Робърт Шекли
Домът на боговете (58)

57

Светещите, образуващи мрежа линии бяха само първото откритие на Артър в това пространство, за което той нямаше име, но поради липса на по-добро име наричаше Богопространството. В Богопространството имаше и други неща, доста при това, предмети, без съмнение притежаващи особени свойства. Обаче според Артър той надали имаше време да ги провери всичките.

Първо трябваше да открие какво може да направи в това Богопространство; защото започваше да му се изяснява, че неговите умения са свойство на пространството, не лично на него. Но как щеше да го разбере?

Той се огледа и съзря голямо разнообразие от предмети с различни форми. Хвана един, да види какво ще стане. Беше меко синьо топче, и щом го докосна, то стана прозрачно и се обади глас:

— Добре дошли на пътешествие към началото на времето. Ще потеглим всеки момент. Стискайте здраво…

Артър веднага пусна топчето. То падна с тихо „пльок“. При мисълта как насмалко не се вкара в истинска беля, Артър го втресе. Само това му трябваше — пътешествие до началото на времето. А през това време какво щеше да стане със Земята?

Онова, което му трябваше, беше начин да разбере какви са всички тези предмети и за какво служат. И трябваше да го разбере, преди да почне да се бъзика с тях и може би да си навлече сума ти неприятности. Но как да разбере? Може би съществуваше някакъв водач, който да може да му помогне?

И за да опита, той каза с тих глас:

— Водач?

Нищо не се случи.

— Някаква помощ? — опита той пак. И взе, че се получи нещо.

Около него заблестяха светлини и кой знае откъде се спусна голям червен куб. Отстрани на куба беше изписано с жълти букви: ПОМОЩ ЗА ВАС В БОГОПРОСТРАНСТВОТО.

— Така малко по̀ бива — отбеляза си Артър.

А на помощния куб каза:

— Здравейте?

— Мараба — отвърна глас.

— Ти наистина ли си помощта?

— Аз съм файлът „ПОМОЩ“ — отвърна гласът, — а ти ме извика точно навреме. Наистина, за да обикаляш из това пространство, помощ ти е нужна. Изненадан съм, че са те вкарали тук без никакво предупреждение.

— Аз сам съм изненадан — рече Артър, — но случаят е спешен.

— Сигурно — отвърна гласът, — защото наистина действаш много безразсъдно.

— Ама аз само направих една-две крачки — рече Артър.

— Да, но без да задействаш крачкоизтриващата процедура.

— Това лошо ли е?

— Опасно е. Тук, в това пространство, има мършоядци, които следят автоматично за стъпки.

— Сега в опасност ли съм? — попита Артър.

— Само минутка — отвърна гласът. — Да проверя.

След малко гласът отново се обади:

— Не. Сигурно е късметът на новака — мършоядците са в сектор 22СА. Няма да повярваш какво мазало стана там. Но това не те засяга. Та, какъв ти е проблемът?

— Извънземните — отвърна Артър. — Трябва да направя нещо с тях.

— Аз самият съм извънземен — рече гласът.

— Говоря ти за онези, които се готвят да нападнат Земята.

— О, онези ли. Лошите извънземни. Чудех се кога ли някой ще се хване да направи нещо по въпроса.

— Тъкмо затова съм дошъл.

— Но ти не си опитен убиец на извънземни, нали?

— Всъщност не съм.

— Това усложнява работата.

— Съжалявам да го чуя.

— Съжалявам, че ми се налага да ти го кажа.

— Разбрано. Та какво да правя?

Последва мълчание, а после — странно щракане. Артър реши, че това е звукът, който издава файлът „ПОМОЩ“, докато мисли. Най-накрая файлът каза:

— Тия извънземни — те как ще стигнат до Земята?

— С космическа флотилия — отвърна Артър.

— Голяма ли е?

— Предполагам — отвърна Артър. — Според мен, за да се атакува успешно Земята, е нужна доста голяма космическа флотилия.

— И аз бих го предположил — рече файлът — А как мислиш, че ще атакува тази флотилия? В единична нишка или разпръсната в дълъг фронт?

— Де да знам — отвърна Артър. — По-скоро бих си помислил, че в широк фронт. Аз така бих направил.

— На мен ми звучи доста разумно. Предполагам, че нямаш представа в каква форма ще бъде този фронт?

— Никаква — отвърна Артър. — Но груб правоъгълник или полумесец би било много вероятно предположение.

— Ориентиран накъде? С тясната или широката страна напред?

— Нямам представа — отвърна Артър.

— Е, да приемем най-лошия сценарий. Да кажем, че ще се разпръснат на от хиляда до милион мили в пространството.

— Изглежда ми разумно — рече Артър.

— Е, за мен е очевидно, че за да покрием всички възможности, съществува само една защита, към която можем да се обърнем.

— И това е?

— Трябва да поставим нещо между тази космическа флотилия и Земята.

— Тъкмо това мислех и аз — рече Артър. — Ти какво предлагаш?

— Сещам се само за един предмет, който би свършил работата. Черна дупка.

— И какво ще стане?

— Ако я разположим правилно, тя ще ги погълне всичките. И това в общи линии ще бъде краят им.

— Тъкмо това искаме — рече Артър.

— Но ми се струва, че ще постъпим малко жестоко с извънземните.

— Сами са си го изпросили — забеляза Артър. — Да не са нападали Земята.

— За това няма да споря с тебе — рече файлът. — По възгледи аз съм терацентрик. Та, ако си съгласен, точно така ще направим.

— Съгласен съм — рече Артър. — С какво ще започнем?

— Е, сега идва мъчното — рече файлът. — Първо трябва да намерим черна дупка с подходящи размери.

— А после да я закараме на буксир до мястото?

— Ами да, това е идеята, принципно, но за да го постигнем, първо трябва да предприемем ред стъпки. Тези стъпки са опасни и всяка от тях може да доведе до твоето заличаване. И моето също, бих добавил.

— Олеле — възкликна Артър, — аз бих рискувал, но нямам право да въвличам и тебе в това.

— Хич не се притеснявай — успокои го файлът. — Самосъхранението хич не ме интересува. В края на краищата, аз съм само данни и нищо повече. Но има и още една трудност.

— Кажи ми каква е.

— Ами нали разбираш, аз обикновено си седя най-пасивно, докато някой не ме попита нещо. После проверявам и му отговарям. Никаква инициатива, ако ме разбираш. Но в този случай ще е нужно да бъда по-предприемчив. По-отворен Щото ти бъкел не разбираш. Не че искам да те обидя, разбира се.

— Не съм ти се обидил. И аз ще трябва да се проявя като по-предприемчив.

— Добре. Чакай сега да видя. Трябва да решим какъв е правилният ред, в който да действаме. Аз мисля, че първо трябва да намерим черната дупка.

— Съвсем правилно, според мен — рече Артър.

— Така. Ами давай да се захващаме тогава.