Робърт Шекли
Домът на боговете (3)

2

Сдобиването с ключа на Соломон си беше късмет. По-късно същата седмица на Артър отново му проработи късметът, или поне така изглеждаше по онова време. Той получи писмо от някакъв адвокат в Маями, който го осведомяваше, че чичо му Сиймор, нацупеноустият и смешноокият, бил вписал Артър в завещанието си — може би по някаква прищявка, тъй като двамата не бяха разговаряли от години — и то само два дни преди да се задави до смърт с един рак в „Раците на Джо“ в Маями Бийч. Вътре в плика имаше и чек за двайсет и две хиляди долара.

Артър незабавно се обади на най-добрия си приятел. Сами Глък.

— Двайсет и две хиляди е хубавка сумичка — рече му Сами същата вечер, когато двамата се срещнаха в заведението „Слава богу, че е петък“ на старата магистрала А1А, минаваща през Таити бийч.

— Но не върши работа — додаде той.

— Тъкмо така си мислех и аз — съгласи се Артър. — Много любезно от страна на чичо Сиймор, разбира се. И през ум не ми е минавало, че ме харесва. Но, честно, ще ми се да ми беше оставил много повече или много по-малко. Да започнеш бизнес — не стигат, а са твърде много, че да ги пропилееш по кучешки надбягвания.

— Тъкмо толкова ти трябват — заяви Сами.

Сами беше кльощав младеж на двайсет и две-три години, с остра черна коса и плътен тенис-загар. Беше облечен в свежа индийска спортна риза, светлобежови панталони и бели мокасини с пискюли.

— Как го сметна?

— Тъкмо толкова ти трябват — повтори Сами, — за да инвестираш в едно крайно рисковано начинание, което може да умножи десетократно парите ти или да те остави без пукнат грош. Особено когато залозите силно натежават към първото.

— Към десетократното ли? — попита Артър, просто за да се увери, че правилно е схванал.

— Тъкмо за него ти говоря — потвърди Сами. — В кофтия случай, ако изгориш, можеш просто да забравиш, че изобщо си получавал наследство от чичо Сиймор. Но ако тази мъничка сделчица даде резултат, ще ти паднат едни доста големички цифри. И за тях имам идеи.

Сами беше младши брокер в „Колинс, Еймтрий и Дикендорф“, брокерска къща, която се помещаваше в едноетажна синя, измазана с хоросан постройка на „Милята на чудесата“ в Таити Бийч, току зад Уин-Дикси и преди „Уол-Март“.

Много мисли можеха да минат през ума на Артър в този момент. За зла беда обаче взе, че се присети за онези опасни стихове от прочутото стихотворение на Киплинг за неудачниците, озаглавено „Ако“:

Ако накуп пред себе си заложиш

спечеленото, смело хвърлиш зар,

изгубиш и започнеш пак, и можеш

да премълчиш за неуспеха стар…^[1]

Вълнуващи слова, особено за човек като Артър, който смяташе, че характерът му има нужда от малко стимулиране.

— Я ми разкажи за това предложение — рече той.

Сами си поръча още един „Харви Уолбенгър“ и разказа на Артър за „Амалгамирани мини в Баия“, акции на бразилска златна мина, предлагани на ванкувърската борса. Собствената му фирма била заела скромна позиция в тази авантюра.

Единственото нещо, което Артър знаеше за акциите на бразилските златни мини, беше, че няма как да не фалират. Това беше мъчително извоювана мъдрост, предавана от баща на син. Артър я изтъкна пред Сами.

— Тъкмо де — ухили се Сами.

— Кое тъкмо де? — попита Артър.

— „Амалгамирани мини в Баия“ със сигурност ще фалират. Направо с гаранция. Тия глупаци копаят във вулканична зона, изчерпана още преди петдесет години. Носят се слухове, че са зарибили мината — турили малко злато в земята, та да привлекат някакъв интерес. Въз основа на това са пуснали големи раздувки. И по някаква налудничава причина акциите им се покачват стремително.

— Е, много ти благодаря — рече Артър.

— Моля?

— Вече успя да ме навиеш да не участвам. Тази вечер на джай лай ли да ходим, или на кучешките надбягвания?

— Не, не, ти не ме разбра — заувещава го Сами. — Не искам да купуваш тия акции с надеждата, че цената им ще се покачи. Искам да ги купиш с почти сигурните очаквания, че до края на седмицата ще_ пропаднат вдън земя_.

— Че защо просто не си направя от парите книжни ракетки и да си ги мяткам по вятъра? — предложи Артър. — Това ще е по-забавен начин да се разориш от онзи, който ми предлагаш.

— Пак не схвана — отвърна Сами. — Не те съветвам да купиш акциите с очакването да се вдигнат. Съветвам те да заемеш къса позиция в очакване да паднат.

— Всъщност аз нищо не разбирам от тия работи — призна си Артър. — Виж, от шумерска и хетска митология — разбирам, но не и от пазара на акции.

— Опитвам се да ти го обясня. Когато продаваш непритежавани акции с надеждата да купиш от същите на по-висока цена, ти си купуваш възможност да продаваш акции на определена цена в определен момент. Ако акциите се покачат, пиши си инвестицията бега̀        ла. Ако паднат — избиваш рибата. Особено при положение, че с тия двайсет и две хиляди долара и личната ми гаранция аз ще мога да оперирам с вложението

ти. Това ще ти даде възможност да вземеш опцион над много по-голям дял от акциите, отколкото инак би могъл. И после, за всеки пункт, с който падат акциите, когато изтече падежната дата на опциона, ти ще спечелиш… чакай да видя…

Сами започна бързо да пише по хартиената салфетка — дращеше числа в дива самозабрава. Артър вече усещаше как пачките набъбват в джобовете му. Цифрите бяха внушителни. Хареса му и идеята да залага на сигурно. Да залага на това, че акции, които нищо не струват, ще паднат, му се струваше върхът на отракаността.

Но въпреки това една последна капчица предпазливост го накара да се поколебае.

— И всичко, което ще изгубя, е само моят залог?

— Това е кажи-речи най-лошият изход — отвърна му Сами, — и най-малко вероятният. Много по-вероятно е да се сдобиеш с цяло състояние, а мен да ме обявят за гений и да ме направят съдружник във фирмата.

— Ти самият инвестираш ли в тая работа?

Сами кимна сериозно.

— Продавам акции, които не притежавам, с всеки цент, който мога да изкрънкам, заема или взема назаем.