Владимир Терзийски
Летящите чинии на Илюминатите (50) (Том 1)

6.10. Междупланетните дреднаути на Третия райх: хибридни турбинно-електромагнитни междупланетни летящи чинии.

Искам бегло да спомена за последния модел на чиния с двигател с вътрешно горене, която ми попадна в процеса на моите „археологични разкопки“ на рядката литература върху немските тайни аерокосмични разработки по времето на Втората световна война. За сега това е и единствения модел на немска летяща чиния, за която имам копие от оригиналния (и умишлено „променен“) инженерен чертеж, публикуван в Германия през седемдесетте години от няколко ентусиасти на немските тайни проекти (Бризант, 78).

Това е проект на 60 метрова чиния-дреднаут (или 120 в по-големия вариант) за дълготрайни междупланетни полети. Нейният двигател е хибридна система, използваща както газотурбинна жироскопна антигравитация, така и електромагнитна полева антигравитация, създадена от допълнителното жироскопиране на електромагнитно поле около стационарния неротиращ корпус на огромната чиния. Поради това този модел ще бъде по-подробно разгледан в следващия втори том, посветен на електрогравитационните чинии. Причината да я споменавам обаче е, че този голям колкото футболно поле десететажен космически дреднаут на инж. Рудолф Шривер е последния модел на чиния с двигател с вътрешно горене в моята колекция.

U048: Шриверов междупланетен дреднаут.

Освен че е разработена от самото начало да бъде построена едновременно в два различни размера — с диаметри от 60 и от 120 м, предполагам също, че чинията-дреднаут е разработена да използва два различни принципа на работа на своя турбогенератор. В своя класически „експлозивен“ газотурбинен вариант турбината на електрическия турбогенератор работи, използвайки повишаването на налягането на горящото в нея стандартно ракетно гориво и окислител. Например керосин (или течен водород) и течен кислород.

В своя революционен имплозивен вортексен Шаубергеров вариант същата газова турбина работи в имплозивен режим — използвайки понижаването на налягането на имплодиращата смес от газообразен водород и кислород, които се свързват, за да произведат вода, намалявайки обема си, и задвижвайки турбината с произведения вакуум (Терз, V. 94).

Този вариант на Шриверовия дреднаут ще бъде разгледан в следващия том, заедно с другите модели на Шаубергерови вортексни флуидни антигравитационни генератори, някои от които работят с обикновена вода и безплатна енергия. Имам големите съмнения, че и Шриверовият дреднаут в имплозивния му вариант също е проектиран да работи като двигател на безплатна енергия. Той е изчисляван да работи по затворен цикъл, използвайки безплатната слънчева енергия. Тя дисоциира отработената от турбината вода отново на газообразен водород и кислород. Това би го класифицирало като единствената немска чиния, задвижвана от слънчева енергия.

В заключение на тази глава за ракетните дисколети на Третия райх, а и въобще като заключение на трите глави за летящите чинии, задвижвани с двигатели с вътрешно горене (III, IV и VI), искам да отбележа първо, че в действителност абсолютно всичките съществуващи типове двигатели с вътрешно горене в немския арсенал са били успешно използвани от немските инженери и конструктори за създаването на цялото това многообразие от най-различни и често екзотични модели на летящи чинии. Даже някой нови и революционни типове двигатели са били специално разработени за жироскопиращи летящи чинии, като Ванкеловия двигател, или пък революционните нови турбинни антигравитационни двигатели от типа на тоталната реакция. Това са контраротиращия газотурбинен недишащ дисковиден двигател на Кугелблица, или тороидалния въздушно-дишащ контраротиращ турбореактивен двигател на Донътблица; или пък биещият всички рекорди на простота правопоточен антигравитационен двигател на инж. Липиш, работещ с каменни въглища.

От гледна точка на простота и достъпност на горивата, двигателят на Липиш също бие всички рекорди, а от гледна точка на използването на възобновяеми горива, ракетните двигатели на ракетните дискове, работещи на метанол от гнили картофи, и течен кислород от въздуха (горивото за ракетите Фау-2) държат и досега рекорда в световната ракетна практика.

Като второ заключение, за радост на всички авиомоделисти бих казал, че почти всички немски чинии с двигатели с вътрешно горене са много лесни за построяване в миниатюра в мащаб, и биха показали изключителни летателни характеристики ако са радиоуправляеми. Особено чиниите с ракетни двигатели могат много лесно да се моделират поради наличните евтини твърдотелни двигатели за ракетомоделизъм. Ако целият корпус жироскопира, включително и кабината, не би имало никакъв проблем за построяването на модел на летящата чиния даже от едно голямо монолитно парче стиропор.

А за тези по-запалени любители-конструктори, които имат достъп до малко по-голям бюджет и до по-големи трърдотелни метеорологични ракети например, или до многобройните типове НУРСове (ракетни снаряди) от военните, мога да предложа една „домашна космична програма“ по извеждането в орбита на видеокамера с помощта на еднометрова чиния, и след това успешното й приземяване след една обиколка на Земята, използвайки някоя мощна близка радиостанция за маяк, за да може чинията-модел да се върне обратно от където е тръгнала, и да покаже какво е заснела.

Новите портативни „камкордери“ с касети от размера видео-8 са много по-леки от черно-бял телевизионен предавател с камера. Цветен предавател би бил още по-тежък. Една централна невъртяща се платформа, жироскопно-стабилизирана и добре амортизирана срещу вибрациите, би носила камкордера, или камерата и предавателя, за да не се въртят с корпуса по време на полет заедно с чинията, и да могат да заснемат нещо все пак.

А за военните с малко повече бюджет бих предложил една програма за кацане на Луната на малка безпилотна 4–5 метрова чиния с ракетни двигатели, която да предаде от там видеокадри от най-хубавите плажни места и езера за уиндсърф.

В заключение на тези няколко много богати на фактически материал глави искам кажа, че в действителност ние едва-едва сме засегнали повърхността на нещата, едва-едва сме навлезли в различните типове на истинските немски космически летящи чинии, които ще разгледаме в следващия том. Това са още по-многобройните и по-могъщи модели на орбитални, междупланетни и междузвездни чинии, задвижвани с електро-гравитационни двигатели — електромагнитни или електростатични. Това са чиниите, захранвани от атомни реактори или направо от безплатна енергия.