Хедър Греъм
Тлееща жарава (4)

Четвърта глава

Понякога миналото й се струваше безвъзвратно отминало. Но друг път — особено в сънищата — то като че ли никога не си бе отивало.

Спенсър отново се озова в онзи далечен ден до скалистия залив, където се събираха след училище. Тя беше на шестнадесет години, а Дейвид и някои от другите — почти на осемнадесет.

Мястото не беше нещо особено. Наоколо нямаше никой, освен тях. Водата беше толкова чиста, че на дъното можеха да се видят потъналите там автомобили. Момчетата обичаха да ги дразнят, казваха им, че в багажниците още има трупове, а на някои от предните седалки — скелети.

— Да, да, всички знаем, че това не е истина — заявяваше царствено Сесили. — Момчетата обичат да плашат момичетата, за да им смъкнат по-лесно гащите. Поне така си мислят — уверяваше всички тя.

„Всички“ означаваше тяхната група. Бяха приятели от дванадесетгодишна възраст. Оттогава почти непрекъснато бяха заедно. Дани Хънтингтън беше водачът на момчетата, а братовчедът на Спенсър — Джаред — се нареждаше след него. В основното ядро влизаха още Ансел Роудс и Джордж Маигър. След тях идваше Дейвид Делгадо — макар и не всички да го приемаха за част от тях. Не че не го искаха — напротив. Когато преди време Дани го бе довел със себе си за пръв път, всички останали се държаха доста високомерно с него. Дейвид нямаше потекло като тяхното. Беше мургав, дори очите му изглеждаха черни, макар всъщност да бяха сини. Дрехите му бяха кърпени многократно и често не идваше с тях, защото имаше задължения към дядо си.

После изведнъж се записа в тяхното училище. Стараеше се. Почти всеки ден Спенсър го виждаше да остава след часовете. Училището беше много трудно. Пишеха домашни по три часа всяка вечер. Освен, разбира се, ако не правеха като Джаред, който плащаше на други да му вършат работата. Но силата на Дейвид не беше в учението, а в спорта. Малкото частно училище никога не бе имало по-добър бейзболен и футболен отбор. Когато онзи следобед се бяха събрали на скалистия бряг, Дейвид вече беше може би най-известната личност в училището. Приемаше славата, но никога не се стремеше към нея. Продължаваше да помага на дядо си. Идваше с тях и си тръгваше, когато поискаше. Никога не ходеше на танците в клуба или на другите празненства, организирани от родителите им.

За Спенсър, както и за другите й приятелки — Сесили, Тери — Сю и Джина Дейвис — Дейвид Делгадо беше още по-привлекателен, именно защото бе различен от тях. Родителите им не го одобряваха. Той не беше от тяхната среда. Нямаше значение, че не взима наркотици, че не краде от магазините и че е много по-морален от повечето момчета около тях.

На Спенсър изобщо не й пукаше. Мислеше, че това е изключително романтично и еротично — дума, която започваше да намира за все по-примамлива. Знаеше, че Слай харесва Дейвид, направо го обича. За дядо й нямаше абсолютно никакво значение дали Дейвид е дошъл от Куба или от луната. А Спенсър уважаваше Слай най-много от всички на света. След като старецът одобряваше Дейвид…

Всъщност през онзи ден никой не разсъждаваше за нищо. Беше лято, жегата беше изтощителна и си бяха взели храна за обяд. Спенсър беше получила чисто нов вишневочервен джип за рождения си ден, Джаред бе дошъл с миналогодишното волво на майка си, Ансел Роудс имаше нов файърбърд, а Дейвид караше страхотен шевролет, модел 1957 година, който си бе купил сам с парите, спечелени във фотолабораторията, където работеше в събота и неделя.

Спенсър съжаляваше, че е тръгнала с проклетия джип. Бе шофирала цял ден, а Тери — Сю висеше на врата на Дейвид на предната седалка в колата му.

Рива също бе дошла с тях тогава. Тя учеше в класа на Спенсър, но бе станала член на групата покрай брат си. Слай отричаше, че плаща образованието им, но дълбоко в сърцето си Спенсър знаеше, че прави това, само защото не иска трудолюбивият дядо на Дейвид да мисли, че не може сам да осигури внуците си.

Пък и Рива беше сладурана и на всички им беше приятно да е с тях. Имаше весел нрав и се смееше на шегите на всеки. Освен това беше невероятно хубаво момиче и момчетата виждаха това, ала никой от тях не смееше да я докосне, нито пък да пуска пубертетски шегички по неин адрес. Макар и отгледан от странния си дядо шотландец, Дейвид не пестеше кубинската си агресивна мъжественост, когато се отнасяше до сестра му. Бдеше над нея като ястреб. Но всъщност изобщо не беше необходимо да го прави. Всички бяха само приятели. Никой не ходеше с никого.

С изключение на Тери — Сю, която не се откъсваше от Дейвид, дори след като паркираха колите, разпънаха одеялата и извадиха кошниците с храна.

Спенсър — с тъмночервени бикини, намазана с плажно масло — се бе изтегнала на едно от одеялата. Усещаше как кожата й се нагорещява и става лепкава. Преструваше се, че не се интересува от нищо друго, освен от слънчевата баня. Лежеше по корем, небрежно засенчила лице с ръка.

Но не беше точно така.

Виждаше всичко и кипеше от гняв. Тери — Сю изживяваше най-прекрасните мигове от живота си.

Тя беше симпатично момиче с гъста тъмнокестенява коса. Ниска, дребничка, с гърди, които не можеше да останат незабелязани. Всъщност, мислеше си малко завистливо Спенсър, Тери — Сю имаше огромен бюст. Банските й бяха много по-дръзки отколкото на останалите момичета и непрекъснато си вреше гърдите в носа на Дейвид.

Един писклив, типично женски кикот разцепи въздуха и полази по гърба на Спенсър.

— Дейвид! — изписка Тери — Сю, като се кикотеше и уж протестираше.

Той я вдигна на ръце и отново се накани да я потопи във водата. Дейвид се смееше добродушно. Беше най-красивият от всички момчета… Един ден може би и другите щяха да станат като него, но той бе възмъжал пръв. Раменете му бяха широки, кожата — със силен бронзов загар; имаше дори косъмчета на гърдите. Коремът му беше стегнат, твърд и плосък. Дейвид Делгадо излъчваше физическо и сексуално привличане. Спенсър винаги го бе харесвала. Мислеше, че и той я харесва. Той не прекарваше цялото си свободно време с групата. Знаеше, че се среща и с други момичета. Спенсър дори лежа будна няколко нощи, вперила поглед в тавана, и се чудеше какво ли прави с тях. Дейвид сигурно си падаше по жени. Беше почти две години по-голям от нея.

— Само се занасят — чу се някакъв глас.

Спенсър се сепна и премести ръката си. Не искаше да я забележат, че наблюдава играта им на конче във водата, но я бяха видели. Рива — все така стеснителна, но адски наблюдателна.

— Не знам за какво говориш — рече равнодушно Спенсър. Протегна се и се прозя. Нямаше да признае пред Рива, че е наблюдавала брат й. — Рива, моля те, подай ми една кока-кола — помоли я Спенсър, твърдо решена хладнокръвно да промени темата на разговора.

Рива бръкна в хладилната чанта. Може и да беше срамежлива, но нямаше да се откаже така лесно от разговора.

— Той наистина те харесва, Спенсър. Винаги те е харесвал.

— Естествено, нали сме приятели. Аз също го харесвам — отговори Спенсър и се изправи неспокойно. — Зарежи кока-колата. Ще се разхладя във водата.

Плуваше добре. Умееше да се гмурка като професионалистка, защото майка й бе настояла да взима уроци. Сега реши да покаже онова, което бе научила на тренировките. Над водата стърчеше скала. Гмуркането оттам беше опасно заради островърхите камънаци на дъното. Може би идеята не беше чак толкова страхотна, но това беше единственото място, откъдето можеше да скочи във водата. Спенсър тръгна към издадената скала с дълги, лениви крачки. Не беше глупава. Съвсем не искаше да умре или да се осакати и затова внимателно огледа дъното, за да се ориентира.

— Спенсър Монтгомъри, какво мислиш, че правиш, по дяволите? — извика някой.

Тя така се стресна, че едва не стъпи накриво. Дейвид беше още във водата. А Тери — Сю висеше на врата му, притиснала „ценностите“ си до гърдите му. Спенсър се гмурна, преди Дейвид да успее да я спре.

Хладната чиста вода я обгърна и тя се стрелна надолу с фантастична скорост. Мина на милиметри от една смачкана кола, после успя да смени посоката и заплува към повърхността. Почти я беше стигнала, когато почувства на раменете си две силни ръце, които я изтеглиха нагоре.

Дейвид. Е, нали това беше целта — да привлече вниманието му. Успя да го направи. Само че не искаше да стане точно по този начин.

Той я гледаше свирепо. Косата му беше мокра, пригладена назад, а чертите — сурови.

— Какво мислиш, че правиш, малка глупачке?

— Знам какво правя — плувам добре и мога да се гмуркам!

— Ти си една сополива малка фукла! — каза й той. — Можеше да се убиеш!

— Дори и да беше станало — отговори тя унижена и вбесена, — това не ти влиза в проклетата работа.

За миг й мина през ума, че ще я зашлеви през лицето точно тук, във водата.

— Имаш право, госпожице Монтгомъри. Не ми влиза в проклетата работа. Но Слай ще се разстрои, ако нещо лошо се случи с теб, а аз много държа на него. Затова, ако искаш да се фукаш, не го прави пред мен. Всички знаем, че си съвършена, Спенсър. Не е необходимо да го доказваш.

Пусна я и тя продължи да трепери от яд. За щастие водата я скриваше и никой не забеляза това, макар че погледите на всички бяха отправени към тях.

Той излезе от водата и помоли някой да му подаде хавлия. След него Спенсър стъпи на брега с високо вдигната брадичка, твърдо решила да запази достойнство.

Дани се приближи към нея, предложи й кърпа и се усмихна окуражаващо.

— Аз не се притеснявах за теб — рече тихо той. Също като Рива беше сърдечен и насърчаваше всекиго с усмивка. Можеше да бъде и много сериозен. Дани искаше да промени света. Беше най-големият идеалист в групата. — Мисля, че те познавам добре.

— Не ми се стои вече тук. — Усмихна му се, докато поемаше кърпата от него. — Тръгвам си — каза му тя.

— И аз бих си тръгнал, само че не ми се прибира — призна той и сбърчи нос. — Мама и нейният клуб по бридж са вкъщи и обсъждат някакъв благотворителен търг.

— Аз няма да се прибера у дома. Ще отида у Слай. Той е в Кий Уест да разгледа една стара къща, която ще реставрира.

Искаше да бъде сама. Да ближе раните си. Дани изглежда я разбра. Той винаги разбираше всичко.

Никой не я забеляза, когато си отиде.

Слай не живееше в богат квартал, какъвто бяха избрали родителите й. Къщата му се намираше край едно от най-старите игрища за голф в града, сред хубави, но не екстравагантни постройки. Имаше много сводове, балкони, вътрешен двор, а в друг вътрешен двор встрани имаше и басейн, който беше сравнително нова придобивка. Слай обичаше да играе голф, ала най-много от всичко държеше на уединението.

Въпреки климатичната инсталация в чисто новия си джип, Спенсър пристигна цялата изпотена, лепкава и нервна. Паркира колата на алеята пред къщата, прибра пощата на дядо си и я остави на старинния бюфет в преддверието. Слай живееше скромно, без домашна прислуга. Уважаваше трудолюбието, но се съгласи с родителите на Спенсър, че не бива да работи, докато учи в гимназията, защото знанията са по-важни.

— Богатството е временно, млада госпожице — често й казваше той. — Имах приятели, които се разориха по време на Голямата депресия, но знаеш ли какво им остана? Образованието. Те успяха да се изправят на крака и отново да спечелят пари.

Слай нямаше нищо против от време на време да му помага, да го замества, докато го няма, да прибира пощата и сметките му, когато не е вкъщи. Освен това се грижеше и за Тайгър — дебелия му котарак.

Спенсър се изкачи по стълбите и влезе в спалнята за гости. В един от дрешниците намери своя лятна рокля без ръкави и чисто бельо. После влезе в банята. Пусна горещата вода да тече силно, смъкна бикините си и се отпусна във ваната, като се надяваше да забрави унижението от препирнята й с Дейвид. Потопи се под водата, за да намокри косата си.

В следващия миг усети как две ръце я хванаха за раменете. Едва не нагълта вода — толкова се изплаши, но той бързо я измъкна навън. За своя изненада, се озова пред Дейвид Делгадо, който беше още мокър, по бански.

— Сега пък какво правиш? — попита той.

Спенсър го зяпна в пълно недоумение.

— Щях да си мия косата — гневно му отговори тя.

— Какво? — смая се Дейвид.

— А ти какво помисли, че правя?

Изглеждаше стъписан, засрамен, дори объркан.

— Чуках дълго на вратата. А когато влязох и те намерих, ти беше под водата!

— И помисли, че се опитвам да се удавя ли? Заради теб? О, Господи! Каква скромност! — кипеше от гняв тя. Не искаше да среща погледа му, нито пък да усети презрението му. Загледа се право пред себе си — със закъснение осъзна, че е чисто гола, и се почувства ужасно уязвима. Сви колене до гърдите си. — След като ме имаш за толкова глупава, Дейвид Делгадо, ще ти бъда много благодарна, ако напуснеш къщата на дядо ми. — Спенсър излезе от ваната, грабна голяма бяла хавлиена кърпа и се уви с нея. Дейвид вече беше в коридора, когато го настигна. — Ако искаш да знаеш, да си богат, не означава, че си лош!

Имаше чувството, че се задушава. Не знаеше какво й се иска повече — да го удари или да…

Той се обърна и я погледна.

— Дойдох да видя дали всичко с теб е наред. Тръгна си толкова бързо, че се изплаших да не си се ударила. А знам, че си прекалено горда, за да позволиш на другите да разберат.

Спенсър изчака секунда, като се опитваше да разбере дали я обижда, или й прави необикновен комплимент.

— Знаех какво правя.

— Опасно беше, Спенсър.

— Може би — въздъхна тя. — Но съвсем малко. — Стояха в коридора, вперили поглед един в друг. Макар че климатичната инсталация охлаждаше мократа й плът, Спенсър почувства, че й става топло и се изчервява. — Ще се връщаш ли на брега? — попита накрая тя.

— Мисля, че не. — Той сви рамене. — Другите сигурно вече са се разотишли. Ти искаш ли да се върнеш?

Спенсър поклати глава. Никаква Тери — Сю!

— Не. Хладилникът на Слай е винаги пълен.

— Страхотен басейн има.

— Да. Плувал ли си в него?

— Не.

— Е, никога не е късно да го направиш — опита се да прозвучи весело тя.

— Виж какво, ако искаш да останеш сама… — започна той.

Спенсър поклати глава.

— Не. Слай няма да е тук през почивните дни и къщата е на мое разположение. Мини през страничната врата. Само ще си облека банския и идвам.

Дейвид сви рамене и се отправи към стълбите. Спенсър си сложи бикините точно за две секунди и изхвърча подир Дейвид.

Той вече беше в басейна и плуваше. Тя се гмурна и смело се насочи към него. Улови го за глезена и го потопи, точно когато бе показал глава да си поеме въздух.

Отдалечи се от него по възможно най-бързия начин. Той изплува на повърхността, плюеше енергично вода, а тъмносините му очи весело искряха.

— Обичаш опасния живот, а, госпожице Монтгомъри?

— Това е единственият начин — извика тя.

Дейвид се изтласка от дъното и заплува към нея. Спенсър изпищя и бързо се отправи към другия край на басейна. Плуваше добре, ала той беше по-силен и я настигна, точно когато Спенсър стигна до дълбокото. Изчака я да си поеме въздух, сетне я потопи.

С радост би се отказала изобщо да диша. Ръцете му бяха около нея, тялото му — плътно прилепнало до нейното. Почувства мускулите на ръцете му, костите на бедрата му, издутината под банските. Беше опияняващо. Никога през живота си не бе изпитвала подобно чувство. Необикновена, почти непоносима възбуда.

Излязоха заедно на повърхността. Той стигаше до дъното, но тя не. Ръцете му продължаваха да я обгръщат. Гледаше я по съвсем различен начин — нямаше и помен от гняв или подигравка. Очите му грееха със странна светлина.

— Спенсър — рече той с дрезгав глас. — Трябваше…

Щеше да я отблъсне. Не биваше да му позволи да направи това. Усмихна, притисна се до него и разтвори съвсем леко устни. Дейвид изстена и устните му докоснаха нейните. Бяха невероятно горещи и жадни. Предизвикаха силна вълна от усещания. Никога не бе изпитвала такъв плам. Отвори широко уста. Светът изчезна, когато се целунаха. Усети ръката му на гърдите си. Палецът му нежно си играеше със зърното през тънкия плат на горнището на бикините й. Някаква горещина заля тялото й и започна да пулсира между бедрата. Никога не бе изпитвала толкова прекрасно чувство и беше сигурна какво иска — искаше Дейвид. Да я докосва, да я държи в прегръдките си.

Той откъсна устни от нейните, но продължаваше да я прегръща.

— О, Спенсър, не мога…

Тя не искаше и да чуе.

— Дейвид…

Отблъсна я, заплува с всички сили към края на басейна и изскочи от водата. Спенсър го последва, усети как страните й пламват от срам. Ето, направи каквото направи — хвърли се на врата му и той се отдръпна. Изскочи от басейна, напълно скована от унижение. Идваше й да изтича нагоре по стълбите, да се хвърли на леглото и да плаче до забрава. Но Спенсър не се предаваше лесно.

— Какво има, Делгадо? — попита тя, като се опитваше да говори колкото може по-тихо и по-презрително, с ръце на кръста, отметнала назад глава. — Нямам достатъчно големи съоръжения, за да съпернича на Тери — Сю ли?

Дейвид се беше отдалечил, но като чу тези думи, спря на края на басейна и се обърна. Сложи ръце на кръста си и тръгна към нея.

— Знаеш ли какво, Спенсър? Опитвам се да не забравям, че си по-малка от мен. Че си само едно наивно, малко, богаташко хлапе, което държи на своето.

— Как смееш да ми говориш така? Никога не съм се държала по този начин!

— И още как. Вирваш нос, винаги когато те притиснат в ъгъла.

— Напротив — боря се.

— Ти си внучка на Слай!

— А ти се страхуваш от дядо ми! — възкликна тя, като не вярваше на ушите си.

Дейвид направи две заплашителни крачки към нея, но тя не мръдна от мястото си.

— От никого не се страхувам, Спенсър. Аз обичам Слай.

— Той е добър човек — отвърна му хладно тя. — Мил. Любезен е с емигрантите.

Ударът беше под кръста, но не можа да се сдържи.

Ефектът от думите й беше видим. Спенсър забеляза как вената на гърлото му започна да пулсира учестено. Приближи до нея. Тя беше почти един и седемдесет, но Дейвид я гледаше отвисоко.

— Какво има, Спенсър? Какво искаш? — Отново сложи ръце на раменете й и я накара да отстъпи. — Искаш нещо по-различно от другите белокожи северноамерикански момичета, така ли? Нещо по-хубаво? Добре, да вървим. На пода. Нали, така искаш?

— Престани! — извика тя, цялата трепереше, искаше да го отблъсне, но изведнъж се уплаши. — Не й бе минавало през ум, че той знае, че родителите й понякога говорят за него и не са се примирили с факта, че Маями се превръща в многонационален град. Нямаше представа, че Дейвид е толкова чувствителен по този въпрос. — Престани! Да те вземат дяволите! — разкрещя се тя. — Няма от какво да се срамуваш…

— Да се срамувам ли! — почти изрева той и изруга. На испански. Не беше сигурна точно каква я нарече, но си представяше. — Не се срамувам — продължи той. — Изпитвам срам единствено когато се въздържам да кажа на твоите високомерни приятели какви лицемерни задници са! Кажи ми, Спенсър, каква е тази игра? Искаш, като пораснеш, да разказваш на дамите в клуба си, че едно време си била в интимни отношения с испанец ли? Какво искаш? Всички ли други момичета са се чукали вече, а?

— Не знам какво са правили другите. И не ме интересува. Интересуваш ме ти — промълви откровено тя. — Винаги съм те харесвала и желала — искам да се любим. Това е единствената причина.

— О, Спенсър! — прошепна той. — Чувствам се като идиот.

— Ако не ме харесваш…

— Как да не те харесвам? Напротив — още от първия миг, когато те видях, за мен ти си най-прекрасното създание на света.

— Наистина ли? — попита задъхана тя.

Притисна се до него и обви ръце около врата му, вдишвайки с пълни гърди уханието на тялото му. Толкова беше зашеметена, че се уплаши да не падне. Държеше се за него с всички сили. Повдигна се на пръсти, притисна се още по-силно до него и го целуна по устата. После погали с език края на ухото му, покри с целувки шията, раменете му. Правеше неща, за които бе гледала само по филмите и за които бе чувала другите момичета да шушукат.

Дейвид изстена.

— Спенсър, ако наистина не искаш това, трябва да спрем.

— Искам те, Дейвид — заяви тържествено тя. Той се вгледа в нея и зачака, вената му пулсираше. Сетне я вдигна от мястото й, не, грабна я и я взе на ръце. — В стаята за гости. Горе — каза Спенсър.

Беше смутена. Страхуваше се да диша, да отмести поглед от очите му. Вкопчи се в тялото му, когато той започна да изкачва стъпалата.

Влязоха в гостната. Нощта още не бе настъпила, но слънцето беше залязло. Дейвид я сложи на леглото. Тя чу как мокрите му бански леко тупнаха на дървения под. Усети отново ръцете му върху тялото си. Дърпаха връзката на бикините й и ги свалиха. И двамата бяха голи. Спенсър трепереше, макар че не й беше студено. Не, не я беше страх. Само се чудеше дали ще му бъде хубаво с нея.

Плътта му беше прилепнала до нейната. Топла, прекрасна. Милваше я навсякъде. Интимните му ласки я смущаваха, ала бяха толкова омайващи, защото до нея лежеше той. Дъхът му ухаеше на мента. Усети пареща отмала, когато той проникна в нея.

Дейвид правеше всичко много бавно. Целуваше я по устните, караше я многократно да изпитва копнежа, вълнението.

— И друг път си го правил — прошепна тя.

Той се поколеба за миг и отговори:

— Да. — Толкова й се искаше да не е било с Тери — Сю! — Искаш ли да спрем? — попита той.

— Не!

Минута по-късно вече съжаляваше за отговора си. Сексът беше такъв невероятен екстаз. Чувстваше се на седмото небе. Беше готова да умре.

— Спенсър?

Не можеше да говори, само се вкопчи в него. Когато всичко свърши, прекрасното чувство продължаваше да я държи в плен. Проникнал бе в нея като лава, а после я държа в прегръдките си, сякаш бе най-скъпоценното нещо на света. Лежаха един до друг, докато падна нощта и стана съвсем тъмно. Спенсър помисли, че е заспал, ала тя трябваше да се прибере при родителите си преди единадесет часа.

Но Дейвид не спеше. Надвеси се над нея и нежно се усмихна.

— Е?

— Какво?

— Как беше?

— Беше…

— Ужасно? — предположи той.

— Не! — Усети закачливия му поглед — знаеше какво е изпитала. — Беше… — опита се отново да обясни тя, но той се засмя.

— Е, предполагам, че първият път не е много приятно. Вторият път е страхотно — добави той.

Дрезгавият му глас отново я възбуди. Тя затаи дъх още преди устните му да докоснат нейните, преди ръцете му да погалят гърдите й, и да усети парещото чувство там, където се бяха събрали огънят и болката. Целуна я по устните, сетне по шията и гърдите. Възбудата й нарастваше. Целуна я по корема, по вътрешната страна на бедрата. Тя още не се осмеляваше да го докосне „там“, но нямаше значение. Проникна в нея за втори път, без да спира да я целува. Беше невероятно, възбуждащо, забраненото чудо, за което бе чувала; вълшебството, споделяно само от посветените. Този път експлозията вътре в тялото й я изуми. Никога не бе изпитвала такова щастие. Споделила го бе с Дейвид, открила го бе заедно с него. Продължаваше да лежи в прегръдките му, окъпана в капчици пот…

 

Спенсър се стресна и се събуди с чувството, че е ударила главата си в тавана, когато будилникът пронизително иззвъня. Чаршафите под нея бяха събрани на куп, сякаш се бе мятала и въртяла цяла нощ. Възглавницата й бе паднала на пода.

Сутрин. Шест часа. Време да се приготвя за поредния работен ден. Погледна към другата страна на леглото — там, където би трябвало да лежи Дани. Само че той беше мъртъв от година. Това не бе никакво оправдание да сънува за първата си среща с най-добрия му приятел. Макар и всичко това да се бе случило много, много преди сватбата им. Стана, съблече нощницата си и се отправи към банята, като ругаеше под нос.

— Да те вземат дяволите, Дейвид Делгадо. И теб да те вземат дяволите, Слай, стара лисицо!

Водата я обля. Чу, че телефонът звъни, но реши да не се обажда. Телефонният секретар ще отговори.

Спенсър чу собствения си глас, сетне гласа, който я бе измъчвал в сънищата. Дейвид.

— Трей Дилия е в областния затвор, разпитват го. Поискал е да ме види. Ако обещаеш да се държиш добре, можеш да дойдеш с мен. Но, по дяволите, ако не си там…

Спенсър не си направи труда да се увие с хавлия. Изскочи от банята и грабна слушалката.

— В колко тръгваш?

— Мога да те взема в осем и половина. Ако…

— Да, ще бъда истински ангел.

Стори й се, че чува недоверчивия му смях.

— Сериозно ти казвам, Спенсър. Трябва да мълчиш и да ме оставиш аз да говоря.

— Ти си истински женомразец.

— Наречи го женомразство, кубинска агресивна мъжественост, каквото искаш. Само си затваряй устата. Ясно ли е?

— Разбрах! — отвърна сдържано тя.

— И Спенсър…

— Какво?

— Приготви свястно кафе, а?

— Свястно кафе ли? — учуди се тя. Но той вече беше затворил.

Трей Дилия. Значи имаше резултат от снощното й приключение. Единият от заподозрените беше в затвора и може би щяха да научат нещо.

Спенсър се изкъпа и се облече. Тананикаше си весело, докато слизаше долу. Тъкмо правеше кафето, когато изведнъж спря и млъкна, сякаш силите й я бяха напуснали.

Беше напълнила цялата каничка. Без да се замисли. Не го бе правила, откакто… Повече от година.

— Много свястно кафе, при това, по дяволите! — каза Спенсър на глас.

На вратата вече се звънеше.