Робърт Шекли
Домът на боговете (19)

18

Нека хванем сега една странична пътека, която ще се окаже извънредно важна за нашата история.

Докато всичко това се случваше с Артър, Вселената тихичко си гледаше работата. После изведнъж усети остра болка отвътре. Тя се дължеше на сигнала, който Артър неразумно бе задействал.

Какъв сигнал, питате? Знайте тогава, че когато смъртните се свързват с Царството на боговете, Вселената регистрира чистата невероятност на подобно събитие по най-очевадния начин — с болка.

Болката беше знак за възможно заболяване в общото устройство на нещата, такива, каквито са и както се случват.

Вселената се беше научила да се вслушва в подобни знаци.

Проявявайки инстинкт за самосъхранение, тя бе създала същество, което да се грижи за проблема. Създаде Астур, Висш Бог, чиято единствена задача беше да отиде на съответното място, да открие какво не е наред и да направи нещо по въпроса.

За да е сигурна, че работата ще бъде свършена. Вселената създаде още дванайсет божества.

Имаше втора защитна линия. Ако Астур се окажеше неспособен да се справи с проблема, щяха да се пробват останалите дванайсет божества.

* * *

Раждането на Астур се осъществи в една област, съвсем отделна от Царството на боговете. Тя дори нямаше име, макар че някои я наричаха Измерението на възможностите.

Измерението на възможностите създаде свят за Астур: ферма, къща, земи, крави и съпруга — прекрасната Леция, която не само беше предопределена за Астур, но и раждането й бе предизвикано едновременно с неговото, за да е сигурно, че ще се ожени именно за нея.

Всичко това обаче не караше Астур да се надува. Той се беше родил със знанието за какво е роден.

Поради това знание той почти не обръщаше внимание на фермата, животните и жена си. Онова, което беше длъжен да направи, беше да изпълни задачата, за която е роден; задачата, която щеше да спаси Вселената от разрушение, чието начало беше дал Артър, влизайки във връзка с Царството на боговете.

Това беше общата идея. Но Астур първо трябваше да се досети какво точно е длъжен да прави.

А това си искаше доста мислене.

Той каза на Леция да не го чака за вечеря и се запъти към минарето, издигнато в единия ъгъл на къщата му, място за медитация. Настани се на възглавничката, съсредоточи се в една точка и почна да медитира.

Чрез напрегната мисловна дейност той скоро научи стратегия, с която да неутрализира вселеноразрушителното въздействие на Артъровата постъпка.

Трябваше да посети Тъкачката на светове.

С помощта на Тъкачката Астур щеше да се справи със задълженията си.

Всичко му просветна изведнъж. Това й беше голямото предимство на предопределената съдба. Не ти се налага да хабиш сума ти време в обмисляне на разните възможности.

Той слезе от минарето и се сбогува с жена си.

— Трябва да замина да свърша една работа — рече й той. — Ще се бавиш ли?

— Трудно е да се каже.

— За какво става въпрос?

— Трябва да поправя централния мит, който крепи Вселената и всичко живо.

— Но аз си мислех, че ние двамата ще създадем свой собствен мит.

— Разбира се, че ще го създадем. Веднага щом се върна, и се захващаме.

Прекрасната чернокоса Леция беше много нещастна, че той тръгва още преди да са се опознали напълно. Астур й каза, че скоро ще се върне и ще създаде мит с нея, мит, съвсем различен от този, който му предстоеше да се мъчи да закърпи, мит за тях двамата. Тя го помоли да не се бави твърде дълго. И така, той потегли.

Астур размаха криле в космическия мрак. Летеше бързо и целеустремено, не спираше да се бъзика със звездите и планетите, пръснати по пътя му като зрънца диамантен прах. Над Млечния път прелетя, без дори да се топне — пропусна го в името на своята мисия.

След време стигна до голяма, смрадлива стара фабрична сграда. Беше построена от артисали сиви вселенски строителни блокчета. Изглеждаше много смешна, увиснала така насред космоса.

Над вратата нямаше табела. На тези, дето можеха да намерят това място, някакви си смотани табели не им трябваха.

Астур влезе.

Намери се в огромна стая. По-голямата й част бе заета от грамаден стан. Някой тъчеше на тази колосална структура. Основата и вътъкът се разпростираха във всички посоки — нишките сияеха и блещукаха, кръстосваха се и се губеха накъдето видиш в безкрая.

Един глас рече на Астур:

— Да, с какво мога да ги помогна?

Астур погледна надолу и вадя паяк, който същевременно беше и жена.

— Ти ли си Тъкачката на светове? — попита той.

— Имам честта да бъда въпросната личност — отвърна паякът.

— Трябва да намеря една конкретна нишка.

— Коя нишка ти трябва?

— Онази, която предотвратява неизбежния край на Вселената.

— Знам тъкмо коя ти трябва — рече паякът. — Само преди малко тая нишка почна да трепти, та си рекох: „Бас ловя, че някой ще дойде да си поиграе с тая нишка“.

— Тъкмо за това съм дошъл.

— Нека ти я покажа.

Паячката имаше многобройни пъргави крайници. Тя бръкна с множеството си ръце сред безкрайните нишки на паяжината. Пръстите й измъкнаха една.

— Тази е, дето я търсиш. Ето, хвани я.

Астур я хвана. Подръпна я лекичко. Нейде отдалече чу неясен вик.

— Кой беше това? — попита той.

— Декстър — отвърна му паячката. — Нишката е прикрепена към него. Метафорично казано, разбира се, но това не го прави по-малко оперативно.

— Тогава просто ще я проследя — рече Астур. — Много благодаря. Страшно съм ви задължен.

— Карай да върви — отвърна паячката и се захвана пак с онова, с което се занимаваше преди да дойде Астур, каквото и да беше то.