Робърт Шекли
Домът на боговете (62)

61

Е, това решава нещата — рече съдията. И тъкмо се гласеше да каже нещо наистина страхотно, и изведнъж в тавана на залата зейна огромна пукнатина.

— Не още! — викна съдията.

Пукнатината се разшири, а зад нея беше матовата чернота на нищото. Съдиите се опитаха да се измъкнат, но отворът се разшири, мракът ги погълна и те изчезнаха, сякаш никога не ги е имало.

Артър побягна от свидетелската скамейка, но не за да отървава кожата си, защото се беше отказал от тая работа със самосъхранението, макар и по възхитителен, прям и решителен начин, а не в състоянието на пасивност и апатия, толкова характерно за него преди голямата промяна. Този Артър, леко, но съществено преработена версия на предишния, се втурна към Мелисент и я притисна в прегръдките си.

Дори и в този миг, когато дупката се разшири, за да го погълне. Артър си мислеше: Леле-мале, не ухае ли тя прекрасно!

А после огромната бронзова глава на Франсис Бейкън, която наблюдаваше всичко това от своя ъгъл — Артър не я беше забелязал дотогава — отвори пиринчените си челюсти и кресна:

— Времето съществува, времето съществуваше, времето е съществувало!

Вселената трепна и изчезна.

Вселената се появи отново. Лекичко променена.

Едно нещо не се беше променило и това бяха съдиите.

Всички останали — бяха.

— Сънувам ли или това става наистина? — попита Артър Мелисент.

— Сънуваш и става наистина — отвърна Мелисент и се овеси още по-здраво на врата му.

И Артър си помисли: самият аз може и да не съм бог, ала извърших онова, на което никой бог не бе способен. Спасих Вселената. Или може би я унищожих и създадох по-добра Вселена. То, кажи-речи, същото.

Бъдещето беше несигурно в този нов свят, с тази нова жена, в този нов живот. Но това се понасяше. Той пристъпи крачка напред, после втора.

И тогава изведнъж настъпи тишина, която заглуши шума. Затъмнение. А после прожекторите отново светнаха.

Артър се намери сам на огромна сцена, втренчен в публика, която като нищо наброяваше милиони. Разбра, че са го дарили с безкрайно бинокулярно зрение. Можеше да се взира все по-назад и по-назад в плъзгащите се редове от седалки, които се губеха зад други редове от седалки, на свой ред — само частичен израз на огромността на тази публика. Беше сам на тази сцена, под блясъка на прожекторите, монтирани в небесата, които го открояваха от всеки ъгъл и го осветяваха в най-висша степен.

Глас, велик като самата природа, произнесе:

— Добре дошъл, Артър. Време е за новата Вселена.

— Но какво стана със старата?

— Изгуби се в забравените спомени на всички Вселени от миналото.

— И сигурно аз съм виновен?

— Виновен? Не! По-скоро трябва да бъдеш поздравен, защото именно чрез теб се появи новото.

Невидим хор запя: Велик е Артър!

Вселената каза:

— А сега нека главните герои, които така добре служиха на старата Вселена, ви се поклонят. Хайде; излезте всички и се поклонете.

На сцената излязоха Ариман и Астур, поклониха се и изчезнаха.

Излязоха Сами и Мими. Помахаха. И изчезнаха.

След тях излязоха Скабър, Декстър, Лийфи, Роте, Луума, Ях и един нов бог, Рауволфия, който се появи в самия край и не му беше останало време да се качи на сцената. Все пак му позволиха да се покаже и после да изчезне.

Излезе Мелисент, усмихна се тайнствено и изчезна.

Излязоха и най-различни други герои; хора, които Артър дори не си спомняше. Получиха своя миг на сцената и после също изчезнаха.

— Сега и аз ли изчезвам? — попита Артър гласа.

— О, не, Артър — отвърна гласът. — Ти си отговорен за моята поява. Единствен ти от целия стар свят ще останеш и върху тебе ще изградим своето бъдеще.

— Ъ?!

— Ти си новата мяра — обяви гласът на Вселената. — Ти си тукашният владетел на всичко. И за да ти покажем колко сме ти благодарни, даваме ти чисто нова жена, с която да се чифтосаш, като стигнеш дотам.

Разнесе се лек барабанен бой и на сцената до Артър се появи прекрасна жена.

— Здрасти — рече тя. — Аз съм женското въплъщение на новата Вселена. Бях избрана за тебе, Артър. Аз съм точно жената за тебе.

— Сигурна ли си? — попита Артър.

— Ще видиш — намигна му тя.

— А сега — обади се Вселенският глас, — обявявам тази Вселена за Вселена на Артър. Всичко в нея съществува, за да угоди на Артър, а ако не му угоди, ще се разправя с мен.

Гръмки аплодисменти.

— Приготвили сме ти пиршество — продължи гласът на Вселената. — Решихме, че ще е доста добре за начало.

Появи се дълга маса, отрупана с деликатеси.

— Вижте какво — рече Артър, — то е малко неудобно, ама всъщност не съм гладен. Хапнах нещичко тъкмо преди всичко това да започне. Не знаех, че…

— Този човек има право — каза Вселената, — да не е гладен, щом така иска. Но освен това той може да реши, че е гладен, стига да му се иска. Какво ще кажеш, Артър — би ли искал да си гладен?

— Да — отвърна Артър. — Според мен ще е добре.

Само след миг умираше от глад.

Седна начело на масата. И прожекторите угаснаха. А после пак светнаха.

Глас зад кулисите обяви:

— Добре дошъл в новата Вселена, Артър. Не сме сигурни какво да те правим. Без съмнение няма да те подложим на унизителните неща, които предишната нова Вселена ти беше намислила.

— Какво стана с тази Вселена? — попита Артър.

— Свърши се — обясни новата Вселена.

— Толкова бързо?

— Няма график за продължителността на съществуване на Вселените.

Артър разбра, че просто трябва да изчака какво ще се случи по-нататък, като първия тъпак.

И така, започна нещо ново, в което Артър играеше важна роля, но без нито един от познатите му хора, богове и богини. Дори и без женското въплъщение на Вселената, неговата невеста. Нова Вселена — и да няма с кого да се чифтосаш в нея!

Но Артър не беше твърде разочарован. Той някак си очакваше да се случи нещо подобно. Тъкмо такъв номер бихте очаквали да ви скрои една нова-новеничка Вселена.