Робърт Шекли
Домът на боговете (29)

28

Пътят до съзвездието Скорпион е дълъг и труден. Освен това е опасен и предоставя възможността да извършиш героични дела. Но Ариман 2 бързаше и нямаше излишно време за подвизи. Те щяха да дойдат по-късно. Това беше работа, която трябваше да се свърши, а не с която да се прочуеш.

Съобразно с това, той реши да се пазари със страшилищата, на които се натъкне, вместо да ги предизвиква на двубой. На всички обещаваше веднага щом превъзходството му над неговия брат се утвърди достатъчно, че да позволи въвеждането на нов световен ред, да уреди всичко тъкмо както на тях им отърва.

На Немейския лъв обеща огромна площ в централна Африка, която да бъде негова собственост и владение дорде водата тече и огънят изгаря.

На Прокруст, прославеният разтегач на пътници, обеща царство, което да си е само негово, а на Мидгардийския змей — нов зелен свят, около който да може да се увие.

Не беше съвсем сигурен как би могъл да спази всички тези обещания, но даването им поне ускори напредъка му. Така че докато се усети, и се намери в съзвездието Скорпион. А после му отне само минутка да намери и паяжината на Арахна в горния десен квадрант.

Паяжината излъчваше бляскаво сияние и беше изтъкана от много цветове. Тежки върви я привързваха към огромни скали и ниски, яки дървета. Тя се рееше във въздуха, прикрепена към вирнатите рогове на Дионисовата лира.

— Добре, пристигнах — рече Ариман 2.

Съобщението му беше получено на секундата от Ариман 1, който го очакваше.

— Прекрасно се справяш — похвали го Ариман 1. — Виждаш ли къде се съхранява любовната отвара?

Ариман 2 присви очи и огледа паяжината с острото си зрение.

— Да, трябва да е онова кафеникавото, дето прилича на куфар, сгушено близо до центъра на паяжината.

— Да, и на мене така ми звучи. А къде е самата Арахна?

— Виждам я в една расла-недорасла горичка близо до мястото, където е закотвен единият край на паяжината. Като че си дремва.

— Отлично. Можеш да се възползваш от това, за да се промъкнеш в мрежата и да гепиш куфарчето.

— Тръгвам — каза Ариман и стъпи лекичко на най-близката паяжинена нишка.

Щом се закрепи, той погледна Арахна. Тя като че продължаваше да дреме; смрадният й търбух беше пълен с надеждите и страховете на най-скорошната й хапка.

Ариман 2 се запридвижва леко по нишките, лепкави от омайното биле, с което ги беше намазала Арахна. И докато напредваше, най-неразумно се поддаде на въздействието на Арахниния еликсир.

И заразмишлява:

— Ама тя тая мадама, Арахна, всъщност си е много готина. Яката мога да си падна по нея. Погрешно я разбират, убеден съм. Леле, няма ли да е прекрасно да се сплетем с тази ми ти Арахна в страстна прегръдка, надхвърляща всякакво разбиране, прегръдката, чийто живот е смъртта.

Но макар и да му се въртяха подобни мисли в главата, това не го спря да се катери все по-нагоре по нишката и навътре в самата паяжина. Там, движейки се по-леко, отколкото би могъл да се движи човек, с бързи ловки стъпки той се плъзна към центъра на мрежата, където се намираше куфарчето с любовната отрова.

Не пропусна да забележи, че тук, в мрежата на Арахна, е почти идеален следобед, един от онези лъскави дни, просто като че създадени за влюбените.

Най-накрая се озова в ъгъла на паяжината, където, окачено на една нишка, висеше куфарчето. Ариман 2 го издърпа и се обърна да си върви. И видя, сякаш много отдалеч, Арахна, която тъкмо се беше събудила от дрямката и с отмерена крачка се приближаваше към паяжината. Май още не го беше забелязала.

— Това е добре — отзова се Ариман 1, който отдалеч отмерваше времето със секундомер. — Имаш достатъчно време да се измъкнеш през задния вход, преди Арахна да те спипа. Хайде, по-живо.

— Няма нужда от бързане — отвърна му Ариман 2.

— И защо така?

— Реших да остана тук и да чакам Арахна да се върне.

— Че защо ти е?

— Защото я обичам, Ариман 1, обичам я безумно и повече от всякакви надежди за живот.

— Прекрасно — рече Ариман, — но хване ли те, тя ще те схруска.

— Мислих за това.

— И?

— И ми се струва, че тук имаме два вероятни изхода.

— Които са?

— Мога с думи да я убедя, че любовта ми към нея е особена, нова, безпрецедентна. И тя толкова ще се трогне от моето признание, че ще се въздържи да ме изяде, и вместо това ще заживее с мен в брачно блаженство.

— А другият?

— Ще ме изяде. Но това не ме тревожи.

— Защото според тебе няма вероятност да стане?

— Не, защото това ме привлича. Защото какъв по-голям знак за обич може да даде влюбеният на обекта на своя копнеж от това тя да може цял да го погълне в летен ден?

— Чух достатъчно — заяви Ариман 1. — А сега ти чуй това. Сега се обръщаш и се измиташ оттам през задния вход със страшна сила, и то незабавно.

— Не, съжалявам.

— Какво?!

— Вече не признавам правото ти да ме командваш. В резултат на това се обявявам за напълно независим организъм и настоявам за правото си сам да вземам решения по важните въпроси.

— Махай се от тази паяжина! Това е заповед.

— Не! Това е предизвикателство!

— Ще видим — рече Ариман 1, мръдна мускул и се появи още едно несъществувало досега същество.

— Ти кой си? — попита Ариман 2.

— Аз съм съдията, който преценява доколко спешен е моментът — заяви съществото. — Бях породен от непредвидената спънка, възникнала между тебе и другото ти „аз“.

— Не признавам твоята власт.

— Но въпреки това ще й се подчиниш. С властта, дадена ми от двете половини на личността Ариман, заявявам, че доверието е на страната на Номер 1. Така че, Номер 2, подчини се на заповедта на брат си и се измитай оттам със страшна сила.

— Ще го направя — рече Ариман, — но да знаете, че още не сте чули края на тая история.

Той се упъти към изхода и стигна там тъкмо когато Арахна излезе на сцената. Тя му се метна, но Ариман отскочи встрани, а после се шмугна през изхода и Ариман 1, на сигурното място, отново прибра в себе си Ариман 2.

Но макар и личността на Ариман да заздравя, разцеплението остави следи и в едната половина от личността му бяха посети семената на бунта срещу господстващата половина. Това засега можеше да се потисне, но по-късно по необходимост щеше да изникне в отговор на сентенцията „Скритото и потиснатото трябва да изплува“.

Но това беше по-късно. А точно сега Ариман се беше сдобил с безценната любовна отрова и без да се помайва, се върна при Купидон. Купидон незабавно намаза остриетата на своите стрели с еликсира, но не си направи труда да избърше жлъчката, тъй като сметна, че малко нерви няма да навредят на любовта и дори могат да я направят по-хубава, особено ако сте по големите чувства.

Сега беше време Ариман да уреди срещата между Мелисент и Артър, чийто свидетел щеше да бъде Купидон със своите лък и стрели. За това Ариман трябваше да се върне в Царството на боговете, където живееше прекрасната богиня.