Владимир Терзийски
Летящите чинии на Илюминатите (8) (Том 1)

1.6. Потвърждения на жироскопната антигравитация от извънземни разработки, получени при контакти с НЛО.

И като че ли по поръчка, съвсем скоро след разбирането на истинската физиката, скрита зад горния фантастичен разказ, намерих в контактьорската литература двойно потвърждение, идващо едновременно от две различни извънземни цивилизации, за използуването на същите електромагнитни двигатели в техните чинии. Трябва да си призная, че от много години бях омагьосан от фотографиите на огромните странни кръгове, понякога до 300 метра в диаметър, откривани от почти половин век насам в житните полета на Великобритания, а и на много други места по света. Те са били обстойно систематизирани и проучени от местните уфологически организации, които от много години предполагат, че тези „агриглифи“ — тези закодирани послания — са били сътворени в тъмнината на нощта от посещаващи ни извънземни летящи чинии. За математик или човек с развито геометрично виждане веднага бие на очи строгата красота на геометричната симетрия около вертикалната ос, която 95% от т.н. „житни кръгове“ притежават.

Целият отпечатък изглежда като гигантски „водовъртеж“, застинал във времето — като един вортекс от хиляди житни стъбла, устремени към центъра по красива двойна спирала. Те поразително приличат на фотография на атмосферен циклон, гледан отгоре от орбитален космически кораб. Или пък са аналогични на ръкавите на спирална галактика, гледана „в анфас“, т.е. перпендикулярно на плоскостта й. Кой знае — може би във Вселената математичните закони, управляващи уравненията на вортексите на галактиките, на атмосферните циклони и на антигравитационните вихрови двигатели на извънземните чинии, са едни и същи.

Още преди 20 години швейцарецът Едуард Били Майер, воден от своите извънземни учители от звездния куп „Плеяди“, даде пръв от земните контактьори едно изчерпателно и много просто ботаническо обяснение на житните, тревните, и даже горските кръгове по света. Последните са забелязани от самолет във върхарите на гъсти борови горички. Между другото, астронавтите от Плеядите нямат нищо общо с извънземната раса, оставяща житните кръгове в Англия, но въпреки всичко отпечатъците на техните гравитолети в швейцарските ливади са направени по същия принцип като английските.

Английските житни кръгове, според извънземните учители на Били, не представляват нищо повече от „отпечатъка“, оставен върху растенията, от мощното, въртящо се около вертикална ос вихрово, или вортексно, електро-магнито-гравитационно поле на летящата чиния. В случая висяща само на 60–70 сантиметра над самите растения, без да докосва върховете на полегналите хоризонтално житни стръкове. Простата причина за това „отпечатване“ е следната:

След „кацането“ на чинията клетките в стеблото на растението се „заблуждават“ за истинската вертикална посока нагоре, която те нормално откриват с помощта на малки гравитационни детектори, съдържащи се във всяка една от тях. Заблудата се дължи на обстоятелството, че локалното антигравитационно поле на летящата чиния, което е едно обърнато почти „наопаки“ обикновено земно гравитационно поле (засукано в обратната посока), надвива гравитационното поле на Земята. В противен случай чинията просто не би имала необходимата мощност да се вдигне и да излети.

Затова „измамените“ растения се объркват и съвестно се пренастройват спрямо новата локална интензивност на резултантното гравитационно поле, създадено под действието на чинията, надвиснала само на сантиметри над тях. Преориентирайки се и запазвайки новата посока за месеци след отлитането на чинията (пръстта под отпечатъка „записва“ и „запомня“ като магнитна лента полето на чинията за още много месеци), растенията в житните кръгове запазват за земните изследователи един твърде детайлен и видим с просто око „отпечатък“ на невидимото за нашите очи антигравитационно вихрово поле под чинията.

Това са наистина толкова детайлни отпечатъци, че извънземните гости на Били Майер не желаят да оставят своите следи в алпийските ливади около Цюрих, където те кацат от 20 години да се срещат с Били, от страх да не би земните учени и инженери, работещи за тайните служби, да открият секрета на техните антигравитационни двигатели по метода на обратното инжениране. Тръгвайки от непредпазливо оставените от тях тревни кръгове и разплитайки обратно цялата тайна на техните жироскопни магнитни двигатели (Майер, 1975).

Следващия контактен случай, който ще разгледам, ми помогна да разбера и как може би са устроени електромагнитните антигравитационни двигатели, които оставят тези отпечатъци в английските житни ниви. Решението на този пъзел дойде от другия край на Земята — от Сан Диего в Калифорния. В първата американска документална суперпродукция на Боб Еменегър под заглавието „НЛО — Започна се“, стремяща се наистина да докаже съществуването на НЛО, а не да ги дискредитира, както всички американски официални документални филми до тогава, се разказва за историята на един контактьор от военноморските докове в Сан Диего, Калифорния (Еменегър, 75). Неговите извънземни приятели съвсем точно му били описали простата конструкция на техните антигравитационни кораби — гравитолети. Те имали лещовидна форма и били задвижвани от плоски дискообразни свръхпроводими електродвигатели, при които роторът вътре контраротира в обратна посока на „статора“ около него. Но понеже статорът е заболтен за корпуса на свободно летящата чиния, затова те заедно се въртят в посока обратна на ротора. За неподвижния наблюдател на земята този антигравитационен електродвигател няма „статор“, а се състои от два контраротиращи ротора, поставени един в друг.

VT9: контраротиращ елдвигател.

Такъв тип контраротиращи електродвигатели, а също и дискообразни и тороидни газотурбинни и турбореактивни двигатели, както ще видим по-късно, са били изобретени и от немските инженери по времето на Третия райх, и те са се наричали двигатели на тоталната реакция (total reaction engines) (Веско, 1968).

Кабината на летящата чиния е била разположена на лагери, кацнала най-отгоре в центъра върху ротиращия корпус, и е била жироскопно стабилизирана от малък жироскоп, за да остане неподвижна, без да се върти заедно с диска. За да не „телепортира“ пилотите в бясно въртящата се кабина директно в лудницата.

Представяте ли си да се опитвате да кацнете с чиния, чиято кабина прави само няколко хиляди оборота в минута.

Излишно е да повтарям, че и при този гравитолет от извънземен произход още един път откриваме, че ключът към неговите електрогравитационни двигатели е отново жироскопната ротация около вертикална ос, по-точно двойната жироскопна контраротация около тази ос. Понеже наблюдателният контактьор от Сан Диего не беше забелязал никакви влачещи се зад чинията „тролейбусни“ захранващи жици, съвсем ясно е, че и тук ние още един път имаме пример за антигравитационен двигател, дублиращ се и като генератор на безплатна енергия. След първоначалното развъртане и „наелектризиране“, той започва сам да изсмуква енергията, необходима за полета, от необятния и неизчерпаем физически вакуум.

Колкото по-бързо се върти този двигател, и колкото по-бързо лети из Космоса тази чиния, толкова по-ефективно ще работи нейният генератор на безплатна енергия. Защото, както споменахме и по-рано, ще се увеличава броят на „силовите линии“, които той ще пресича със своите намотки за единица време. Толкова по голяма ще е опасността от стапянето и изпепеляването на целия гравитолет от изведнъж нахлулата от физическия вакуум в него лавина от безплатна енергия.

За тези извънземни цивилизации пък, които все още не са открили двигателите на безплатна енергия, но все пак биха искали да си спестят необходимостта от опъването на километри кабели да захранват своите електро-гравитационни чинии, един руски контактьор и майор от Червената армия предложи елегантен изход и от тяхната ситуация. Той разказа на страниците на списание „Флаинг Сосър Ривю“ за срещата си с извънземни посетители, и най-вече за техните летящи чинии с жироскопиращ ядрен реактор, които не се нуждаят, естествено, от външен източник на енергия.

VT10: жироскопиращ ядрен реактор.

В този модел подемната антигравитационна тяга на двигателя се регулирала по нов и елегантен начин, без да се изменят оборотите на въртене на реактора-жироскоп около вертикалната му ос, както при жироскопиращите ротори на всички предишни модели, разгледани до сега. Тук оборотите се държат постоянни, а вместо това за регулиране на подемната сила на двигателя се използва контрола на скоростта (броя на разпаданията за единица време), а от там и интензитета на ядрената реакция вътре в реактора. Това се постига чрез простото потапяне или изваждане от него на регулиращите реакцията забавителни пръти. Тази схема много елегантно потвърждава и експериментите на Козирев за усилване на антигравитационната подемна сила при комбинирането й с един ентропиен физически процес. В нашия случай това е еднопосочната и необратима във времето реакция на разпадането на атомните ядра в жироскопиращия ядрен реактор.

След като въведохме невероятните антигравитационни двигатели — атомни пумпали, сега защо пък да не разгледаме съобщения и за летящи живачни топки. В езотеричната и уфологична литература има описани случаи на използуване на живак в антигравитационните устройства на земни летящи колесници от древността (като в древноиндийския епос „Махабхарата“). Или за използуването му в антигравитационните устройства на долетели до нас извънземни пришълци. Или пък използуването му в прости древни алхимични експерименти с левитиращи топки (твърде вероятно направени от стъкло и пълни с живак), които левитират и се издигат сами във въздуха, след като се нагреят върху горяща свещ.

Сякаш по странно съвпадение едни от последните немски подводници, измъкнали се от блокадата на Съюзниците в самия край на Втората световна война, и устремили се към тайната нацистка колония Ной Берлин на Южния полюс, южно от Южна Африка, са били натоварени именно с контейнери пълни с живак. Като че ли Третият райх се е бил загрижил, измежду всичките други сериозни проблеми пред себе си, за състоянието на зъбите на стотината хиляди концлагеристи, тайно прехвърлени още преди края на войната с гигантските транспортни подводници в суперсекретната колония Ной Швабенланд на Южния полюс, та е бързал да запаси базата с живак за техните амалгамени пломби.

Пак по странно съвпадение научих, че гениалният италиански учен-изобретател Гилермо Маркони, ученик на най-великия от великите изобретатели — Никола Тесла (виж библиографията накрая на книгата), за когото тепърва ще пиша в бъдещите книги от поредицата „Летящите чинии на Илюминати“, също експериментирал със сферични вортексни динамомашини. Те твърде вероятно не са представлявали нищо повече от сфери, пълни с жироскопиращ в бесен вихър живак (ТХГ, 1991).

Тези вихрови сферични динамомашини, тъй наречените в секретната немска литература „кълбовидното вихрово динамо на Маркони“, „Markonis Kugelwirbeldynamo“, са били доразработени и значително развити от тайните конструкторски бюра на СС — от отделите Е-4 и U-13 — в основните антигравитационни двигатели на тежащите стотици тонове летящи чинии-дреднаути от сериите „Haunebu“ и „Андромеда“. Те са били построени тайно от СС за немските и глобалните тайни общества зад тях — за техните илюминирани господари, финансисти и благодетели. Това са били тежките бронирани сферични вортексни тахионатори от типовете „Туле“ и „Андромеда“, с диаметри от около 5 м и 15 м съответно. Те в крайна сметка не са били нищо повече от кухи сфери, пълни с устремно въртящ и вихрещ се живак. Жироскопиращ около Вие знаете вече коя ос. За всички тези експерименти ще говорим по-подробно във втория том на тази книга. За тях се разказва в нелегално заснетия през 1991 г. филм „НЛО? Или Третият райх отвръща на удара?“. Той беше заснет от виенския филиал на тайното немско общество „Темпелхоф Гезелшафт“, т.е. немския клон на рицарите-темплиери (ТХГ, 1991).

След въртящите се атомни пумпали и живачни топки, защо пък сега да не опитаме една история за левитиращи синхротрони? Както казахме още в увода, Вселената наистина май е значително по-шизофренична и от най-налудничавите наши представи за нея. В контактьорската книга „НЛО — Контакт с планетата Ярга“ се описва нагледно как по най-прост начин може да се конструира летяща чиния, практически без движещи се части в нейния жироскопен антигравитационен двигател (Стивънс, В., 86).

В гениално-простия синхротронен двигател на чинията на Ярганците с диаметър от около 300 метра, вместо да се върти с бавна скорост от само няколкостотин до няколко хиляди оборота в минута цялата огромна маса на корпуса на междузвездния летателен апарат; в лъча на тороидния вакуумен канал на синхротрона се въртят и жироскопират с релативистка скорост елементарни частици с пренебрежимо малка маса. Самият синхротрон не се върти и е неподвижно монтиран за периферията на невъртящия се корпус на голямата колкото лайнера Куин Мери чиния. Но за компенсация на пренебрежимо малката маса на този жироскопиращ лъч от елементарни частици, ярганските инженери наистина го развъртат така бързо, че „чак и дяволите се разлитат от него“, както идиоматично се изразяват американците.

Тези частици се носят бясно по своя вакуумен „хиподрум“ с релативистична скорост, близка до скоростта на светлината, навъртайки над 18 милиона оборота в минута (или 3×105 об/сек). Обороти, които естествено никога не биха могли да бъдат постигнати, ако се развърта целия тежък корпус на чинията. Така че въпреки малката маса на частиците в този жироскопиращ лъч, произведението от масата и гигантската им ъглова скорост (т.е. об/мин) отново се запазва много висока величина. Тя пък определя голямата подемна сила на лекия двигател (ако същата подемна сила трябваше да се генерира само чрез развъртането на груба физическа маса, двигателят щеше да тежи многократно повече).

И така, каква е поуката от тази история? Вместо да развъртат с бавни обороти целия масивен 300 метров корпус на летящата чиния-дреднаут, тежаща десетки хиляди тонове, създавайки си при това огромни главоболия с постоянната нужда да смазват стотиците лагери на взаимно-въртящите се части от корпуса на този мастодонт — вместо това хитрите Яргански инженери са решили изобщо да не го развъртат. В действителност в техния двигател няма нито една въртяща се и износваща се материална част.

Вместо това те просто са решили да развъртат и жироскопират с много по-голяма скорост само нищожно малките по маса елементарни частици в лъча на синхротрона. Те не се нуждаят от никакво смазване в своя вакуумен магнитен тунел.