Елизабет Лоуел
Недокоснатата (11)

12

— Господарю, един пилигрим с очи на невестулка настоява да говори с вас — обяви Алфред.

Ерик вдигна поглед от изписания със загадъчни, изящни руни ръкопис, който бе погълнал вниманието му. Големите, рунтави хрътки в нозете му също вдигнаха глави и очите им отразиха оранжевите пламъци на огъня в огнището.

— Пилигрим значи — повтори той.

— Да. Поне така казва.

Ако думите на рицаря не издаваха презрението му, гласът и позата го показваха недвусмислено. Той направо тръпнеше от погнуса.

Ерик хвърли един последен замислен поглед на пергамента и го отмести настрана.

— За какво желае да разговаря с мен? — попита той.

— Твърди, че разполага със сведения за Шотландския чук.

Соколът, кацнал над стола на Ерик, огласи стаята с пронизителен вик.

— Нима? — измърмори Ерик. — Колко интригуващо.

Но Алфред изглеждаше по-скоро раздразнен, отколкото заинтригуван.

— Къде го е видял? — попита господарят му. — Кога? При какви обстоятелства? И сигурен ли е, че човекът наистина е бил Шотландския чук?

— Каза само, че трябвало да говори с вас насаме и че било по-важно и от изповед.

Ерик се облегна назад, взе сребърната си кама и прокара пръсти по руните, гравирани по острието.

— Колко странно — отбеляза той.

Алфред изсумтя.

Соколът следеше с очи всяко движение на пръстите на господаря си, сякаш предвкусваше кръв.

— Доведи го.

— Да, господарю.

Преди да излезе, Алфред погледна плахо сокола. Птицата бе известна с това, че обичаше да се нахвърля не само върху пернати, но и върху хора. А за разлика от повечето господари, които вкъщи завързваха краката на соколите си за пръта, Ерик даваше на своя пълна свобода.

Младият лорд подсвирна тихичко и свирепата птица тутакси се укроти — разпери широко криле, после ги прибра до тялото си и отново се вторачи с немигващ взор в пръстите на Ерик, който галеха бляскавото острие на камата.

Остра миризма извести за влизането на пилигрима в голямата зала на Стоун Ринг — миризма на алчност, страх, нетърпение и тяло, непознало целувката на водата от кръщенето си насам.

— Да не си намерил това чудо в някоя кочина? — обърна се Ерик към Алфред. — Или си го изровил от купчина умрели риби?

Алфред се изкикоти.

— Не, господарю. Чудото ни дойде на крака.

— Хм — измърмори Ерик. — Е, не всички са Посветени, та да могат да оценят благотворното въздействие на една топла вана.

Пилигримът се размърда неспокойно. Дрехите на гърба му бяха от хубав плат, но му стояха зле, сякаш бяха шити за друг. Или за други. Ако беше чиста, косата му навярно щеше да има лененорус цвят. Погледът на светлите му очи му се стрелкаше нервно из салона, като че се боеше да се спре по-продължително на златните и сребърните прибори, подредени по полиците край масата на господаря.

Ерик обаче улови посоката на погледа му и устните му се сгърчиха в усмивка. Опасна усмивка.

Когато пилигримът забеляза изражението му, миризмата на алчност отстъпи място на киселата миризма на страха. Хрътките се размърдаха и заръмжаха тихо. Най-едрата се изправи, тръсна глава и разтвори широката си паст, разкривайки пред уплашения посетител блестящите си, остри бели зъби.

— Стагкилър! — сгълча го Ерик. — Престани да дразниш госта.

Хрътката рязко затвори уста, одраска рогозките на пода с дългите си, здрави нокти, завъртя се три пъти около своя господар и отново легна в нозете му.

— Господарю — почтително каза пилигримът, като пристъпи към Ерик.

Хрътките тутакси скочиха на крака.

— Не се приближавай повече — спокойно го предупреди Ерик. — Кучетата подушват по тялото ти бълхи, а те не могат да понасят тези гадинки.

Алфред се закашля, но строгият поглед на господаря му го накара веднага да спре.

— Говори — подкани Ерик пилигрима.

— Чувам, че сте обещал награда, ако някой ви каже нещичко за Шотландския чук — каза мъжът.

Ерик кимна.

Пилигримът хвърли кос поглед към Алфред.

— Можеш да си вървиш — обърна се Ерик към своя верен рицар. Алфред понечи да се възпротиви, но видя как камата в ръката на господаря му трепва едва забележимо.

— Да, господарю.

Когато звукът от стъпките му по коридора заглъхна, Ерик впери в пилигрима поглед, леден като погледа на сокола.

— Говори бързо и без заобикалки.

— Вървя си значи из гората и изневиделица чувам писък — припряно започна мъжът. — Хуквам да видя какво става и…

— В гората? — прекъсна го Ерик. — Къде?

— Ей нататък, на няколко часа път пеша.

Ерик погледна накъде сочи мръсния пръст на пилигрима.

— Близо до Каменния пръстен? — попита той.

Мъжът се прекръсти боязливо и понечи да се изплюе на пода, но после размисли и се отказа.

— Да — измърмори той.

— А ти какво диреше в моите земи, в гората ми? Може би обичаш да похапваш еленско месо?

Миризмата на страх стана още по-силна и кучетата отново се наежиха.

— Аз съм пилигрим, господарю, не бракониер!

— Ах, значи бог те е пратил тъдява — любезно каза Ерик.

— Точно тъй! — отвърна пилигримът с очевидно облекчение. — Аз съм праведен, смирен богомолец.

— Чудесно. Винаги съм предпочитал из земите ми да бродят смирени богомолци, а не бракониери или разбойници.

Докато Ерик изричаше тези думи, соколът вдигна глава и се взря в посетителя с ококорените си, хищни очи.

— Продължавай — каза Ерик. — Бил си в гората, чул си писък и си изтичал да видиш какво става.

— Ъ-ъ, да.

— И какво ставаше?

— Някакви бандити бяха налетели на един мъж и една жена. Двамата тъкмо си мереха колко са им дълги чорапите, ако разбирате какво искам да кажа.

Ерик вдигна вежди.

— Разбирам.

— Бандитите видяха, че жената е цялата окичена с кехлибари, и… Мътните да го вземат!

Писъкът на сокола бе пресякъл думите на мъжа, карайки хрътките да скочат отново на крака.

— Кажи ми за жената — каза много тихо Ерик, без да откъсва поглед от мръсния гостенин. — Беше ли наранена?

— Не, господарю — припряно отвърна мъжът. — Точно туй се мъчех да ви кажа.

— Някой от разбойниците посегна ли й? Докосна ли я?

— Ъ-ъ… аз… — Пилигримът преглътна. — Онзи, дето й взема гривната, я смъкна от коня и я фрасна веднъж, задето го одраска с камата си, туй е всичко.

Ерик затвори за миг очи. Боеше се мнимият пилигрим да не съзре диватя ярост в тях и да побегне, преди да е довършил разказа си.

— Смъкнал я е от коня — предпазливо повтори той. — И после?

— Мъжът и той падна с нея, ама падна на крака и като почна да върти един чук…

На устните на Ерик се появи ледена усмивка.

— Господ ми е свидетел, тоя беше същински магьосник с чука — продължи мъжът. — Веднага разбрах, че ми… ъ-ъ, че на бандитите им е спукана работата, нищо че бяха десетима срещу един.

Усмивката на Ерик стана по-широка, но не и по-топла.

— Тогаз жената взе да кълне на някакъв чудат език, пък аз видях, че бандитите са вземали кехлибара й. Сигур е била оная кехлибарена вещица, дето хората разправят, че живеела край тая крепост, а?

Ерик кимна безмълвно.

Разбойникът въздъхна облекчено — явно господарят нямаше да му задава повече неудобни въпроси.

— Неколцина бандити се прокраднаха зад гърба на мъжа, та да могат да се промъкнат под чука — продължи припряно той. — Обаче тъкмо да се хвърлят отгоре му, и вещицата изпищя. Тогаз мъжът скочи нагоре като пружина и се завъртя във въздуха, и като стъпи на земята, лицето му вече беше там, дето преди му беше гърба, а пък чукът се въртеше все тъй бързо, че да бях мигнал, нямаше да го видя.

Ерик мълчеше.

— Само един човек може да стори това — заключи разбойникът.

— Да — кимна Ерик.

От опит знаеше, че тази бойна хватка, колкото и да бе прочута сред рицарите, се изпълнява изключително трудно. На практика само един воин притежаваше достатъчно сила и ловкост, за да я приложи успешно. Оттам бе получил и прозвището си.

Шотландския чук.

— Как ми се иска да го бях видял — промърмори той. И наистина му се искаше.

Мнимият пилигрим изсумтя. Изражението му недвусмислено показваше, че спокойно е можел да мине и без да вижда Шотландския чук в действие.

— Какво стана после? — попита Ерик.

— Бандитите, дето останаха живи, побягнаха като подплашени сърни. Вещицата и Шотландския чук отпрашиха в галоп.

— Към крепостта?

— Не. В обратната посока. Аз пък веднага дотичах тук да ви известя, че съм видял Шотладския чук и да си получа наградата.

Ерик сведе поглед към острието на камата, без да каже нищо.

— Не ми ли вярвате? — тревожно попита разбойникът. — Той беше, казвам ви. По-едър от повечето мъже, тъмнокос, светлоок и як като бик.

Дългите пръсти на Ерик въртяха лениво блестящата кама.

— И друг път съм го виждал — побърза да го увери разбойникът. — Бях в Блакторн, когато Шотландския чук се би с Доминик льо Сабр. Главата си залагам, че беше същият.

— Да — кимна Ерик. — Вярвам, че си видял Шотландския чук.

— А наградата, господарю?

— Да — каза меко Ерик. — Ще ти дам достойна награда за свършената работа.

Крилете на сокола изведнъж се разпериха и това накара разбойника да отстъпи стреснато назад. При рязкото движение всичките седем хрътки вирнаха глави и се вторачиха в него.

Разбойникът замръзна на мястото си.

— Алфред! — извика Ерик.

Рицарят се появи незабавно.

— Слушам, господарю!

— Донеси тридесет сребърни монети.

— Веднага, господарю!

Ерик наблюдаваше разбойника с нетрепващ взор. Мъжът се размърда неспокойно.

— Имам една малка молба, добри човече — меко каза Ерик.

— Да?

— Изпразни торбите, които носиш.

— Какво?

— Чу какво казах. Изпразни ги. Веднага.

Гласът на Ерик бе все така мек, ала сега вече разбойникът разбра какво се крие зад тази любезност. Пред него стоеше не някакво мекушаво аристократче, а воин, в чиито жълтеникаво кафяви очи горяха адски огньове. С разтреперани движения мъжът започна да изпразва торбичките, които бе завързал под дрехите си.

Ерик посочи с върха на камата една маса близо до мястото, където беше застанат разбойникът. Той намръщено нареди на масата съдържанието на първата торбичка — две ками със сребърни дръжки и стоманени остриета, по които имаше петна от засъхнала кръв.

От втората торбичка излязоха три сребърни гребена, чиято изящна украса подсказваше, че някога са кичили главите на богати дами. Дълъг, светъл кичур коса се бе заплел в единия от тях, сякаш гребенът е бил изтръгнат със сила от нечия женска глава.

Ерик чакаше с привидно безразличие, но очите му не пропускаха нищо.

На масата се появиха хляб, месо, сирене и няколко медни монети. Разбойникът вдигна глава, видя мрачния поглед на Ерик и изруга под носа си. Още една торба беше изпразнена на масата. В нея вече имаше купчина сребърни монети и една единствена златна.

— Това е всичко — измърмори мъжът.

— Не съвсем.

— Господарю, празен съм като вдовишка утроба!

Ерик скочи на крака толкова бързо, че на разбойника не му остана време да побегне. Само до преди миг младият лорд седеше спокойно отпуснат на стола си. А сега едната му ръка бе сграбчила мръсната коса на мъжа, докато другата притискаше върха на сребърната кама към кирливата му шия.

— Нима искаш да умреш, без да си получил опрощение за греховете, когато на устните ти още да парят лъжите, които наговори? — тихо попита Ерик.

Погледите им се срещнаха за миг, но този миг бе достатъчен на разбойника да се убеди, че би предпочел да се гледа със самия сатана, отколкото с магьосника, който се взираше в него в момента.

— Аз… аз… — заекна той.

— Кехлибарът. Извади го.

— Какъв кехлибар? Не съм толкова богат, че… ау-у-у!

Поредната лъжа бе прекъсната от върха на камата, който рязна лекичко плътта на разбойника. Ръцете му тутакси затърсиха под наметалото. Появи се нова торбичка, която бе развързана начаса. Отвътре се изтърколи счупена гривна и заблестя на масата със златисто сияние.

Кехлибар, бистър и лъчист. Кехлибар, какъвто можеше да си позволи само много богат лорд.

В тишината отекнаха забързаните стъпки на Алфред, които се приближаваха към голямата зала. Когато видя камата, опряна в гърлото на разбойника, рицарят се поколеба само за миг. В следващия в собствената му ръка светна голям боен кинжал.

— Донесе ли парите? — попита Ерик.

Мекият му тон накара Алфред да потръпне. Прииска му се да се изпари от салона.

На часа.

— Да. Тридесет сребърника.

— Чудесно. Дай ги на този „пилигрим“.

Алфред изсипа монетите в треперещата ръка на разбойника.

— Имаш ли име? — попита го Ерик.

— Б-боб.

— Боб Негодника, може би?

Разбойникът пребледня. По лицето му изби пот.

— Всеки в Спорните земи знае — каза спокойно Ерик, — че жената, на чиято китка е била тази гривна, е под моята закрила.

— Тя е жива и здрава, господарю, кълна се в душата на майка си.

— Знае се и какво наказание очаква всеки, който се осмели да я докосне. Алфред, отведи Боб при свещеника да се изповяда. После го доведи тук.

Мъжът се обърна в опит да побегне. Ерик протегна крак бързо като атакуваща змия. Разбойникът се простря по очи в нозете.

— Не ме карай да съжалявам, че проявих милост към теб — каза Ерик.

— Милост? — повтори като зашеметен разбойникът.

— Да, негоднико. Милост. По закон имам право да отсека ръцете ти, да отрежа тестисите ти и да одера кожата от гърба ти, сетне да изкормя червата ти, да насека тялото ти на четири и да освя дявола да се храни с клетата ти непричестена душа чак до второто пришествие на Христос.

Разбойникът възкликна ужасено.

— Но аз съм милостив — продължи Ерик. — Ще се погрижа да бъдеш изповядан и обесен на здраво въже — участ, много по-добра от участта на жената, чиято коса е останала на онзи сребърен гребен, и чиято кръв е почернила камата ти.

Разбойникът потръпна ужасено.

— Ти си магьосник! Само магьосник може да знае тия работи.

— Дай сребърниците и останалите вещи на това изчадие на капелана за бедните — нареди Ерик на Алфред.

— Слушам, господарю.

Рицарят се наведе, сграбчи разбойника за яката и го повлече към вратата. Беше вече на прага, когато Ерик го повика.

— Алфред!

Той се спря и погледна през рамо.

— Да, господарю?

— Когато приключиш, изгори въжето.

 

 

Амбър слезе от коня, преди Дънкан да успее да заобиколи своя, за да й помогне. Коленете й се огънаха лекичко, но след миг поеха тежестта й без повече протести.

Дънкан стисна челюст. Очевадно бе, че Амбър вече отбягва допира му. Не че я обвиняваше. Вместо да я въведе внимателно и нежно в тайните на любовното единение, той я бе обладал с настървеността на разгонен бик.

— Благодаря, Егберт — каза Амбър, когато валетът пристъпи до нея и пое юздите на коня й. — Ерик върна ли се от Сий Хоум?

— Да. Чака ви в дневната на горния етаж. Побързайте. В особено настроение е.

Дънкан се обърна и изгледа валета с озадачена гримаса.

— Какво значи това? — попита той.

— Преди по-малко от час нареди да обесят един мъж.

Амбър се извъртя към него толкова бързо, че качулката на пелерината й падна и отдолу се показа разрошената й коса.

— Защо? — рязко попита тя.

— В торбата му имало кехлибарена гривна. Говори се, че била ваша.

Един бърз поглед към лявата й китка потвърди опасенията й. Там, където трябваше да има три реда кехлибар, сега имаше само два. Покрай вълнението от битката и от онова, което последва след нея, изобщо не бе забелязала загубата на гривната.

— Разбирам — каза тихо тя.

Сетне хвана полите си, прекоси забързано малкия двор на крепостта Стоун Ринг и се изкачи до портала. Вратата беше отворена, сякаш някой вътре очакваше с нетърпение пристигането й.

Дънкан я настигна малко преди входа на залата. Влязоха в работната стая на Ерик заедно.

Гледката, която ги посрещна, съвсем не беше окуражаваща. Макар че само соколът и една от хрътките бяха удостоени с привилегията да са на топло край своя господар, безпокойството им напълно красноречиво говореше за настроението на Ерик.

— Какво чувам за някакъв разбойник, който бил обесен? — попита Амбър преди Дънкан да успее да отвори уста.

След миг мълчание Ерик остави ръкописа, който четеше и изгледа първо нея, после Дънкан.

— Обесване — каза спокойно той — е наказанието за всеки, дръзнат да докосне онова, което е забранено.

Амбър си пое рязко, шумно дъх. Дънкан бе сторил много повече от това да я докосва.

И Ерик някак си беше разбрал.

Ерик пъхна ръка под ръкописа, извади една кехлибарена гривна и й я подаде.

— Твоя е, струва ми се.

Амбър кимна.

Потайният светлокафяв поглед се обърна към Дънкан.

— Чух, че си се бил добре — каза Ерик. — Приеми моята благодарност.

— Бяха просто неколцина бандити — отвърна Дънкан.

— Били са десет срещу един. С дървени сопи и ножове, и коварни като вълци. Изнасилили са и са убили поне една благородна дама и са се справили с трима рицари. Още веднъж ти благодаря.

— Може ли да говоря с теб насаме, господарю? — попита Дънкан.

— Последният, който ми отправи такава молба, свърши зле — каза Ерик, като се усмихна леко. — Но за теб имам много по-високо мнение. Мъже с твоите воински умения се срещат твърде рядко.

Дънкан се обърна към Амбър, очаквайки от нея да излезе. Тя обаче отвърна на погледа му, без да направи и крачка към вратата.

— Амбър? — спокойно попита Ерик. — Ще ни оставиш ли?

— Не. Предстоящият разговор ме засяга пряко.

Ерик вдигна вежди и погледна Дънкан, който изобщо не го забеляза. Мрачните му лешникови очи бяха вперени в Амбър.

— Исках да ти спестя преразказа — тихо каза той.

— Защо? Всичко бе сторено и от двама ни.

— Не — горчиво поклати глава Дънкан. — Сторих го сам. Преди Амбър да отвори уста, за да се възпротиви, Дънкан се обърна към Ерик.

— Моля да ми позволиш да взема ръката на твоята васалка — мрачно каза той.

Соколът нададе странен, ликуващ вик, който прозвуча доста стряскащо от кривия му, хищен клюн.

— Дадено — отвърна без колебание Ерик.

— А мен няма ли да попиташ? — намеси се Амбър.

Развеселена усмивка смекчи строгото му лице.

— Ти вече даде своето съгласие.

— Кога? — наежи се тя.

— Когато легна с Дънкан — не й остана длъжен Ерик. Амбър пребледня, сетне се изчерви.

Дънкан пристъпи напред и застана между тях.

— Тя не е сторила нищо — заяви той.

Усмивката на Ерик се изпари.

— Амбър — обърна се тревожно към нея той, — Дънкан изнасили ли те?

— Не!

— Тя беше невинна — каза Дънкан. — Аз — не. Вината за това, което стана, е изцяло моя.

Ерик премести без нужда една страница от ръкописа, за да прикрие доволната си усмивка.

— Не желая да слушам никакви приказки за вина — каза той след миг, като вдигна отново поглед. — Няма да искам откуп за стореното.

— Много щедро от твоя страна — отбеляза Дънкан.

— Ти искаш Амбър. Амбър също те иска. — Ерик сви рамене. — Няма причина да не се ожените, напротив — има достатъчно причини това да стане. Сватбата ще се състои незабавно.

Сенките в паметта на Дънкан се раздвижиха, зазвучаха неясни гласове, които му повтаряха, че не бива, че не може — че ще стане клетвопрестъпник, ако се ожени за Амбър.

Същото щеше да се случи, ако не се оженеше за нея. Той бе дал дума на Ерик.

Ако отнема девствеността на Амбър, ще се оженя за нея.

Дънкан затвори очи, опитвайки се да се пребори с онази част от себе си, която настояваше, че съществува основателна причина да не се ожени.

Едно име изплува в съзнанието му подобно на лунно отражение в езерни води, заблещука сред тъмата на паметта му, затрепка сред мрачните сенки, които се движеха неспирно и ту го скриваха, ту го показваха…

Арианаа.

Само това. Нищо повече. Едно име от неговото проклето, забравено минато.

Едно име предупреждение, причина да не се жени.

Но това бе причина, предупреждение и име от времето преди да отнеме невинността на Амбър и да й даде в замяна единствено болка.

Нечии пръсти, по-студени и от есенния вятър навън, стиснаха китката му. Ръката на Амбър. Дънкан сведе поглед към потъмнелите й очи и усети как по гръбнака му пробягват ледени тръпки.

Тя се страхуваше.

От него?

— Амбър — промълви той с тих, предрезнял глас, — женени или не, аз никога повече няма да те докосна, ако сама не ме помолиш. Кълна се!

В очите й набъбнаха сълзи, които още повече подчертаваха и тъгата, и красотата й. Когато поклати бавно глава, сълзите се спуснаха безмълвно по хладното й лице.

Искаше да му каже колко обича да я докосва, но не можеше. Боеше се, че ако отвори уста, от гърлото й ще излезе не глас, а само отчаян, тъжен стон.

Беше чула сенките в паметта на Дънкан да нашепват едно женско име, което се блъскаше като ехо в стените на забравеното му минало и късаше сърцето й.

Арианаа.

— Амбър?

Беше Ерик. Очите му бяха вперени в нея, пламтящи като огъня в огнището.

Амбър затвори очи и пусна ръката на Дънкан. Преди това обаче пръстите й погалиха лекичко изпъкналите вени, в които пулсираше мощно кипящият в него живот.

Ерик почувства мъката й тъй ясно, както чувстваше любовта и към тъмния воин, който я наблюдаваше с напрегнат поглед.

— Дънкан — каза той, — остави ни сами.

— Не — решително заяви Дънкан. — Няма да ти позволя да кориш Амбър за нещо, за което няма никаква вина.

Ерик го погледна право в очите и осъзна, че мъжът пред него е на ръба на способността си да се контролира. Запита се какви ли спомени са започнали да се пробуждат в него, колко бързо се пробуждат и с колко време разполага, преди Дънкан да се опомни и да разбере, че е Шотландския чук.

Врагът на Ерик.

Любимият на Амбър.

Годеникът на богата наследница норманка, която не бе виждал никога.

Васалът на Доминик льо Сабр.

При мисълта колко малко време му остава, колко неща могат да се объркат и колко голям е залогът, Ерик стисна решително челюст.

Те трябва да се оженят.

Веднага!

— Никога не бих унижил Амбър — каза предпазливо той. — Тя ми е като сестра. Много силно съм привързан към нея. И много добре я познавам.

Сетне се обърна към Амбър.

— Искаш ли Дънкан да остане, докато разговаряме за… приготовленията за сватбата?

Амбър поклати глава с усмивка, която бе по-тъжна дори от сълзите й.

Без да каже нищо, Дънкан се обърна и излезе от стаята.

Ерик изчака, докато стъпките му заглъхнаха и остана само тихото пращене на огъня. Но Амбър и сега не пророни и дума. Стоеше напълно неподвижно, а по бледите й бузи продължаваха да се стичат сребърни сълзи.

Обзе го тревога. Беше виждал Амбър във всякакви настроения, но никога не бе съзирал и усещал у нея такава всепоглъщаща мъка.

Като че ли нещо много скъпо за нея беше умряло.

— Ако не знаех, че ще ти причиня болка — каза той, — щях да те взема в скута си и да те залюлея като малко дете.

Амбър се засмя, но смехът й приличаше по-скоро на ридание.

— Има само един човек, който може да ме държи така, без да ми причини болка — прошепна тя.

— Дънкан.

На лицето й се изписа изражение на дълбока покруса.

— Да — промълви тя. — Моят тъмен воин.

— Ще бъдеш негова съпруга още преди капеланът да произнесе утринната молитва — каза Ерик — Защо тогава си толкова тъжна?

— Не мога да се омъжа за Дънкан.

— Проклятие, нима е бил чак такава свиня с теб?

В първия миг Амбър не разбра. После по бледите й страни изби ярка руменина.

— Не — прошепна тя.

Гласът й бе толкова тих, че Ерик едва го чу.

— Сигурна ли си? Похотта прави някои мъже доста отблъскващи — каза той. — Колкото и да искам да направя от Дънкан свой васал, няма да те обрека да прекараш живота си в постелята на един грубиян, който при това е двойно по-едър от теб.

Амбър притисна длани към пламналите си бузи.

— Престани!

Ерик изруга приглушено, стана рязко от стола си и отиде до нея, без обаче да я докосва.

— Погледни ме, Амбър.

В гласа и изражението му имаше и разкаяние, и нежност, и загриженост.

— Касандра никога ли не ти е говорила за това, какво правят мъжът и жената в леглото? — попита той.

Тя поклати глава. Ерик въздъхна.

— Сигурно защото е смятала, че заради болката никога не ще можеш дори да се докоснеш до мъж, камо ли да приемеш част от тялото му в себе си.

Амбър възкликна тихичко и се извърна настрана от снажния лорд, когото познаваше откак се помнеше.

Но с когото никога не бе водила подобни разговори.

— Не — каза Ерик. — Няма нищо срамно в начина, по който мъжът и жената стават едно цяло. Това е дар от бога… Неприятно ли ти беше?

Амбър поклати глава.

— Болезнено, тогава?

Тя отново поклати глава.

— Да не би да го е направил прекалено бързо? — продължи да настоява Ерик. — Да се е оказал неопитен?

— Ерик — прекъсна го с отпаднал глас Амбър, — не бива да говорим за тези неща!

— Защо? Ти нямаш нито майка, нито сестра, а Касандра никога не е била с мъж. Да не предпочиташ да говориш за това с някой свещеник, който пък никога не е бил с жена?

— Предпочитам изобщо да не говоря за това — измърмори тя. Гласът й постепенно се съживяваше, за огромно облекчение на Ерик. Не знаеше какво би станало с Амбър, ако тя наистина вярваше, че Дънкан е загубен за нея. И не искаше да знае.

— Трябва да говориш — настоя той, — ако ще и да е за пръв и последен път.

Един кратък поглед към Ерик й бе достатъчен да проумее, че той няма да отстъпи. Тя кимна неохотно.

— Ако на Дънкан му липсва опит в любовното изкуство — заяви Ерик, — това може да се излекува. Но ако е грубиян, лек няма.

— Той не е нито неопитен, нито груб — каза Амбър.

От гърдите на Ерик се изтръгна дълбока въздишка на облекчение. После той се усмихна.

— Започвам да разбирам.

— Радвам се, че поне един от двама ни разбира.

Ерик прикри усмивката си.

— Казвали са ми, че за една девица първият път не е най… как да кажа… най-паметният.

— Напротив — отвърна с приглушен глас тя. — Аз ще го помня докато съм жива. Усещането как пулсиращият екстаз на моя тъмен воин преминава в мен беше… необикновено.

Лека руменина изби по високите скули на Ерик. Сетне той отметна глава и се засмя.

— Каквото повикало, такова се обадило, а?

Първоначално Амбър не разбра какво иска да каже. После и тя се засмя, въпреки че все още беше цялата изчервена.

— Не исках да те карам да се чувстваш неудобно.

— Ще го преживея — сухо каза той. — А сега, преди да повикам свещеника, си оправи косата и дрехите. Ще се ожените със среднощна церемония.

Усмивката на Амбър угасна.

— Това е невъзможно.

— Защо?

— Дънкан си спомни едно женско име.

— Арианаа? — попита небрежно Ерик.

За миг Амбър загуби дар слово.

— Ти си знаел? — прошепна тя.

Той кимна.

— Откъде? — попита Амбър.

— Знам, защото твоят тъмен воин е Дънкан от Максуел, Шотландския чук.

Амбър се олюля като ударена.

— Ти си знаел?! — прошепна отново тя.

— Съмнявах се. После се надявах. Накрая бях сигурен.

— Тогава знаеш и защо не мога да се омъжа за Дънкан — каза Амбър.

— Не, не знам.

— Дънкан е женен за тази Арианаа, въпреки убедеността му, че никога не се е женил.

— Не. Той е сгоден за една норманка, чието лице никога не е виждал и чието име е чувал само веднъж — когато Доминик льо Сабр го е уведомил за уредения годеж.

— Дънкан е васал на Доминик льо Сабр — каза с треперещ глас Амбър и затвори очи. — Да се ожени за мен означава да престъпи клетвата си за вярност.

— Проклятие! — изръмжа Ерик. Думата я шибна като камшик. — Как може да си толкова сляпа? Махни черното було от очите си и ме погледни!

Студеният му, властен тон я накара да потръпне.

— Бог ти изпраща единствения мъж, когото можеш да докосваш без да те боли — каза той. — Бог изпраща на мен единствения мъж, който може да ми помогне да запазя обсадените от неприятели владения на лорд Робърт.

— Но…

— На всичко отгоре ни изпраща и средството да го превърнем от враг в съюзник — продължи неумолимо Ерик. — Ожени ли се за теб, Дънкан ще бъде мой васал, а не на Доминик льо Сабр!

Настъпи напрегнато мълчание, което вибрираше като твърде силно опъната тетива.

— Не е честно — каза накрая Амбър. — Дънкан е дошъл в Спорните земи като рицар със свое богатство, като бъдещ господар на имение и като годеник на благородна дама, която ще му роди наследници.

— Не е вярно — разпалено се възпротиви Ерик. — Дънкан дойде в Стоун Ринг повече мъртъв, отколкото жив, с памет колкото на бебе. А ти спаси живота му. Сега той е новороден. И е мой.

— Паметта му се възвръща — тъжно каза Амбър. — Парченце по парченце. Сенките се разпръскват.

— Да. — Той се усмихна мрачно. — Затова ще се ожените още в полунощ.

— Не. Предсказанието…

— По дяволите предсказанието! — изруга Ерик. — Ти сама си постла постелята и сега ще легнеш в нея като съпруга на Дънкан.

— Касандра ще…

— Приеме това, което не може да промени — безмилостно я прекъсна той.

— А и части от предсказанието вече се сбъднаха. Нищо ли не означа това за теб?

— Означава, че ще е най-добре да пазиш добре душата си.

Отвово се възцари напрегната тишина. Накрая Амбър поклати глава.

— Не мога — каза тя. — Не мога да предам моя тъмен воин.

Изражението на Ерик се промени коренно; цялата нежност и мекоти изчезнаха. Топазеният блясък на очите му бе по-студен и от зимен залез.

— В полунощ ти ще се омъжиш за Шотландския чук… или преди още да е ударил дванадесетият час, ще видиш Дънкан обесен.

 

 

— Изглеждаш доста унила за жена, която току-що е станала съпруга на любимия си — каза Касандра, като повиши глас, за да надвика глъчката на сватбеното пиршество.

Амбър не отвърна нищо. Златистите й очи бяха вперени в Дънкан, който стоеше от дясната страна на Ерик и приемаше поздравленията на рицарите. Дори сред множеството снажни воини Дънкан пак се открояваше — по-висок, по-як, с гръмък смях, на който никой не можеше да устои.

Много тостове бяха вдигнати, много истории се разказаха, много храна се изяде. Жонгльори, фокусници и трубадури се бяха смесили с тълпата и я веселяха с ловките си номера и фриволните си песни, възпяващи брака и любовта.

Оголили остри зъби, доволни от богатото угощение, хрътките на Ерик се стрелкаха неуморно под масите, които се огъваха под тежестта на храната, чиниите от злато и сребро и чашите, инкрустирани със скъпоценни камъни. По прътовете на стените бяха накацали горди соколи, които следяха всяко движение на празнуващи с влудяващо любопитство.

Касандра наблюдаваше Амбър със същото любопитство. Откакто преди няколко часа се бе завърнала от посещение при една родилка, за да завари крепостта кипяща от вълнение. Веселие. Дъжд. Сватба. Слухове за викингско нападение над Уинтър, неясно усещане за това как паметта на един велик воин тръпне, пробужда се, озърта се наоколо с очите на хищна птица.

Всичко бе станало толкова бързо, че не й остана време нито да се възпротиви, нито да се съгласи, нито да стори каквото и да е било, освен да стане свидетел на едно бракосъчетание, което не би трябвало да се извършва никога.

Не бе имала никаква възможност да поговори е Амбър насаме, да я попита защо рискува толкова много, след като вероятността да спечели е тъй нищожна, да я попита защо е позволила на тялото си да последва безразсъдното и сърце и да се отдаде на един мъж, който бе дошъл при нея, обгърнат в мрачни сенки.

Да можеше поне да си остане такъв.

Но древните плочки на Касандра бяха казали друго. Дънкан щеше да се пробуди и тогава щеше да долети смърт, а не живот.

— Каза ли вече на Дънкан? — попита тя.

Нямаше нужда Амбър да пита какво има предвид мъдрата друидка. Амбър знаеше. Бе прекарала последните часове преди сватбата си в уединение, задавайки въпроси на своя кехлибарен медальон.

Отговорът беше все един и същ.

Избор между две злини.

— Не — отвърна тя.

— Рано или късно някой ще го разпознае — каза Касандра.

— Да.

— Какво ще правиш тогава?

— Каквото трябва.

— По-добре да беше оставила Ерик да го обеси, преди да се е сбъднала и третата част от предсказанието.

В очите на Амбър блеснаха онези жълти, адски огньове, които горяха понякога в погледа на Ерик.

— Разбирам. — Касандра се усмихна тъжно. — Сърцето и тялото са негови. Душата е на път да стане.

— Освен да обрека моя тъмен воин на смърт — студено каза Амбър, — какво друго би искала от мен?

Гласът на един от рицарите се извиси над тълпата.

— Дълъг живот, богатство и много синове!

Чашите се вдигнаха високо. Амбър знаеше какво се очаква от нея, затова се усмихна, вдигна своята чаша и отпи.

— Да пазиш душата си — каза Касандра.

— Как?

Очите на Амбър бяха вперени в силната, изпъстрена с белези ръка на Дънкан. В нея тежкият стакан изглеждаше почти крехък. След като го остави на масата, пръстите му се плъзнаха лекичко по златните орнаменти, опипвайки сложните им извивки.

Какво не би дала Амбър да е на мястото на студения метал. Жаждата й за ласките на нейния тъмен воин бе тъй силна, че чак я плашеше.

Изведнъж Дънкан се обърна и видя, че тя го наблюдава. На светлината на свещите очите му изглеждаха по-скоро златисти, отколкото лешникови.

И горяха като свещи.

— Преди всичко стой настрана от постелята му — сухо отвърна Касандра.

— Какво? — възкликна Амбър, като я погледна невярващо.

— Всеки път, щом докоснеш Дънкан, ти му даваш частица от себе си. Ако искаш това да престане, трябва да отбягваш брачното си ложе.

— Това е противно на божиите закони.

— И на собствените ти желания.

Амбър не си направи труда да отрича.

— Ерик знаеше какъв риск поемам — каза тя.

— Съмнявам се — измърмори Касандра.

— Успокой се — сухо каза Амбър. — Ерик има твоята дарба да гадае бъдещето, въпреки че не използва свещени плочки. Той вижда…

— Възможност да спечели там, където всички останали виждат единствено поражение — прекъсна я с хладен тон Касандра. — Все пак обаче и той е човек.

— Всички сме човеци. Дори ти. Все едно, Ерик вярва, че печалбата за него, за васалите и за земята си струва риска.

— За него ли?

— Да. Защо според теб направи Дънкан стюард на Стоун Ринг?

— За да ти даде заможен съпруг — отвърна без колебание Касандра.

— Това е резултатът, не причината.

Бистрите, дъждовносиви очи на Касандра се взряха в младата жена.

— Ерик знае, че Дънкан е способен да брани крепостта — каза Амбър. — Това му развързва ръцете да се изправи срещу викингите при Уинтърланс.

— Ах, да. Викингите. И смърт ще долети.

Касандра затвори очи.

— Викингите също знаят, че идва тежка зима.

— Да — кимна Амбър. — Вестоносецът от Уинтърланс каза, че са само на два дни път оттам.

— Каза ли колко кораба са били забелязани?

— Един от васалите е видял четири — отвърна Амбър. — Друг — два. Трети — седем.

Отекна поредната наздравица. Амбър отново се усмихна, вдигна чаша, отпи от нея и пак впери поглед в съпруга си.

— Кога тръгва Ерик? — попита Касандра.

— На зазоряване.

— Колко рицари ще вземе със себе си?

— Всички, освен един.

— Алфред?

— Не. Дънкан.

— Дори Шотландския чук не може да отбранява цяла крепост сам — промърмори Касандра.

— С него ще останат и четирима войници.

— Все едно, рискът пак е твърде голям.

На устните на Амбър трепна меланхолична усмивка.

— Мислиш ли? — попита тя. — След като най-голямата заплаха за крепостта Стоун Ринг беше Дънкан от Максуел, лорд и васал на Доминик льо Сабр?

— Който сега е неин сенешал и васал на Ерик Непобедения — каза замислено Касандра. — Това ли е идеята на Ерик?

— Да.

Възрастната жена поклати глава с униние, но и с възхищение пред дързостта на младия лорд.

— Въпреки това той поема ужасен риск — каза тя. — Когато Доминик льо Сабр узнае — а той със сигурност ще узнае, — сам ще поведе рицарите си срещу Стоун Ринг.

— Няма да има време да организира поход. Скоро самата зима ще брани земите на Стоун Ринг.

— Винаги ще има пролет и лято — простичко каза Касандра.

— Дотогава викингите вече ще са отблъснати от Уинтърланс. И Ерик ще съсредоточи рицарите си тук.

От гърдите на Касандра се изтръгна дълга, тежка въздишка. Никога не беше виждала Амбър такава — едновременно тъжна и пламенна, унила и дръзка, дръзновена и затворена в себе си.

— Освен това докато дойде пролетта или пък лятото — продължи Амбър, без да откъсва очи от Дънкан, — лорд Робърт може най-после да проумее, че Ерик се нуждае от повече рицари. А може и Ерик да се споразумее с Доминик льо Сабр. Говори се, че норманецът предпочитал мира пред войната. Истински Друидски вълк.

— Говори се също, че никога не дирел пощада, ала и сам не прощавал.

— Същото се говори и за Ерик.

— И понякога е вярно — каза Касандра.

— А понякога — не.

В този момент рицарите избухнаха в смях, развеселени от някаква остроумна шега, която нито една от двете жени не бе чула. Техните гласове също не можеха да бъдат чути от никого. Шумната празнична гълчава им предоставяше отлична възможност да поговорят насаме.

Касандра възнамеряваше да се възползва от тази възможност докрай. Цели две седмици беше хвърляла своите плочки и цели две седмици получаваше неизменно един и същ отговор.

Избор между две злини.

— Какво според Ерик ще стане — попита предпазливо тя, — когато Дънкан открие истинското си име?

— Ако просто му го кажем, Дънкан ще разбере, но няма да го почувства. Ще бъде ядосан, но чувствата му към мен ще надделеят над гнева.

Гласът на Амбър бе тих и монотонен, сякаш повтаряше думи, които е научила наизуст, без да ги разбира и без да вярва в тях.

— Вярваш ли в това? — попита Касандра. Амбър не отговори.

— В какво вярваш? — рязко продължи Касандра.

— Вярвам, че обичам мъжа, който дойде при мен обгърнат в мрачни сенки — прошепна Амбър. — Вярвам, че той ме желае с цялата си душа и сърце. И се надявам…

Гласът й се прекърши.

— Кажи ми на какво се надяваш. — Тонът на Касандра бе настоятелен, но и изпълнен със състрадание.

Дългите, тъмнозлатисти ресници се спуснаха над очите, в които имаше повече сенки, отколкото светлина. Когато Амбър заговори, гласът й трепереше от усилието да сдържи силните си чувства.

— Надявам се и се моля Дънкан да се научи да ме обича, преди да е узнал истинското си име — промълви тя. — Тогава навярно…

Гласът й отново заглъхна. Скрити под масата, ноктите й се впиха в дланите й.

— Навярно какво?

Тръпка разтърси тялото на Амбър.

— Навярно ще може да ми прости, че не съм му казала — довърши тя.

— Затова не искаш да отбягваш брачното си ложе — каза Касандра, проумяла най-после всичко. — Надяваш се там да го спечелиш.

— Да.

— Макар да знаеш, че всеки път, щом те докосне, ти му даваш още една частица от себе си.

— Да.

— Макар да знаеш, че един ден най-вероятно ще се сблъскаш с омразата на мъжа, на когото си отдала сърцето си, тялото си… и душата си.

— Да.

— Знаеш ли какво ще стане тогава?

— Да.

— Казваш го твърде лесно — поклати глава Касандра. — Погледни ме. Наистина ли знаеш?

Амбър бавно отвори очи и се обърна към жената, която не откъсваше мъдрия си поглед от нея. Врявата на празненството сякаш затихна, всичко наоколо изчезна — всичко, освен чифт сиви очи, които се взираха изпитателно в чифт златисти. Миг, два, три. Четири.

Изведнъж Касандра извърна поглед, усетила, че сдържаността, която й налагаше Познанието, се пропуква под тежестта на мрака в очите на Амбър.

— Да — каза дрезгаво тя. — Знаеш. Поздравявам те за смелостта.

— И ме съжаляваш за безразсъдството, нали?

Касандра погледна отново момичето, което бе нейна дъщеря по всичко, освен по кръв. В очите й като ледени късчета блестяха сълзи.

От изумление Амбър остана без думи. Никога не бе виждала Посветената да плаче.

— Съжалявам само за едно — че бог поиска това от теб, вместо от мен — тихо каза Касандра. — Бих предпочела аз да понеса това страдание.

Преди Амбър да успее да каже каквото и да било, един от рицарите отново вдигна тост за младоженците. В отговор тя пак вдигна чаша, усмихна се някак пресилено и отпи малка глътка.

Когато отдръпна тежката сребърна чаша от устните си, Дънкан стоеше пред нея с протегната ръка. Амбър стана от мястото си грациозно като пламък, пристъпи към него и сложи длан в неговата.

В мига, в който го докосна, по тялото й пробягна тръпка на неземна наслада. Напрежението, от което всяка нейна усмивка приличаше на тънко, бляскаво острие, се изпари така, както мъглата се изпарява под жаркото слънце. Изражението й се смекчи, сенките се отдръпнаха от очите й, на устните й разцъфтя усмивка, която накара сърцето на Касандра да се свие.

— Вече разбираш, нали? — прошепна Ерик на ухото на възрастната жена. — Тя се нуждае от своя тъмен воин повече и от мен.

— Разбирам всичко, освен едно: какво ще правиш, когато той разбере, че е Дънкан от Максуел и я убие…

— Няма — прекъсна я тихо Ерик.

— … с всяко свое докосване, когато сърцето й започне да кърви…

— Замълчи! — изсъска той.

— … от хилядите рани, които никой друг на нейно място не би почувствал? — завърши неумолимо Касандра. — Какво ще направиш тогава, могъщи лорде?

— Дънкан ще я обича въпреки всичко! Как би могъл да не обича жената, която го гледа с такова открито обожание и радост?

— Той ще я обича въпреки всичко — повтори саркастично Касандра, имитирайки гласа му. — И това го казва магьосникът, който не вярва, че между един мъж и една жена може да има нещо повече от низки плътски страсти! Ако не се боях, че сърцето ми ще се пръсне, щях да ти се изсмея в лицето.

— Дънкан ще я обикне. Трябва.

— Ти би ли могъл да обикнеш жена, която те е предала?

— Аз не съм Дънкан.

— Ти си мъж. Дънкан също. Когато разбере колко скъпо му е струвала Амбър, той ще я намрази.

— Какво щеше да направиш ти на мое място? — попита тихо Ерик.

— Щях да оставя Стоун Ринг на Доминик льо Сабр.

— За нищо на света — заяви Ерик.

— В момента говори твоята гордост.

— Нима един мъж струва нещо, ако няма гордост?

— Попитай Дънкан — тросна се тя. — Очевидно смяташ, че той няма никаква гордост.

Хор от весели викове накара Ерик да се обърне към пируващите. Амбър бе обгърнала с ръка шията на съпруга си и шепнеше нещо в ухото му. Дънкан се усмихваше, а в очите му горяха ярки, чувствени огньове.

После Дънкан свали ръката й от шията си, целуна нежно пръстите й и отново й се усмихна. Този път усмивката му беше различна — обещаваше не само страст, а и сигурност, не само плам, а и грижи, не само екстаз, а и покой.

— Погледни ги — каза тихо Ерик. — Погледни ги и ми кажи как бих могъл да ги опазя един от друг.

Касандра замълча за миг, сетне въздъхна и докосна с пръсти свитата му в юмрук ръка.

— Знам — промълви тя. — Точно затова двамата с теб сме толкова ядосани един на друг. Така се заблуждаваме, че сме имали власт над съдбата на Амбър и сме направили погрешен избор. А истината е, че никога не сме притежавали такава власт.

Дънкан и Амбър се приближиха до тях, хванати за ръка.

— Позволи ни да се оттеглим, господарю — каза Дънкан. — Нуждаем се от почивка.

Рицарите избухнаха в бурен смях.

— Почивка? — възкликна Ерик, като поглади брада, за да прикрие развеселената си усмивка. — Разбира се, Дънкан. Починете си добре сега, защото утре заран петелът няма да ви остави на мира.

Думите му предизвикаха нов, още по-силен смях. Ерик се обърна към Амбър и изражението му се промени. Посегна да я погали, но се спря на косъм от лицето й.

— Нека бракът ти донесе щастие — каза той.

На устните й грейна ослепителна усмивка, която не трепна дори когато тя нарочно наклони глава така, че пръстите на Ерик да докоснат бузата й.

Рицарите зашепнаха изненадано, изненада се изписа и на лицето на Ерик.

— Благодаря ти, господарю — тихо каза Амбър. — Твоята доброта винаги ме е сгрявала като кехлибар — като късче слънчева светлина, което блести и в най-мрачния ден.

Усмивката на Ерик бе толкова тъжна и толкова хубава, че сърцето на Касандра трепна, пронизано от болка. В топлите му кафяви очи грееше неприкрита любов към Амбър. И все пак това бе любов, лишена от желание за плътска близост, въпреки красотата на Амбър и несъмнената мъжественост на Ерик.

Внезапно болката в сърцето й се замени със страх.

Той знае. Господи, той знае!

Затова ли рискува толкова много? Навярно се опитва да й се отблагодари за онова, което й бе отнето при раждането й?

От спокойните, тихи глъбини на нейното Познание не дойде никакъв отговор.

— Ще ми дадеш ли своята благословия? — попита Амбър, като се обърна към нея.

— Ти си ми като дъщеря — каза Касандра. — Бих ти дала самия рай, ако можех.

Амбър се усмихна и погледна своя съпруг през полуспуснатите си ресници. Не му каза нищо, но огънят в очите на Дънкан се разгоря още по-силно.

— Благодаря ти — обърна се отново към Касандра тя. — Твоята благословия означава много за мен. Обичам те като своя майка.

Свободната й ръка докосна бузата на другата жена и всички събрани наоколо рицари и дами отново зашепнаха изненадано. Въпреки очевидната привързаност между Амбър, Ерик и Касандра, хората от крепостта никога не бяха виждали Амбър да докосва господаря им или пък Посветената.

В очите на Касандра отново заблестяха сълзи. Тя се извърна и впери втренчено поглед в тъмния воин, чиито пръсти бяха преплетени с пръстите на Амбър.

— Ти получаваш безценен дар. Малцина имат привилегията да притежават подобно богатство.

Дънкан съзря късчетата тъма, заровени дълбоко в ясните й очи, и по гръбнака му пробяга хладна тръпка. Инстинктите му застанаха нащрек, предупреждавайки го, че у тази жена се крие заплаха — така, както в ярките цветове на залеза се крие черна нощ.

После изведнъж разбра. Мракът, спотаен дълбоко у Касандра, не беше злонравие. Беше Познанието.

И то бе опасно.

— Може ли да прегърна зетя си? — попита Касандра.

Ако Дънкан бе изненадан, то останалите бяха направо шокирани, включително Ерик.

— Разбира се — каза Дънкан.

Касандра пристъпи към него, постави ръце на раменете му и широките, надиплени ръкави на роклята й се разпериха алени върху яркозелената му риза. Въпреки че беше висока жена, трябваше да се надигне на пръсти, за да стигне до лицето на Дънкан.

— Това е истината на миналото — каза тя, като го целуна по лявата буза. После целуна и дясната. — Това е истината на настоящето.

Дланите й се притиснаха към двете му страни като менгеме.

— Животът ти се простира между миналото и настоящето — промълви тихо, но отчетливо тя.

Дънкан се взря напрегнато в Посветената жена, чиито хладни ръце изгаряха лицето му като нажежени железа, и чиито сиви очи заставяха всяка частица от него да я слуша. Дори и сенките.

Най-вече сенките.

— Отхвърлиш ли истината на миналото или истината на настоящето, ще се самоунищожиш, все едно че си разсякъл главата си на две с меч — предупреди го Касандра.

Всички рицари наоколо започнаха да се кръстят боязливо.

— Спомни си тези думи, когато миналото се завърне и ти се стори, че превръща настоящето в лъжа — продължи тя с повелителен тон. — Спомни си ги.

Когато понечи да се отдръпне, Дънкан я сграбчи за китката и я задържа.

Ерик светкавично пристъпи напред, но бе спрян от чифт ясни сиви очи.

— Какво знаеш за моето минало? — тихо попита Дънкан.

— Нищо, което би могло да ти донесе облекчение.

Дънкан погледна към Амбър. Тя не каза нищо, само постави длан върху ръката на Касандра.

— Какво знаеш за моето минало? — попита отново той.

— Нищо, което би могло да ти донесе облекчение — повтори възрастната жена.

Дънкан продължаваше да стиска ръката й и да я гледа изпитателно.

— Тя казва истината — намеси се Амбър. Пръстите му се разтвориха и освободиха Касандра. Усмивката й бе едновременно съчувствена и развеселена от самоувереността му. Малцина се осмеляваха да се усъмнят в искреността на една Посветена.

— Постъпваш мъдро, като се вслушваш в думите на своята съпруга — хапливо каза тя. — Гледай да го правиш и по-нататък, когато вече знаеш и миналото, и настоящето.

После се обърна към Ерик.

— С твое позволение, господарю, ще си вървя. Има едно новородено бебе, което се нуждае от мен повече от тази двойка младоженци.

— Разбира се, Посветена — кимна Ерик. — Няма нужда да ми искаш позволение.

— Но на мен ми е приятно да го правя.

— Нима?

— Естествено — сухо отвърна Касандра. — Кога друг път чуваш какво ти говоря?

Рицарите избухнаха в смях, защото добре знаеха, че техният господар е твърдоглав като неопитомен жребец. Най-силно се смееше Ерик, защото се познаваше по-добре от тях.

Дънкан се възползва от всеобщото веселие, за да се наведе към Амбър и да я попита тихо:

— Ти знаеш ли това, което знае Касандра?

— За твоето минало ли?

— Да.

— Знам, че тя рядко греши.

— Тоест?

— Тоест в твоето минало няма нищо, което може да те направи щастлив в настоящето.

— Сигурна ли си?

— Попитай себе си, не мен — отвърна тя.

— Но аз не знам нищо.

— И не желаеш да знаеш. Не и сега, когато си вече женен.

Дънкан присви очи и отвори уста да каже нещо, но Амбър го изпревари.

— Нима искаш да прекараш първата си брачна нощ, задавайки въпроси, чиито отговори със сигурност ще те направят нещастен? — попита тя.

— Със сигурност?

— Да.

Мрачната увереност в очите й накара Дънкан отново да потръпне, обзет от странен хлад.

— Амбър?

Амбър притисна пръсти към устните му, заключвайки всички незададени още въпроси, на които не искаше да отговаря.

— Не би ли предпочел вместо да задаваш въпроси, които никой от двама ни не желае да чуе — прошепна тя, — да отведеш съпругата си в спалнята, за да сложите началото на своето бъдеще?