Роджър Зелазни
Изменящата се земя (1)

Глава 1

Ръцете на седмината мъже бяха оковани към тежки вериги. Всяка от тях водеше до отделна скоба, вдълбана в сълзящите стени на каменното подземие. Един-единствен светилник мъждукаше в малка ниша отдясно на вратата в дъното на помещението. Празни окови висяха тук-там покрай високите стени. Подът бе засипан със слама и покрит с нечистотии; вонеше силно. Мъжете бяха брадясали и дрипави. Бледите им лица бяха набраздени с бръчки, а очите им — вторачени във вратата.

Ярки образи танцуваха или се стрелкаха из въздуха около тях, преминавайки през дебелите стени, изчезваха и се появяваха на различни места. Някои бяха абстрактни, други наподобяваха естествени предмети — цветя, змии, птици, листа — обикновено на границата на пародията. Бледозелена вихрушка се надигна и утихна в далечния ляв ъгъл като раздуха гмеж от насекоми по пода. Из сламата се понесе дращене и дребни твари се втурнаха да ги ядат. Някъде иззад вратата се разнесе нисък смях, последван от неравномерния тропот на приближаващи стъпки.

Младият мъж, наречен Ходжсън, който би изглеждал привлекателен, ако беше по-чист и по-малко изнурен, отърси дългата кестенява коса от очите си, облиза устни и хвърли свиреп поглед към синеокия си съсед отдясно.

— Толкова скоро… — измърмори сипкаво.

— По-дълго е, отколкото ти се струва — отвърна мургавият. — Опасявам се, че май е ударил часът за някой.

Един светлокос младеж вдясно започна тихо да стене. Двамина от другите разговаряха шепнешком.

Огромна, сиво-лилава ноктеста като на хищна птица ръка се появи в рамката на вратата, вкопчвайки се откъм дясната й страна. Стъпките замряха, последва тежко дишане, след него — еклив кикот. Плешивият, все още закръглен мъж отляво на Ходжсън не можа да сдържи пронизителния си писък.

Едър, сенчест силует се плъзна в подземието. Очите му — лявото — жълто, дясното — червено — отразиха светлината на мъждукащата лампа. И без това хладният въздух изстина още повече, когато съществото се приведе напред. Левият му крак, чиято колянна става бе съединена под неестествен ъгъл назад, завършваше с копито, което чаткаше по камъните. Широкият плавник на тежкия, люспест десен крак се полюшваше. Цялото се гърчеше, за да се провре напред — дългите му, здрави мускулести ръце докосваха пода, а птичите нокти гребяха наоколо. Процепът в почти триъгълното му лице се разшири до нещо, което твърде наподобяваше усмивка и докато оглеждаше затворниците, разкри озъбена редица остри като колове жълти зъби.

Съществото се придвижи до средата на подземието и спря. Дъжд от цветя се посипа около него и то замахна да ги отърси раздразнено. Беше плешиво, кожата му бе гладка, люспеста на отделни места. Изглеждаше безполово. Езикът му, който бързо се стрелкаше навън, бе мораво-кафяв и раздвоен на върха.

Окованите мъже стояха притихнали и неестествено вдървени, докато разноцветните му очи ги оглеждаха — веднъж, и отново…

После то се изви неестествено бързо. Подскочи напред и дясната му ръка се стрелна да сграбчи дебелия мъж, който бе изпищял.

Едно-единствено дръпване изтръгна човека от веригите му и го накара да закрещи неистово. После захапката на тварта се сключи около врата му и вопълът замря в гъргорене. Мъжът се сгърчи за миг и се отпусна.

Чудовището се оригна, надигна глава и облиза устни. Погледът му се спря на мястото, откъдето бе отмъкнало жертвата си. Бавно измести тежестта си под лявата си ръка и се пресегна с дясната, докопвайки човешката ръка, която още висеше в люлеещите се окови до стената. Изобщо не удостои с внимание по-дребните останки на пода.

Като се извърна, създанието се потътри обратно към вратата, глозгайки ръката по пътя. Пренебрегна яркоцветната риба, която сякаш плаваше из въздуха, както и виденията, които се мяркаха и изчезваха като на екран навсякъде около него — стени от пламък, заграждения от настръхнали дървета с остри игли, потоци кална вода, поля, подгизнали от топящи се снегове.

Останалите затворници се вслушваха в тромавите, пляскащи звуци на оттеглянето му. Най-сетне Ходжсън прочисти гърло:

— Сега, вижте какъв план имам… — започна той.

 

 

Семирама бе приклекнала пред каменната издатина на кратера, приведена напред, с ръце, опрени на ръба. Дузината златни гривни на бледите й ръце проблясваха в мътната светлина. Дългата й черна коса бе подредена съвършено. Жълтата й одеждата бе доста оскъдна. В помещението бе топло и влажно. Последователни чуруликащи звуци се носеха от присвитите й устни. На различни места около кратера робите се бяха опрели на лопатите си, затаили дъх. На няколко стъпки вдясно зад нея се бе изправил Баран с Третата Ръка — висок, приличащ на бъчва мъж, затъкнал палци зад колан с остри шипове, склонил брадато лице встрани, сякаш заслушан в звуците, които тя произнасяше. Погледът му обаче се бе взрял в полуразголеното й дупе, където, впрочем, се бяха съсредоточили и мислите му.

Жалко, че е толкова важна за делото, а пък и пет пари не дава за мен — разсъждаваше той. Ех, жалко, че трябва да се отнасям с нея любезно и с уважение, вместо, да речем, грубо и със сила. Толкова по-лесно щеше да се работи с нея, ако, да кажем, беше грозна. И все пак, изгледите не са лоши и може би някой ден…

Тя се залюля, стъпила на пети, и престана да напява звуците, изпълнили зловонната стая. Баран смръщи нос, когато въздушните течения донесоха някои миризми до него. Всички изчакваха.

Дълбоко в кратера започнаха да се долавят плискащи звуци. От време на време глухо туптене караше пода да вибрира. Робите отстъпиха назад и се прилепиха до стените. Огнени искри заизлитаха и взеха да се спускат отнякъде изпод тавана. Леко поглаждайки одеждата си, Семирама извиси глас във високи трели. Отведнъж огненият дъжд престана и нещо вътре в кратера изчурулика в отговор. В помещението забележимо захладня. Баран въздъхна.

— Най-сетне… — гласът му бе само дъх.

Звуците продължиха да се разнасят откъм кратера още доста дълго. Семирама се изпъна, за да даде отговор или да се опита да ги прекъсне. Но изглежда не й обърнаха внимание, тъй като другите звуци продължиха заглушавайки нейните. Тътнежите започнаха отново, език от пламък лизна кратера, присветна и изчезна — всичко това само за броени секунди. Един образ — удължен, изкривен, болезнен — се появи за миг в оранжево сияние. Тя се отдръпна от кратера. Звук, наподобяващ кънтежа на огромна камбана, изпълни помещението. Внезапно хиляди живи жаби се изсипаха около тях и заподскачаха, претъркулваха се в кратера, запрехвърляха се нагоре-надолу по огромните купове изпражнения, около които се трудеха робите, и изчезваха през далечната аркада. Леден къс, по-огромен от двамина мъже, се разби на пода в непосредствена близост до тях.

Семирама бавно се надигна, отстъпи крачка назад и се извърна към робите.

— Продължавайте да работите! — нареди тя.

Хората се поколебаха. Баран се втурна напред и сграбчи най-близкия за рамото и бедрото. Издигна го във въздуха и го метна напред, далеч над ръба, в кратера. Писъкът, който последва, бързо замря.

— Разкарайте тия лайна! — изрева Баран.

Останалите побързаха да се заловят за работа и започнаха бързо да рият вонещите купчини, прехвърляйки ги през ръба на черната яма.

Баран рязко се извърна, когато ръката на Семирама докосна неговата.

— За в бъдеще се сдържай — рече тя. — Работната ръка е скъпа.

Той отвори уста, затвори я, кимна рязко. Още щом тя заговори, мощните плясъци утихнаха, трелите заглъхнаха.

— От друга страна, това забавление трябва да му е допаднало — усмивка прекоси пълните й устни. Мускулите й се отпуснаха. Приглади роклята си.

— Какво… какво имаше да казва… този път?

— Ела — рече тя.

Те минаха покрай кратера, заобиколиха топящия се къс лед и преминаха през аркадата до една дълга галерия с нисък таван. Жената я прекоси, приближи се до един широк прозорец и зачака, вглеждайки се през леката мъгла в искрящия утринен пейзаж. Той я последва и застана зад нея със сключени зад гърба ръце.

— Е? — запита накрая. — Какво имаше да каже Туалуа?

Тя продължи да се взира в искрящите багри и в скалите, които постоянно променяха формата си отвъд стълбовете пара. И тогава изрече:

— Той съвсем се е побъркал.

— И не е ядосан?

— И това се случва. Но както му дойде, така си и минава. Ала не е това. То е част от общото му състояние. Такива като него винаги имат нещо шантаво в себе си.

— Значи, през всичките тези месеци той всъщност не е искал да ни наказва?

Тя се усмихна.

— Не повече от обичайното. Но Пазителите винаги имат грижата да е враждебен към човечеството в рамките на нормалното.

— Как успява да премине през тях?

— Лудостта крие сила, както и напълно необичаен подход към проблемите.

Баран затупа с крак.

— Ти си нашият специалист по Старите богове и родствениците им — изрече накрая. — Докога ще продължава това?

Тя поклати глава.

— Няма начин да се разбере. Може да е завинаги. Може да приключи ей сега или в който и да било миг.

— И ние не можем да направим нищо и да… му помогнем да се излекува?

— Той би могъл да осъзнае собственото си състояние и да предложи лек. Понякога се случва.

— Имала ли си такива проблеми с тях в старите времена?

— Да, и процедурата беше същата. Трябва редовно да разговарям с него, да се опитам да достигна другото му „аз“.

— Междувременно — каза Баран, — той може да ни изтреби по всяко време — щом Пазителите ги няма, а цялата му магическа сила се е извратила така.

— Възможно е. Трябва да сме нащрек.

Баран изпръхтя.

— Нащрек? Ако той рече да се изправи срещу нас, не можем да направим нищо — дори да избягаме!

Той направи помитащ жест към пейзажа зад прозореца.

— Кой би могъл да прекоси тази пустош?

— Затворниците го направиха.

— Това беше преди, когато ефектът не бе толкова силен. Ти би ли искала да преминеш през това?

— Само ако нямам друг избор — отвърна тя.

— А пък и огледалото — както и повечето други магически предмети — не работи както трябва сега — продължи той. — Даже Джелерак не може да достигне до нас.

— Може да си има други проблеми в момента. Кой знае?

Баран сви рамене.

— Както и да е — каза той. — Ефектът е същият. Нищо не може нито да се вмъкне, нито да се измъкне оттук.

— Обзалагам се, че мнозина се опитват да се вмъкнат. Това място трябва да е същинско изкушение за всеки чародей отвън.

— Може и да е — ако успее да го овладее. Разбира се, никой от тях там навън няма и понятие какво се е променило. Може да го приеме като предизвикателство.

— Но съвсем не е предизвикателство за тези, които сме вътре, а?

Той облиза устни и се извърна, поглеждайки я втренчено.

— Не съм сигурен, че разбирам какво имаш предвид.

Точно в този момент откъм конюшните се зададе един роб с ръчна количка, натоварена с конска тор. Семирама изчака той да отмине.

— Отдавна те наблюдавам — каза тя. — Ясен си ми, Баран. Наистина ли си мислиш, че можеш да задържиш това място против волята на господаря си?

— Той си отива, Семирама. Вече е загубил част от мощта си, а Туалуа е друга част от нея. Вярвам, че може да бъде направено, макар че не мога да го извърша сам. Сега е най-слаб от векове насам.

Тя се изсмя.

— Говориш за векове? Говориш за неговата мощ? Била съм на този свят, когато той бе далеч, далеч по-млад. Царувах във Височайшия двор на Запада в Джандар. Познавах Джелерак, когато се опълчи срещу един бог. Какво са твоите няколко столетия, че ми говориш за векове?

— Богът го прокле и го лиши от разум…

— И все пак той оцеля. Не, няма да ти е лесно да осъществиш мечтата си.

— Ще се заема — каза той, — след като не те интересува. Добре де. Просто запомни, че има голяма разлика между мечта и действие. Аз не съм правил нищо, насочено срещу него.

— Не съм длъжна да му докладвам за всяка случайна дума, разменена между нас — каза тя.

Той въздъхна.

— Благодарен съм ти за това — отвърна той. — Но ти си била кралица. Нима нямаш желание пак да притежаваш такава власт?

— Изморена съм от властване. Благодарна съм просто да живея още веднъж. Поне това му дължа.

— Той те призова, защото се нуждаеше от някой, който би могъл да говори с Туалуа.

— Каквато и да е причината…

За миг спряха, взирайки се през прозореца. Мъглите се раздвижиха и те зърнаха мрачни форми, които си пробиваха път през проблясващи пясъчни могили. Баран очерта знак близо до десния ъгъл на прозореца и образът скоростно се приближи към тях — вече изглеждаше отдалечен едва на няколко стъпки: двама мъже и един товарен кон затъваха в земята.

— Напредват — отбеляза Баран. — Предизвикателството, за което спомена… Обзалагам се, че това са магьосник и неговият чирак.

Докато ги наблюдаваха, пълчище червени скорпиони, всеки от които голям колкото мъжки палец, припнаха през пясъците към борещите се фигури. Като ги видя, затъващият човек отпред очерта дълъг, бавен знак. Кръг от пламъци изригна около фигурите. Насекомите забавиха ход, отдръпнаха се, започнаха да обикалят по периметъра му.

— Да. Виж, заклинанието подейства… — кимна той.

— Понякога действат — рече тя. — Енергията на Туалуа се е насочвала в доста блуждаещи посоки.

След известно време насекомите се хвърлиха напред в пламъците, като телата на загиналите образуваха мост за останалите. Потъващият магьосник отново очерта знак и втори кръг от пламъци се появи зад първия. Скорпионите отново бяха зашеметени, но този път за много по-кратко време. Те повториха набега си към пламъците и започнаха да преодоляват и това препятствие. Сега повечето от тях се промъкваха през пясъците, за да се присъединят към първата вълна. Още веднъж магьосникът вдигна ръка и започна друг знак. Началото на трети кръг разцъфна в пламъци. Но в този миг влачещите се мъгли отново закриха цялата панорама.

— По дяволите! — изруга Баран. — Тъкмо взе да става интересно. Как мислиш, колко още кръга ще може да построи?

— Пет — отвърна тя. — Горе-долу за толкова ще му стигне мястото.

— Аз бих му дал четири, но може и да си права. Имаше леко изкривяване.

Някакъв лек, пулсиращ, пърхащ звук се надигна отнякъде в далечината.

— Как беше? — запита той малко по-късно.

— Кое?

— Да си мъртъв. Да те призоват обратно след цялото това време. Никога не говориш за смъртта.

Тя извърна очи.

— Може би си мислиш, че времето ми е преминало в някакъв кошмарен ад? Или може би в някакво място за удоволствия? Или че всичко сега ми е смътно и като насън? Или пък че нищо не се е случвало? Мрачна пустош?

— Всичко това ми е идвало наум понякога. И кое от всичките беше?

— Всъщност, нито едно от тях — отвърна тя. — Преминах през поредица от превъплъщения — някои много интересни, други повече от досадни.

— Наистина ли?

— Да. В миналото бях прислужваща наложница в едно кралство далеч на изток и скоро се получи така, че станах тайна любимка на краля. Когато Джелерак съживи моя прах и вдъхна душата ми обратно в тялото, бедното девойче остана мънкащ идиот. При това, бих добавила, в много неудобен момент — докато се наслаждаваше на кралските обятия. — Замълча за момент, после довърши: — Той изобщо не забеляза.

Баран пристъпи така, че да може да вижда лицето й. Тя се смееше.

— Кучка! — рече той. — Винаги се подиграваш. Никога не отговаряш направо.

— Забелязал си. Да. Доставя ми удоволствие да бъда навярно единствената наоколо с известни познания в тази тънка материя — и да не ги споделям.

Неравномерният шум от нечие приближаване се усили.

— Ей, погледни! Изясни се! Сега той прави шестия кръг!

Баран се изкиска.

— Точно така. Ама едва може да си мръдне ръката. Не знам дали ще успее да впише още един. Твърде е възможно да изчезне преди скорпионите да го достигнат. Сега май потъва по-бързо.

— Отново се замъгли! Никога няма да разберем…

Темпото на звуците се ускори и те се извърнаха навреме да съзрат някаква лилава твар с различни очи и крака да се шмугва покрай тях в посока на помещението, което бяха напуснали.

— Не влизай там! — изкрещя тя на мабрахорски и сетне — Баран! Спри го! Не отговарям за последствията, ако Туалуа бъде обезпокоен от демон! Ако това място остане незащитено…

— Спри! — изрева Баран, обръщайки се.

Но демонът, понесъл нещо съмнително в отвора, който бе източникът на неговия кикот, се шмугна през една купчина тор и се втурна към ръба на кратера.

Само миг по-късно празното пространство непосредствено пред него като че ли се разтвори със звук, наподобяващ раздиращо се платно, и откри тесен процеп от абсолютен мрак. Робите хукнаха да бягат. Демонът спря, настръхнал.

В мрачния процеп се зароди движение. Огромна бледа ръка изникна оттам. Демонът бързо се размърда, искаше да отстъпи встрани и да избяга, но ръката беше по-бърза. Тя се стрелна напред и го стисна за гушата, издигайки го над пода. После се раздвижи, съпровождана от ивицата мрак, понесла гърчещата се, хъхреща плячка над купчините, през помещението, после през вратата и по дължината на галерията.

Тя стигна до Баран и Семирама и пусна създанието в краката й. После Ръката се оттегли в мрака, следвана от раздиращия звук и въздухът замря отново.

Семирама застина без дъх. Предметът, все още сграбчен от гърчещия се демон, се оказа човешки крак, който той бе глозгал.

— Пак е ходил при затворниците! — извика тя. — Познавам тази татуировка! Това е Джоаб, дебелия чародей от изтока.

Баран ритна хъркащата твар по задника.

— Не се доближавай до това подземие! Не се доближавай до този кратер! — извика той на мабрахорски, жестикулирайки назад към залата. — Ако отново доближиш това място, свирепият гняв на Ръката ще се стовари върху тебе!

Срита го отново и демонът се затъркаля нататък, като стенеше още по-силно, вкопчвайки се в крака.

— Разбра ли ме?

— Да — измънка той на същия език.

— Тогава помни думите ми и изчезвай от погледа ми!

Демонът хукна обратно в посоката, от която бе дошъл.

— Затворниците… — започна отново Семирама.

— Какво затворниците? — попита Баран.

— Не трябва да му се позволява да ги смята за собствения си килер.

— Защо не?

— Джелерак ще ги иска невредими, за да приемат личната му присъда.

— Съмнявам се. Те не са чак толкова важни. А що се отнася до сегашното положение, ще му е трудно да им определи по-жестока участ.

— И все пак… фактически те са негови затворници, не наши.

Баран сви рамене.

— Съмнявам се, че изобщо някога ще ни питат за това. Ако все пак стане, поемам цялата отговорност — той замълча. После добави: — Изобщо не съм сигурен, че някога ще се върне — отново замълча. — А ти?

Тя се обърна да погледне отново мрачния изглед зад прозореца.

— Всъщност не мога да кажа. Не съм сигурна, че този въпрос ме засяга — поне засега.

— Защо този момент е по-различен от който и да било друг?

— Прекалено скоро е. В други случаи е отсъствал и по-дълго.

— И двамата знаем, че нещо му се е случило там, в Арктика.

— Било е и по-зле. Сигурна съм. Била съм там в старите времена, не помниш ли?

— Да предположим, че никога няма да се върне?

— Това е чисто академичен въпрос, докато Туалуа не се отбие насам.

Очите на Баран светнаха, в тях примигна огънче.

— Да речем, че от утре вече си свободна?

— Питай ме тогава.

Баран изпръхтя, обърна се кръгом и се измъкна в същата посока, накъдето се бе отправил демонът. Докато се отдалечаваше, Семирама бавно сви пръсти, броейки, докато стигна до шест. После спря. Очите й бяха пълни със сълзи.

Местността бе осеяна с умерено високи хълмове, богати на тучна пролетна растителност. Мелиаш седеше опрял гръб на ниско възвишение, абаносовият му жезъл, дълъг колкото ръката на мъж, стоеше изправен пред него, на педя забит в земята. Погледът му минаваше покрай него към мъглите, които, порозовели от утринното слънце, се носеха над омагьосаната земя и откриваха постоянно променящия се пейзаж. Той бе широкоплещест мъж с рижаво-кафява коса. Одеждите му, издържани предимно в оранжево, бяха изненадващо пищни за мястото и положението, което му бе отредено. Златна верига висеше на шията му. На нея имаше ясносин, с цвета на очите му, камък. Зад него двамата слуги се суетяха из стана, приготвяйки сутрешните ястия. Той бавно се приведе напред и положи върховете на пръстите си върху жезъла. Продължи да се вглежда покрай него. С появата на вихрушки в мъглата, щом вълни от сенки се разлюляха, той отклони поглед към тях. Накрая застина и се вслуша напрегнато. Заговори тихо и зачака. Повтори действията си няколко пъти, преди да се надигне и да се върне в лагера.

— Поставете още един прибор за закуска — нареди той на слугите, — а също добавете храна за още няколко души и я притопляйте. Очертава се интересен ден.

Хората промърмориха нещо недоволно, но единият от тях заизважда зеленчуци от един чувал и започна да ги чисти. Подаде ги на другия, който ги наряза на ситно в котлето.

— Пуснете и някоя мръвка вътре.

— Но, Мелиаш, месото ни е на свършване — рече по-възрастният, нисичък човечец с оредяла брада.

— Тогава един от вас ще трябва да половува днес следобед.

— Тия гори не ми се нравят — каза другият, слаб мъж с остри черти и много тъмни очи. — Може да броди някой върколак или друга някоя зловеща твар.

— Горите са безопасни — отвърна Мелиаш.

По-ниският започна да кълца парче месо.

— Кога очакваш гостите си? — попита той.

Мелиаш сви рамене и се отдалечи, взирайки се в хълма зад лагера.

— Няма как да преценя колко бързо би пътувал някой друг. Аз…

Нещо се раздвижи и той осъзна, че е зелен ботуш до възлестото дърво пред него. Всъщност чифт ботуши…

Той се спря и вдигна глава, фигурата бе висока, но слънцето светеше зад гърба й…

— Добро утро — поздрави той, като примижа и прикри очи с ръка. — Аз съм Мелиаш, пазител от Организацията за този сектор.

— Знам — дойде отговорът. — Добро да е утрото и за теб, Мелиаш.

Фигурата се приближи безшумно. Стройна жена, със светла коса и бледо лице, зелени очи, деликатни черти. Тя имаше наметало, колан и лента за глава в тон със зелените й ботуши, панталоните и блузата й бяха черни, а жилетката — от кафява кожа. Тежки черни ръкавици висяха от колана й редом с къс меч и дълга кама. В лявата си ръка държеше лек лък без тетива, направен от червеникаво дърво, което Мелиаш не можа да разпознае. Разпозна обаче тежкия черен пръстен със зеления орнамент на показалеца на тази ръка. Без да размени разпознаващия знак на Организацията, той подви коляно в поклон.

— Господарке на Маринта… — започна той.

— Стани, Мелиаш — отвърна тя. — Тук съм за това, което ти следиш като свидетел. Наричай ме Арлата.

— Бих искал да те разубедя… Арлата — изрече той, надигайки се. — Рискът е огромен.

— Както и наградата.

— Заповядай да закусим заедно — покани я той — и ще ти разкажа нещичко за това.

— Вече се нахраних — отвърна тя, вървейки с него към лагера, — но ще дойда да поговорим.

Жената го придружи до закрепената на магарета маса южно от огъня и се разположи на една пейка отстрани.

— Сега ли да сервирам? — попита по-младият прислужник.

— Ще пийнеш ли малко чай? — запита я Мелиаш.

— Да, това мога да взема.

Той кимна на слугата.

— Два чая.

Седяха мълчаливо, докато напитката бе приготвена, налята и поднесена пред тях, и се взираха на запад към Изменящата се земя и нейните мъгли. Когато тя опита чая си, той също вдигна своята чаша и отпи.

— Хубав е в това студено утро.

— Винаги е хубав. Добре е приготвен.

— Благодаря. Защо искаш да стигнеш онова място, лейди?

— Защо искат другите? Там се крие сила.

— Освен ако съм разбрал погрешно, ти вече владееш значителна сила, да не говорим за богатства от по-земно естество.

Тя се усмихна.

— Може и да е така. Но силата, заключена в това странно място, е огромна. Да овладееш Древната сила… Можеш да ме пишеш идеалистка, но има толкова много добро, което би могла да сътвори. Би могла да облекчи голяма част от теглото по света.

Мелиаш въздъхна.

— Защо не си изпълнена с корист като другите? — въздъхна той. — Знаеш, че част от задълженията ми тук е да се опитам да обезкуража тези начинания. Но твоите мотиви го правят много по-трудно.

— Известно ми е становището на Организацията. Джелерак може да се завърне всеки момент, казвате вие, и присъствието на натрапници би могло да предизвика инцидент, в който да бъде въвлечена цялата организация. Ти си безупречен свидетел, както и четиримата останали на това място. За да удовлетворя изискванията на Организацията, давам клетва, че действам единствено от свое име в това начинание. Това достатъчно ли е?

— Практически, да. Но не това бе моята цел. Даже и да успееш да се добереш, замъкът все още е под защита, а агентите на господаря му вероятно все още властват там. Но дори да оставим всичко това настрана за момент, силно се съмнявам, че някой от Древните може дълго да бъде принуждаван да върши добро, въпреки наложения му контрол. Те са ужасна пасмина и по-добре е да бъдат оставени на мира. Върни се в кралството на елфите, лейди. Върши добрините си по по-обикновен начин. Дори и да успееш, казвам ти, ще се провалиш.

— Всичко това съм го чувала и преди — рече тя — и съм го обмислила добре. Благодаря ти за предупреждението, но съм твърдо решена.

Мелиаш отпи от чая си.

— Поне опитах — каза той накрая. — Ако нещо ти се случи, докато си в моя обсег, ще направя опит да те спася. Но нищо не мога да ти обещая.

— За нищо не съм и молила.

Тя допи чая си и се изправи.

— Вече ще тръгвам.

Мелиаш също стана.

— Защо е това бързане? Денят е млад. По-късно ще просветлее и ще се затопли, а може да се случи още някой да се завърти насам. Двамина бихте имали по-голям шанс…

— Не! Няма да деля, каквото и да има да се печели.

— Твоя воля. Ела, ще те изпратя до границата.

Те прекосиха лагера до мястото, където тревите започваха да вехнат. Няколко стъпки по-нататък короните на дърветата бяха изсветлели до мъртвешко бяло.

— Ето това е — каза той, жестикулирайки. — Приблизително две лиги в диаметър, почти кръг. Замъкът е най-високото място, някъде близо до центъра. Петима представители на Организацията са разпределени по периферията на почти еднакво разстояние един от друг — да следят ефекта, да съветват и да свидетелстват. Ако ти се наложи да използваш магия, може да установиш, че заклинанията ти действат безотказно, после, техният ефект може да се окаже подсилен, отслабен, намален, изобщо да не действат или някак да се изкривят. Може да срещнеш безобидни или опасни създания, или да се сблъскаш със самата земя. Няма начин предварително да се каже как ще протече пътуването ти. Пък и не вярвам мнозина да са успели да се доберат. И да са, това изглежда нищо не е променило.

— Което вие обяснявате със защитниците отвътре?

— Много вероятно. Самият замък изглежда непокътнат.

— Със сигурност — каза тя, улавяйки погледа му — човек не би могъл да прави заключения върху състоянието на този замък. Той не е като другите структури.

— Никога не съм знаел със сигурност, макар че в това може да има някаква истина. Братството, искам да кажа — Организацията — го проверява сега.

— Е, добре, аз пък зная. Можех да ви спестя усилията. Имаш ли представа кой отговаряше за него, когато онова нещо се случи?

— Да. Човекът, наричан Баран с Третата ръка. Той беше високопоставен член на Организацията до преди няколко години, когато премина към Джелерак.

— Чувала съм за него. Той може да се окаже от онези, които сами биха завладели силата, ако имаха възможност.

— Може да е опитал и това да е резултатът. Не знам.

— Мисля, че скоро ще разбера. Ще ме посъветваш ли нещо?

— Не бих могъл кой знае колко. Първо, укрий се с общо защитно заклинание…

— Вече е направено.

— … и се съобразявай с колебанията на вълните, докато вървиш. Те като че ли помитат всичко под ъгъл из цялото място и в посока навън, като трупат сила в движение. В зависимост от интензивността им, могат да пресекат всяка една точка от един до три пъти. Ходът им обикновено е като този на голям кораб в хубаво време. При зараждането им нещата започват да се променят и ефектът от твоите заклинания ще бъде най-мощен на гребена им.

— Следват ли някаква периодичност?

— Нищо, което да можем да отчетем. Може да има продължителни затишия, може да дойдат няколко в бърза последователност. Започват без предупреждение.

Той замълча и тя го погледна. Мелиаш извърна глава.

— Е? — запита тя.

— Ако се случи да те надделеят — каза той — и не си в състояние да отстъпиш или да продължиш напред, с две думи, ако не успееш да преминеш, ще ти бъдем много благодарни, ако се опиташ да използваш едно от средствата на Организацията да ми съобщиш всички подробности.

Пазителят хвърли поглед към изправения редом жезъл.

— Ако умирам и все пак владея силата, ще имаш сведенията за архивите — отвърна тя — или за каквото биха могли да потрябват — ако вестта успее да стигне до теб.

— Благодаря ти — той срещна погледа й. — Единственото, което мога да ти пожелая, е успех.

Арлата загърби Изменящата се земя и тихичко свирна три пъти.

Мелиаш се извърна и видя един бял кон със златна грива да излиза от гората отвъд лагера и да се приближава към тях с гордо изправена глава. Той затаи дъх пред красотата на идващото животно.

Когато стигна до нея, тя задържа главата му и му проговори на езика на елфите. Сетне го яхна бързо с лекота и пак се обърна към Изменящата се земя.

— Последната вълна бе точно преди изгрев-слънце — каза той — и от известно време нещата изглеждат най-ясни покрай онези два оранжеви върха далеч вдясно — мисля, че ще ги видиш след малко.

Те почакаха ветрецът да разбърка мъглите и еднаквите каменни канари станаха видими за момент.

— Ще опитам — каза тя.

— По-добре ти, отколкото много други.

Арлата се приведе напред и тихо заговори. Конят отплува в избледняващата земя. Очертанията им се замъглиха и те изчезнаха безшумно за броени секунди.

Мелиаш се отправи обратно към стана си, като докосна тъмния жезъл на минаване. Внезапно спря, смръщи вежди, прекара пръсти по дължината му и приклекна до него. После отвори кесия от мека кожа, която висеше на колана му, извади малък жълт кристал, издигна го и изрече няколко думи. В дълбините се появи лицето на по-възрастен, брадат мъж.

— Кажи, Мелиаш? — гласът отекна в главата му.

— Долавям необичайни вибрации — каза той. — При тебе ли е? Там да не започва друга вълна?

По-възрастният мъж поклати глава.

— Тук все още няма нищо.

— Благодаря. Ще опитам при Тарба…

Лицето избледня, още преди да довърши и бе изместено от това на мургав мъж с тюрбан.

— Как е положението в твоя сектор? — попита го Мелиаш.

— Спокойно — отвърна Тарба.

— Проверявал ли си жезъла наскоро?

— До него съм. Няма нищо.

Свърза се и с останалите Пазители — един по-възрастен мъж с тежка челюст и ясни сини очи, и напрегнат младеж с дълбоко набраздено лице. Отговорите им бяха същите като на другите.

След като върна кристала в торбата, Пазителят остана известно време загледан в Изменящата се земя, но нова вълна така и не се надигна. Докосна жезъла още веднъж, но откри, че вибрациите, които го бяха обезпокоили, сега ги нямаше. Върна се в лагера и се разположи до масата, подпря брадичка на юмрука си, присви очи.

— Сега ли ще искате закуската? — провикна се по-младият прислужник.

— Остави я да си ври. Ще има още да идват — отвърна Мелиаш. — Но можеш да ми донесеш още чай.

После, докато седеше и отпиваше, разля малко на масата и започна да следи с пръст очертанията. Замъкът, ето… Пентаграм от наблюдатели около него, така… Вълните се надигат спираловидно в посока навън… обикновено от запад…

Някаква сянка падна върху чертежа и той вдигна очи. Тъмнокос млад мъж, среден на ръст, с тъмни очи и насмешлива извивка на устните бе застанал до него. Бе облечен в жълта туника и носеше черни кожени гамаши. Катарамата на колана и закопчалката на кафявото му наметало бяха от бронз. Имаше къса и грижливо подстригана брада. Той кимна и се усмихна, щом Мелиаш погледна нагоре.

— Извинявай. Не те чух да идваш — каза Мелиаш.

Погледна към слугите, но вниманието им бе насочено другаде.

— И все пак знаеше, че ще дойда?

— Най-общо казано, да. Казвам се Мелиаш. Пазител съм от Организацията за това място.

— Знам. Аз съм Уилиънд от Муркейв. Дошъл съм да прекося Изменящата се земя и да завладея Вечния Замък, който е в средата й.

— Вечния…?

— Неколцина от нас го знаят под това име.

Те размениха знака на Организацията.

— Седни — покани го Мелиаш, — да закусим заедно. Няма да е зле да почнеш с нещо топло в стомаха.

— Не, благодаря. Вече съм хапнал.

— Чаша чай?

— По-добре да не се бавя. Пътят, който съм избрал, е дълъг.

— Боя се, че не мога да ти кажа много за него.

— Знам всичко, от което имам нужда — отвърна Уилиънд. — Но бих искал да науча как е движението наоколо.

— Ти си вторият за днес и дванадесетият, минал оттук. На пост съм от две седмици и знам за тридесет и двама потеглили към Изменящата се земя.

— Знаеш ли някой от тях да е преминал?

— Не.

— Добре.

— Май няма голяма вероятност да те убедя да не опитваш?

— Сигурно си длъжен да разубеждаваш всеки един. Някой послуша ли те?

— Не.

— Ето ти отговора.

— Очевидно си решил, че силата, която може да се придобие, си струва риска. И все пак, какво би правил с нея, ако я получиш?

Уилиънд сведе глава.

— Да правя? — рече той. — Ще лекувам злините. Ще пребродя света на длъж и шир, ще поправям несправедливостите и ще насърчавам добродетелите. Ще я използвам да направя този свят по-добро място за живеене.

— Но ти какво ще получиш от това?

— Удовлетворение.

— Аха. Е, това е то, предполагам. Да, разбира се. Сигурен ли си, че не искаш чай?

— Да. Най-добре ще е да тръгвам. Иска ми се да съм прекосил, преди да падне нощта.

— На добър час тогава.

— Благодаря. А, между другото — сред онези тридесет и един, които спомена, имаше ли един едър, със зелени ботуши, на метален кон?

Мелиаш поклати глава.

— Не, такъв не е минавал оттук. Единствените елфски ботуши, които съм виждал, бяха на жена, и не чак толкова отдавна.

— И кой ще да е бил това?

— Арлата от Маринта.

— Така ли? Колко интересно.

— Ти откъде каза, че си?

— Муркейв.

— Боя се, че не знам къде е.

— Малко графство, далече на изток. Дадох скромния си принос да стане едно щастливо кътче.

— Тъй и да си остане — каза Мелиаш. — Метален кон, казваш?

— Да.

— Никога не съм виждал такъв. Мислиш, че може да мине насам?

— Всичко е възможно.

— Какво още му е необикновеното?

— Мисля, че е един от нашите братя, които владеят по-тъмните страни на Умението. Ако успее, не се знае какви бели може да направи.

— Организацията няма да вземе страна по никакъв начин кой може да предприема това начинание.

— Знам. И все пак, човек не би нарушил принципите си, ако помогне на някой със съвет или указание, ако разбираш какво искам да кажа.

— Мисля, че разбирам, Уилиънд.

— … а името му е Дилвиш.

— Ще го запомня.

Уилиънд се усмихна и се пресегна да вземе една изкусно резбована тояжка, подпряна на близкото дърво. До този миг Мелиаш не беше я забелязал.

— Е, вече тръгвам. Да е добър денят ти, Пазителю.

— Нямаш ли си жребец или товарно добиче?

Другият поклати глава.

— Нуждите ми са скромни.

— Тогава на добър път, Уилиънд.

Той се обърна и се отдалечи към Изменящата се земя. Не погледна назад. Малко по-късно Мелиаш се надигна и го проследи с поглед, докато мъглите го обгърнаха.