Елизабет Лоуел
Недокоснатата (21)

Епилог

Стоун Ринг процъфтяваше, благословен от свещеното самодивско дърво. Богата реколта никнеше по полята, риба и пернат дивеч изпълваха водите и небесата, зелените ливади се огласяха от смях на деца, играещи на гоненица със златните лъчи на слънцето.

Дънкан и Амбър често ходеха до Каменния пръстен и присядаха под свещеното самодивско дърво, неизменно удивени от чудото, което караше дървото да цъфти през всички сезони, по всяко време, противно на всички природни закони, спазвайки едно обещание толкова древно, че само то си спомняше кому е било дадено и защо.

Нашир и надлъж из Спорните земи се разказваше легендата за господаря и господарката на Стоун Ринг, за кехлибарената вещица, която обичала безмерно и за тъмния воин, който въпреки всички изкушения не престъпил дадената от него дума.

Това бе приказка за страдание и дързост. За един непосветен воин, осмелил се да измине друидския път между времето и пространството, между живота и смъртта. За рицаря, който изчезнал в мъглата и после излязъл от нея, понесъл на ръце своята любима. Беше приказка за любовта, която цъфти като свещеното самодивско дърво — неочаквано, непрестанно, дарявайки живот на всичко, до което се докосне.

Самодивското дърво все още е там, сред пръстена от свещени камъни. Защото даденото обещание все още е в сила. И ще бъде в сила, докато реките продължават да текат към морето.

След време други достойни мъже ще идват, обгърнати в мрачни сенки при други смели жени, които ще рискуват и сърцата, и телата, и душите си…

И те също ще намерят мястото, където няма мрачни сенки, а само огън и едно вечноцъфтящо самодивско дърво.