Робърт Шекли
Домът на боговете (48)

47

Здрасти — рече Мелисент. — Върнах се.

Артър седеше в стаята си и си пиеше сутрешното кафе, когато Мелисент изникна зад гърба му. Той подскочи неволно и разля кафе по халата си.

— Да му се не види! — изруга той. — Извинявай. Мелисент, стресна ме, като ми изникна така изведнъж. Няма ли някакъв начин да съобщаваш за пристигането си? Да звъниш с камбанка ли, що ли?

— Слушай — рече тя. — Трябва да ти кажа нещо важно.

Артър бе обзет от чувството, че това не е честно, характерно за мъжете, когато едва-едва позната им богиня се гласи да ги упрекне.

— Каквото и да е то — рече той — съжалявам за него.

— О, небеса, млъкни и чуй какво имам да ти казвам.

— О, извинявай — повтори отново Артър. — Какво има, Мелисент?

— Артър, обичам те.

— О… много мило.

— Реших да заживеем заедно и да ти позволя да ми се кланяш.

— О… уха, ами че страхотно, Мелисент.

— Ти като че ли не се радваш.

— Разбира се, че се радвам. Че как да не се радвам?

— Не знам, но не се радваш. Артър… да не би пък ти да не ме обичаш?

— Хей, естествено, че те обичам! — възмути се Артър. — Кой е казал, че не те обичам?

На Мелисент й идеше да направи и тя не знаеше какво, и тогава й хрумна една мисъл.

— О! — възкликна тя.

— Какво има? — попита Артър.

— Току-що разбрах, че това, че аз те обичам, не означава, че и ти ме обичаш.

— Разбира се, че означава! — възрази Артър.

— Чакай малко — рече му тя.

— Да? — сви се Артър.

— Не се бой, няма да те ударя. Стига си треперил.

— Да, гос’жа.

— И не ми викай гос’жа.

— Няма… Мелисент.

Тя въздъхна.

— Ти не ме обичаш. Ни най-малко. Каква глупачка съм била! Мислех, че щом аз те обичам… но ти не ме обичаш, нали? Кажи истината, Артър!

— Аз те уважавам невероятно — каза Артър. — Според мен си най-прекрасното нещо, което някога съм виждал.

— Но не ме обичаш.

— Не, май че не.

— Сбогом, Артър.