Елизабет Лоуел
Недокоснатата (5)

5

— Младият Егберт ми каза, че искате да дойдете с мен в Сий Хоум, за да погледате как хората ми се учат на бойни умения — каза Ерик.

— Да — отговориха в един глас Амбър и Дънкан.

Тримата се намираха в къщата. Привидно спокоен, на няколко стъпки от тях, но от външната страна на вратата, под ситно ръмящия дъжд чакаше Егберт с конете, които трябваше да яздят Амбър и Дънкан. Един от тях пристъпи от крак на крак и изпръхтя, раздразнен от една капчица дъжд, която се бе плъзнала по крака му.

Ерик погледна крадешком към Дънкан, после насочи вниманието си към Амбър.

— Никога досега не си проявявала интерес към заниманията на моите рицари — меко каза той.

— И на мен като на Дънкан ми дойде до гуша да стоя затворена между четири стени — отвърна рязко Амбър. — Есенните дъждове са твърде отегчителни.

Ерик се обърна към другия мъж. Устните на Дънкан се разтеглиха в усмивка, която не предлагаше нито добро настроение, нито успокоение.

— Двамата с вещицата… — поде с ироничен тон Дънкан — извинявай, двамата с Посветената се уморихме от игри със сенки, от въпроси без отговор и от компанията на валета Егберт.

В същия този момент въпросният валет жално въздъхна. Беше се уморил да стъпва на пръсти покрай тази вещица с непредвидим нрав и покрай воина, чийто нрав бе напълно предвидим — и доста зъл.

— Щом е така — каза Ерик, като се отмести от вратата, — да тръгваме към Сий Хоум.

Амбър вдигна качулката на пелерината и пристъпи по тревата, натежала от блестящи капки вода. Пушек от дървени и торфени огнища се виеше в утринния въздух между влажните капчици, които бяха твърде ситни, за да са дъжд и твърде големи, за да са мъгла.

Когато Амбър се приближи, Егберт дръпна покривалото от седлото на малката, стройна дореста кобилка, но не направи и опит да помогне на дамата да се качи. Това би означавало да я докосне, а Егберт знаеше, че никой не може да докосва тази жена без позволение.

Дънкан обаче нямаше и най-малка представа за това. Той хвърли възмутен поглед към младежа, спусна се към Амбър и я вдигна на седлото, преди другите двама мъже да разберат какво става.

Ерик светкавично посегна към меча си, но тогава забеляза, че Амбър не протестира и, присвил очи, впери поглед в нея и Дънкан.

Амбър вече беше на седлото, но Дънкан не бързаше да свали ръце от нея. Дланите му се плъзнаха нежно по тънката и талия, обходиха стегнатите й хълбоци, докоснаха лекичко бедрото й.

— Благодаря — каза тя.

Гласът й беше задъхан, страните й — поруменели. Желанието, което пламтеше в гърдите на Дънкан, се разгаряше все по-силно с всяко докосване, с всеки поглед, с всеки ден, прекаран по принуда заедно с нея в уединението на едностайната й къщичка.

Когато превъзмогна гнева си от страха на Амбър да му се отдаде, Дънкан се зае да я прелъстява с решителност и всеотдайност, които сами по себе си бяха повече от прелъстителни. Вместо да укротява огъня на взаимната им страст, присъствието на Егберт бе подсилило интимността помежду им. Потайните милувки, прикритите усмивки, мимолетните докосвания на ръцете — всичко това разпалваше желанието им дотам, че самият въздух в къщата сякаш бе започнат да тръпне от страст.

Никога досега Амбър не се бе чувствала така. Беше като арфа, трептяща под пръстите на изкусен музикант. Всяко докосване на Дънкан вибрираше в нея, отекваше в най-невероятни хармонии на най-невероятни места — в ускорения пулс на сърцето й и в огъня, разтапящ я отвътре; в забързаното й дишане; в неочакваната чувствителност на кожата й.

Понякога й стигаше само да гледа Дънкан, за да почувства как в тялото й се разлива сладостна премала, която превръщаше костите й в мед. И сега беше така. Дънкан възседна другия кон с гъвкавата лекота на котката, скачаща на ограда. Ръката му погали спокойно дългата шия на животното.

Амбър си пое дъх с усилие и се помъчи да укроти копнежа на тялото си за единствения мъж, когото й бе забранено да има. Но не можеше да пропъди спомена за очите на Дънкан и за устните му, мълвящи думите, които възпламеняваха цялото й същество.

„Колко пъти съм те събличал, колко пъти съм целувал гърдите ти, корема ти, кадифената мекота на бедрата ти?“

— Добре ли си? — попита Ерик.

— Да — отмаляло отвърна тя.

— Не звучиш добре.

Той се обърна към Дънкан и каза с присвити очи:

— Никой да не докосва Амбър без нейно позволение. Ясно ли е?

— Защо? — попита Дънкан.

— Тя е забранена.

За миг на лицето на Дънкан се изписа изненада, но той тутакси я овладя.

— Не разбирам.

— Не ти и трябва — навъсено каза Ерик. — Просто не я докосвай. Тя не желае.

Дънкан се усмихна лекичко.

— Наистина ли?

— Да.

— В такъв случай ще се подчиня на желанията на дамата. — Със самоуверена, чувствена усмивка Дънкан извъртя коня си настрана и изчака Ерик да поеме напред в мъгливата утрин.

Ерик се обърна към Амбър.

— Не си ли го предупредила да не те докосва? — попита той.

— Нямаше нужда.

— Защо?

— Неговото докосване не ми причинява болка.

— Странно.

— Да.

— Касандра знае ли? — попита Ерик.

— Да.

— Какво казва тя?

— Все още търси обяснение в своите руни.

Той изсумтя.

— Никога досега не й е отнемало толкова време да предскаже нещо.

— Така е.

— По дяволите, нищо чудно, че Дънкан толкова копнее да напусне къщата ти — измърмори Ерик.

Амбър му хвърли кос поглед, но не каза нищо.

— Днес не си особено разговорлива — отбеляза той.

Тя кимна.

Без да произнесе и една дума.

Ерик изруга раздразнено, дръпна коня си и го пришпори напред. Двама рицари с валетите си препуснаха през ливадата, за да се присъединят към малката кавалкада. Под наметалата си мъжете носеха ризници от ковано желязо. На главите им имаше метални шлемове, а в ръцете им — щитове със сълзовидна форма — нещо, което саксонците бяха възприели от своите нормански завоеватели. И двамата рицари яздеха бойни коне.

Погледът на Дънкан се премести от въоръжените мъже към Ерик.

— Въпреки дрехите, които получих от Стоун Ринг, в момента се чувствам гол като новородено бебе — сухо каза той.

— Мислиш ли, че някога си носил доспехи? — попита Ерик.

— Знам, че съм носил — заяви Дънкан без капчица колебание, сетне добави. — Питам се дали човекът, който ме е намерил, не е решил да вземе доспехите ми като награда за труда си.

— Не е.

— Казваш го така, сякаш си напълно уверен.

— Уверен съм. Аз съм човекът, който те намери.

Дясната вежда на Дънкан се вдигна въпросително.

— Амбър ми каза само, че ти си ме отнесъл при нея — каза той.

По знак на Ерик рицарите напуснаха двора на къщата и се отправиха след тях. След известно време Ерик задържа коня си, за да позволи на Дънкан да го настигне и да тръгне редом с него.

— Възвръща ли се паметта ти? — попита той.

— Само отделни фрагменти, нищо повече.

— Например?

Въпросът беше зададен учтиво, но изискваше отговор. И двамата го знаеха.

— Помня, че съм се сражавал срещу сарацините — каза Дънкан. — Но не знам нито къде, нито кога.

Ерик кимна. Не беше изненадан.

— Без оръжие и доспехи се чувствам като гол — продължи Дънкан. — Освен това умея да ловувам със соколи.

— И яздиш добре — добави Ерик.

Дънкан го погледна изненадано, сетне се замисли.

— Странно. Мислех, че всички хора яздят така.

— Рицарите, валетите, воините — да — каза Ерик. — Слугите, селяните, търговците и останалите като тях — не. Някои свещеници също яздят добре, но повечето не умеят, освен ако не произхождат от знатни семейства.

— Съмнявам се, че съм свещеник.

— Защо? Много свещеници са се сражавали храбро със сарацините в името на църквата и Христос.

— Но църквата препоръчва… глупости, напоследък направо заповядва безбрачие!

Без да съзнава, Дънкан хвърли поглед през рамо към Амбър, която яздеше отзад сама.

Тя видя погледа му и се усмихна.

В отговор Дънкан също й се усмихна. В погледа му имаше нескрит копнеж. Амбър сякаш бе сбрала в себе си цялата светлина на мрачното влажно утро и се бе превърнала в златисто сияние, което сгряваше всичко наоколо.

Искаше му се да може да язди до нея и бедрата им да се докосват. Обичаше да гледа как бузите й се наливат с руменина, да чува как дъхът й секва и да усеща скритото й вълнение при всеки свой допир.

— Не — каза той, като се обърна отново към Ерик. — Подобно въздържание не е за мен. Не е било и няма да бъде.

— Не си го и помисляй — предупреди го с леден глас Ерик.

Дънкан го изгледа изненадано и предпазливо попита:

— Какво да не си помислям, милорд?

— Да съблазниш Амбър.

— Никоя жена не може да бъде съблазнена без нейно съгласие.

— Наричат Амбър „Недокосваната“. Тя е напълно непорочна. Няма ни най-малка представа какво може да иска един мъж от нея. Би разбрала едва когато вече е твърде късно.

Смехът на Дънкан шокира събеседника му.

— Една недокосвана девица не може да реагира толкова чувствено на мъжки допир — каза той развеселен.

Шокът на Ерик се замени с ярост.

— Чуй ме добре, Дънкан Беззименния — произнесе отчетливо той. — Съблазниш ли Амбър, ще се изправиш в двубой срещу мен. И ще умреш.

В първия момент Дънкан не каза нищо. После измери Ерик от глава до пети с преценяващия поглед на човек, който много добре знае какво е битка и ни най-малко не се бои от нея.

— Не ме принуждавай да се бия с теб — каза той, — защото ще победя. Смъртта ти ще натъжи Амбър, а аз не искам да й нося тъга.

— Тогава не я докосвай.

— Зависи от волята на дамата. Ако тя е недокосвана, както твърдиш, няма причина да се безпокоиш. Тя просто няма да се поддаде на съблазънта.

— По-добре не й я предлагай — рязко каза Ерик.

— Защо? Амбър отдавна е на възраст за женене, а нито е сгодена, нито е под покровителството на някой лорд. — Дънкан замълча за миг, после добави: — Нали?

— Да е сгодена? Не.

— Наложница ли е на някой лорд?

— Току-що ти казах — Амбър е недокосвана!

— Твоя ли е? — упорито продължи Дънкан.

— Моя? Не чуваш ли какво ти говоря? Тя е…

— Недокосвана — прекъсна го Дънкан. — Да. Поне според теб. — Питаше се защо Ерик е толкова убеден в целомъдрието на Амбър, след като за самия него нямаше никакво съмнение, че тя вече е опитвала от забранения плод.

— Поне не ти ли се иска да е твоя? — попита той след известно време.

— Не.

— Трудно ми е да го повярвам.

— Защо?

— Амбър е… необикновена. Никой мъж не би могъл да я погледне, без да я пожелае.

— Аз мога — отвърна без колебание Ерик. — За мен да пожелая Амбър е все едно да пожелая собствената си сестра.

Дънкан го погледна слисано.

— Ние отраснахме заедно — обясни Ерик.

— Тогава защо не ми позволяваш да я докосвам? Може би вече си й избрал жених? Или пък я влече монашеския живот?

Ерик поклати глава.

— Дай да видим дали съм те разбрал добре — предпазливо каза Дънкан. — Ти не искаш Амбър за себе си.

— Не.

— И не си решил да я омъжиш за някой друг.

— Не съм — отвърна Ерик.

— И въпреки това ми забраняваш да я докосвам.

— Да.

— Защото не си спомням кой и какъв съм бил, преди да се появя в къщата й?

— Защото Амбър е такава, каквато ти казах. Забранена.

С тези думи Ерик пришпори коня си напред и настигна своите рицари. Не каза и дума повече на Дънкан, докато не стигнаха и не прекосиха селцата и стърнищата, заобикалящи имението Сий Хоум.

Когато групата ездачи премина през външната дървена ограда, бранеща Сий Хоум, Ерик обърна коня си и махна на Амбър и Дънкан да го последват към една могилка, за да огледат околността. От върха на могилката се виждаха множество мъже, които се трудеха усилено, за да превърнат имението в истинска крепост — мъкнеха огромни камъни с талиги, влачеха дървени трупи, трамбоваха пръстта.

Втора, каменна стена се строеше в основата на един скалист хълм, извисен над тресавището, зад което се простираше морският залив. Самото имение, издигнато на върха на хълма, бе почти скрито зад новопостроените каменни стени на бъдещата крепост. Вече имаше предна порта и бойни кули, парапети и вътрешен двор, крепостен ров и подвижен мост над него — някои от тях още се изграждаха, други бяха напълно завършени.

Отвъд отбранителните съоръжения не се виждаше почти нищо, освен гъста мъгла, сред която проблясваха със студен блясък солените морски води и смачканата от дъжда трева. Близостта на океана — макар и скрит в облаци и мъгли — се усещаше във въздуха. Заливът, охраняван от Сий Хоум, беше широк и плитък. При отлив по брега му оставаше обширна, равна ивица от кал, която приливът превръщаше в солено тресавище. Из него криволичеха тънки вадички сладка вода, идеща от хълмистата, зелена суша, и устремена към морето.

— Как ти се струва? — обърна се Ерик към Амбър, когато тя и Дънкан се приближиха.

— Работата напредва с невероятна бързина — каза Амбър. — При последното ми идване в Сий Хоум тук нямаше почти нищо друго, освен една дървена ограда около къщата.

Кипящият усилен труд не бе убягнал и от вниманието на Дънкан. Явно беше, че Ерик бърза да укрепи Сий Хоум колкото може по-скоро и по-добре.

— Щом привърша с укрепленията, ще наредя да разрушат къщата и да издигнат нова, цялата от дялани камъни — обясни Ерик. — После ще заменя дървената ограда с каменна стена и ще издигна още една ограда зад външния двор.

— Ще стане великолепна крепост — каза Амбър.

— Сий Хоум го заслужава. Когато се оженя, това ще бъде моят дом.

Дънкан наостри уши, ала не долови нищо. Бе трудно да повярва, че никога не е имало нищо повече от привързаност. Трудно е да се намери момиче, което да задоволява всичките му интереси.

— След като се ожениш? — попита Дънкан.

— Ако някога се оженя… — Ерик сви рамене.

Думите бяха произнесени толкова тихо и това беше ново доказателство за обичта между лорда и нея.

— Да говорим за норманците — обади се Дънкан. — Те не са склонни да отстъпват земите си и можеш да очакваш неприятности в скоро време?

Ерик го изгледа изпитателно. По нищо не личеше, че зад въпроса му да се крие някаква задна мисъл.

Тъкмо обратно — Дънкан беше един от най-откритите хора, които Ерик бе срещал през живота си. Готов бе да заложи много на неговата честност.

Всъщност, веднъж вече беше заложил.

Оставил бе Дънкан насаме с Амбър — а това беше риск, въпреки постоянното присъствие на Егберт. Искаше Амбър да установи дали под руното на безименната саксонска овчица не се крие нормански вълк. Но през всички тези дни, прекарани с Дънкан, Амбър не бе узнала нищо.

— От всички владения на баща ми Сий Хоум е най-уязвимо срещу норманските атаки — каза Ерик. — Братовчедите ми също копнеят да го притежават.

— Сигурно защото брани достъпа по море към Спорните земи — предположи Дънкан.

— Така ли? — меко попита Ерик. — Очите ти виждат доста надалеч през тази гъста пелена от облаци и дъжд.

Амбър го погледна тревожно. Онези, които го познаваха, обикновено гледаха да се скрият някъде, когато гласът му станеше толкова мек.

— Не може да има друга причина да се строи крепост сред тези неплодородни солени блата — каза Дънкан. — Тук няма тесен морски проток, скали, река или стръмни възвишения. Нищо не може да спре врага, освен онова, което построиш със собствените си ръце.

— Очевадно си се учил на стратегия във времето, което не си спомняш — отбеляза Ерик.

— Всеки водач трябва да знае как да подбира времето и мястото на битките.

— Значи си бил такъв? — попита Ерик. — Водил си другите, вместо да бъдеш воден?

Амбър затаи дъх — боеше се да запази мълчание, но се боеше и да проговори — и зачака отговора на Дънкан.

— Мисля, че… да — отвърна той.

— Не звучиш много уверено — забеляза Ерик.

— Трудно е да бъдеш уверен, ако нямаш памет — намръщено каза Дънкан.

— Ако си спомниш, кажи ми. Нуждая се от хора, които могат да водят останалите.

— За да отбраняват Стоун Ринг?

— Да — кимна Ерик. — Викингите го искат не по-малко от Уинтърланс.

— А Сий Хоум го искат норманците.

— Както и Стоун Ринг.

Амбър се вледени. Нямаше начин да не долови предизвикателната нотка в гласа на Ерик. В съзнанието й отекна споменът за разговора с него в нощта, в която бе донесъл Дънкан в дома й. Значи слуховете са верни? Един норманец е предоставил на саксонския си враг правото да управлява крепостта Стоун Ринг? Да. Дънкан вече не е враг на Доминик с опрян в гърлото нож. Шотландския дук се е заклел във вярност на Доминик, Багд.

— Баща ти е късметлия, че има такъв храбър и силен син — каза Дънкан.

— Мъжете са затова — за да се бият за чест, особено за земя като Сий Хоум — съгласи се Ерик. — Това е най-богатото от бащините ми владения. Пасищата хранят много хора. Морето ни дарява с прясна риба през цялата година. Полята са плодородни. В мочурищата се въди много пернат дивеч, а горите гъмжат от елени.

Дънкан долови любовта на младия лорд към тази земя и ревност бодна сърцето му.

— Би било хубаво да имам земя — тихо каза той.

— О, — изпъшка с престорено отчаяние Ерик. — Още едно копие в редиците на онези, които искат да ми отнемат Сий Хоум!

— Сий Хоум ли? Не — каза Дънкан с усмивка. — Земята край Стоун Ринг ми харесва повече. По-стръмна, по-скалиста, по-дива.

Амбър затвори очи и се помоли Ерик да съзре в Дънкан само онова, което съзираше тя — един човек, разговарящ искрено с хора, които счита за свои приятели.

— Аз предпочитам соления вятър и крясъка на морските орли — каза Ерик.

— Те са твои, наред със Стоун Ринг.

— Да докато ги владея — да. В Спорните земи бъдещето на един мъж е дълго само колкото ръката, с която държи меча.

Дънкан се засмя.

— Восъкът в очите ти ми подсказва, че нямаш нищо против да те предизвикват.

— О! Целият блясък го има и в твоите очи — отвърна Ерик. Амбър отвори очи и въздъхна с облекчение. Ерик се шегуваме с Дънкан като с приятел.

— Да — каза Дънкан. — Обичам битките.

— Не — намеси се решително Амбър. — Няма да позволя.

— Какво няма да позволиш? — попита Ерик с престорена наивност.

— Ти си намислил да въвлечеш Дънкан в своите бойни игри.

— Какво ще кажеш? — обърна се Ерик към Дънкан.

— Намери ми меч и ще ти покажа.

Отговорът му прониза сърцето на Амбър. Без да разсъждава, тя се наведе напред и сключи пръсти около китката на Дънкан. Топлината и мъжественото му излъчване я обляха като вълна. Но Амбър потисна възбудата си, защото страхът й бе също толкова силен.

— Не — настоя тя. — Онази буря едва не те уби. Все още е твърде рано за теб да се биеш без нужда.

Дънкан се взря в тревожните й златисти очи и усети как буцата в гърдите му се стапя. Дни наред Амбър бе отбягвана всякакъв допир до него, ала мислеше за него, боеше се за него — това бе толкова очевидно, че едва се сдържа да не изглади с целувки бръчиците на страха около хубавата й уста.

— Не се тревожи, безценна Амбър — прошепна той, почти опрял устни до бузата й. — Няма да се оставя на някакви си зле обучени рицари.

Възбудата, страстта и невероятната му самоувереност достигнаха до Амбър чрез допира до ръката му. Той ни най-малко не се боеше да премери сили с най-добрите рицари на Ерик.

Напротив, очакваше схватката с глада на вълк, обикалящ овче стадо.

Амбър неохотно пусна ръката му. Но пръстите й погалиха лекичко китката му с копнеж, който гореше и в сенчестите дълбини на очите й.

Дънкан видя този копнеж и усети как в слабините му пламва буен огън. Пръстите му се сключиха около нейните и ги стиснаха, за да задоволят болезнената му нужда да я докосва, да я чувства.

Ерик ги гледаше със смесица от изумление и тревога.

— Ти го каза, Амбър — каза той, — но тогава не ти повярвах. Неговото докосване не ти причинява болка. Причинява ти… наслада.

— Да. Огромна.

Ерик премести поглед от лицето й, върху което бяха изписани едновременно наслада и тъга, към Дънкан. В неговото изражение се преплитаха наслада и твърдост, които го караха да изглежда и воин, и влюбен.

— Искрено се надявам — обърна се отново към Амбър той, — че Касандра ще намери отговор в своите рунически плочки, преди да бъда принуден да избирам между онова, което ти носи наслада и сигурността на Спорните земи.

Страх скова тялото на Амбър. Тя затвори очи, без да каже дума.

И без да отдръпне пръстите си от ръката на Дънкан.

През мъглата до тях долетя викът на един от хората на Ерик. Дънкан и Ерик мигновено се обърнаха. Откъм конюшнята се задаваха четирима рицари. Трима от тях Ерик познаваше. Четвъртия — не.

Дънкан се приведе напред и се взря напрегнато в гъстата мъгла. Трима от рицарите му бяха непознати.

Четвъртият накара сенките в паметта му да се завъртят и да се сплетат в нещо, което не беше нито спомен, нито забрава.