освободиха го след намесата на Слай. А на следващия ден Спенсър се втурна в къщата му.

— Дейвид! Толкова съжалявам!

— Върви по дяволите, Спенсър.

Тя се вцепени, вперила поглед в него.

— Аз нямам нищо общо със случилото се. Разбрах едва тази сутрин!

— Така да е. — Беше готов да я убие. Искаше да впие пръсти в съвършената й шия и да я удуши. — Снощи беше малко заета, а? Бива ли го Брадфорд Деймън? Русокосите различни ли са? — Тя си пое въздух и замахна да го удари. Но той улови ръката й и въздъхна, изведнъж се почувства много, много уморен. — Върви си вкъщи, Спенсър.

— Да те вземат дяволите. Нямаш право…

— Нямам много права, Спенсър, и едно от тях е да имам приятелка, която да не ме мами.

— Не съм те измамила.

— Видях те с него, Спенсър.

Тя се изчерви, но не отрече нищо. Може би от това го заболя най-много.

— Мръсница! — рече тихо той.

— Кубинец! Бежанец! — изкрещя в отговор тя.

Той изведнъж протегна ръце към нея и я взе в прегръдките си. После я целуна — силно и жадно. Ревниво.

Може би в този миг тя си мислеше, че всичко ще бъде наред, че ще се развлича с „избраника“ на родителите си, а в същото време ще има и Дейвид. Но той кипеше от гняв. Не помнеше каква я нарече тогава, докато правеха любов, но никога не бе изпитвал такава мъка. През цялото време, докато я милваше, си мислеше какво е правил с нея Брадфорд Деймън. По едно време тя извика, но се вкопчи в него и повече не възрази. И след като всичко свърши, не усети облекчение на мъката си. Болката и безпокойството му само нараснаха. Стана и се отдалечи от Спенсър. Загледа се през прозореца на малката къща, която Майкъл Маклауд бе успял да купи за него и Рива.

— Сигурна съм, че родителите ми не са искали да стане точно така, Дейвид.

— А ти, Спенсър? Ти искаше ли?

— Не знам какво имаш предвид.

— И аз не знам. — Обикаляше около нея като животно в клетка. — Знам само, че и ти си като твоите родители — богата лицемерка.

Тя ахна, скочи на крака и грабна разпилените си дрехи. Облече се бързо и сърдито му кресна:

— Как се осмеляваш? Как смееш да говориш такива неща за родителите ми? Не е престъпление да си роден с пари.

— Е, може и да са законно придобити, но е неморално да лъжеш, мамиш и обиждаш другите, само защото си родена с богатство, което те нямат.

— Казах ти, че не са искали…

— А ти, Спенсър? Ти искаше ли да спиш с малкия им гостенин?

Тя не отрече обвинението и този път. Стана, приближи се до него и го зашлеви през лицето.

Той втренчи поглед в нея, без да мръдне от мястото си. Искаше да я задържи, защото се страхуваше, че ако не го направи, никога повече няма да я види, но се тресеше от гняв, мъка и унижение.

— Мисля, че и на двама ни беше добре в леглото, нали сладурче? — попита тихо той.

Спенсър се задъха от ярост.

— Негодник такъв! — изсъска тя.

Същия следобед научи, че е заминала.

Сякаш в някакво вцепенение Дейвид се зае да организира своето заминаване. Погрижи се да запише сестра си в колежа и уреди леля му да й помогне да се пренесе в общежитието. Убеди се, че с Рива всичко ще бъде наред и направи последната крачка, за да бъде сигурен, че няма да се опитва да открие Спенсър.

Записа се в армията на Съединените щати.

 

Вътрешният телефон звънеше. Той се стресна и натисна бутона.

Чу гласа на Рива.

— Дейвид, обажда се Слай. Нещо е разтревожен.

Дейвид вдигна слушалката.

— Да, Слай?

— Изчезнала е, Дейвид. Излязла е.

— Добре, ще…

— Не, ти не разбираш! Не е отишла да обядва или на фризьор, дори не си е взела свободен ден!

— Слай, обясни ми какво се е случило.

— Отишла е на летището! Самолетът й излита след по-малко от час.

— Какво?

— Заминава за Нюпорт. През Бостън.

Дейвид стисна слушалката.

— Значи ще бъде с родителите си — каза бодро той. — Всичко е наред.

— Не можеш да бъдеш сигурен! Познаваш Спенсър. Тя не отива там, за да ги види. Заминава, за да не бъде тук през почивните дни!

— Слай, ще ида на летището, но в Роуд Айлънд няма да има нужда от мен — помъчи се да го успокои Дейвид.

— Знам ли! — възкликна Слай. — По дяволите, не искам да остава без наблюдение. Не ми се иска да настоявам за това, но… Моля те, върви след нея. — Дейвид трепна и стисна толкова силно слушалката, че пръстите му побеляха… — Много те моля, Дейвид. Имам някакво предчувствие… Проследи я, моля те.

Дейвид мълча известно време. Сетне въздъхна и каза:

— Добре, Слай… Бъди спокоен!

Да я вземат дяволите! Пак същия номер.