Робърт Шекли
Домът на боговете (10)

9

Но Лийфи и приятелчетата му като че не бързаха особено да си ходят. По цял ден се мотаеха из къщата, лочеха бира, осигурявана им от Артър, и обсъждаха своите планове. Помежду си говореха на богалонг, един от диалектите на низшите богове, и Артър не разбираше нито дума.

На Артър цялата тая работа му беше много противна. Но като че нямаше как да промени нещата. Прекара деня далече от къщи, в градската библиотека на Таити бийч. Прелистваше разсеяно списания в състояние на пълен шемет.

Излезе от читалнята рано следобед — беше се сетил, че трябва да си прибере чековете от брокерската къща на Сами.

 

Когато влезе, Сами му се ухили до уши, а един от съдружниците, господин Трип, беше там да го поздрави. Трип също се усмихваше, но не чак толкова широко. Всъщност един безпристрастен свидетел би забелязал лекичко напрежение в ъгълчетата на усмивката му.

— Господин Глък ми разказа за вашия удар — протегна му ръка Трип. — Поздравявам ви за забележителната сделка. Вие случайно да нямате приятели в бизнеса със златните мини? Или съдружници — специалисти по вулканология?

— Не, нямам — отвърна Артър. — Защо? Ако имах, щеше ли да има значение?

— За мен не, разбира се — увери го Трил, — но КЦКБ би могла да се заинтересува, ако случаят беше такъв.

— Моля?

— Комисията по ценните книжа и борсата. Заинтересували са се.

— Искате да кажете, че те си мислят, че съм извършил нещо нередно?

— Съвсем не! — смехът на Трип прозвуча прекалено сърдечно. — Но винаги, когато има огромна и неочаквана промяна в позицията на дадени акции, те са склонни да се чудят защо ли се е получило точно така. Разбираемо е, нали? Ударът ви беше съвсем необичаен.

— Щеше ми се и аз да съм вътре — вметна Сами. — На косъм се разминах, не можаха да ми вземат навреме поръчката.

— И какво да правя? — попита Артър.

— Вие — нищо. Ако КЦКБ има някакви въпроси, те ще се свържат с вас. — Трип отново се разсмя, глухо. — Предполагам, че не планирате някакви продължителни пътувания в близко бъдеще?

— Не… имам ли нужда от адвокат?

— Ако опре дотам, за това има много време. Вероятно не. Няма никаква нужда да се притеснявате.

— Навярно засега не бива да харча парите.

— Тъкмо за това щях да ви говоря — отвърна Трип. — Сами, може би ти ще обясниш?

— Готово — отвърна Сами. — Погледни го така, Артър. Има добра новина, а има и лоша. Добрата е, че първоначалната ти инвестиция от двайсет и две хиляди долара, нараснала вчера на петдесет и осем хиляди, се беше покачила до приблизително триста хиляди, преди КЦКБ да прекрати продажбите на борсата.

— А лошата?

— Всички трансакции, свързани с „Амалгамирани мини на Баия“ са замразени в очакване на изхода от разследването на комисията. Това означава, че и позицията на нашата компания е замразена, Артър. Всички ще трябва да почакаме, докато комисията приключи.

— Предполагам, че не можете просто да ми върнете двайсет и двете хиляди и да забравим цялата тая работа?

— Не можем, разбира се — отвърна господин Трип. — Но вие не унивайте, господин Фен. Потенциално вие сте богат човек. И съм убеден, че КЦКБ няма да има в какво да ви обвини.

Последваха още ръкувания и още усмивки. Сами изпрати Артър до вратата.

— Ще намина веднага щом мога — рече му той. — Ще поговорим. Не се разстройвай. Всичко ще се оправи.

— Надявам се да излезеш прав — отвърна Артър. — Като дойдеш, ще видиш нещо малко необичайно.

— Какво? Да не си правил покупки на кредит?

Артър реши, че не е възможно да го обясни.

— Ще видиш. Хайде засега, Сами.

Забърза към къщи. Тъкмо се беше сетил, че има да храни цяла къща гладни богове. И няма пари за което.

 

Лийфи бе очаквал проблемът с парите да възникне. Той и другите богове бяха донесли буци златна руда от Царството на боговете, където явно имаше злато колкото си щеш, но нямаше къде да го харчиш. Артър отнесе рудата на анализ в близкия град Орландита, а после я превърна в пари в брой. С тях успя да закупи необходимите им припаси: цели пилета, зайци и овце. Боговете обичат да ядат храната си сурова. Артър ги умоляваше да пробват нормална, сготвена храна, но те държаха на предпочитанията си.

Артър се боеше, че това ще му навлече неприятности, и ето на, същата вечер на вратата му цъфна ченге и му съобщи, че съседите го обвинявали, че бил открил кланица в жилищен квартал. И наистина, дворът беше осеян с едри, добре оглозгани кокали. Артър обеща да разчисти.

На ченгето му беше любопитно какво ли става там вътре.

— Някакви хора са отседнали у вас, така ли?

— Приятели на семейството. Само за малко.

— Да не криеш случайно нелегални?

— Аз?! Не.

— Според мен ще е по-добре да ги видя тия твои роднини.

— Спят.

— Събуди ги тогава.

— Не може ли някой друг път?

— Приятелче, казах — сега.

Артър отиде в спалнята. Боговете спяха, омотани в смрадно кълбо. Събуди ги. Те се заизмъкваха от леглото, като се разсукваха един от друг. Най-накрая Луума намъкна една розова фуста и заяви:

— Аз ще говоря с тоя.

— Май по-добре недей. Не щем неприятности.

Тя се ухили насреща му.

— Ние обичаме неприятностите.

Щом тя излезе навън, подпухнала и не мязаща на човек, полицаят се облещи — не можеше да повярва на очите си.

— Е, к’ъв ти е проблема?

— Трябва да видя документите ви.

— О, така ли? — Тя го изгледа похотливо. — Мога да ти покажа много повече от наръч тъпи хартийки, готин.

— Само документите — ченгето се дръпна назад с ръка на пистолета.

Тя протегна кльощава, космата ръка и го стисна за гърлото.

— Слушай какво, пич — рече му тя. — На твое място просто бих забравил всичко това. Разбираш ли ме какво ти казвам?

— Аааарргх — отвърна ченгето. Задушаваше се.

— Защото, ако искаш да си имаш неприятности, за тебе имаме колкото си щеш.

Тя впери в него зъл поглед. В очите й трепкаха зловещи светлинки. Ченгето не успя да сподави хленча си. Тя го разтресе като плъх, после го блъсна назад.

— Схвана ли? — Разтресе го отново, пусна го и се прибра вътре.

Ченгето, в силен потрес, поприглади униформата си и погледна Артър.

— Какво беше това?

— Кое?

— Онова.

— Нищо не съм видял — отвърна Артър. — Добре ли сте, полицай?

Полицаят се разтрепери, после се стегна и измърмори:

— Тука става нещо, но хич не ща да знам какво. Никакви животни в сградата повече, освен ако не се сдобиете с разрешително. Ясно?

— Ясно.

— И да не се повтаря. Сериозно, не ща да ми се налага да се връщам тук. Разбрахте ли ме?

— Разбрах — отвърна Артър. — Съчувствам ви.

Ченгето се качи обратно в полицейската кола и потегли отначало бавно, после с все по-нарастваща скорост.