Робърт Шекли
Домът на боговете (35)

34

Пещерите на Лета бяха курортен хотел в една от по-новите части на подземния свят. Пред главната хотелска сграда, сред украсената със скулптури площадка се разполагаха няколко застлани с плочки плувни басейна. Водата бликаше в тях от подземни извори.

Днес имаше много гости. Барбароса и воините му бяха там — дали им еднодневна отпуска от тяхната пещера нейде в Тевтонските Алпи. Развличаха се във водите на сън в съня. Скоро трябваше да се върнат в пещерата и да чакат истинското си пробуждане.

Там бяха и седемте ефески спящи мъдреци, които си пийваха коктейли, изтегнати на шезлонгите.

Кракенът, отървал се за малко от вечния си дълг да спи в бездънните дълбини океански пред синьо-черната стена на Атлантида, се плацикаше в един басейн с делфийски девойчета и се радваше на краткия си отдих.

— Много ми е приятно да видя, че всички се забавляват — каза Астур на прикрепения към него гид.

— На всички прочути спящи се полагат кратки почивки от тяхната работа-забрава. Тук ли е онази, която търсиш?

Астур се огледа, но не видя Леция сред тълпата в басейните.

— Тогава нека продължим малко по-нататък — предложи гидът. — Ето това е Басейнът на сънищата, който се пълни от съвсем истински онирически поток. Това е Локвата за газене на Блаженото очакване, където човек не знае спи ли, будува ли, а витае в състояние между двете и понякога се спуска до океанско съзнание, а понякога — в дръзновени сънища.

Този поток носеше всички видения, приписвани на опиума и неговите производни, но без махмурлук и последици. И без привикване, защото сънищата и фантазиите си оставаха свежи завинаги.

— Няма я — каза Астур.

— Значи трябва да е в секцията с истинските извори на Лета. Всички, които пият от водата на Лета, се лишават от памет и сега съществуват във вечно реене. Това е приятно състояние, макар човек да разполага с малка част от предишните си възможности. Тук мъжете оставят опърничавите си жени и обуздават тяхното вироглавство със забрава.

И тъкмо тук той я намери: прекрасната Леция, облегната на стената на един басейн, по шикозни бикини; дългата й коса се спускаше по раменете.

— Здравей — поздрави Астур.

Тя му се усмихна и отново се зачете в модното списание. Личеше си, че не го е познала.

Душата на Астур се изпълни със скръб и той попита служителя:

— Нищо ли не може да се направи?

— Може — отвърна служителят. — Разполагаме със специален препарат за онези, които искат паметта на техните любими да бъде възстановена. Но мнозина не се възползват, защото често намират любимите си за по-чаровни без памет — поради което те не се сещат за какво да им мрънкат поне за известно време.

Астур настоя, че неговият случай не бит такъв. Двамата с Леция били новобрачни и щяло да мине доста време, докато почне да се оплаква от нея. И така, донесоха противоотровата, която пробутаха на Леция под маската на заскрежена ягодова „маргарита“, питието, на което нито боговете, нито хората могат да устоят. И само за миг или още по-бързо паметта й се възстанови.

Но скоро стана ясно, че в процеса на възстановяване нещичко се беше объркало.

— Франклин! — възкликна тя. — Къде е Франклин?

— Кой е Франклин? — удиви се Астур.

— Моят съпруг, разбира се, и президент на Съединените щати.

Жестоката истина се разкри. На Леция бяха дали противоотрова, забъркана за някой друг. И сега тя притежаваше нечия чужда памет и беше убедена, че е нейната.

По-нататъшният разпит разкри, че се мисли за смъртна на име Елинор Рузвелт — човек от женски пол, послужила за модел на мнозина други. Постоянно приказваше за някакво събитие, въображаемо може би, наречено Втора световна война.

Астур успя да я накара да тръгне с него едва когато се престори на човек на име Уендъл Уилки, по когото госпожа Рузвелт явно си падаше.

Когато каза на Леция, че трябва отново да я остави сама, тя му каза:

— Всичко е наред, Уендъл.

Беше свикнала с разместванията във висшите служби.