Елизабет Лоуел
Недокоснатата (1)

1

„При теб ще дойде той, обгърнат в мрачни сенки“.

Амбър се взря в голия, бездиханен мъж, който сър Ерик бе проснал в нозете й и мрачното предсказание отекна в съзнанието й.

Пламъците на свещите трепкаха и се огъваха като живи от повеите на студения есенен вятър, който нахлуваше през отворената врата на къщата. Светлини и сенки се гонеха по тялото на непознатия и подчертаваха силата, сбрана в раменете и гърба му. В почти черната му коса блестяха кристалчета от лапавицата навън. По кожата му искряха ледени капчици дъжд.

Сякаш почувствала в собственото си тяло студа, сковал неговото, Амбър потръпна и безмълвно вдигна поглед към Ерик. Големите й златисти очи бяха пълни с въпроси, за които тя нямаше думи.

А и да имаше, Ерик нямаше отговори. Разполагаше само с безжизненото тяло на един непознат, на което се бе натъкнал в древното светилище.

— Познаваш ли го? — попита рязко той.

— Не.

— Мисля, че грешиш. Той носи твоя знак.

С тези думи Ерик преобърна тялото на мъжа и водните капчици, заедно със светлината на свещите, се плъзнаха по мускулестия му торс. Но това, което изтръгна от гърдите на Амбър сподавено възклицание, не бе голата му мъжка мощ, а нещо друго.

Върху тъмните косъмчета на гърдите му сияеше къс кехлибар.

Като внимаваше да не докосва непознатия, Амбър коленичи до него и доближи една свещ до гръдта му, за да разгледа по-добре талисмана. Върху камъка бяха гравирани изящни древни руни. Те повеляваха носителят му да бъде закрилян от друидите.

— Обърни камъка — тихо каза тя.

Ерик се подчини. На гърба на талисмана имаше латински надписи във формата на кръст, славещи бог и молещи го да закриля притежателя на камъка — обичаен християнски амулет, каквито носеха рицарите, тръгнали да се бият със сарацините за освобождението на Светите земи.

Амбър въздъхна с облекчение. Явно непознатият не беше магьосник, пратен в Спорните земи да върши злини. Сега вече можеше да погледне на него като на човек, а не като на предмет, донесен й, за да отсъди дали вещае добро или зло.

Където и да го погледнеше обаче, неизменно откриваше едно: изумителна, невероятна сила. Единственият намек за нежност у този мъж бяха гъстите, леко извити мигли и ясните очертания на устните му.

Беше красив, ала красотата му бе воинска — красотата на буря, не на цвете. Скорошни рани, синини и драскотини се смесваха с белези от други, отдавна отминали битки. Но всички те не затъмняваха ореола му на мъжественост и мощ, тъкмо обратно — правеха го още по-ярък.

Като изключим талисмана, мъжът нямаше нищо, дори дрехи, но при все това Амбър не се съмняваше, че е знатен и почитан човек.

— Къде го намери? — попита тя.

— При Каменния пръстен.

Амбър рязко вдигна глава.

— Какво? — възкликна тя. Не можеше да повярва на ушите си.

— Чу какво ти казах.

Амбър нетърпеливо зачака да узнае още. Ерик обаче остана безмълвен, вперил нетрепващия си вълчи поглед в нея.

— Не ме карай да изтръгвам думите от устата ти като пера на пиле — раздразнено каза Амбър. — Говори!

Развеселена усмивка смекчи суровите черти на Ерик. Той прекрачи безчувственото тяло на непознатия и затвори вратата, преграждайки пътя на бръснещия есенен вятър.

— Имаш ли малко греяно вино за своя стар приятел? — попита меко той. — И някаква завивка за този тук, който и да е той. Приятел или враг, не можем да го държим гол на този студ.

— Да, господарю. И най-дребното ти желание е заповед за мен.

Сухата нотка в тона на Амбър не можеше да скрие обичта й към този мъж. Сър Ерик беше син и наследник на един от великите шотландски барони, но тя винаги се бе чувствала много приятно и свободно в неговата компания, въпреки че нямаше знатно потекло и беше сиротна като дивия есенен вятър.

Ерик свали от плещите си скъпото наметало с индиговия цвят на здрача и зави непознатия с дебелата, топла вълнена дреха. Наметалото обаче едва стигна да покрие тялото му.

— Едричък е — отбеляза разсеяно той.

— Да, по-едър дори от теб — отвърна Амбър от дъното на стаята. — Рицарят, който го е повалил, трябва да е бил велик воин.

Ерик присви очи, когато я видя да бърза към него, понесла на ръце дебелата завивка от кожи, която обикновено топлеше собствената й постеля.

— Ако се съди по белезите му, повалил го е не воин, а гръм — каза той.

Дългата, надиплена нощница се оплете в глезените на Амбър и я препъна. Тя политна напред, но миг преди да падне върху непознатия, Ерик я хвана и я задържа на крака. После бързо отдръпна ръце от нея.

— Прощавай — припряно промълви той.

Беше я докоснал само за част от секундата, но веднага долови смущението й.

— Няма за какво — отговори Амбър. — По-добре твоята плът, отколкото плътта на този непознат.

Въпреки уверенията й, Ерик не отделяше очи от нея. Искаше да бъде напълно сигурен, че е искрена и че смущението й е било наистина мимолетно.

— Не мога да си обясня защо твоят допир не ми причинява болка — добави кисело тя. — Бог е свидетел, че сърцето ти не е толкова чисто, колкото би трябвало.

Усмивката, която сгърчи устните на Ерик, отлетя бързо като смута, обзел за миг Амбър.

— За теб, Амбър Недокосваната — каза той, — сърцето ми е чисто като още ненавалял сняг.

Тя се засмя тихичко.

— Може би това е наследство от уроците, които Касандра ни преподаваше като деца.

— Да. Може би — усмихна се някак тъжно Ерик. Сетне се приведе и загърна неподвижното тяло на непознатия с кожата.

Амбър припряно наметна една пелерина на раменете си и разбърка огъня, запален в средата на стаята. Скоро веселите пламъци заподскачаха, затоплиха помещението и обляха като слънчева светлина дългите й златни плитки.

— А къде са другарите му? — попита тя, като свали едно гърненце от триножника над огъня.

— Пръснали са се във всички посоки, конете им също. — Този път усмивката на Ерик беше жестока. — Древният Каменен пръстен не обича норманците.

— Кога е станало това?

— Не знам. Следите бяха дълбоки, но почти заличени от дъжда. А от дъба, ударен от гръм, бяха останали само черният ствол и шепа угаснали въглени.

— Пренеси го по-близо до огъня — каза Амбър. — Сигурно е ужасно премръзнал.

Ерик вдигна едрия мъж с неподозирана лекота. Танцуващата светлина на пламъците озари златистата му коса и брада.

Косата на непознатия обаче си оставаше черна като нощ. Лицето му бе гладко избръснато, като се изключат мустаците, които имаха същия тъмен цвят.

— Диша ли? — попита Амбър.

— Да.

— А сърцето му…

— Бие като сърце на боен жребец — довърши вместо нея Ерик.

Амбър въздъхна с облекчение. Странно защо изпитваше такава загриженост за съдбата на един непознат. Но я изпитваше.

— Прати ли някой да повика Касандра? — попита тя.

— Не.

— Защо? — възкликна изненадано Амбър. — Касандра е много по-добра лечителка от мен.

— И много по-лоша гадателка.

Амбър си пое дълбоко дъх. Точно от това се страхуваше още от мига, в който Ерик бе положил голото тяло на мъжа в краката й. Ръката й бавно се плъзна под пелерината и нощницата.

Сред множеството огърлици, гривни, брошки и украшения за коса от скъпоценен кехлибар, които притежаваше, имаше един накит, който тя не сваляше никога, дори в леглото. Беше верижка от красиво сплетени тънки златни нишки, на която върху гнездо от злато с гравирани ситни руни бе окачен къс прозрачен кехлибар, голям колкото половината й длан.

Този древен, безценен и пълен с тайни медальон Амбър бе получила още в деня на раждането си. Пленената слънчева светлина се разливаше и сияеше във вътрешността на камъка, смееше се, мръщеше се и гореше на фона на късчетата мрак, също като нея уловени в златното му лоно.

Амбър хвана медальона в шепа, мълвейки древни молитви. Топлината на тялото й потече към кехлибара, дъхът й го обля. Не след дълго камъкът се замъгли, проникнат от живата й топлина.

Тя бързо се наведе към огъня и поднесе медальона досами пламъците. Когато мъглата започна да се прояснява, камъкът затрептя като жив, изпълнен със светлини и сенки, които непрекъснато променяха формите си.

— Какво виждаш? — попита Ерик.

— Нищо.

Той изсумтя нетърпеливо и погледна към непознатия, който продължаваше да лежи напълно неподвижен в своя неестествено дълбок сън.

— Все трябва да има нещо. Дори аз мога да виждам в кехлибара, когато…

— Светлина… — прекъсна го Амбър. — Кръг… Древен… Самодивско дърво… Мрачни сенки… Под дървото… Нещо…

Гласът й секна. Тя вдигна поглед към Ерик, който я наблюдаваше с очи като кехлибари в черна нощ — тъмнозлатисти, неразгадаеми.

— Каменният пръстен и свещеното самодивско дърво — каза той с равен глас.

Амбър сви рамене.

Ерик чакаше мълчаливо, изопнал снага като пред битка.

— Има много свещени кръгове — промълви накрая тя, — много самодивски дървета, много мрачни сенки.

— Ти видя мястото, където го намерих.

— Не! Дървото беше в Каменния пръстен.

— Той също.

Спокойният му тон накара Амбър да потръпне. Неспособна да проговори, тя отмести поглед към непознатия, който лежеше увит във вълна и кожи.

И в хиляди мрачни сенки.

— Вътре? — прошепна тя, като се прекръсти. — За бога, кой е той?

— Някой от Посветените, без съмнение. Никой друг не би могъл да премине през побитите камъни.

Амбър се взря в непознатия, дирейки отговор в руните на лицето му. Но видя само онова, което вече знаеше — едно силно, сурово, много мъжествено лице.

Лице, което я привличаше така, както я привличаше единствено кехлибарът.

Искаше да вдъхне дъха му, да усети неповторимия му аромат, да попие топлината му. Искаше да опознае този мъж, да се наслади на неговата мъжка сила.

Искаше да го докосне.

Амбър се сепна. Тя, Недокосваната, искаше да докосне един непознат. Въпреки болката.

— Цъфнало ли беше самодивското дърво? — попита Ерик.

Амбър го погледна слисано.

— Не е цъфтяло от хиляда години — отвърна тя. — Защо ще му е да дарява с благословията си точно този непознат?

Вместо отговор Ерик зададе нов въпрос.

— Какво друго видя в камъка?

— Нищо.

— Кой казваше нещо за изтръгване на пера? — измърмори той. — Добре тогава. Какво почувства?

— Почувствах, че…

Ерик мълчеше очаквателно. И напразно.

— По дяволите! Кажи ми! — изръмжа той.

— Не мога да го опиша с думи. Беше особено чувство, сякаш…

— Сякаш?

— Сякаш съм застанала на ръба на висока скала и трябва само да разперя криле, за да полетя.

Ерик се усмихна, обзет едновременно от спомени и предчувствия.

— Приятно усещане — отбеляза меко той.

— Само за онези, които имат криле — възрази Амбър. — Аз нямам. За мен това означава само едно дълго падане с тежко приземяване.

Смехът на Ерик отекна в малката къщичка.

— Ах, малката ми — каза той, — ако не знаех, че ще те заболи, щях да те грабна и да те завъртя в прегръдките си като дете.

Тя се усмихна.

— Ти си чудесен приятел. Хайде, отнеси този човек в леглото ми. Ще остане там, докато дойде Касандра да се погрижи за него.

Вместо да се подчини, Ерик само я изгледа изпод вежди.

— Не бих искала да уморя от студ човек, способен да преминава през свещените камъни — обясни Амбър.

— Може би. Аз самият обаче с удоволствие щях да наредя да бъде убит, ако не беше гост в твоя дом. И в леглото ти.

Тя го погледна слисано.

Усмивката му беше студена като вятъра, който вилнееше край къщата.

— Защо ще осъждаш на смърт един непознат, открит в безсъзнание сред свещената гора? — попита Амбър.

— Подозирам, че той е някой от рицарите на Дънкан от Максуел, които шпионират из нашите земи.

— Значи слуховете са верни? Един норманец е предоставил на саксонския си враг правото да управлява крепостта Стоун Ринг?

— Да — горчиво отговори Ерик. — Но Дънкан вече не е враг на Доминик. С опрян в гърлото меч Шотландския чук се е заклел във вярност на Доминик.

Амбър извърна поглед. Нямаше нужда да го докосва, за да усети кипящата в гърдите му ярост, макар и овладяна. Дънкан от Максуел, Шотландския чук, беше незаконороден син и не притежаваше никаква земя. Първото нямаше как да се промени, но ето че Доминик льо Сабр бе дал на Дънкан крепостта Стоун Ринг, заедно с принадлежащите й земи.

А Стоун Ринг беше част от владенията на Ерик.

Безброй битки с разбойници, незаконни синове и амбициозни братовчеди бе водил Ерик, за да си извоюва властта над многобройните имения на лорд Робърт в Спорните земи. Нямаше съмнение, че сега отново ще му се наложи да воюва. Само силен владетел можеше да управлява в Спорните земи.

— С какви дрехи беше облечен, когато го намери? — попита Амбър.

— Намерих го така, както го донесох. Гол.

— Тогава той не е рицар.

— Не всички рицари се върнаха от сарацинските земи със злато и скъпоценни камъни.

— Да, но дори най-бедният рицар има броня, оръжие, кон, дрехи — възпротиви се тя. — Нещо.

— Той има нещо.

— Какво?

— Медальонът. Познат ли ти е?

Амбър поклати глава и косата й запламтя като слънце.

— Не си ли виждала или поне чувала нещо за него? — настоя Ерик.

— Не.

От устните му се откъснаха шумна въздишка и приглушено проклятие.

— Може би Касандра знае? — предположи тя.

— Съмнявам се.

Въпреки веселия огън стаята внезапно се стори на Амбър ужасно студена. Имаше чувството, че е попаднала в капан, чиито хищни, но едновременно с това нежни челюсти се затягат все по-здраво около нея.

Не за пръв път Ерик идваше при нея, за да узнае истината за някой, който или не може, или не иска да я произнесе сам. И Амбър се добираше до тази истина доколкото и както можеше.

Дори чрез докосване.

Понасяше болката от тези докосвания в знак на благодарност към сина на великия лорд, който винага се бе държал толкова добре с нея. Досега никога не се бе страхувала да докосва някого.

А сега се страхуваше.

Предсказанието, произнесено при раждането й, трептеше във въздуха като току-що отпусната тетива… и Амбър се боеше от смъртта, изстреляна на върха на невидимата, летяща стрела.

Ала в същото време копнежът да докосне непознатия се разгаряше все по-силно в гърдите й, притискаше я, задушаваше я. Искаше да го опознае. Изведнъж това бе станало по-важно дори от копнежа й да узнае истинското си име, истината за изгубените си родители и за скритото си наследство.

Точно това непреодолимо желание я плашеше най-много. Непознатият я викаше в своето безмълвие, призоваваше я с нямата си песен, омагьосваше я.

— Касандра знае повече и от двама ни взети заедно — решително заяви тя. — Трябва да я изчакаме.

— Когато си се родила, Касандра те е нарекла Амбър^[1]. Мислиш ли, че е било случайно?

— Не — прошепна Амбър.

— Ти си рожба на кехлибара. Касандра е разбрала това веднага.

Тя извърна глава, за да избяга от изпитателния му поглед.

— Ще отречеш ли, че този непознат носи твоя знак? — настоя Ерик.

Амбър не каза нищо.

— По дяволите — измърмори той. — Защо си толкова опърничава?

— По дяволите, защо си толкова глупав!

Ерик я зяпна, стреснат от този изблик на необичаен гняв.

— Знаеш ли името на този мъж? — попита тя.

— Ако го знаех, нямаше да…

— Нима си забравил предсказанието на Касандра? — прекъсна го Амбър.

— Кое от всичките? — сопна се той. — Предсказанията се сипят от устата на Касандра като дъбови листа, докоснати от ледената целувка на зимата.

— Говориш като човек, който никога не вижда по-далеч от носа си.

— Майсторът на мечове винаги е хвалил набитото ми и зорко око — възпротиви се Ерик с усмивка.

Тя въздъхна отчаяно.

— Да спори човек с теб е все едно да се сражава със сенки.

— Това Касандра го споменаваше по-често даже от хвърлянето на бисерите на свинете. Бисерите на нейната мъдрост, естествено. Свинята съм аз.

Този път обаче Амбър не се полъга по шегите му.

— Чуй ме — каза разпалено тя. — Чуй какво е казала Касандра в деня на моето раждане.

— Чувал съм какво…

Но Амбър вече говореше. Думите валяха от устните й, повтаряйки предсказанието, което се бе родило заедно с нея и бе хвърлило тежката си сянка над целия й живот.

„На мъж без име ти недей отдава и сърце, и тяло, и душа. Че тогаз живот честит може да се роди, ала и смърт ще долети.

Ще дойде той при теб, обгърнат в мрачни сенки. Докоснеш ли го, ще познаеш живот, що блян е, но и неизбежна смърт.

Затуй бъди като слънцето, скрито в кехлибара — недокосвана и недокосваща.

Забранена.“

Ерик погледна замислено непознатия, после момичето, което наистина беше като слънчева светлина, затворена в кехлибар — ярко злато, обгърнато от едничка мрачна истина: и най-лекият допир можеше да й причини непоносима болка.

Но трябваше да я помоли да докосне този мъж. Нямаше друг избор.

— Съжалявам — каза той, — но ако шпионите на Доминик льо Сабр или на Шотландския дук се навъртат из земите на Стоун Ринг, аз трябва да го знам.

Амбър кимна бавно.

— Но преди всичко трябва да знам къде е самият Шотландски дук — продължи Ерик. — Дънкан от Максуел е заплаха за владенията на лорд Робърт в Спорните земи. Колкото по-скоро умре, толкова по-добре.

Амбър кимна отново, но не направи и плах опит да докосне мъжа, проснат в несвяст в нозете й.

— Не съществува човек на неговата възраст, който да няма някакво име — зае се да я успокоява Ерик. — Дори робите, слугите и най-бедните васали имат имена. Глупаво е да се боиш от предсказанието на Касандра.

Медальонът в шепата на Амбър пламтеше като огън. Тя се взря в него, но не видя нищо повече от онова, което вече бе видяла. Свещен каменен кръг. Свещено самодивско дърво.

Мрачни сенки.

— Добре — прошепна Амбър.

Като стисна зъби в очакване на болката, тя коленичи до огъня и положи длан върху бузата на непознатия.

Насладата бе толкова силна и внезапна, че Амбър извика и дръпна ръка. После се опомни и бавно протегна отново длан към непознатия мъж.

Ерик несъзнателно пристъпи напред, за да я предпази от болката. Сетне обаче се овладя и се спря, вперил поглед в нея със здраво стиснати устни. Не искаше да причинява на Амбър всичко това, но още по-малко искаше да убива някого ненужно.

Този път Амбър не трепна, когато ръката й докосна непознатия. Вместо това се премести по-близо до него и затвори очи, за да се наслади пълно на най-върховното удоволствие, което бе изпитвала през живота си.

Имаше чувството, че е легнала сред океан от нежен огън, че я гали ласкавата му топлина, че се разтваря в светлината му.

А отвъд златната топлина на този океан лежеше истината, спотаена сред мрачни сенки.

Чакаща.

От устните на Амбър се изтръгна тих стон. Знаеше трима мъже, излъчващи такава увереност във воинската си мощ. За двамата само бе чувала — Доминик льо Сабр и Дънкан от Максуел. Третият беше Ерик.

Велик воин лежи под дланта ми — светлина и мрак, наслада и болка, любим и смъртен враг в едно.

— Амбър…

Очите й бавно се отвориха. Изражението на Ерик й подсказа, че е повторил името й поне няколко пъти. Настойчивият му светлокафяв поглед бе вперен в нея. Доловила загрижеността му, тя се насили да се усмихне, въпреки хаоса от чувства, които бушуваха под привидно спокойната й външност.

Дължеше много на Ерик. Баща му й даваше дрехи, беше й дал къщата, земята и хората, които я работеха. Самият Ерик й се доверяваше като на предан воин, нищо че бе само едно бездомно момиче без баща и майка, без никого на този свят.

А сега тя щеше да предаде доверието му заради един непознат, който дори можеше да се окаже негов враг.

Но след като бе докоснала този мъж, Амбър не можеше да го обрече на смъртта, която го очакваше в ръцете на Ерик. Не и преди да се е уверила, че тъкмо той е човекът, от когото се боеше.

Кой знае дали и тогава щеше да го стори.

Може да е просто странник, никому непознат странник.

Мисълта беше примамлива като буен огън в зимен ден и тя се вкопчи за нея.

Да! Странник. И други непознати рицари са идвали в Спорните земи. Чувала съм разказите им за изпитанията, на които са били подложени при сарацините. Всички те бяха уверени в силата и издръжливостта си.

И този мъж може да е такъв рицар.

Трябва.

— Амбър?

— Остави го тук — каза приглушено Амбър. — Той е мой. Изкушението да продължи да докосва непознатия бе почти непреодолимо, но тя успя да отдръпне ръка, макар и с неохота. И тутакси усети празнота, която я изуми. До този миг никога не се бе смятала за самотна.

Ерик въздъхна облекчено. Очевидно докосването до непознатия не беше причинило на Амбър истинска болка.

— Бог чу молитвите ми — каза той.

Амбър го погледна въпросително.

— Трябват ми добри воини — обясни Ерик. — Шотландския дук е само първата от неприятностите, с които трябва да се справям.

— Кои са другите? — попита разтревожено тя.

— Малко на север от Уинтърланс са се появили викинги. А и скъпите ми братовчеди отново надигат глава.

— Прати ги да се бият с викингите.

— По-вероятно е да се съюзят помежду си, за да нападнат земите на баща ми — усмихна се горчиво Ерик.

С усилие на волята Амбър се въздържа да не погледне непознатия. Ако воин от ранга на Доминик льо Сабр или Шотландския дук се сражаваше на страната на Ерик вместо против него, в Спорните земи най-после можеше да настъпи бленувания мир, вместо безкрайните кръвопролития.

Но да се надява, че великият нормански лорд или шотландският му васал ще се съюзят с лорд Робърт от Севера, бе все едно да иска да улови слънчевата светлина в шепи като вода.

— Как се казва новият ми воин? — поинтересува се Ерик.

— Ще го попитам, когато се събуди.

— Защо е дошъл в Спорните земи?

— Това ще е второто нещо, което ще го попитам.

— Накъде е отивал?

— Това ще бъде третото.

Ерик изсумтя.

— Май не си научила кой знае какво от докосването си до него.

— Така е.

— Сънят му е неестествено дълбок.

Амбър кимна.

— Да не е омагьосан? — не мирясваше той.

— Не.

Ерик вдигна вежди, изненадан от бързия й отговор.

— Звучиш напълно уверено.

— Защото съм уверена.

— Защо?

Амбър се намръщи. Увереността бе преляла неусетно от непознатия в нея при докосването. За пръв път й се случваше подобно нещо. За пръв път се добираше с такава плашеща лекота до нечия дълбоко скрита същност — яростна, горда, щедра, страстна, решителна, дръзка.

При това у него нямаше хиляди объркани образи от миговете, часовете, седмиците или годините преди появата му под самодивското дърво сред свещените камъни. Нямаше го усещането за целеустременост, което да прорязва тъмата като ярка мълния. Нямаше лица на обичани или мразени хора.

Непознатият сякаш нямаше спомени.

Амбър протегна отново ръка към него, като си заповяда да не обърне внимание на удоволствието от допира — така, както обикновено напрягаше воля, за да не обръща внимание на болката. Късайки едно по едно цветчетата на неземната наслада, тя затърси спомените на мъжа пред себе си.

Но нямаше никакви спомени. Само слаба, едва доловима светлина, която чезнеше с всеки изминал миг.

Този мъж беше като току-що роден.

— Не усещам никакво зло да го дълбае отвътре — каза накрая Амбър. — Сякаш докосвам бебе.

Ерик изсумтя.

— Бебе? Бог да ме убие, ако това не е най-голямото бебе, което съм виждал!

Амбър отдръпна ръка.

— Какво друго можеш да ми кажеш? — попита той.

Тя сплете пръсти и ги стисна толкова силно, че едва не извика от болка. Не искаше да споделя страховете си с Ерик, но въпросите му се доближаваха все повече до сърцевината на тези страхове, които продължаваха да я измъчват, колкото и да ги пъдеше.

Велик воин, смъртен враг и любим ведно.

— Не! Не знам кой е той! Знам само, че е мъж без име, който е невероятно уверен в мощта и бойната си сръчност.

— Обикновено ти задаваш въпрос, човекът, когото докосвам отговаря, а чрез допира до него аз разбирам дали е казал истината — бавно произнесе Амбър. — Този път беше… различно.

Ерик премести поглед от непознатия към момичето, което в момента му се струваше също толкова непознато.

— Добре ли си? — меко попита той.

Тя се сепна.

— Да.

— Изглеждаш замаяна.

Трудно й беше да се усмихне, но Амбър успя.

— От докосването е — каза тя.

— Съжалявам.

— Няма защо. Каквито и изпитания да ни праща бог, винаги можем да ги понесем.

— Или да умрем при опита да го сторим — сухо добави Ерик. Усмивката на Амбър се стопи. Думите на предсказанието отекнаха в съзнанието й още веднъж. И смърт ще долети.