Хедър Греъм
Тлееща жарава (2)

Втора глава

Преглеждаше папката върху бюрото си, когато тя внезапно нахлу в стаята като безмилостен вятър. Не, по-скоро като проклет ураган. Хвърли му сутрешния вестник и красивите й кристално сини обвиняващи очи го пронизаха като кама.

Дейвид вдигна глава.

— Спенсър, радвам се да те видя — рече сухо той.

Наистина се радваше, че я вижда. Макар да приличаше на настръхнала лъвица. Независимо от всичко Спенсър изглеждаше добре. Изминалата година бе оставила своя отпечатък — лицето й бе отслабнало, бузите — леко хлътнали, ала на нея дори мъката й отиваше.

Правеше всичко възможно да я отбягва. Отначало го бе улеснила. Веднага след погребението бе заминала за едно от семейните им имения в Нюпорт; сетне се бе върнала, ала прекарваше повечето време в офиса си в Уест Палм. Но преди два месеца се беше преместила в Маями и ето я сега в кабинета му, вперила поглед в него. Личеше, че едва сдържа гнева си.

— Купувам си „Маями Херадц“.

— Това не означава, че го четеш — сряза го тя.

Спенсър леко подбутна вестника към него с дългия си тънък пръст и Дейвид беше убеден, че ако не го вземе веднага, тя ще му го тикне под носа. Знаеше за статията, вече я бе прочел и много го заболя.

Измина цяла година, а убиецът на Дани все още не беше заловен. Нямаше дори заподозрян. Полицията не бе преставала да работи по случая, а и Дейвид не жалеше сили — непрекъснато обикаляше улиците и разпита много хора. Все още нямаха дори и убедителен мотив за престъплението. В началото се бяха спрели на няколко, но бързо ги отхвърлиха. По дяволите, разпитаха дори него. И Спенсър. Съпругите обикновено заемат първото място в списъка на заподозрените, а най-добрите приятели често пъти се нареждат на второто, освен ако разбира се, липсват няколко на брой бивши съпруги или любовници.

— Няма ли да седнеш, Спенсър? — попита той и посочи тапицирания с кожа стол пред бюрото си. — Или предпочиташ да стоиш права и да ме гледаш?

— Искам да направиш нещо!

Рива едва сега бе успяла да стигне до вратата.

— Търси те Спенсър, Дейвид — осведоми го шеговито тя.

Никой друг не можеше да премине бариерата на сестра му. Рива знаеше как да се справи с всеки друг, но не и със Спенсър. Дейвид се усмихна. Винаги е било така, дори когато бяха деца.

— Благодаря, Рива. Защо не предложиш на госпожа Хънтингтън да седне?

— Спенсър… — започна любезно Рива.

— Рива, прочете ли, тази статия? — прекъсна я Спенсър, като се обърна рязко към нея.

Двете бяха на една възраст и двете — истински красавици, помисли си Дейвид и за миг се разсея. Напоследък често му се случваше. Предполагаше, че се дължи на чувството на безсилие, което го измъчваше. Приличаха на съвременни принцеси — Бялата роза и Червената роза; Спенсър — с права златиста коса и небесносини очи, а Рива — с къдрава, почти черна коса, със загоряла от слънцето кожа и с много тъмносини очи, които също като на Дейвид — често изглеждаха черни. Двете си допадаха, но заради него не можаха да станат близки приятелки.

— Прочетох я, Спенсър — отвърна Рива. — Но трябва да знаеш, че Дейвид прави всичко, което е по силите му…

— Не е достатъчно!

— Но, Спенсър…

Спенсър отново се обърна към Дейвид.

— Той беше най-добрият ти приятел. Как можа да го забравиш толкова бързо? Прочети статията! Репортерът твърди, че полицията е безсилна и че изглежда вече никой не го е грижа.

Дейвид се изправи.

— Спенсър, прочетох проклетата статия. И в случай, че не си обърнала внимание, репортерът, освен това предлага ти да бъдеш разследвана по-обстойно.

— А през цялото това време истинският убиец се разхожда на свобода и се подиграва на всички.

— Спенсър — обади се Рива в защита на брат си. — Дейвид едва не проваля целия си бизнес — толкова усилия полага да намери убиеца на Дани. Ти трябва да…

— Тогава ще наема Дейвид и цялата му проклета детективска агенция и никой няма да се тревожи, че бизнесът му се проваля.

Дейвид продължаваше да стои прав. Проклет да е, ако остави по-малката си сестра да води битката вместо него!

— Няма да работя за теб, Спенсър — отказа категорично той. — А сега или седни, за да чуеш докъде съм стигнал, или се махай оттук.

— Няма да си тръгна.

— Ще си тръгнеш, защото ще те изхвърля насила, после ще извикам ченгетата и ще им кажа, че ми пречиш на работата — отговори той и шумно въздъхна, а тя продължи да го гледа, готова да избухне всеки миг. — Спенсър, моля те, седни!

Тя седна. Рива улови погледа му.

— Ще донеса кафе — каза тя.

— Ако е за Спенсър, да бъде без кофеин. Тъкмо сега не й е необходим! — рече Дейвид.

Спенсър не отговори. Дейвид седна отново зад бюрото си и усети силен прилив на тъга и нежност. Беше толкова бледа и слаба. През целия си живот се бе обличала елегантно, но семпло и това не се беше променило. Носеше рокля без ръкави, която стигаше малко над коляното. Дейвид си помисли, че сигурно е творение на известен моделиер. Спенсър никога не демонстрираше богатството си, но то си съществуваше.

Както и да е, роклята й стоеше чудесно. Преди малко изглеждаше като буреносен облак, но сега беше неземно красива. Трябва да понапълнее и да придобие цвят на лицето. Очите й бяха като на преследвано животно. Сигурно й е било трудно да свикне с мисълта, че Дани го няма.

И да търси убиеца му.

— Мина цяла година, Дейвид — рече глухо тя.

— Спенсър, ходи ли в полицията…

— Разбира се, много пъти. Те винаги са любезни, освен когато започнат да ме разпитват.

— Длъжни са да го правят, Спенсър.

— Но как е възможно да мислят, че съм го убила аз? — попита мрачно тя.

Дейвид се поколеба, преди да отговори.

— От тяхна гледна точка възможно е всичко. Може да си изтичала навън, да си го застреляла, да си се прибрала у дома и да си седнала да чакаш някой да дойде и да ти съобщи новината.

— Но ти знаеш…

— Казвам ти, че прокурорът може да измисли всякакъв мотив. Ти си му съпруга. Наследяваш значително богатство след смъртта му.

— Но ти ме видя…

— Почти гола. Прекрасен начин да се отървеш от окървавените дрехи.

Тя отново стана, впила поглед в него.

— Негодник! А ти? Той умря в ръцете ти!

— Спенсър, седни или за две секунди ще те накарам да седнеш. — Дейвид изруга и се изправи. Спенсър седна, без да сваля поглед от него. Зъбите й тракаха. — Спенсър, да те вземат дяволите, разпитваха ме десетки пъти — момчетата, с които съм работил години. Трябваше да проучат всяка вероятност.

В очите й напираха сълзи и тя усилено се опитваше да ги скрие.

— Аз обичах Дани.

— Знам, Спенсър. — Той стисна зъби с чувството, че го е жегнала право в сърцето. И той обичаше Дани. Всеки го обичаше. Освен, естествено, убиецът. Или убийците? — Спенсър, спомняш ли си онзи случай отпреди няколко години? На Бейшор Драйв? Съпругата се обадила, че мъжът й е мъртъв. Няколко души нахлули в къщата и го убили. Оказа се, че тя е наела хора да го застрелят, пуснала ги вътре, изчакала да се отдалечат достатъчно, сетне извикала полицията.

— Да, спомням си — отговори нетърпеливо тя. — Съпругата беше много по-млада от него и искаше парите му. Двата случая нямат нищо общо.

— Такава е работата на полицаите. Повечето убийства се извършват от близки на жертвата. Най-вече от съпругите.

— По дяволите, Дейвид, не съм дошла тук, за да ми обясняваш защо ме разпитват ченгетата. Дани е мъртъв от цяла година. Убит е полицай, Дейвид, а все още няма и следа от престъпника. И ти си седнал да ги оправдаваш! Искам да знам до къде са стигнали. Казват само, че имали няколко следи и работят по случая! Опитват се само да ме успокоят.

— Спенсър, правим всичко възможно. Нужно е време…

— Искам да знам дали все пак си стигнал донякъде.

— Спенсър, върви си у дома. Върши си твоята работа. Реставрирай нещо. — Слай се бе захванал със строителство преди много години. Винаги работеше с най-добрите архитекти и специалисти. Обичаше да си спомня за онези отминали времена, когато днешният оживен многонационален град беше само малко селище. Сега реставрираха старинните къщи и ги модернизираха. Възстановяваха сградите до най-малките подробности. Едва ли печелеха прекалено много пари, но беше забележително колко много сгради с историческа стойност бе открил Слай. Особено през последното десетилетие, когато старинното излезе на мода. „Монтгомъри Ентърпрайзис“ се справяше изключително добре. — Отиди си вкъщи или реставрирай някоя старомодна баня, или направи нещо друго — посъветва я той и потърка слепоочията си.

Спенсър присви очи.

— Стоях доста време вкъщи, Дейвид. Нямаше ме цяла година и оставих всичко на ченгетата и на теб — най-добрия му приятел, момчето, което може да разкрие всяко престъпление! Заминах, но изглежда съм единствената, която наистина се интересува от този случай! И нещата няма да се променят. Надгробното слово беше страхотно, ченгетата — прекрасни, залповете — тържествени! Но с погребението приключи всичко. Сега искам да предприемете нещо. Той разследваше убийства. Какъв беше последният му случай? Защо трябваше да се срещнете онази сутрин?

Рива се прокашля от вратата.

— Кафе! — обяви бодро тя.

Дейвид се зарадва, че прекъсна разговора им. Разполагаше с малко време, докато сестра му влезе в кабинета и остави подноса върху бюрото. Обикновено ползваха големи чаши. Но сега Рива бе поднесла порцеланови чашки, сребърен кафеник, каничка за сметана и захарница.

— Благодаря, Рива — рече Спенсър, неспокойно се изправи и се приближи до подноса.

— Спенсър, моля те, отпусни се! — каза Дейвид.

— Не мога! — отговори тя, посегна към кафеника, сетне се обърна съм Рива. — Не искам да те затруднявам, но къде са онези хубави големи чаши?

— Аз… — започна объркана Рива, после погледна Дейвид. — Да, разбира се.

Рива излезе. Дейвид се облегна назад, като се чудеше дали да се ухили, или да вземе Спенсър на ръце и да я изнесе от кабинета си.

След това се наведе напред и сключи пръсти върху бюрото.

— Спенсър, ако наистина вярваш, че обичах Дани, ще разбереш, че правя каквото мога. Цял свят знае, че ченгетата биха сторили всичко, за да заловят убиеца на свой колега…

— Защо трябваше да се срещате онази сутрин? — прекъсна го решително Спенсър.

— За да поговорим за случая „Виши“.

— Искам да знам за какво става дума.

Рива се върна с големите чаши. Спенсър я погледна усмихнато.

— Благодаря. Не знам защо, но кафето е по-вкусно в големи чаши.

— Едва ли има някакво значение за едно кафе набързо — отбеляза Дейвид.

— Може да не е толкова „набързо“ — предупреди го Спенсър.

Как да се отърве от нея, по дяволите?

— Аз ще налея кафето — каза той и стана.

— За мен не! — каза Рива, стрелна с поглед Дейвид и се усмихна. — Имам работа.

И бързо излезе.

— Спенсър, ако ще оставаш, седни! — ядоса се Дейвид.

Тя седна и той наля кафе в две големи чаши.

— Все още ли го пиеш без сметана и с лъжичка захар? — попита Дейвид.

— Да.

Без сметана и с лъжичка захар. Точно както го пиеше и преди. Някои неща не са се променили. Също както чувствата му към нея.

Той почти тресна чашата пред нея и отново седна зад бюрото. Отвори едно чекмедже и извади огромна купчина папки.

— Ето, с това се занимавам вече цяла година, Спенсър. Тук има записани повече от двеста разговора, бележки за различни хора и места, където съм ходил. С пет от досиетата е приключено — става дума за разкритите убийства, с които се е занимавал Дани и те нямат никаква връзка със смъртта му. Случаят „Виши“ не е сред тях и вероятно никога няма да бъде приключен.

— Защо?

— Познаваш Юджин Виши.

— Не мога да си спомня.

— Член на твоя яхтклуб.

Спенсър се замисли. Сигурно отдавна не е ходила в яхтклуба, помисли си Дейвид.

— Попрехвърлил е петдесетте, белокос, хубавец, прилича на киноартист. Съпругата му — покойната госпожа Виши — беше малко над шейсетте и не толкова хубава, но много богата. Починала е от удар по главата. Къщата е била претърсена и са липсвали няколко диаманта. Виши твърди, че се прибрал и намерил къщата си в безпорядък. Бил сломен от загубата на обичната си Вики.

— Вики Виши?

— Познаваше ли я?

Тя сви рамене.

— Името ми е познато… Странно… Възможно е Дани да ми е разказвал за този случай. Не си спомням. Но защо мислиш, че случаят ще остане нерешен?

— Защото Виши поддържа показанията си и издържа проверката на детектора на лъжата.

— Може би е невинен.

Дейвид поклати глава.

— Не мисля така. Дани — също.

Спенсър се наведе напред и Дейвид усети как цялата се стегна.

— Значи Дани е бил по следите му. А Виши е знаел, че Дани няма да се откаже. Освен това бил е извършил вече едно убийство…

— Все пак полицията има нужда от доказателства, преди да арестува някого.

— Чудесно. Продължавай. Кого още подозирате?

— Спенсър, трябва да си вървиш вкъщи…

— Няма да си тръгна, преди да ми кажеш докъде си стигнал в това разследване.

— Не съм длъжен да ти казвам нищо. Не работя за теб.

— Тогава започни да работиш за мен.

— Не.

— Дейвид, във финансово отношение мога да съпернича на всичките ти клиенти. Искам…

— Стига, Спенсър!

Беше решил да запази спокойствие. Да прояви разбиране. Вече не бяха деца. Бяха понесли доста удари в живота. Но със Спенсър беше различно. Хем му се искаше тя да остане, а в същото време искаше да се отърве от нея.

— Не можеш да ме купиш, Спенсър. Знаеш това.

— Не е необходимо да те купувам! — сряза го тя, като се опитваше да се овладее. — Той беше най-добрият ти приятел. Той…

— Спенсър, върви си.

— Няма да си отида, докато не ми кажеш всичко.

— Ще те хвана и ще те изхвърля! — предупреди я той.

Тя присви очи.

— Сама ще реша кога да си тръгна. Искам само да знам какво друго правиш, кого друг подозираш.

Дейвид изпъшка.

— Изхвърлили са те от полицейския участък и си дошла да тормозиш мен…

— Дейвид…

— Възможно е на Виши да му е дошло много от усилията на Дани да докаже вината му. — Загледа се през огромния прозорец към градината. Беше опасана с дървена ограда, която я правеше уединена и тиха. Обрасла беше с тъмно лилави тропически растения, зелената папрат и глицинии. Гледката беше приятна и спокойна, ала в момента Дейвид съвсем не се чувстваше така. — Всъщност има още двама души, които биха имали мотив да убият Дани. Единият е Рики Гарсия…

Спенсър ахна и го прекъсна.

— Чувала съм това име. Всъщност много ясно си спомням, че Дани ми е говорил за него. Той е шеф на кубинската мафия. Занимава се с наркотици, проституция, хазарт…

— Точно така. Изплъзва се като змиорка. С едно изщракване на пръстите може да събере десетина убийци.

— Тогава трябва да е той — промълви Спенсър, без да откъсва очи от Дейвид. — Сигурно има начин да го арестуват.

— Спенсър, ако имаше начин, полицията или аз щяхме да направим това. Освен това не знаем дали Дани е имал някакви доказателства срещу него. Рики всъщност харесваше Дани.

— Харесвал е Дани?

— Много често престъпниците харесват ченгетата, които ги преследват — отговори Дейвид и сви рамене.

— Но…

— Другият е Трей Дилия. Сигурно и това име ти е познато.

Тя кимна и се намръщи.

— Водач е на някаква секта.

— Не е точно такъв.

— Обвиняваха го, че разравя гробове заради човешки органи! — възкликна Спенсър. — Използвал ги за ритуалите си.

— Да, но полицията не беше сигурна дали вилнее из гробищата заради човешки органи. Предполагат, че се е опитвал да унищожи някакви доказателства. Много от последователите му умират по необясним начин. Той успява да кремира повечето. Дани предполагаше, че Дилия организира вандалщините в някои гробища. Според Дани искал да бъде сигурен, че полицията няма да намери нищо, ако реши да ексхумира труповете. Това е, което знам, Спенсър. Както виждаш, не съм седял със скръстени ръце. А сега стани, прибери се у дома и забрави всичко.

Спенсър се изправи, подпря ръце на бюрото му и го погледна в очите.

— Не мога да забравя…

— Трябва. — Стисна зъби. Искаше му се да не изпитва отново проклето желание да я изгони или да я вземе в обятията си. Второто щеше да бъде страхотна грешка. Щеше да го отблъсне. Между тях вече не можеше да се случи нищо — особено след смъртта на Дани. Трябваше да я държи на разстояние от себе си. Изкушението беше прекалено силно. Истинско мъчение. Дейвид беше вече осъзнал суровата истина, че на света няма по-жестоко нещо от желанието му към Спенсър. И нищо по-ужасно от празнотата, която бе оставила в живота му.

— Върви си, Спенсър.

— Да те вземат мътните, Дейвид!

— Ако науча нещо ново, веднага ще ти се обадя. Дотогава обаче ме остави на мира, за да си гледам работата.

— Дейвид…

Тя млъкна, когато той се приближи застрашително към нея. Сложи ръце на раменете й, обърна я и по възможно най-бързия начин я избута от кабинета си. Искаше му се да не я бе докосвал дори за тези няколко секунди. Усети уханието й. Не можеше да определи точно какво е. Не беше само парфюм, а сапун и балсам за тяло. Изтънчено, примесено с аромата на самата Спенсър, вълнуващо и възбуждащо като нея. Моментално го обзе чувство за вина. Привличането й бе неудържимо. Не бе преставал да я желае, дори когато беше омъжена за най-добрия му приятел. Ала тогава никога не се бе осмелил да я докосне. А сега, като негова вдовица, забраната трябва да важи с двойна сила.

— Да те вземат дяволите, Дейвид — започна тя отново, докато той я съпровождаше покрай бюрото на Рива към изхода.

— Кажи „довиждане“ на Спенсър, Рива. Тя трябва да си отиде и да се заеме с живота си.

Рива я погледна тъжно от бюрото си. Разярена, Спенсър отскубна китката си от Дейвид.

— Благодаря, Рива — рече Спенсър, сетне прикова ледено сините си очи в неговите. — Благодаря и на теб, Дейвид, за подкрепата и помощта!

— Спенсър, колко пъти трябва да ти казвам — кълна се, правя всичко, което е по силите ми!

— Не е достатъчно, Дейвид. Просто не е достатъчно.

Проследи я с поглед, когато излезе от сградата. Токчетата й потракваха по тротоара, докато вървеше към малкия паркинг.

Може би трябваше да си намери офис някъде другаде, някъде, където няма да я среща толкова често. Да, но той бе прекарал почти целия си живот в този град. Също както Спенсър. А сега двамата бяха още по-здраво свързани от общата цел.

Обърна се. Рива го гледаше изпитателно.

— Какво? — сопна й се той. — Мислиш, че тя има право? Смяташ, че не съм направил всичко възможно?

Рива поклати глава. В погледа й се бе стаила тъга.

— Знам, че от година се опитваш да откриеш убиеца на Дани — каза му тя. — Но ми е мъчно за нея.

— Мъчно! Нахлува тук като ураган, а на теб ти е мъчно за горката Спенсър.

— Никой от нас не може да повярва, че Дани е мъртъв — продължи Рива, без да обръща внимание на избухването на брат си. — Всички го обичаха. А Спенсър му беше съпруга. Ние, останалите, може и да се примирим, че убиецът никога няма да бъде открит. Но Спенсър… Спенсър никога няма да се успокои, докато не приключи следствието.

Дейвид изруга тихо, обърна се и се отправи към вратата.

— Къде отиваш? — попита го Рива.

— На едно тихо място. Отивам при Дани.

Гробището не беше далеч. Гробът на Дани се намираше почти в средата. Под един мраморен ангел. Дейвид застана пред гроба. Беше покрит с трева. Някой бе сложил букет цветя във вазата точно над плочата, върху която беше изписано цялото име на Дани, ранга му и „най-добрият приятел, любим съпруг, когото винаги ще пазим в сърцата си.“

Понякога още не можеше да повярва, че Дани го няма.

— Защо не ми каза, приятелю? — попита тихо той. — Нищо не ми каза за убиеца — трябваше да прошепнеш името му! Е, предполагам, че аз поне щях да го направя. Но щеше много да ми помогнеш, ако ми беше подсказал нещичко.

Усети леко раздвижване зад гърба си. Носеше пистолет, но инстинктивно разбра, че не е в опасност. Обърна се бавно.

Слай Монтгомъри. Дейвид не знаеше точно на колко години е Слай, но със сигурност бяха доста. Беше дошъл на юг заедно с първите заселници. Сигурно беше над деветдесет — ако не и на сто години, но възрастта не му личеше особено много. Беше тънък като тръстика и изправен като стрела. Косата му не бе опадала. Беше снежнобяла и буйна. Имаше най-сините очи, които Дейвид бе виждал — освен тези на Спенсър. Слай имаше достатъчно пари, за да прекара старините си, където поиска, но тук беше домът му и онова, което беше създал. Когато Дейвид беше по-млад, веднъж Слай му бе казал, че възнамерява да умре, работейки. И той наистина правеше всичко възможно да си изпълни намерението. Старецът се усмихна.

— Дейвид. Радвам се да те видя.

— Случайно ли сме тук по едно и също време?

— Разбира се, че не.

— Тогава…?

— Рива ми каза къде си.

— Защо съм ти? — попита Дейвид, сетне въздъхна, загледа се отново в гроба и преди Слай да отговори на въпроса му, добави: — Спенсър беше при мен и на теб ще повторя същото, което казах и на нея. Не можеш да ме наемеш да търся убиеца на Дани. И без това правя всичко, каквото мога. И двамата трябва да ми повярвате. Той беше най-добрият ми приятел. Не е необходимо да ми плаща някой, за да полагам усилия да намеря убиеца му.

— О, знам това — рече Слай. — И не съм дошъл, за да те наемам.

Дейвид се обърна към Слай и изви вежди в недоумение.

— Да не би да си дошъл на официално посещение? Това е гробище, Слай. — Старецът му пусна широка усмивка. Сигурно зъбите в устата му не са истинските, помисли си Дейвид. Ала независимо какви бяха, имаха идеален вид.

Слай продължаваше да се усмихва.

— Не съм дошъл заради Дани.

— Тогава…

— Дойдох заради Спенсър.

— Какво?

— Искам да те наема да се грижиш за Спенсър.

— Защо?

— Мисля, че някой я следи. Всъщност съм сигурен за това. Дейвид, мисля, че някой се опитва да я убие.

 

Джери Фрайд — последният партньор на Дани Хънтингтън — барабанеше с пръсти по масата и тъжно съзерцаваше заглавието на първата страница на вестника: „Повече от година след смъртта на ченге от сектор «Убийства» убийците му са на свобода“.

Репортерът се бе потрудил доста. Хвърляше подозрения върху всички — госпожа Хънтингтън и Дейвид Делгадо, върху половината мошеници в града и върху някои полицаи.

Джери изпъшка и протегна ръка към хапчетата. Гребна пълна шепа, сякаш бяха бонбони.

Завръщането на Спенсър в града беше предизвикала цялата тази шумотевица в пресата. Защо не оставят Дани да почива в мир? Всички знаеха, че ченгетата не се спират пред нищо, когато загине техен колега. Знаеха, освен това, че някои престъпления остават неразкрити.

Парещата болка отново прониза стомаха му. Сдъвка още една шепа хапчета. Да я вземат дяволите, тая Спенсър. Защо не си остана в Роуд Айлънд? Щеше да е по-добре за всички.

 

Жан Виши прочете заглавието, докато закусваше и се наслаждаваше на морето и яхтите. Усмихна се леко и поклати глава. Доста наперен репортер! Полицаите бяха представени като шепа некадърници. Усмивката му стана още по-широка. Хората невинаги разбираха законите. Ето, например случая с убитата му съпруга. Полицията сигурно мислеше, че го е направил той, но нямаше абсолютно никакви доказателства. Прокурорът не можеше да предяви обвинение. Не разполагаха с нищо, освен с увереността си, че мотивът са парите. Но що се отнасяше до Дани…

Горките ченгета. Дори не разполагаха с мотив. Виши знаеше много добре, че в случай на убийство на съпруг или съпруга, ченгетата моментално набеждават оцелелия партньор.

След смъртта на съпруга си Спенсър бе наследила цяло състояние, но какво значение имаше то за една богата жена? Оставаше ревността. Или някой любовник?

Ала, уви! Горките полицаи! Спенсър Хънтингтън явно не беше замесена. А оттук — накъде? Към най-добрия приятел?

Към всички онези престъпници, които бе преследвал Дани Хънтингтън?

Виши се изсмя тихо. Усещаше как във въздуха ще се разхвърчи перушина.

 

Рики Гарсия изруга яростно на родния си език и хвърли вестника на пода.

По дяволите! Сега ченгетата отново ще го погнат. Ще се заядат за хазарта, за проститутките.

Само защото съпругата се е върнала в града и се рови във всичко!

 

Джаред Монтийт не бе успял да прочете вестника, докато закусваше. Видя заглавието, едва когато седна зад бюрото си. В този миг телефонът иззвъня. Изтръпна, преди да вдигне слушалката, защото знаеше много добре, че е съпругата му.

— Прочете ли проклетия вестник?

Сесили можеше да крещи изключително добре, когато поискаше.

— Да, пред мен е.

— Казах ти, че Спенсър само създава неприятности.

— Сесили, но репортерът обвинява и нея!

Тя изсумтя.

— А дали й пука?

— Сесили, не се е случило нищо страшно — въздъхна Джаред. — Слай ме търси. Трябва да затварям.

 

Трей Дилия прочете вестника в окадената с тамян стая. Седеше гол, с кръстосани крака на пода. Двете млади жени, които бяха дошли да задоволят потребностите му, се кикотеха тихо някъде зад гърба му, а той сърбаше билков чай, подсилен с бича кръв. Пред него имаше чиния със сурови пилешки сърца.

Нещо човешко би било по-добре.

Древните народи са били умни. Изядеш ли врага си, придобиваш силата му. Сърцето дава смелост и мъдрост. Другите органи — физически и умствени сили.

А, сега пък това…

Всички ще скочат отново.

Ченгетата ще пощуреят. Сигурно вдовицата на Дани мъти водата. Спенсър, красивата съпруга. Виждал бе снимката й. Много руса, елегантна. Прелъстителна.

Той пъхна едно пилешко сърце в устата си и дръпна продължително от лулата с хашиш. Момичетата още се кикотеха.

Спенсър…

Създаваше само неприятности. Такава красота. Бледа, слаба, елегантна.

Зачуди се каква ли е на вкус.

 

Слай прочете статията в кабинета си и изпъшка.

 

Одри пиеше кафе и също четеше. Горката Спенсър! Разтвориха отново раната, причинена от смъртта на Дани. Разбира се, Спенсър си го правеше сама, но въпреки това беше тъжно.

Щяха да се обезпокоят толкова много хора! Опасни хора. Но нищо не можеше да спре Спенсър. Одри я познаваше добре и всъщност не я обвиняваше.

Прехапа устни и продължи да чете.

 

Джон Монтийт — баща на Джаред и чичо на Спенсър — положи уморената си глава на възглавницата.

Защо не оставеха нещата на мира? На всеки глупак му беше ясно, че Спенсър е невинна. Но защо да убият полицай? Много ясно — знаел е прекалено много.

Полицаите научават много неща на улицата. Понякога не ги споделят дори с партньорите си.

Изпълнението на задълженията понякога може да се окаже опасно. А сега, целият този шум по вестниците можеше да доведе големи неприятности.

Той изруга и изпъшка.

Щеше да отвори кутията на Пандора. Спенсър нямаше да остави нещата така. Не умееше да се пази от опасностите.

Джон вдигна телефонната слушалка.

— Видя ли заглавието?

— Да — дойде отговорът. — Грижа се за това. Не съм преставал, по дяволите!

— Продължавай. Не изпускай нещата, защото иначе… — Дрезгавата заплаха секна и слушалката изщрака.

Стават злополуки. Случват се.