Владимир Терзийски
Летящите чинии на Илюминатите (12) (Том 1)

2.1. Обобщение на нашите досегашни „открития“ в областта на жироскопната антигравитация.

В голямата физика тъй наречените „Големи обединяващи теории“ теории, Grand Unified Theories, GUT, са хипотезите и парадигмите, предложени от учените за систематизирането, подреждането и обединяването на законите и взаимодействията от няколко първоначално несвързани области в стройна картина — в една единна нова „менделеева таблица“ на явленията в този ново-обединен раздел.

Нека сега да обобщим набързо това многообразие от различни конструкции за жироскопни антигравитационни двигатели или експерименти, които бяха анализирани до тук в предната глава:

Отначало в тях се използваше въртене само на „груби“ маси, по-късно — на комбинации от едновременното въртене и на маси, и на полета, и накрая се използуваха само чисто полеви модели на ротиране на разни видове полета. Или пък се съчетаваха произволни комбинации от тези три основни типа двигатели. Какво е главното заключение, което можем да направим от всичките тези дискутирани до тук конструкции, на пръв поглед явно съвсем различни по конструкция и несвързани помежду си като физически принцип на действие; несвързани и като време или място на своя произход?

Как се получи така, че всичките тези според официалната наука „вероятно фалшифицирани и изфабрикувани“ от безкрайната човешка фантазия „открития“, че всичките тези широко различаващи се и напълно несвързани във времето и пространството източници на „съмнителни и налудничави“ антропологични истории за механични антигравитационни устройства, събрани от различни места, векове и култури; как се случи именно така, че всичките те сочат към един и същ общ знаменател, а именно към постоянно изтъкваната досега ротация около вертикалната ос? По време на моите дългогодишни търсения не съм срещнал в цялата обширна литература, с която се запознах, дори една единствена история, която да говори вместо за вертикалната ос например за хоризонтална ос на въртене, или за друга наклонена такава. От многото възможни посоки на ориентация в пространството на оста на жироскопиране, в действителност от практически безкрайния брой от такива ориентиращи възможности, винаги имаме неизбежно избрана само и само вертикалната посока на оста на въртене. Това се повтаря във всичките тези несвързани помежду си конструкции, „вероятно изфантазирани и изфабрикувани“ според мнението на официалната академична общественост.

Да оставим посоката на оста на въртенето и да разгледаме сега самата форма на движение на антигравитационните двигатели. От многото възможни геометрични форми на това движение, аз не съм срещнал даже една единствена история, където движението да се случи да бъде не по кръгла траектория, а например движение по триъгълна, или по квадратна траектория; или даже просто махално движение напред и назад. Дори не и по една обикновена елипса, толкова близка до постоянно срещаната окръжност. Не и каквото и да е друго движение, даже не и в „политически-коректната“ и много модерна тези дни пентаграмна (петолъчкова) траектория на глобалния Илюминизъм и на толкова много от неговите щатни вашингтонски академични пропагандисти и дезинформатори в областта на точните науки (Терз, IV.96).

Не беше открит нито един случай на каквато и да било друга траектория, освен кръговата! От всички възможни механични движения, от действително безкрайния брой на възможни траектории на това движение на антигравитационните двигатели, неизбежно имаме един и само един вид наблюдавана траектория — кръговата траектория на жироскопиращото въртене около централната вертикална ос на симетрия на двигателя.

Защо откриваме тази повторяемост и постоянство във всички разработки за антигравитационни двигатели, за които академичната наука априори предполага и подозира, че са „изфабрикувани и изфантазирани от хаотичните процеси в мозъците и фантазиите на различни хора“, съвършено несвързани помежду си — и по време, и по местоживеене? Не малка част от цитираните експериментатори не са чували за нито един от другите подобни опити, когато ги интервюирах лично в техните лаборатории — като проф. ДеПалма, д-р Поляков или проф. Хаясака (виж библиографията за тях). Всички те си мислеха, че са първооткривателите на това велико и тайнствено откритие — антигравитацията.

Да си представим сега един имагинерен експеримент с английската игра на darts — на забиване на малки стрелички във висяща на стената кръгла дъска-мишена. Нека върху тази дъска да начертаем координатна система с начало и две оси. По хоризонталната ос можем да наредим като отделни точки всичките възможни посоки на ориентация на оста на въртене на разглежданите „изфантазирани“ антигравитационни системи. По вертикалната ще наредим точките, съответстващи на всичките възможни различни форми на траекториите на движение на антигравитационните двигатели. Нека всяко попадение на стреличката да определя една единствена комбинация между нашите две изходни и базисни променливи-направление на оста и формата на траекторията.

Ако всичките антигравитационни устройства, разгледани в предишната глава, бяха само „скалъпени случайни слухове и налудничави халюцинации“ на жадни за сензация и евтина слава автори, то тогава по железните закони на вероятностите техните стрелички би трябвало да бъдат разпръснати хаотично върху цялата координатна система на безбройните възможни комбинации и подреждания на двете първоначални базисни променливи: ориентацията в пространството (на оста на въртене), и формата на траекторията на движението (на масивните детайли на двигателя). Според случайните закони на хаоса стреличките би трябвало да се разпределят и забиват горе-долу равномерно по цялата площ на дъската — по цялата наша импровизирана координатна система, без да са концентрирани в нито една определена и предпочитана област.

Вместо това ние имаме пълното съвпадение и наслагване на всички попадения в много малко петно — точно там, където върху нашата дъска се пресичат имагинерната линия, съответстваща на точката на вертикалната посока (на оста на въртене на двигателя), с другата имагинерна линия, представляваща точката на кръгово въртене (на антигравитационния двигател). Каква е тази „невидима ръка“, която кара всички стрелички да се съберат и подредят в тази единствена точка върху цялата координатна система, начертана върху дъската-мишена в този мисловен експеримент. Явно е, че това не е почеркът на ръката на хаоса. Явно е, че съществува някаква скрита закономерност, която привлича всички стрелички като магнит в тази омагьосана пресечна точка.

Защо наистина се появява тази повторяемост на разгледаните антигравитационни решения и подобие на техните конструкции? Защо те се концентрират, като че притеглени от някакъв магнит, върху едно много малко петно, върху един много тесен „прозорец на левитационна възможност“, да употребим американския жаргон? Защо всичките други, даже леко различаващи се модели, които лежат съвсем наблизо около този прозорец, но не точно върху него — като например вертикално движение, но по елипса — просто не съществуват даже и в тази популярна литература, която по думите на официалната академия презрително се отхвърля като една „измислена, изфабрикувана, фиктивна, съмнителна, таблоидна, митологична или маргинална“ литература?

Възможно ли е тогава всичките „изфантазирани“ летящи устройства, описани в тези многобройни популярни източници, да съдържат все пак едно вярно надзъртане и открехване на тайните на извечните и непроменими Вселенски закони на жироскопните антигравитационни явления? Явления, които може би могат да бъдат осъществени, както казахме в самото начало на първа глава, с безброй много различни типове антигравитационни двигатели, базиращи се на коренно различни фундаментални енергийни взаимодействия, на разнообразни геометрични конфигурации и на още по-многобройни възможни инженерни и хардуерни техни решения. Всяко едно от тези решения би било достатъчно, за да успеем да построим на негова основа един уникален и неповторим жироскопен антигравитационен двигател.

Може би сега започваме да разбираме по-добре информацията, която Едуард Били Майер е получил от неговите извънземни учители. Вече разбираме, как могат да бъдат открити от тях споменатите по-рано над 1,600 типа базисно различни и неповтарящи се модели на антигравитационни двигатели, употребявани от двата милиона посетени досега от тях извънземни цивилизации. На милиардите останали населени планети само в нашата галактика ние допълнително бихме намерили сигурно хиляди, дори десетки хиляди други различни типове такива двигатели (Майер, 75).

Именно поради това безкрайно разнообразие в настоящата скромна книга ние ще разгледаме и обясним само най-простите и най-примитивните от тези двигатели — и както видяхме от предишната глава — това бяха жироскопните антигравитационни устройства, работещи на принципа на въртенето на маси, или на полета, или и на двете заедно.

След като размишлявахме над крайната механична простота на построяването на такъв двигател, нека да помислим сега върху даже още по-простата теоретична обосновка на неговата работа и функция — върху теорията на взаимодействащите етерни циклонални вортекси, или етерни спирални двойно-засукани вихри. Преди да направим това обаче, ще се наложи бързо да разгледаме известния експеримент на двамата послушни физици, който много удобно „доказа“, може би по-точно постулира „по поръчка“ несъществуването на физическия етер. Това стана в 1881 г. — като че точно малко преди първото успешно използуване на същите тези несъществуващи етерни вихри в антигравитационните двигатели на първото кацане на земните тайни общества на нашия спътник.