Хедър Греъм
Тлееща жарава (1)

Първа глава

— Почакай!

Дани Хънтингтън спря на най-долното стъпало и се обърна.

Спенсър стоеше на мраморната площадка, стиснала с две ръце махагоновите перила. Тъмносинята копринена нощница обгръщаше нежното й тяло, а косата й, разрошена от съня, почти покриваше лицето й. В нея имаше нещо екзотично. Някакво необикновено съчетание на красота и елегантност. В коридора отзад се виждаше малко старинно канапе и огледало с изящна резбована рамка. Топлият тъмнокафяв цвят на пътеката нюансираше с брокатената тапицерия на канапето и още повече открояваше дългите й боси крака с добре поддържан педикюр. В старата къща, която Спенсър бе преустроила по свой вкус, самата тя изглеждаше невероятно. Понякога Дани си мислеше, че жена му е самото съвършенство. Кристално сини очи, пшеничено руса коса и класически, изящни черти. Познаваха се от малки и откак се помнеше бе влюбен в нея. Никой не се изненада, когато се ожениха. Тя не само се омъжи за него, но единствена го разбра и подкрепи, когато реши да стане полицай, вместо да поеме семейния бизнес. А щом трябваше да взема важно решение, Спенсър винаги беше до него, усмихната и ведра и правеше всичко възможно, за да е спокоен. Понякога, когато се замислеше какво е преживяла заради него, дланите му се изпотяваха и го заливаше силна вълна на обич. Беше превърнала живота му в истински празник!

— Дани, сега е моментът! — извика развълнувано Спенсър.

— Какво?! — Той я погледна озадачен.

— Овулационният ми период настъпи! — обясни тя и се усмихна, като видя колко се смути.

За миг Дани се поколеба. Имаше среща с Делгадо. Работеха заедно по случая „Виши“ и се бяха уговорили да се видят и обменят събраната информация. Но щом сега е моментът…

Дани беше този, който най-много страдаше, че са бездетни. И той, и Спенсър бяха единствени деца на заможни родители. Макар че богатството на неговото семейство не беше чак толкова старо, хората отдавна бяха забравили, че Хънтингтънови са натрупали парите си по време на Сухия режим. И двамата бяха израснали в Маями, по-точно в Коконът Гроув, където потомците на едновремешните аристократи от Юга и богатите пришълци от Севера съжителстваха рамо до рамо с беднотията и мизерията. Дани не познаваше никакви лишения. Учил бе в най-престижните училища и университети. Липсваха му само хора, които да обича, и със завист бе гледал приятелите си с техните сестри и братя. Още тогава установи, че щастието не си купува с пари. Обещал си бе, че неговите деца няма никога да бъдат самотни, и бе решил да има поне десетина. Сетне се отказа от идеята да са толкова много, но продължаваше да си мечтае за голямо семейство с поне две-три деца.

Бяха решили да си родят дете веднага, но след като минаха две години от сватбата им и още не бяха станали родители, Спенсър предложи да отидат на лекар. Тя изтърпя всички изследвания, макар някои от тях да бяха унизителни и болезнени. Самият той прекара доста време в тясната кабинка — отчаян и обезсърчен и търпеливо издържа всички предписани от лекаря процедури. Единствената добра вест след всичко беше, че и двамата са здрави. Лекарят ги посъветва да работят по-малко и да живеят по-спокойно. След като дядото на Спенсър — Слай — се оттегли от бизнеса, тя ръководеше сама „Монтгомъри Ентърпрайзис“, а Дани беше още по-зает от нея. Сигурно пропускаха подходящия период да заченат дете и вероятно това беше причината.

— Можеш ли да си вземеш почивен ден?

— Разбира се — отвърна Спенсър. — А ти? — Поколеба се за миг и добави: — Мислех, че имаш среща с Дейвид Делгадо.

— Имам — отговори Дани, — но ще я отложа.

— Ще можеш ли?

Дани се усмихна добродушно.

— Ще му кажа истината — че ти и аз се опитваме да направим бебе.

— Дани…

— Шегувам се, Спенсър. Ще намеря начин да отменя срещата. Не се притеснявай.

Искаше му се да не се бе изчервила толкова силно, но всъщност това го развесели. Знаеше, че навремето съпругата му и най-добрият му приятел като ученици са имали доста пламенна връзка, но, по дяволите, това е било толкова отдавна! Спенсър никога не проронваше дума по този въпрос, а Дейвид беше по-ням и от риба. Доскоро Дейвид и Дани работеха заедно в полицията. Но сетне Дейвид напусна, защото бе спестил известна сума, и си откри собствена детективска агенция. Беше опитен полицай и засега бизнесът му вървеше много добре. Двамата си останаха най-добрите приятели и често си разменяха информация или обсъждаха професионални въпроси.

Спенсър и Дейвид бяха винаги любезни един с друг, когато се срещнеха. Дани знаеше, че са болезнено чувствителни по отношение на миналото и затова гледаха да отбягват срещите. Но когато бяха заедно, и той, и тя се държаха вежливо и хладно, като го караха да се чувства адски неловко заради проклетата им решимост да бъдат почтени.

А той не се и съмняваше в тяхната почтеност — сигурен беше. И ги обичаше още повече заради това. Ала понякога, колкото и рядко да ставаше, двамата се случваха заедно и тогава въздухът се нажежаваше от напрежение. В такива моменти Дани изпитваше страх, че ако не бяха толкова дяволски морални…

Дани беше облечен спортно — шорти, фланелка и маратонки. С нетърпение очакваше разговора с Дейвид по случая „Виши“, но сега за нищо на света нямаше да се лиши от възможността да прекара деня в компанията на Спенсър.

— Уговорихме се да се срещнем на Главната улица. Бяхме решили да потичаме до неговото жилище, а после да поработим, докато закусваме. Ще отида на срещата и ще измисля някакво извинение — няма значение какво — той няма да настоява… Ще се върна след около двадесет и пет минути. Какво ще кажеш?

— Ще чакам — обеща тържествено Спенсър.

Той се усмихна и почти тичешком се отправи към вратата.

 

Двадесет и пет минути! Спенсър се втурна в спалнята. За секунди нагласи примамливо леглото. Сетне отиде в банята да си вземе един душ. Това щеше да е най-важният ден в живота на Дани и тя искаше да го направи и най-приятният.

Работата! Спенсър побягна към телефона.

Съобщи на секретарката си, че е болна от грип, но ще дойде на работа утре. Усети как страните й поруменяха, докато секретарката й пожелаваше бързо оздравяване. Странно! Защо трябваше да я лъже? Омъжена е, да не говорим, че е президент на „Монтгомъри Ентърпрайзис“, а отгоре на всичко Одри й е и приятелка. И все пак не може да й каже истината. „Нали разбираш, с Дани се опитваме да направим бебе, но обикновено, когато това може да стане, или той е на работа нощем, или пък аз съм в командировка. Затова днес цял ден ще опитваме.“

— Имаш ли нужда от нещо, Спенсър? — попита загрижено Одри.

— Не, не, Дани излезе да потича малко и всеки момент ще се върне. Ще се оправя, благодаря — отговори решително Спенсър.

Отново изпита угризения. Но нали тя е шефът, напомни си Спенсър. Работеше много и можеше да си позволи да прекара цял ден със съпруга си.

— И бързо в леглото — предупреди я Одри.

— А, да, разбира си… — побърза да я успокои Спенсър, вперила поглед в слушалката, докато я оставяше на мястото й.

Какво ли извинение е измислил Дани?

Из тялото й се разля топлина. Не искаше да мисли за Дейвид. Толкова усилия полагаше да си го избие от главата!

Спенсър пусна силно водата.

— Аз обичам Дани Хънтингтън! — изрече тя ожесточено на глас. Това беше самата истина. Обичаше го и то много. Навярно имаше различни видове обич. Слай й го бе казал веднъж. И беше абсолютно вярно. — Обичам Дани!

Обичаше го и бяха щастливи. Смееха се, разговаряха. Дани беше мил, грижовен, чудесен, нежен. Толкова й бе провървяло. Спенсър влезе под душа. Да, той искаше дете и този път щяха да го направят!

Водата обля тяло й.

 

Дани излезе от дома си през задната врата и вдъхна свежия въздух. Денят обещаваше да бъде горещ, но все още беше приятно. Обичаше ранните утрини и късните вечери, когато слънцето жалеше града. Предпочиташе да тича рано, когато росата все още покриваше тревата и листата на дърветата покрай пътя.

Усмихна се. Какво, по дяволите, да каже на Дейвид? Най-добре е да каже истината, но бе обещал на Спенсър, че ще измисли нещо друго. Щеше ли да му повярва, след като целият сияеше в очакване? Не им се бе удавала такава възможност от медения месец. От онзи ден в Париж, когато съзерцаваха как слънцето се издига над готическите водоливници с причудливи фигури и позлатява града. Дани ускори ход, изгарящ от нетърпение да се върне по-скоро у дома.

Излезе от алеята пред къщата и зави зад ъгъла. За свое учудване забеляза позната фигура, която тичаше към него. Странно. Изобщо не очакваше да срещне този човек тук…

 

Дейвид Делгадо подтичваше на място до пътния знак, сетне направи няколко кръгчета на алеята за бягане, която вървеше успоредно на шосето. Беше привлекателен мъж — висок, чернокос и с толкова тъмносини очи, че понякога изглеждаха дори черни. Из Коконът Гроув тичаха най-различни хора — дебели и слаби, с атлетични телосложения и такива, обзети от мания да отслабнат. Ала Дейвид се открояваше дори сред здравите, мускулестите, загорелите от слънцето и понякога съвсем млади хора, които спортуваха из тази стара, но все още модна част на Маями. Най-доброто, необикновено съчетание от гени го бе създало висок и широкоплещест като планинците в родната Шотландия на майка му, а гарваново черната му коса и правилните, класически черти бе наследил от баща си — кубински испанец. Обичаше слънцето, бързо добиваше бронзов загар и тъй като бе прекарал целия си живот на топло, горещината не му пречеше. Той направи още едно кръгче, погледна часовника си и реши да се прибира, за да се обади на Дани. Дани не обичаше да закъснява. Особено когато срещата им беше толкова наблизо. Жилището на Дейвид не можеше да се сравни с голямата старинна къща, която Спенсър и Дани си бяха купили и ремонтирали. Макар че работата в детективската агенция вървеше добре, той не печелеше чак толкова много, за да си позволи къща като тяхната. В дома на Дани и Спенсър нямаше нищо показно. Намираше се в богат, тих квартал. Вътре беше уютно, обстановката беше красива, почти колкото Спенсър Ан Монтгомъри — Спенсър Ан Хънтингтън — поправи се той. Всичко между него и Спенсър беше приключило преди повече от десет години, а Дани бе един от най-добрите му приятели. Още не можеше да проумее как богаташ като Дани може да стане толкова свестен човек. Но Дани винаги е бил добър! А Спенсър се държеше сега леденостудено с него. По дяволите, това е стара история! Отдавна бяха забравили за взаимните си чувства. И двамата имаха свой собствен живот. Това бяха младежки вълнения и можеха понякога да им се посмеят. Само че никога не го правеха. Сигурно защото и двамата се чувстваха уязвими. Още от деца си знаеха слабостите и не е изключено все още да притежават някои от тях. След всичките тези години той и Спенсър се държаха хладно един с друг, макар че заради Дани и двамата се мъчеха да бъдат учтиви.

Точно както самият той се опитваше най-добрият му приятел да не разбере, че все още не е забравил Спенсър Ан Монтгомъри — Хънтингтън.

Дейвид направи още едно кръгче и погледна надолу по улицата. Почти нищо не се бе променило от детството му. Двете страни на виещия се път бяха покрити със зеленина, а над него бяха накацали стари къщи, само че сега към тях водеха дълги, скрити от хорските очи, алеи. Беше дошъл тук на четиригодишна възраст и обичаше Коконът Гроув, макар че животът му невинаги е бил лесен. В началото на шестдесетте години кварталът беше някак съвсем провинциален и неподготвен за бурния растеж, който щеше да обхване Маями, да заличи завинаги облика му на южняшко градче и да го превърне в огромен град с международно значение. Тогава градът се пълнеше със северняци, дошли само да прекарат зимата. Идваха и сега, но повечето предпочитаха Неапол, Палм Бийч или отиваха още по на юг. Стигаха дори самия център на щата — Дисни. Маями продължаваше да процъфтява, а Коконът Гроув — заедно с него. В края на шестдесетте и началото на седемдесетте, Коконът Гроув се превърна в средище на хипитата. В магазините се продаваха индийски дрехи, тамян и черни фенери. Художници пушеха марихуана в задните стаички и над града се носеше психеделична музика. Сетне нещата бързо се промениха. Дойдоха юпитата и сега в модните магазини предлагаха скъпи бижута, а в ресторантите — екзотични специалитети. Дейвид с обич оприличи Коконът Гроув на хитра проститутка — кланяше се натам, откъдето идваха парите, и правеше всичко необходимо, за да оцелее. Коконът Гроув беше един от най-старите квартали в Маями, намираше се точно на залива и тук все още се срещаха възрастни хора, които помнеха какво е било преди. Дядото на Спенсър — Слай — често му бе разказвал за онези времена и понякога на Дейвид му липсваха часовете, прекарани със стареца, почти толкова, колкото му липсваше и самата Спенсър.

Дейвид продължи да тича и се озова на улицата, където живееха, когато се преместиха тук. Господи, каква ужасна година беше! Не знаеше английски и първата дума, която научи, беше „бежанец“. Години наред го наричаха така. Не момче, а бежанец. Баща му лежеше в кубински затвор, където му бе съдено да умре. Майка му почина скоро след раждането на Рива, но дядо му — Майкъл Маклауд — бе успял да им се притече на помощ точно в този труден момент. Той научи Дейвид и сестра му на английски. Едва тогава Дейвид започна да разбира американците, които го гледаха пренебрежително. Без родители, захвърлен в свят, който не обичаше размириците, Дейвид стана побойник. Именно така се запозна с Дани Хънтингтън. Дани бе излязъл от престижното си частно училище, за да отиде до яхтклуба, където имаше среща с родителите си, но насреща му се бе изпречила банда хулигани. Дани видя това от малкия парк, където играеше, и момчето мигновено привлече вниманието му. Дани беше слабовато хлапе, но се държеше достойно. Това накара Дейвид да се намеси в боя. И на него му насиниха окото, но успя да ги надвие. Накрая не се знаеше кой е победител и кой победен, ала Дани го гледаше като герой.

— Хей, благодаря!

Дейвид бе свил рамене, твърдо решен да не показва, че адски го боли.

— Ти си просто мършаво, богаташко хлапе. Видях, че имаш нужда от помощ.

— Господи, окото ти! — бе възкликнал Дани, без да се обижда от забележката му. — Я по-добре ела с мен.

Тогава Дейвид попадна за пръв път в света на Дани и това бе най-необикновеният миг в живота му. Окървавен и раздърпан, Дани го повлече към клуба с безукорно чисти прозорци, с изглед към залива, с редиците лъскави, красиви яхти. Всички бяха вперили очи в него. Облечените в бяло дами и господата в летни костюми. Не смееше да погледне тези хора, които говореха как онази сган и бежанците съсипват квартала. Вместо тях, се вторачи в яхтите и реши, че най-много от всичко на света иска да има яхта като тези — много повече вкусната храна, която сервираха около него, много повече от тенис кортовете или плувните басейни, каквито имаха всички тези хора. Само една яхта и щеше да бъде напълно щастлив.

Родителите на Дани не му харесаха особено много, но този ден се запозна със Слай и макар да си бе изградил определено мнение за всички богати хора, той му допадна, още като го видя.

Слай разбираше от политика. Беше чувал за бащата на Дейвид и дори познаваше дядо му. Плати обяда на момчето и когато видя огромните му, изпълнени със страхопочитание очи, му каза:

— Америка, момче. Това е Америка. Повярвай ми. Протягаш ръка и получаваш онова, което искаш. Единствената разлика между теб и тези хора е, че техните прадеди са дошли тук и са го направили вместо тях! — И му намигна.

Дейвид си тръгна с мисълта, че никога повече няма да види Дани или Слай. Но след две седмици, съвсем ненадейно, той получи стипендия за престижното училище на Дани и Майкъл.

Маклауд настоя да я приеме. Всеки път щом някой от другите ученици се опитваше да му се подиграе, Дани плътно заставаше до него и скоро стана най-добрият му приятел. За щастие, беше страшно добър атлет и онова, което правеше за бедното момче — бежанеца — беше изумително. Наскоро след това, по-малката сестра на Дейвид — Рива — също получи стипендия. А Дани се държеше великолепно и с нея.

Спенсър се бе появила… по-късно.

Дейвид отново погледна часовника си, поколеба се дали да не изтича до Дани, сетне реши да се прибере. По-добре да му се обади, отколкото да ходи у тях. Щеше да му бъде по-лесно да говори със Спенсър по телефона. Пък може да се обади и самият Дани, или пък икономката.

Беше странно, че Дани, роден и живял в охолство и разкош, стана полицай. Работеше в отдела, който се занимаваше с разследване на убийствата. Точно там се срещнаха отново, след като години наред всеки бе следвал своя собствен път. Мечтата на Дани беше един ден да стане прокурор. Всъщност мечтаеше да се издигне много нависоко и да поеме по дългия път на политиката. Но първо искаше да научи колкото може повече от улицата, да промени цялата система и да премахне престъпността. Когато Спенсър разбра с какво ще се занимава Дани, се разтревожи, но той побърза да я увери, че няма нищо страшно.

— Случаите, с които ще се занимавам, са напълно безопасни, Спенсър. Какво могат да ми сторят жертвите? Та те вече са мъртви!

Спенсър се бе опитала да го разубеди, повтаряйки, че виновници за смъртта на другите са престъпниците, но явно тя наистина го обичаше и подкрепяше, защото Дани още работеше в сектор „Убийства“. Понякога при мисълта, че тя принадлежи на друг, а не на него, сърцето на Дейвид се свиваше от болка. Може би през всичките тези години той беше несправедлив към Спенсър. Или пък тя се бе променила. Не знаеше. Във всеки случай това вече нямаше значение. Тя беше съпруга на Дани и бракът им беше щастлив. Тя и Дани произхождаха от един и същ свят. Те знаеха как да живеят в него и как да се борят. Навярно всички бяха очаквали те да се оженят, така както клатеха глави при предположението, че Спенсър Ан Монтгомъри може да свърже живота си с Дейвид Делгадо.

Всичко това беше стара история. Дейвид си имаше свой собствен живот и си го живееше. Ала понякога имаше чувството, че колкото и да иска да избяга от миналото, то пак накрая го настигаше.

Къде, по дяволите, е Дани? Слънчевите лъчи се сипеха безпощадно върху главата му. Огледа се за последен път и започна да тича към дома си.

И неговата къща беше хубава. Съвременна, с три спални, близо до морето. Яхтата му стоеше отзад. Той отвори предната врата и се запъти към телефона.

 

— Какво става? Какво, по дяволите, правиш тук? — попита Дани.

Отговорът дойде светкавично, под формата на три бързо изстреляни куршума. Единият изсвистя покрай ухото му. Другите два заседнаха в корема.

Докато Дани Хънтингтън се опитваше да каже нещо, фигурата изчезна. От устата му не излезе никакъв звук. Той се строполи на земята.

Не изгуби съзнание. Тогава не. Започна да пълзи. Раните му оставяха кървава диря върху черната земя, по корените на дърветата и нападалите листа. Върху мръсотията и уличната настилка.

Продължи да пълзи. Къщата на Дейвид беше насреща. Вратата беше отворена. Мили Боже, колко го болеше! О, Господи! Как може човек да изгуби толкова много кръв? Животът му, о, не, не още, не може още да умре…

Спенсър…

 

— Дани!

Дейвид изпусна телефонната слушалка, която току-що бе вдигнал и се втурна към вратата. Дани пълзеше към прага му, целият в кръв. Дейвид се наведе и се опита да го вдигне, но веднага забеляза, че Дани е прострелян. Дългогодишният му опит заговори и той отново хукна към телефона, за да се обади в полицията.

— Тринадесет петнадесет!

Помнеше номера за изключително спешни случаи! Полицай се нуждае от помощ.

— Става дума за Дани Хънтингтън. Прострелян е. — Той съобщи адреса си и добави: — Побързайте, дявол да ви вземе!

Вече бе казал каквото трябва и знаеше, че ще бързат, но ставаше въпрос за Дани. Дейвид започна да се моли безмълвно.

Втурна се към приятеля си и го взе на ръце, като се опитваше да види къде са раните. По дяволите, беше прострелян на две места и бе загубил много кръв, но още има пулс, сърцето му тупти и белите дробове функционират. Само да дойде „Бърза помощ“ и да го откарат в „Джексън“ — там правят чудеса.

Спри кръвоизлива, глупако, спри кръвоизлива. Трябва да го поддържаш жив, каза си Дейвид.

Но кървенето нямаше да спре, каквото и да предприемеше.

Изведнъж Дейвид отвори очи. Протегна окървавена ръка и я обви около врата на Дейвид. Опита се да каже нещо.

— Спокойно, Дани, спокойно. Ще дойдат всеки момент. Нали ги знаеш ченгетата — идват веднага, щом е за свой.

— Спен… сър — промълви Дани.

— Да, да, ще извикам Спенсър. Дани, чуй ме, трябва да ни помогнеш. Хайде, приятелю! Дани, кой го направи? Кой…

— Спенсър! — успя да повтори Дани. — От устата му бликна кръв. Отново се опита да каже нещо. — Спенсър! — едва успя да промълви той.

— Дръж се, Дани, дръж се. Не умирай в ръцете ми. Обичам те, малко, богаташко момче! Дани!

Дейвид чу сирените. Чу дори хеликоптера. Съобщил бе, че се нуждае от спешната полицейска помощ и те му бяха повярвали. Щяха да бъдат тук след секунди.

Лекарският екип пристигна и в движение започнаха да отварят пакетите с превръзки. Дейвид усети как някой сложи ръце на раменете му.

— Дейвид!

Обърна се.

Зад него беше застанал лейтенант Опенхайм, началникът на Дани, а по-рано и негов.

— Дейвид, остави ги да си вършат работата. Ако някой може да спаси Дани, това са те. Какво се случи? Кой го направи?

Опенхайм беше стар и опитен полицай. Белокос, висок и внушителен.

— Не знам… Имахме среща на улицата. Той закъсня. Върнах се да му се обадя по телефона и като се обърнах… — Той погледна Дани. Приятелят му беше на носилката. Някой говореше по радиовръзката с хеликоптера и избираха място за приземяване.

— Дейвид, какво се случи, по дяволите? Знаеш ли? Дани каза ли ти?

Дейвид поклати глава, вперил поглед в Дани, сякаш можеше да продължи живота му, като го гледаше.

— Имахме среща. Той закъсня. Върнах се да му се обадя по телефона, а той се появи на вратата ми. В този вид.

— Каза ли ти нещо?

Дейвид поклати глава.

— Успя да изрече само името на жена си — Спенсър.

 

Още десет минути! Спенсър спря водата и излезе от банята, като се бършеше енергично с хавлията и леко се усмихваше. После я захвърли, взе четката си за коса и сешоара и среса тежката си руса коса. Този път трябва да стане, реши тя. Освен това знаеше точно какво ще направи.

След няколко секунди вече слагаше черен колан с жартиери, черни копринени чорапи и черни обувки с високи токчета. Намери черната копринена вратовръзка на Дани в гардероба и я завърза хлабаво около врата си. Погледна се в огледалото. Цялата в черно. Веднъж Дани й бе казал, че черното й отива и че иска някой път да я види само с черна вратовръзка и с нищо друго. Е, точно така ще я види днес, защото случаят е наистина специален.

Тя се обърна и започна да слиза бързо по стълбите, като се спря само за да се увери, че пердетата са спуснати.

Втурна се в кухнята, извади кофичката за лед и я напълни, грабна бутилка скъпо вино и изтича в дневната. Метна дантелена покривка върху старинната масичка, сложи отгоре кофичката с шампанското и хукна към кухнята да донесе две купи с грозде. Погледна часовника си. Още пет минути. След пет минути Дани ще е тук.

Седна върху малката масичка. После скочи, погледна пак часовника си и забърза към външната врата. Трябва да е отключена. Целият ефект щеше да иде по дяволите, ако трябва да стане и да му отвори вратата. Дани никога не си вземаше ключовете, когато излизаше да спортува.

Спенсър седна отново на масичката и кръстоса крака по индийски. Зачака. Сърцето й щеше да пръсне. Дали изглежда достатъчно секси? Или глупаво? Усмихна се и реши, че няма значение — така или иначе щяха да се посмеят хубаво. А ако постигнеха желания резултат, тогава си заслужаваше! Дани копнееше за деца. Бил е самотен и малко хора са го разбирали. А тя се чувстваше неловко, сякаш бе извършила някакво предателство спрямо него, но въпреки това желаеше онова, което и той желаеше повече от всичко друго на света.

Тя впери разтревожен поглед във вратата. Ами ако пощальонът я отвори? Не, той идваше чак следобед. Някой от църквата? Не, те звъняха, не влизаха ей — така.

А някой безделник? Или убиец психопат?

Спенсър, укори се тя. Дани ще се върне всеки момент. Може би пие кафе с Дейвид. Сигурно се чувства виновен, че трябва да отложи срещата с него. Може би — въпреки че й обеща да не му казва истината. Все пак той е най-добрият му приятел. Нищо не бе успяло да ги раздели досега. Дори тя… Никога не бе искала да разваля приятелството им; беше абсолютно сигурна, че Дейвид Делгадо е изцяло напуснал живота й. Че раната е заздравяла и страстта отминала. Беше млада, когато се влюби в Дейвид.

— Престани! — извика тя на глас и затвори очи.

Седеше върху масичката и чакаше съпруга си, за да направят бебе. Бебе, което и двамата искаха. Съпруг, който беше един от най-добрите хора на света.

Чакаше Дани, но ако не успее да се пребори със себе си, щеше да си спомни как се е любила за първи път. С неговия най-добър приятел. С Дейвид Делгадо.

— Ако е момиче, искам да го кръстим Кира — изрече на глас тя. — Какво ли ще каже Дани? Знам, че никога няма да ми каже нещо. Ще бъде толкова щастлив, че ще имаме бебе, та изобщо няма да му пука за името.

Първият път се случи в дома на Слай. Тогава тя беше на шестнадесет години, а той — не много по-голям от нея. И както за всичко останало помежду им, и този път инициативата беше нейна. Той дори не искаше да я докосне — та тя беше внучка на Слай. Само че Тери — Сю се влачеше непрекъснато по петите му и Спенсър не можеше да се примири с това. През цялото време знаеше какво иска, предизвикваше го и го притисна в ъгъла. Много добре знаеше какво иска…

Само не беше подготвена за онова, което получи. Нито за онова, което последва…

— Ако е момче, ще бъде Даниел, разбира се — продължи на глас тя.

Точно в този миг на вратата се почука. Усмихна се. Дани се прибира и тя наистина го обича. Когато бяха заедно, успяваха да прогонят всички демони от миналото. Прогонваха ги сякаш завинаги.

— Отворено е, влизай! — извика тя.

Вратата се отвори и тя видя висок силует, очертан на фона на изгряващото слънце. Той направи една крачка навътре и преди още да види чертите му, Спенсър осъзна, че това не е Дани. Мъжът беше по-висок, с много по-широки рамене и с атлетично телосложение. При това беше тъмнокос, а Дани беше рус. Косата на мъжа беше черна като абанос, кожата му — с бронзов загар.

— Дейвид! — едва чуто възкликна Спенсър.

Дъхът й като че ли секна, а сърцето й спря да бие. Почувства се като пълна глупачка — гола, кръстосала крака върху масичката, само по черна вратовръзка.

Спенсър скочи, засуети се из стаята, грабна покривката от канапето и се загърна с нея. Сетне се вгледа в мъжа. Идеше й да се скрие под масичката от срам.

Чак след това започна да говори несвързано:

— Аз… Ами, чаках Дани да се върне. Щеше да разговаря с теб. Не се ли видяхте? В кухнята има кафе. Ако ме извиниш, само ще се облека…

— Спенсър — започна той, ала не продължи.

Гласът му беше монотонен, но в него се таеше силна мъка. Не й се присмя, дори не изкоментира външния й вид. Не сваляше поглед от нея и тя внезапно усети смразяващ хлад. В този миг разбра — по дрезгавия глас и погледа в очите.

— Дани? — промълви Спенсър.

Тогава всичко дойде на мястото си. По горнището на анцуга на Дейвид и белия кант на черните му шорти личаха кървави метна. В очите му имаше сълзи. Единственият път, когато бе виждала Дейвид Делгадо насълзен, беше в деня, когато погребаха Майкъл Маклауд…

— Дани. О, Господи, Дани! — простена задъхана тя.

Никога в живота си не бе изпитвала такъв ужасен страх. Усети как й се повдигна, светът се завъртя и пред очите й причерня.

— Спенсър, трябва да дойдеш с мен. Бързо.

Тя чу думите му, но смътно, сякаш идваха някъде отдалеч. Мъчеше се да се пребори с обграждащата я тъмнина и да тръгне с Дейвид. Не се получаваше. Губеше съзнание. Спенсър се свлече на пода, както си беше с черните обувки с високи токчета, вратовръзка и покривка и всичко потъна в мрак, сякаш някой угаси лампите…

 

Спенсър успя да стигне в болницата навреме. Дейвид я бе свестил със студена кърпа и няколко разтърсвания, и тя моментално бе пожелала да се върне отново в тъмата.

— Спенсър, той е жив. Хайде, побързай.

Единствено тези думи я накараха да дойде на себе си. Намери сили и достойнство и се облече само за няколко минути. Полицейската кола веднага ги закара до „Джексън Мемориъл“.

Дани вече беше в операционната. Часове наред Спенсър и Дейвид кръстосваха болничните коридори, пиеха в картонени чаши долнокачествено кафе от автоматите и чакаха.

 

Дани беше жив. Като по чудо издържа цялата операция. Списъкът от пораженията, нанесени му от куршумите, беше безкраен — разкъсан панкреас и черен дроб, увредени бели дробове и вътрешности.

Но той издържа. Дни наред лежа в реанимацията. Спенсър непрекъснато държеше ръката му.

Сетне, точно три седмици след деня, в който го простреляха, лекарите й казаха, че е изпаднал в кома. Дейвид беше с нея, стоеше зад нея заедно със Слай, докато й обясняваха какво се е случило — онова, което Спенсър не искаше да проумее. Раните не бяха фатални. Но необяснимо как започнала инфекция, която стигнала до мозъка, който бе единственото, което не можеха да възстановят. И така, Дани живееше, но беше всъщност мъртъв. Поискаха разрешение от нея да го изключат от поддържащите системи.

Спенсър подписа документите. И отново остана до него в болницата. Държеше ръката му — силна, здрава! Дълги, загорели от слънцето пръсти. Изрязани нокти. Тези ръце я бяха докосвали. Още можеше да ги притегли към лицето си, да почувства кокалчетата върху бузите си. Не беше справедливо…

След четири седмици той издъхна. Дейвид отново беше с нея, безмълвен, само гледаше и чакаше. Непрекъснато стоеше в болницата. Наоколо имаше и други полицаи — чакаха, молеха се, охраняваха. Дейвид вече не беше ченге, но това изглежда нямаше никакво значение. Заряза работата си, за да стои при Дани. До Спенсър. През повечето време мълчеше. Но стоеше неотменно там. А миналото остана погребано. Двамата бяха сключили мълчаливо примирие. И двамата обичаха Дани и забравиха всичко друго заради него. Дойдоха близките й, приятелите. Успокояваха я, но думите — въпреки най-добрите им намерения — помагаха малко. Мълчаливото присъствие на Дейвид беше единственото, което имаше някакво значение. Понякога го чуваше да разговаря с полицаите, които идваха. Бяха напълно озадачени кой може да е стрелял по Дани. Спенсър още не можеше да осъзнае, че той ще умре и че всъщност вече е умрял. Все се надяваше, че ще се обърне, раздвижи, ще я чуе, ще се събуди. Лекарите казаха, че мозъчната му дейност е спряла, но сърцето още работи, продължава да тупти. А Дейвид продължаваше мълчаливото си бдение зад нея.

Той беше до нея и когато всичко свърши, когато дойдоха за тялото; когато тя изпищя, защото въпреки всичко не можеше да повярва, че Дани вече наистина го няма.

Стотици хора се стекоха на погребението. Дейвид произнесе погребалната реч. Той говори за Дани — момчето, мъжа и какво бе означавал за онези, които го обичаха. Каза колко добър полицай е бил Дани, винаги на мястото си, че бил най-прекрасният човек, когото познавал.

Когато млъкна, той се отдалечи от микрофона, а на мястото му застана една жена полицай.

— Детектив Даниел Хънтингтън сега е нула шест — каза тихо тя.

Полицай, който не е вече на длъжност, недействащ. Изстреляха двадесет и един залпа. И тогава всичко свърши. Поне Дани почиваше в мир.