Робърт Шекли
Домът на боговете (18)

17

Когато Мими развали годежа си с Артър, тя очакваше на другия ден той да й се обади, да почне да й се подмазва по онзи свой умилителен начин и да я моли да размисли. Тъкмо това възнамеряваше да направи и тя, след като му прочете лекция на тема как се държи със света изобщо и с нея в частност. Самоусъвършенстването на Артър беше една от любимите й теми и тя очакваше с голямо нетърпение този разговор. Но часовете минаваха, а Артър не се обаждаше, и тя отначало се подразни, а после изпадна в смут. Хрумна й, че тук става нещо, надхвърлящо рамките на нейния опит. Тъй като не знаеше какво да прави, позвъни на Сами.

Вечерта Сами я заведе в „Слава богу, че е петък“ да обсъдят проблема.

— О, Сами — възкликна Мими, докато си пийваше от своя „Рой Роджърс“. — Тези изчадия са чудовищни, просто чудовищни. Как е могъл Артър да ги пусне в дома си?!

— Трябва да разбереш — отвърна Сами. — Чудатото им поведение се дължи на основателни причини.

— Какви причини?

— Чудовищното — обясни Сами, — за съвременния човек е единственият начин да се приближи до свещеното.

— Наистина ли?

Сами кимна.

— Нашият век не е време за мекушавите образи на отколешната религиозност. Те вече не вършат работа. Боговете, истинските богове са създания, излезли от кошмарите.

— Не мога да повярвам — възкликна Мими.

— Сама ги видя.

— Да, видях ги. О, Сами, толкова бяха ужасни.

— Това е новата парадигма — заяви Сами със самодоволството на човек, който е много вътре в нещата.

Мими се замисли. Ресторантът бе изпълнен с жуженето на разговори и приглушена музика. Хората седяха по масите с питиета пред себе си и се забавляваха. И Мими искаше да се забавлява. Но открай време на нея не й беше много ясно как точно се прави това. Емоциите вътре в нея винаги воюваха помежду си. Ужасяваше се от онова, което желаеше, желаеше онова, което я ужасяваше. Тя беше човек сериозен и въпреки това й се искаше да бъде весела, безгрижна, фриволна. Артър й се беше сторил добър компромис. Беше също толкова въздържан, колкото и тя, по никакъв начин не можеше да го наречете лекомислен. И все пак професията му, митографията, беше странна, тайнствена, може би дори малко опасна. Беше впечатлена от старите книги, амулетите и талисманите, които той събираше. Те притежаваха аура на нещо древно и неизразимо. Нещо много сериозно, но не съвсем приятно. И това я вълнуваше. Дори възбуждаше в нея — макар че никога не би го признала дори пред Сали Джийн, най-добрата й приятелка — сексуална тръпка.

Трябва да съм наистина лошо момиче, мислеше си тя не без гордост, щом чувствам това. Но така си беше, и тя се бе усетила, че… не точно фантазира, но получава малки изблици на фантазии — кратки, незаконни, забранени проблясъци: Тя като жрица на някой древен, нечестив култ. Виждаше се обкръжена от рошави поклонници, да ги води в екстатичен танц, застанала пред бушуващ огън, гола до кръста, плътните сенки очертават малките й, добре оформени гърди, дългата й черна коса се вие по раменете й на змиевидни кичури, очите й сияят… тимпаните думкат, пронизително ридаят флейти, поклонниците все повече обезумяват, протягат ръце към нея — и точно тук тя прекъсваше лентата. Що за глупости! Що за противни вълнения. Помъчи се да насочи вниманието си към онова, което й говореше Сами. Беше интересно.

— Времето на тези стари култове се връща, Мими — обясняваше Сами. — Всичките големи религии вече са се изхабили. Не могат да родят нищо. Но ние можем. Ние имаме истински богове, Мими! Те може и да не са приятни, но са истински и постигат резултати. И възнаграждават онези, които им служат.

— Служат им? — сънливо откликна Мими. — Не разбирам за какво ми говориш. — И тя зачака Сами да обясни. Усещаше онова незаконно чувство на сексуална наслада.

— Много хора ще им служат, като принасят жертви и танцуват — рече Сами. — Все повече и повече — колкото повече се доказват боговете.

— Предполагам, че така ще стане — рече уклончиво Мими.

— Нали си гледала „Десетте божи заповеди“ на Де Мил? Всяка година го въртят по Коледа.

— Да, гледала съм го. Дето Чарлтън Хестън се катери по планината, за да получи свещените скрижали.

— Не точно този епизод имах предвид. Спомняш ли си сцената, където чадата Израилеви се кланяха на златния телец?

— О, да. Доста шокираща беше.

— Може би. Но и доста възбуждаща, нали?

Кадри от филма се наложиха върху фантазията на Мими.

— Никога не бих могла!

— Ти можеш да си жрицата и да ги водиш!

Тя се втренчи в него. Мислите й ли четеше? Или, в крайна сметка, да фантазираш такива неща не беше нещо толкова необичайно?

— Кой, аз?! — изхихика тя неуверено. — Според теб съм способна да правя такива неща?

— Знам, че си способна — отвърна Сами. — Виждал съм те как танцуваш, Мими. Имаш прекрасно чувство за ритъм. Освен това имаш подходящата външност, фигура — всичко. От тебе би излязла чудесна жрица.

Беше й нужно малко време, докато намери думи, с които да изкаже следващата си мисъл.

— Но тези езически жрици са вършили ужасни неща!

Сами също изказа много внимателно следващата си мисъл:

— Ако боговете наистина са живи, и ако те наистина искат точно това, как може то да е ужасно?

Тя се взираше в него, оцъклена, сияеща.

— А цялата работа е там — продължи Сами, — че в момента ние сме още на партера. Сега, когато всичко тепърва започва, всичко е възможно.

— Сме?

— Аз съм вътре в това още от самото начало. И ти също можеш да бъдеш, Мими, стига да поискаш.

— Ти да не би всъщност да ми предлагаш… предлагаш ли ми?

Сами я загледа втренчено. Ръцете й трепереха. Мими открай време си знаеше, че той се интересува от нея. Но някакъв си мършав младши брокер никога не се покривал нейните представи за нещо по-така. Сега обаче той й изглеждаше променен, зареден със силата на тези странни богове.

Сами хвърли на масата двайсетдоларова банкнота. Изправи се и й протегна ръка.

— Тук е много шумно. Хайде да отидем някъде, където ще можем да поговорим. Виждам, че имаш огромно бъдеще в това. Мими. В НСР ПДБ можеш да станеш изключително важна.

Тя го последва навън към колата. Не го попита къде отиват. Чувстваше, че пред нея се открива нов живот. Беше страшно. Но пък беше толкова вълнуващо.